Петър Бобев
Теао Немия (11)

11

Теао се събуди. Светлината на деня проникваше бавно в съзнанието му — отначало като утринен разсвет, който се надигаше и се разгаряше, докато накрай заискри с ослепителен огън. Момъкът стисна очи пред болката на слънчевата жар. Все още не съществуваше нищо друго, освен светлина — ни мисъл, ни чувство. После усети как някой опипва главата, раменете и гърдите му с безброй нежни студени пръстчета. Постепенно в белия блясък на деня изплуваха пред лицето му сближените угрижени очи на многоръкия му приятел.

Той се надигна. Друг навярно не би открил никакъв израз в тия очи, но Теао почувствува разликата в тяхната окраска. Съзря радостното пламъче, което се разгоря при неговото събуждане, съзря поруменяването на цялото тяло. В удивителния език на цветовете — най-верния изразител на чувствата при октопода — той прочете голямата му обич, привързаността му, радостта му.

Тогава видя къде се намира, грейналия небосвод, синевата на океана. Като при повторно раждане почувствува отново, някак несъзнателно, в почти животински порив, красотата на светлината и яркото великолепие на деня, който го обгръщаше с простите багри на морето и небето. Към хоризонта околовръст се трупаха ниски облаци, превръщаха океана в обширен залив, ограден с пухкави бели канари. От далечината прииждаха величествени закръглени вълни, които налитаха равномерно върху залетия от прилива риф и избухваха в бели взривове от разплискана пяна.

Усетил болката от удара в главата, Теао опипа с пръсти засъхналата кървава вадичка на челото си. И ужасът стегна гърлото му. След простите сетива, след първичното усещане, в мъчителен преход на неясна тревога се върна отново жестоката мисъл, споменът, способността да преценява. Той се изправи, но почувствувал, че губи равновесие, се хвана за мачтата. Враговете, които искаха да го унищожат, бяха изчезнали. Островчето стоеше голо и безлюдно. Първият му потик беше да се върне назад. Всяко същество копнее за родното място, макар то да е свързано само с мъки и страдания. А може би именно мъките и страданията притеглят по-силно, затвърдяват връзките на спомена. На това островче беше преживял най-много огорчения — ежедневното преследване, непредизвиканата омраза, убийствената насилствена самота. Но същото това островче се намираше до Големия остров, до Маурея. Оттук Теао можеше да я вижда, да й се радва поне отдалеч. А трябваше да се махне оттук, да вдигне платното и да се понесе в безкрая на океана. Защото го преследваха, защото искаха да го унищожат, защото Маурея щеше да замине… Отде да знае, може би тъкмо нему беше отредено да срещне Щастливата страна на боговете? Щастливата страна! Възможно ли беше щастие без Маурея? Но трябваше да върви! Трябваше! Все щеше да намери нещо — или Щастливата страна, за която шепнеха някога старците, когато нямаше опасност да ги чуе мисионерът… Или смъртта… Но и смъртта понякога е по-малко страшна от самотата… А можеше да открие друг остров, самотен като него. Да остане там. Нали тъй и прадедите му бяха заселили целия океан?

Теао нямаше време да размисля. Той само го почувствува. Почувствува пълната нужда от забрава — да забрави незаслужената враждебност на хората, да забрави своя недъг, да забрави Маурея. Би ли могъл?

Но преди това щеше да се върне в пещерата. Щеше да пусне на свобода светещите рибки. Така, пленени, без неговите грижи, те щяха да загинат. А му бяха приятели, огряваха пещерата му, сгряваха сърцето му във влажната й хладина. Щеше да вземе и бисерите, за да ги подари на Маурея. Те не му бяха нужни. За нея ги бе събирал. Само за нея. Там, сред попаа, те щяха да й дадат сила. Попаа боготворят тези лъскави камъчета, плащат за тях луди пари, а парите при тях дават всичко. Маурея трябваше да има всичко. През нощта той щеше да се примъкне до хижата й и щеше да й ги даде. Отсега си представи радостния блясък на очите й, когато видеха лъскавата купчинка. За тая радост в очите й беше готов на всичко. Споменът за нея щеше да му остане, щеше да го стопля в дългото пътешествие, а може би щеше да го направи доволен. Ако знаеше, че Маурея е щастлива, и той щеше да бъде щастлив, трябваше да бъде…

Внезапно Теао чу писък. Със замряло в ужас сърце той погледна към лагуната. Забеляза празната лодка на Фааири, която се поклащаше на вълните, а пред нея само една глава и две размахани ръце. По-рано от очите сърцето му позна Маурея.

