Петър Бобев
Теао Немия (5)

5

Фааири беше много зает. Дори в казармата имаше повече свободно време. Цял ден раздаваше докараните от шхуните продукти на Червения кръст. Той беше единственият мъж на острова, който умееше да чете и да пише, при това беше служил и войник, затова попаа, които донесоха консервите и брашното в помощ на пострадалото население, възложиха на него да ги разпределя. Те познаваха островитяните канаци, известна им беше тяхната безкористност, но не познаваха Фааири, не допускаха, че животът му по време на войната сред белите и жаждата му към ракията са го променили.

Фааири не се бе досетил за изгодата от новото си положение веднага. Минаха два-три дни, през които той раздаваше припасите така, както му бяха заръчали попаа — най-напред на бременните жени, после на децата, на майките с деца и най-накрая на останалите, които са изяли всичко, и то след като риболовът не е бил успешен. Когато на третия ден му хрумна хитрата мисъл, той се плесна възхитен по челото — беше станал умен като истински попаа. Ето пари за уиски. И не само за уиски. Така щеше да натрупа много повече пари — и за пиене, и за нова къща. Около нея върху пясъка щеше да насипе пръст, докарана с кораб от Таити, както бе направил Ронго от Раройя. И щеше да засади банани, пъпешово дърво, смокиня, цветя. И щеше да отиде при Маурея и да й каже: „Защо се колебаеш още? Че кой е по-богат от мен на острова? Ето моята къща. На целия архипелаг няма по-хубава. Стани й ти стопанка!“ Тъй щеше да й каже и тя накрай щеше да склони. Жените обичат хубави къщи и дрехи…

И ето вече десет дни правеше така.

Улисан в новата си игра-търговия, Фааири позабрави розовия бисер. По-право не го забрави, а не смееше вече да се гмурне сам в Синята яма и да се срещне отново очи в очи с Осморъкия дявол. Надяваше се да му се удаде сгоден случай, надяваше се октоподът сам да излезе някъде по брега, да го убие с другарите си, а после да се вмъкне в дупката, за да я претърси. Кой знае какво още е скътал вътре Немия, преди да го отнесе ураганът?

Опустошеният остров бързо се възвръщаше към живота. Хората изкореняваха преломените палми и на тяхно място засяваха зрели кокосови орехи. С това свършваха всички грижи по новозасадените дървета. Оставаше им само едно — да изтраят пет-шест години, когато ще почне плодоношението. Дотогава щяха да се задоволяват с оцелелите палми. Но и от тях можеха да очакват плод едва след няколко месеца, когато узреят орехите, които сега цъфтяха. И все пак това никак не тревожеше безгрижните островитяни. Нали в океана продължаваше да се въди риба, нали шхуните бяха докарали в изобилие консерви, брашно и сухари? Какво от това, че Фааири не дава веднага продуктите, а иска преди това някакви обещания? Важното е сега да се нахранят, да си попеят, да си потанцуват, а после, ако има копра, ще му я дадат, както са му обещали, ако няма — ще потрае малко. Дали на него или на попаа, закупчика на копра — все едно. Тук-там под отново сглобените палмови хижи почваха да ехтят волни песни. Полинезийците не са създадени за тъга и отчаяние. Мъртвите са си мъртви… Кажи-речи единствената вещ, оцеляла от склада на Фааири, беше барометърът. Още първия ден хората го смазаха между два камъка и вече се надяваха, че са защитени от ново бедствие. Щом не съществува кутията, която докарва урагани — значи, няма да има и урагани.

Няколко души поставяха нов покрив на църквата. Двамина бяха обкрачили билото и поемаха от другарите си издяланите ребра от повалени палми, после ги наковаваха по местата им с големи железни пирони. Забиваха по четири-пет пирона вместо един. Смятаха, че така ще запазят покрива при нова буря.