Той не се поколеба. Загреба към лагуната. Скочи върху рифа, който я отделяше от Синята яма, и изтика с ръце кануто си по острите коралови буци отвъд.

В същото време и Жан Гари излезе на палубата. А допреди час бе лежал в несвяст. Първата му дума при събуждането беше: „Маурея!“ Капитан Роже я бе видял с далекогледа си на брега, когато тя разговаряше с Фааири. Това беше поуспокоило ранения. Значи, се бе спасила — това в случая беше най-важното. А нямаше търпение да стои така, да лежи в каютата си, без да я вижда, без да я чува. Затова се бе надигнал с мъка и подпиран от шкипера, бе излязъл навън. Смяташе да изпрати моториста на брега, за да я доведе. И да заминат. Шхуната беше готова. Двигателят бръмчеше равномерно, някак нетърпеливо. Приготвени за вдигане бяха и платната, с които в открито море щяха да отменят мотора.

Щом излезе от люка, Жан се подпря на отдушника, блъснат в очите с почти физическа плътност от слънчевия блясък. Но се задържа да не изгуби съзнание. Достигна фалшборда, облегна се на него. Отправи нетърпелив, очакващ поглед към острова, отвъд белия прибой.

И тогава видя — видя празното кану на Фааири, видя приближаващото кану на Теао, видя плувкинята пред него. А на двеста метра от тях съзря изплувалата от синята дълбочина грамада, заприличала на исполински таралеж.

Жан грабна далекогледа на капитана. Насочи го. И неволно извика от ужас. После се втурна към шлюпбалката. Пред опасността, нависнала над любимата, изчезна болката в ранената глава, бученето, слабостта му. Той откачи сам въжетата. Лодката плесна шумно сред вълните.

Жан дръпна нетърпеливо капитана.

— Това е Маурея! Елате с мен! Моля ви!

Заразен от неговата тревога, шкиперът го последва начаса. Двамата скочиха в лодката, грабнаха веслата и тя се устреми към рифа, вряза се в прибоя, без да изчака благоприятната вълна, премина белия му кипеж, удари се в кораловата стена, наклони се, следващата вълна преля през борда. Но сръчните лодкари успяха да се задържат, размахаха пак греблата и заедно с налетялата вълна лодката профуча върху страшния зъбер, като се блъскаше лудо в подводните скали. Ето, хлъзна се в лагуната почти пълна с вода. Гребците не спряха да я изчерпят, а продължиха напред, за да преварят бялото чудовище.

Малко преди тях Теао достигна девойката. Подаде й ръка и я измъкна от водата. Тя се сви отчаяна в кануто, потресена от смъртта на Фааири и от своята скръб. И изведнъж съгледа годеника си, който бе извърнал към нея лице — брадясал, прежълтял, с бинтована глава, натиснал с все сила веслата. Маурея скочи.

— Жан!

Не можа да промълви нищо друго, задъхана от радостна изненада, невярваща, смаяна. Възможно ли бе? Жив? А Фааири — защо я излъга Фааири? Защо смаза душата й? Не знаеше ли, че тая жестока лъжа ще я убие? Жив! Жив! Жив!

Нищо друго не проникваше до съзнанието й — нито миналото, нито бъдещето, нито връхлитащата грамада от хищна настървеност!

Имаше само едно — едно ликуващо знание, едно мълчаливо, задъхано блаженство! Съществуваше само той, той приближаваше, размахал веслата с мускулести ръце, запълнил целия свят.

Но Теао видя Бялата смърт, видя и още нещо. В извисилата се над рифа вълна, преди да се срине в бяла пяна кристалният й хребет, в прозрачните й недра се стрелнаха две сини сенки. Или не! Не бяха само две! При следващия взрив на прибоя прелетя още една синя акула. И още една тигрова акула! И още! Те бяха подушили мириса на кръвта в лагуната и шибани като с камшик от ненаситната си кръвожадност, бързаха за зловещото пиршество. Под кануто вече се стрелкаха множество бързи тела — малки и големи.

Маурея простря напред ръце.

— Жан!