Фааири стоеше при тях и им показваше какво да правят. Влиянието му растеше всеки ден. Това, че беше редовно пиян, не увреждаше престижа му. Всички островитяни се напиват, когато им падне. Има възможност — пие. Ех, ако можеха и те като него да се запасяват с цели каси уиски! Блазе му!

Преди седмица край острова беше пристанала шхуната с контрабандна ракия. Капитан Леон не искаше нищо. Тъй казваше той: „Подочух, че сте останали без напитки. И ми дожаля. Много ми дожаля за вас. Знам какво значи това. Затуй ви докарах няколко касички да си сгрявате гърлата, да си разведрявате душичките подир мъката. Сега няма да ми плащате, а после — когато извадите седефа, когато оберете копрата.“ Така, на зелено, срещу бъдещ добив, всички докопаха по някоя бутилка. Не се замисляха, че щяха да ги плащат десеторно по-скъпо. Най-много, то се знае, награби Фааири. Та нали той срещу раздаваната помощ на Червения кръст вече имаше да взема от всеки свой съселянин по няколко купчинки копра, по стотици бисерни миди. Животът му отново просветна, развесели се.

Хоно Страхливеца, който още накуцваше от падането си по време на бурята, го побутна почтително.

— Фааири, дай малко брашно!

Търговецът се обърна.

— Че нали ти дадох онзи ден?

— Мнозина сме — отвърна смутено Хоно. — Жена ми Тегуигуи, дъщерите Кимитонга и Текарохи, синовете Техоно и Хури…

— Стига си изреждал! — пресече го Фааири. — Знам ги всичките до един. Но ти с какво ще ми се отплатиш в замяна на това, че тъй често ти подарявам консерви? Ако не съм аз, ще умреш от глад. Вярно ли казвам?

— Вярно! — потвърди гузно Хоно.

— Какъвто си страхливец, не смееш да излезеш извън рифа, не ходиш и за седеф. А сега няма и орехи, та да ми се отплатиш с копра…

— Тъй си е! Нищо нямам. Но нали предишния път ти подарих велосипеда си?

Островитяните все още не познаваха истинската търговия. Те си обясняваха всяка сделка посвоему — като своеобразно дарение. Тъй знаеха те — щом другарят ти притежава нещо, което ти се нрави, той ще ти го отстъпи. Срещу това и ти си длъжен да му се отблагодариш с подарък, който пък харесва на него. Тъй смяташе и Хоно Страхливеца. Фааири имаше консерви и брашно, от които се нуждаеше Хоно, а пък Фааири беше пожелал неговия велосипед. Всъщност защо ли му беше тая машинка? По-добре, че се отърва от нея! Купувачът на бисерни миди направо му я бе натикал в ръцете преди няколко години, за да му вземе седефа. Напоследък Хоно не се возеше с нея. Другите продължаваха да се разхождат със своите велосипеди по сбития при отлива пясък. Надуваха се пред жените и децата. А Хоно? За какво ще се надува един страхливец, който не смее да вади бисери, който не смее да лови риба извън рифа, който едва изхранва семейството си? А колкото до това чии са стоките, с които се разпореждаше търговецът, на Хоно, както и на останалите островитяни, не минаваше и през ум да се запита. Важното беше не формалната собственост, а правото да разполага с тях.

— Щом като нямаш сега — предложи Фааири, — ще ми дадеш две купчини копра, когато родят палмите.

Хоно го изгледа учуден. За неговите сънародници въобще не съществуват сделки в бъдеще. За тях има настояще — властно и неотменимо. Бъдещето е неизвестно. То може да дойде, може и да не дойде. Защо тогава да не обещае?

— Ще ти дам, Фааири! — рече той, без да се колебае.

Ала при все че се бе задължил тъй лекомислено, когато дойдеше редът за плащане, щом Фааири го подсетеше, Хоно щеше да се издължи честно. Всяко обещание трябва да се изпълнява. И Фааири, надрасъл съплеменниците си, беше убеден в това — вече се досещаше, че днешното утре ще бъде утрешното днес, осъзнаваше бъдещето, научаваше се да извлича изгодата от това знание.

Той се отправи към новия склад, построен също с материали на Червения кръст, който вече бе почнал да смята лично свой, отключи и му подаде наръч консерви и торба с брашно.

Когато изпращаше доволен предоволния си клиент, насреща му изтича Техоно, синът на Хоно.

— Осморъкия дявол! — извика отдалеч младежът.

Фааири беше заръчал на всички да следят кога октоподът ще се покаже около брега.

— Къде?

— На островчето. Излезе да се грее.

Търговецът се вмъкна в колибата си развълнуван. Грабна далекогледа. Изкачи се на най-близката палма. Уродливата гадина наистина беше изпълзяла върху скалната площадка и протягаше дългите си ръце да бере панданусови плодове.

Фааири се спусна на земята и притича към работниците в храма. Провикна се още отдалеч:

— Тръгвайте с мен! Осморъкия е на брега!

Хората слязоха от покрива. Загледаха го уплашено. Пресен беше още в душите им споменът от страшната стихия. Не бяха забравили главния виновник, който бе осквернил божия дом, който бе предизвикал божия гняв. За да се предпазят от ново възмездие, бяха готови на всичко. В техните езически души всеопрощаващият бог, какъвто го представяха мисионерите, все още си оставаше един зъл отмъстител за всяка неволна човешка слабост — бог с ново име, но с непроменената същност на жестоките стари божества…

Фааири извика:

— Хайде, вземайте копията!

В тоя момент той може би не мислеше толкова за розовия бисер, който след изчезването на Теао го очакваше, скрит в пещерата под охраната на опасния октопод, колкото за отмъщението над тая морска твар, която не само го бе яздила от островчето до църквата, не само се бе гаврила с него, но бе докарала и бурята. А тая буря отнесе модерната му къща с всички мебели и магазина му с останалите последни бутилки уиски. Той все още беше повече суеверен туземец, отколкото пресметлив търговец.

Всеки имаше защо да мрази октопода, имаше защо да се страхува от нов пристъп на океана.

— Да го убием! — промълви с пресъхнали устни Хоно. Искаше да угоди на властния търговец.

Другите го подкрепиха:

— Да го убием!

Пръснаха се по колибите и скоро наизлязоха с копия и харпуни. Тангихиа удари тревожно камбаната. Глъчката заля цялото селище, умножи се, нарасна. Събираха се все повече и повече въоръжени мъже, а жените и децата се струпваха зад тях в любопитен боязлив обръч.

Фааири поведе дружината си към безлюдното островче. Пътят им минаваше през най-запазения кът на кокосовата гора. Върху извисените, приведени към запад от неспиращия пасат стволове сплитаха проскубани корони най-младите жилави палми. По земята, върху потъмнелия от гниещата шума пясък, не растеше нито една тревица. Само тук-там, под още неразчистените повалени трупи, се подаваше някой млад палмов побег.

Скоро войнствената процесия наближи протока. В плитчината се подаваха плавниците на няколко пясъчни акули, които дремеха, напечени от слънцето, като почесваха кореми в бялото дъно. Откъм океана, отвъд къдравия прибой, приближаваше някакъв кораб. Овладени от мисълта да сразят час по-скоро проклетия враг, хората почти не го погледнаха. Навярно носеше още консерви. Или ракия. По-добре, ако беше ракия! Но и с ракия, пак трябваше да почака!

Октоподът беше полегнал върху голата скала със сгънати пипала под тлъстото си туловище и любопитно разглеждаше с големите си изпъкнали очи настъпващото множество. Хората неволно съкратиха крачките си. Фааири се обърна към тях, горещите му очи ги изгледаха възмутено. Засрамени, мъжете прецапаха спадналата вода при отлива. Запристъпваха боязливо с вдигнати оръжия.