В тоя миг кануто отхвръкна във въздуха. Девойката и Немия плеснаха във водата, потънаха. Още преди да изплува, Теао съзря на десет крачки от себе си познатото бяло туловище, набучено безредно с начупените копия, съзря устремения към него зъл поглед, блеснал в тъпа безпощадност. Чудовището се бе устремило към Маурея, която опитваше да му избяга с луди тласъци на ръцете и краката. Но това нямаше да й се удаде. Макар и отлична плувкиня, къде можеше да се мери тя с господаря на океана?

А лодката на попаа щеше да стигне до нея с една секунда по-късно от акулата. Трябваше да се спечели тая секунда!

Теао се втурна напред, преценил, че все още има надежда да препречи пътя на хищницата. Ето, озова се на метър пред грозната заострена морда. Очите й, допреди миг приковани в бягащата девойка, се отклониха, спряха се върху него. В тях той прочете, задоволен, промененото решение. Акулата нямаше да се откаже от плячката, която сама се навираше в устата й. С леко сгъване на опашката тя кривна срещу дръзкия момък.

Тогава срещу общия враг се спусна още едно тяло. Теао го позна по превръзката на главата. Попаа беше скочил, готов и той да пожертвува живота си за спасението на любимата.

Тъжна усмивка сгърчи устните му. Познаваше несръчността на младия французин, познаваше безсилието на всички попаа при срещите им с морските хищници. И тоя безумец щеше да загине, да се затрие напразно, без да помогне.

Той му направи знак с ръка да се махне, да не пречи. Това вече не беше шега, не беше забавление за бръмчащата кутия. Сега предстоеше жесток двубой. Двубой не на живот — двубой на смърт. Със своята смърт Теао трябваше да спечели секундата, която щеше да спаси живота на Маурея. Със своята смърт трябваше да запази и попаа. Защото без попаа Маурея нямаше да бъде щастлива.

Ето, Бялата смърт връхлетя насреща му. А той продължаваше да я увлича подире си все надясно. Плуваше бързо, но без да откъсва поглед от нейната омразна разкъсана уста. И в мига, когато тая уста се отвори, за да го нагълта, той се изправи и излетя на повърхността. Зъбите й изщракаха на няколко пръста от него с рязък, почти метален звук. Теао познаваше отлично малкия пропуск в рефлексите на тая жива машина на смъртта, умееше да използува момента, когато тя раззинва челюстите си, а очите й се затварят автоматично и за няколко мига ослепяват.

Понесена от устрема си, акулата успя да завие назад едва след десет-петнадесет метра и да се спусне насреща му с още по-дива настървеност. В очите й искреше злобна изненада, недоумение пред станалото. Теао се обърна. Маурея и Жан, рамо до рамо, плуваха към лодката, но не я бяха достигнали, не бяха в безопасност. Немия още нямаше право да мисли за себе си. Той отново заплува встрани да я отклони. Известни му бяха капризните, често безсмислени хрумвания на тези опасни същества. Кой знае какво можеше да й скимне сега? Бялата смърт го последва. В окото й Теао прочете неумолимата решимост да свърши с него на всяка цена. Но и тоя път гмурецът издебна мига, в който тя затвори очите си. Изтласка се нагоре и пое въздух. Погледна към лодката. Девойката и французинът се бяха прехвърлили при капитан Роже. Сега вече можеше да се погрижи за своето спасение. Той съобрази бързо. Хищницата пак се връщаше, още по-разярена от повторния си неуспех. Не би могъл да стигне до лодката преди нея. Трябваше да потрети простата си хитрост — не толкова знание, колкото обиграно умение, бързина на нервната реакция, рефлекс, който привеждаше в действие всичките му мускули, щом доловеше началото на неволното замижаване при отварянето на чудовищната паст. Едновременно с това той съгледа и една триметрова синя акула, която прелетя покрай него, без да го закачи, като само мимоходом го измери със злото си око, и изчезна в синевата. Тоя път Бялата смърт връхлетя като изстреляна торпила. Зеницата й, устремена неподвижно в него, го обгаряше със сатанинска злост, бляскаше в жестоко нетърпение. Докога тоя къс месо щеше да й избягва? Теао следеше, напрегнал всеки мускул, окото й. Но акулата нападаше, без да отваря устата си. Дали бе прозряла неговия замисъл? Дали щеше да захапе в последния момент, когато за него щеше да бъде много късно?