Обезпокоен от заплашително обграждащата го тълпа, Осморъкия се надигна. Пъстросивото, слято със скалата тяло изведнъж почервеня. После сякаш се обля с мастило. Усети опасността. Опита да се измъкне към водата, но Фааири му пресече пътя, замахна с копието си, насочи го в торбовидното тяло. Не улучи. Смути се и той от огъня на очите му. Острието се заби в кожата, която съединява пипалата. Октоподът хвана здраво дръжката и я изтръгна от ръцете му. После опита да се промуши покрай краката му. При вика на Фааири десетина души се спуснаха, да отсекат пътя му за отстъпление. И вече замахваха да го нанижат на оръжията си, когато дочуха някакви крясъци откъм Синята яма. Крещеше Теао Немия. Те познаха неговия див рев. Изпънатите им нерви не издържаха това ново напрежение. Нали всички знаеха, че Теао е мъртъв, отнесен от урагана в открития океан, полетял върху палмовата корона? Нима беше оживял отново? Или пък беше безсмъртен?

Проклетият Теао!

Те отстъпиха, стълпиха се назад, уплашени до смърт, прецапаха заднишком протока, а октоподът, използувайки суматохата, изпълзя по скалата, сякаш преля по нея, и се хлъзна безшумно под водата.

Теао бе видял отдалеч, от доплавалата шхуна, множеството, струпано по сивите скали и по отразилия слънчевия огън, режещ до болка очите, бял пясък на плажа. Грозно предчувствие бе стегнало гърдите му. Какво търсеха там? Друг път не бяха идвали. Избягваха го като табу. Ето, различи европейските дрехи на Фааири, копията и харпуните в ръцете на мъжете. С копия и харпуни не се ходи на разходка, а на лов. Какво щяха да ловят върху неговия остров? И защо в такава тълпа?

Изведнъж той разбра — готвеха се да убият Осморъкия. Фааири вече го беше ударил. Недочакал да спуснат лодката, Теао прекрачи парапета и скочи с главата надолу. Размаха лудо ръце, стрелна се като риба към брега. За минута достигна прибоя, който избухваше в равномерни взривове над външния риф. После се отправи натам, където кипналият вал се прекъсваше от тясна тиха пролука. Тя издаваше подводния проход, откъдето единствено можеше да се проникне безопасно в Синята яма. Вълните го подхванаха върху заострените си гърбове, които изтъняваха все повече с приближаването си до брега, извишаваха се, източваха се като гигантски стъклени отломки и изведнъж рухваха, разбиваха се на бяла пяна. Разлюлените водни маси опитаха да го отклонят от пътя, да го запокитят върху настръхналите рифови зъбери, но с няколко решителни гребвания той се оправи, намъкна се в прохода. Неразпенената вълна го понесе върху загладения си гръб. Докато погледне, плувецът прелетя през тихия пролом, който разсичаше ревящата стена на прибоя, и се озова сред Синята яма.

Теао се подхвърли до пояс над водата.

— Ууу! — изкрещя той. — Ууу!

Видя как хората се обърнаха стреснати, с разширени от ужас очи, как отстъпиха, как забравиха жертвата си, която изчезна под водата. Но не забеляза плуващата подире му бяла акула. Когато я видя, вече нямаше време за отстъпление. Трябваше да приеме боя. Недочакал тя да преполови тялото му, той се хвърли отгоре й и я възседна. Акулата подаде страхотна глава над повърхността. Тогава хората от брега видяха невероятната картина — човека върху гърба на бялото чудовище. Но те, още неосвободени от суеверията на езичеството, а вече затрупани със суеверията на новата религия, не разбраха какво ставаше в действителност. За техните смутени души това не беше обикновен двубой на живот и смърт между човек и звяр. За тях то означаваше ново бедствие, жестока прокоба, надвиснала над главите им. Проклетият Теао, обхванатият от злите духове, приятелят на октопода, който бе докарал урагана, сега отново се връщаше, възседнал най-свирепия дух на океана, идваше при тях върху гърба на Бялата смърт. Това зловещо завръщане отново ги убеждаваше в тайнствената му мощ, в свръхестествените му връзки с безпощадните сили, доказваше виновността му за всичко преживяно и за всичко, което предстоеше да преживеят в бъдеще.

Хората не устояха повече. Първи се втурна назад Хоно Страхливеца. После писнаха няколко старици, които подбраха внуците си и хукнаха назад. Подире им се юрнаха останалите, прецапаха брода, не спряха сред палмите, а без да се обърнат, се пръснаха из селото.

Теао дори не погледна след тях. Сега акулата беше единствената му мисъл. Защото тя не беше някаква двуметрова гладница, на която лесно може да престърже врата, а грамада от мускули и сила, за която всяка рана от ножа му щеше да означава само одраскване.

Акулата заби в дълбините. За него нямаше друг изход. Той се пусна и излетя на повърхността. После загреба към брега. Оставаха му още десетина метра, когато чудовището го настигна, изправи глава над него да го налапа. Чак тогава Теао разбра, че няма защо да се бои. Върху устните му, отдолу на главата, почти на гърдите, още стояха телените шевове на Чан Чу. Устата му беше обезвредена. А без тая уста, без острите й зъби цялата му исполинска мощ вече не вдъхваше познатия трепет, дори будеше жал.

Теао видя как бялата акула, измъчвана от незадоволения си глад, напъна челюсти да ги отвори, видя как се поразшири отворът на устата й, видя как пулсираха учестено-възбудено червените й хрилни цепнатини, но теловете и тоя път не отпуснаха хватката си, все още държаха здраво. Окото й мина край него, вторачено с такава зла настойчивост, с такава непреклонна настървеност, каквато момъкът още не бе срещал в никое око — ни човешко, ни животинско. Прочете такава свирепа заплаха, от която кръвта му изстина. Ненавистта в очите й го уплаши повече, отколкото острите й зъби. В тях той прозря целия бъдеш ужас, който щеше да се разрази, когато могъщите челюсти най-сетне се откачат от телените си примки, когато страхотната уста успее да се раззине напълно, да осмисли стаената си мощ.

Плувецът отскочи настрана, остави я да се хлъзне край него, после заплува към островчето и се подхвърли на скалата. Не си легна веднага, както жадуваше умореното му тяло след всичко преживяно. Беше се прибрал отново дома, на познатия къс суша, до познатия риф. Но това не беше достатъчно. Трябваше да види приятеля си, трябваше да му помогне, ако се нуждаеше от помощ. Нямаше време за губене. Акулата сега не беше опасна, пък и да го нападнеше, той имаше възможност да й избяга, като се мушне в тунела си.

Теао се гмурна. Под водата лагуната грееше с прозрачната си синева напълно пустинна. Подплашени от беса на обезсилената акула, рибите бяха изчезнали, изгубили се бяха из пукнатините и раците. Безброй цветя-животни и дървета-животни застилаха дъното като приказна, замайваща с пищните си багри цветна градина. Гмурецът стигна до отвора в кораловата скала. Когато видя копието на Фааири, което Осморъкия бе изтръгнал от раната си, от мрачината на дълбоката ниша се протегнаха две пипала и залепнаха за гърба му, а зад тях светнаха две разтревожени очи. Теао потупа зарадван приятеля си по студените пипала, подобни на гумени маркучи, потегли ги навън. Октоподът не се реши да излезе веднага. Поколеба се. Само отпусна вендузите си. Плувецът изскочи на повърхността, вдъхна въздух и погледна към Синята яма. Зловещата бяла сянка не се виждаше. Изглежда, беше се измъкнала отново към океана, мъчена от неутоления глад. Над водата отвъд прибоя се рееха с неподвижно прострени крила буревестници и ловяха излитащите калмарчета, които опитваха да се спасят от някакъв невидим враг.