Тоя път тя бе решила видимо друго — да проумее най-сетне на какво се дължи необяснимото откопчване на тоя непокорен месен къс от зъбите й. Хлъзна се покрай него толкова близко, че ожули до кръв рамото му, и продължи към лодката. Там изведнъж й хрумна друго. Забрави Немия. Подхвърли се нагоре, щракна със зъби. Не успя да докопа ръката на шкипера, а сряза като брадва веслото му. При падането обратно закачи със зъби борда, който гребна няколко ведра вода, но успя да се изправи. Хората се задържаха. Настървената хищница и сега не се отказа. Налетя повторно, блъсна с глава и пукна една дъска в дъното на лодката. Шурна тънка струйка. Капитан Роже скочи да запушва пробойната с ризата си, а Маурея и Жан продължаваха да викат при себе си Немия.

Теао загреба към тях, но не да се качи на лодката. Той беше преценил. Ако не отклонеше пак вниманието й, Бялата смърт щеше да потопи лодката, да разкъса и тримата. Да разкъса Маурея! Именно това Теао нямаше да позволи. Той достигна чудовището и заби ножа си в корема му. Разпра го, нанесе му еднометрова рана. Акулата сякаш не усети удара. И все пак водата околовръст порозовя бързо от огнения дим на бликащата алена кръв.

Като по някаква злокобна магия, привлечени от мириса на новата рана, сякаш зародени в синия простор, изплуваха цяло ято хищни силуети — малки и големи, които закръжиха около бойците в застрашителни безредни орбити. Кръвта ги подлудяваше, но близостта на гигантската стръвница възпираше устрема им, връщаше ги мигновено назад, щом почувствуваха, че са попаднали в обсега на безпогрешните й зъби.

Момъкът изскочи пред очите й, замахна и разсече с ножа си муцуната й. Чак тогава хищницата заряза лодката и се хвърли срещу първата си плячка, решила вече да си разчисти всички сметки. Забрави се. Раззина грозна паст.

В тоя миг покрай главата на Теао прелетя с мълниеносна бързина някаква бледа сянка. Тя пресрещна акулата и се блъсна в главата й, по-право не се блъсна, а се сля с нея. Теао разбра. Това беше Осморъкия, който се бе залепил върху безобразната муцуна, бе я уплел в пипалата си като някакъв жив намордник, бе затиснал очите й, бе я ослепил. Бялата смърт намали устрема си, замята се на място да отхвърли от себе си тоя неочакван враг. Изскочи на повърхността, плесна обратно във водата, пак се хвърли нагоре, побесняла от гняв и скована ярост.

Немия не се запита каква подбуда беше тласнала приятеля му към тая отчаяна постъпка. Акулите са смъртни врагове на октоподите. При всяка тяхна среща главоногото има само един стремеж — да изблъвне чернилния облак и да бяга. А Осморъкия, който досега бе стоял прилепен към празното кану, имаше пълната възможност да се измъкне или поне да се спотаи. Дали бе заговорила някаква необяснима за такова низше същество привързаност, довела го до едно насочено, добре премерено действие на обмислена саможертва, или се бе събудил някакъв сляп инстинкт на подражание, а може би — което скептиците ще приемат най-леко — изпаднал в ужас пред стрелкащото се чудовище, изгубил власт над целесъобразните си рефлекси, в суматохата си се бе блъснал случайно в акулата и пак по силата на същия тоя излъган инстинкт се бе прилепил върху главата й.

Теао използува объркването на врага си и се метна на гърба му, хвана се в един пречупен харпун, вкопчи се в него, замахна с ножа. А съзнаваше, убеден беше в безполезността на ударите, които нанасяше. Те не бяха в състояние да прекъснат тая дива жизненост. Акулата не умира лесно. И все пак нямаше друг изход. Длъжен беше да мушка, да ръга, да пори с ножа, докато има сили, от това зависеше всичко — не само неговият живот, за който той в разгара на боя не помисляше, не само животът на Осморъкия, а животът на Маурея.

Внезапно една по-непредпазлива тигрова акула, не по-дълга от два метра, опиянена от мириса на кръвта, се озова пред устата на Бялата смърт. Теао не чу нищо, нито едно изпращяване. Сякаш зловещите зъбни триони се врязаха не в живо тяло със скелет и мускули, а в къс сланина. Половината на тигровата акула изчезна в бездънната глътка, а предната половина продължи да плува, изгубила управление, но още жива. В окото й Теао различи само някакво тъпо изумление, което погасна, скри се зад воала на бликащата кръв. Другите акули се втурнаха след тоя воал, потънаха в синята дълбочина.

Човекът спря да мушка с ножа. Почти под ръката му стърчеше дръжката на забитата брадва, а Бялата смърт, преглъщайки едрия залък, смутена от слепотата си, се бе застояла няколко мига на повърхността.

Немия откърти желязното острие от жилавата плът, в която се бе залостило, надигна се, заловен за харпуна, и с все сила го прасна в тила й. Обикновено нечувствителна към болките, тоя път, улучена в мозъка, акулата потрепера, после подскочи, гмурна се, изплува и отново потъна. Не умираше, продължаваше да се бори за живота си, макар и така ослепена, така смъртно ранена.

Теао не издържа повече натиска на водните слоеве при потъването й. Пусна я. И преди да излети към повърхността, зърна очите на Осморъкия, който продължаваше да стиска в лепливата си хватка страшната морда. Болезнена мъка обгори сърцето му. В тях той прочете такава смъртна тъга, такава безнадеждност — сякаш тоя поглед изстена предсмъртния си вопъл, сякаш изкрещя в съзнанието му последния си вик за раздяла.

Осморъкия не се пусна, не опита да се спаси. Защо не се пусна? Защо?

Ето, огромното бяло туловище, нанизано с харпуни и копия, и залепналата за челото му почервеняла в разгара на битката жива, гледаща и чувствуваща торба изчезнаха в синята бездна, сподирени от глутницата акули, които още пътем налитаха, опитвайки да отгризат припадащия им се дял от чудовищната си плячка.

В следната секунда само облачето розова па̀ра, която се разсейваше неуловимо в изумрудения блясък, напомняше за жестоката драма.

Теао се покатери върху кануто си и размаха ръце.

— Бягайте! — подканяха тревожните му жестове. — Бялата смърт може да се върне. Бялата смърт не умира изведнъж.

Маурея се провикна от лодката:

— Ела при нас! По-сигурно е!

Той поклати решително глава, остана на място върху кануто си. Остана да чака — да не би пак да се върне…

На брега се бяха стълпили всички жители на атола, притихнали, потресени от неправдоподобния двубой, който бе завършил пред очите им. Чакаха и те, обладани от ужас и мъчително угризение, достигнало до благоговеен възторг.

И ето, Бялата смърт отново се показа, но тоя път по гръб, нагоре с корема, върху чиято бисерна белота се аленееха зловещите кървави отрези от пируващото акулско сборище.

Човешкото множество избухна в тържествено ликуване.

Осморъкия беше изчезнал. Само едно пипало, провесено от устата на мъртвата Бяла смърт, издаваше жестоката му участ.

Теао стисна до болка зъби. Беше сам, вече съвсем сам!

Той реши изведнъж. Тук нямаше повече място за него. Трябваше да замине, да се махне, къде да е. Да се впусне в безкрая на океана подир мамещия мираж на забравата. Може би и той щеше да намери Щастливата страна на прадедите.

Момъкът натисна веслото към рифа. Издебна надигналия се аметистов насип и прелетя над кипящия му гребен. Измъкна се от лагуната, опъна панданусовата рогозка и пасатът я наду, понесе го с невидимите си криле, понесе го към неизвестността, към непознатата, но тъй мечтана страна на забравата.

Теао не се обърна да види как от готовата за отплаване шхуна му махаха с ръка една разплакана девойка и един трогнат от величието на саможертвата му мъж с превързана глава; не погледна и навалицата на острова, която още там, при неговото отпътуване, съчиняваше и пееше просълзена новия си химн, създаваше още една легенда за човешката несправедливост и още една прослава на героизма — възпяваше вдъхновено своя нов герой — Теао спасителя, Теао победителя на Бялата смърт.

А той седеше в крехката си лодка с обронена глава, без да чува, без да вижда, без да усеща.

Вятърът шепнеше в панданусовото платно, вълните се плискаха в ниския борд — шепнеха и те, обещаваха очакваната забрава.

Теао плачеше.

А защо плачеше? Нали беше мечтал за това?

Ето, Маурея беше щастлива! Не му ли стигаше това? И не беше ли то — съзнанието за нейното щастие — поличбата, че и той, дори в своята самота, вече беше достигнал Щастливата страна, своята Щастлива страна?

От атола кънтеше тържественият звън на църковната камбана, който заглъхваше бавно нейде далеч зад кърмата.