Теао отново потъна. Тоя път подводният пейзаж бе оживял. Милиони пъстри риби, измъкнали се от закритията си, замрежваха погледа като пърхащи пеперуди. Те се разделяха при неговото приближаване и веднага зад него се събираха, заграждаха го в своята многоцветна непрогледност. Октоподът го посрещна извън нишата, порозовял от удоволствие, едва сдържащ радостта си при щастливата среща след дългата разлъка, обхвана го с многоръката си прегръдка, притисна се върху гърдите му. В примижалите му големи очи светнаха блажени искрици, по тялото му преляха розови и виолетови ивици.

Октоподът беше глух и ням, неспособен да изрази вълненията си с думи или с прости радостни звуци като кучето, като коня, като птиците. Имаше само един език — езика на багрите върху собствената си кожа. И Теао, неговият верен приятел, разбираше отлично този език. По бързото редуване на розовите и теменужените петна той узнаваше, че Осморъкия не е в състояние да сдържа радостта си, че тръпне от блаженство, че едва е дочакал часа на срещата. След това тия ярки изблици на щастие, между които кожата опитваше да приеме обичайната си окраска като скалата, постепенно избледняха. Първоначалният изблик на чувства беше преминал, душевното му равновесие се възвръщаше, подчиняваше се на вродената си умереност.

Теао го погледна грижливо. Многоръкият му другар беше здрав. Само върху съединителната кожа личеше раната от копието на Фааири, но тя вече се бе свила, бе спряла да кърви. Човекът го остави и излезе на повърхността успокоен. Предстоеше му още нещо, всъщност най-важното — това, за което най-много бе бързал, за което всъщност се бе върнал.

Той прегази протока и стъпи на Големия остров. Тръгна по белия плаж. Беше изминал само стотина крачки, когато я зърна. Маурея седеше пред хижата си и промиваше раната на стария Мапуи. Тя не го виждаше. Усмихваше се за кураж на стареца, та да не усеща толкова болката от отлепваната превръзка. Значи, беше добре. Значи, Теао бе успял да я спаси при урагана. Повече не му трябваше. Тръгна си назад, седна на своя бряг, отпусна се по гръб с подложени под тила ръце. Замисли се. Замечта. А неговите мечти бяха скромни, толкова скромни! Не се надяваше да го обичат. Мечтаеше само да го мразят по-малко, да не го гонят тъй настървено, да не преследват и октопода му, да ги оставят да си живеят тук — та те никому не пречат, — да гледа отдалеч Маурея, когато излиза сутрин от хижата си, когато събира децата за писане, когато танцува и пее вечер, да й носи най-хубавите риби и омари. Само толкова!

На съседния панданус висяха няколко оцелели плодове, които отдалеч наподобяваха ананаси. Теао се пресегна към тях и откъсна един плод, разчупи го да вдъхне приятния му мирис и го сложи в уста, присви устни от сладникаво-тръпчивия му вкус.

Тогава усети колко много е огладнял. Трябваше да се нахрани, колкото и да бе изморен. Той се спусна отново към дъното, взе копието на Фааири и погледна към нишата. Тя зееше празна. Къде ли се бе дянал приятелят му? Момъкът се залови в един корал, за да не изплува нагоре тялото му, и огледа околността. Знаеше, че когато октоподът се маскира, трудно може да бъде открит. Друг път те често играеха така на криеница. Теао успяваше да го намери само по очите му, които го следяха любопитно-насмешливо. Ако Осморъкия се сетеше да зажуми, никой не би могъл да го издири. Така и тоя път плувецът съзря само едно око върху мъртвата коралова скала. Едно око — и нищо друго.

Теао разбра по израза му — Осморъкия дебнеше една голяма стрида. Пълзеше неусетно към нея, бавно и търпеливо като морска звезда, стиснал в една от ръцете си късче от корал. Мидата плакнеше непредпазливо розовото си тяло. Едно раче току излизаше и влизаше в отворените й черупки. Изведнъж рачето се дръпна назад. Стридата се затвори мигновено, но късно. Осморъкия бе тикнал кораловото късче между черупките й. Сега вече нямаше нужда да се преструва. Той се отлепи от скалата и се залови да изгризва вкусната вътрешност на жертвата си.

Но внезапно избледня, прежълтя като медуза. Това стана само за миг. После отново се прилепи към дъното, сля се с него. Този миг обаче стигаше на Теао да разбере сигнала на мълчаливия му език. То беше все едно крясък, вик на ужас. Навярно акулата се завръщаше. Но не. Не беше акулата. От синия здрач на дълбините се стрелна двуметрова риба с отворена зъбата уста. Стрелна се право към човека като торпила. Морска щука! Теао я пресрещна с копието, отблъсна първия пристъп, но не я засегна опасно. Щуката се врътна като мълния и връхлетя повторно. Плувецът се стегна за бой, за решителен бой. Това пъргаво свирепо същество беше по-опасно от десетметрова акула, от октоподите, от морските змии, от всички заедно. Акулите, дори людоедите, рядко нападат първи, при това движенията им са по-бавни, позволяват на човека да ги проследи, да ги превари, да ги отблъсне. А морската щука сякаш не е риба, а демон, невероятен бяс от пъргавина и настървеност. Тя се спуска като стрела, отръфва къс месо и бяга, за да връхлети след миг от другата страна за втора, за трета кървава хапка. И ако тя самата не огложде цялата си жертва, кръвта от раните, които е причинила, ще събере всички акули на океана, за да я довършат.

И все пак Теао беше различен от другите хора. Неслучайно беше получил прозвището „човек-риба“. Пъргавината му във водата можеше да се мери с пъргавината на рибата. При страхотното й нападение той свари да забие оръжието си в тялото й. После се тласна напред да го забучи още по-навътре. Но щуката отскочи и пак налетя. Само бързото му отблъсване от дъното спаси прасеца му от излъганата само с няколко сантиметра зъбата уста.

Теао не би издържал дълго в тая борба на сръчност и ловкост. Той имаше повратливостта на риба, но дишаше въздух. За да поеме тоя въздух, трябваше да излезе на повърхността. А точно в тоя миг хищницата щеше да отнесе набелязания къс от тялото му. Затова беше длъжен да остане още под вода, да не изплува, да сдържа дъха си.

Изведнъж две пъргави пипала се метнаха като ласа върху прелитналата риба. Спряха устрема й за мигновение, но Теао не изпусна това мигновено предимство. Ако не беше ударил, озъбените челюсти щяха да се извият и да разкъсат мекотелия нападател. Копието прониза тялото на врага зад хрилните капачки. Хваната в непускащите пипала на октопода, превърнала се от неумолим хищник в безпомощна жертва, морската щука се замята сред розовата мъгла на изтичащата си кръв.

Теао измъкна острието и отново го заби в тялото й, още по-назад от първата рана. Рибата трепна и замря улучена в сърцето. Беше мъртва. Човекът излетя към повърхността. Отпусна се на брега задъхан. След малко отдолу се надигна като разперен чадър осморъкият му помощник, за да остави като вярно куче пред краката му едрия лов.

Теао отдели главата с част от трупа и му я подаде, а останалото постави в черупката на тридакна, която му служеше като съд за готвене. Напълни я с морска вода, а не с вода от другата черупка, която беше предназначена да събира стичащата се от пандануса дъждовна вода. Залови се да накладе огъня, докато приятелят му, награбил едрата плячка, се повлече по камъните във водата, да се нахрани до насита. Теао разцепи суха клечка на две и с едната половина почна да търка настойчиво сърцевината на другата. Търкаше здраво, упорито и продължително, като че ли ореше. Той нямаше кибрит, нямаше и запалка, затова единствен на атола се ползуваше от най-древния способ за добиване на огън. Ето, дървесината задимя. Момъкът постави едно кокосово влакно и то се запали. После притури цяло снопче, раздуха го с уста. Пламъкът лумна изведнъж. Теао натрупа отгоре наръч сухи съчки и бутна сред малката си клада кръгъл камък. Когато камъкът се нажежи, той го подхвана с две клонки и го пусна в чорбата да я подвари.