Розамунде Пилхер
Диво биле (9)

IX
Четвъртък

Щом поеха на изток от тихите заливи на Западна Шотландия и оставиха зад гърба си фермите, селата и мириса на морски водорасли, пейзажът се промени със смайваща ненадейност и пустият път се заизвива нагоре по дивите мрачни бърда, очевидно необитаеми, с изключение на няколко заблудени овце и реещите се хищни птици.

Денят беше студен и навъсен, духаше източен вятър. Сиви облачни маси се носеха бавно в небето, но от време на време тъмнилото се разкъсваше, появяваше се опърпано парче синьо небе и бледата светлина на зимното слънце, но вместо да облекчат самотата, те като че ли само я подчертаваха.

Във всички посоки, докъдето поглед стига, се простираха хълмове, по които като кръпки растяха пожълтели зимни треви и тъмен пирен. Понякога този пейзаж беше накъсван от зейнали торфени ями или от неприветливата чернота на някое блато. После тук-там взеха да се появяват петна сняг, досущ като белите петна по тялото на пъстър кон, те лежаха по падини и ровове и от подветрената страна на оградите от незидан камък. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-дебел ставаше снегът, и на върха — на покрива, така да се каже, на Шотландия — земята бе застлана с дебел петнайсетсантиметров бял килим. Пътят под гумите на колата беше заледен и опасен.

Сякаш изведнъж се бяха озовали на северния полюс, на Луната, или въобще на такова място, каквото човек и най-бегло не си е представял, че може някога да посети. После, също толкова внезапно, дивите запустели бърда останаха зад гърба им. Бяха пресекли вододела и незабележимо пътят отново започна да се спуска. Появиха се реки, водопад, горички от ела и лиственица. Отначало взеха да изникват самотни къщурки, после планински ферми, накрая села. Не след дълго вече пътуваха край огромно езеро, с язовирна стена и електроцентрала, а по-нататък следваше малко градче. Главната улица вървеше по брега, виждаше се един хотел и няколко малки лодки, издърпани на каменистия бряг. Една табела сочеше към Крийгън.

Виктория се развълнува.

— Почти пристигнахме. — Тя се наведе напред и извади от жабката картата, която Оливър беше купил. Разтвори я със съмнителната помощ на Томас. Единият й край падна върху кормилото и Оливър го перна встрани.

— Внимавай, пречиш ми да виждам.

— До Крийгън остават само шест мили.

Използвайки Прасчо за оръжие, Томас удари картата и я изби на пода от ръцете на Виктория.

— Прибери я, преди да я е накъсал — рече Оливър.

Той се прозя и се намести на седалката. Пътуването тази сутрин беше доста трудно.

Виктория вдигна картата, сгъна я и я прибра. Пътят се виеше неотклонно надолу между стръмните брегове от орлова папрат и брезовите горички. Едно поточе им правеше компания, бълбукаше и проблясваше в следващите едно след друго вирчета и водопади. Слънцето услужливо се подаде иззад един облак. Взеха последния завой и пред погледа им, бляскаво и сребристо, се ширна морето!

— Удивително! — рече Виктория. — Оставяш единия бряг зад гърба си, изкачваш планината в снега, спускаш се и ето ти друго море. Виж, Томас, морето.

Томас погледна, но хич не се впечатли. Беше се уморил от пътуването. Беше се уморил и да седи в скута на Виктория. Той пъхна пръст в устата си и се тръшна назад, при което й нанесе страхотен удар в гърдите с коравата си глава.

— Стой мирен! — скара се баща му.

— Доста постоя мирен — Виктория се почувства длъжна да защити Томас. — Той е добро момче. Просто се отегчи. Мислиш ли, че в Крийгън има плаж? Имам предвид пясъчен. Още не сме видели хубав пясъчен плаж. На запад сякаш всички плажове са каменисти. Ако има, мога да заведа Томас.

— Ще питаме Роди.

Виктория се замисли, после каза:

— Надявам се няма да има нищо против, че пристигаме така и че няма да му създадем затруднения. — Тя не се беше освободила от опасенията си.

— Това го повтаряш вече за десети път. Стига си се притеснявала.

— Все си мисля, че ти направо притисна Роди до стената. Може би е нямал време дори да измисли някакво извинение.

— Той се зарадва. Възможността да се позабавлява с приятна компания веднага му допадна.

— Теб те познава, но нас с Том — не.

— В такъв случай, вие двамата ще трябва да бъдете върхът на приличието. Доколкото познавам Роди, на него ще му е все едно дори да имахте по две глави и опашки. Той най-учтиво ще ви поздрави и после, надявам се, ще ми пъхне в ръката един голям джин с тоник.

 

 

Когато стигнаха Крийгън, Виктория се изненада. Тя беше очаквала най-обикновено планинско селце с тясна главна улица и с два реда неизмазани каменни къщи, построени до пътя. Но Крийгън имаше широка улица с три платна и просторни павирани тротоари от двете страни. Къщите, отделени от пътя с големи градини, бяха извънредно примамливи с чистите си пропорции и елегантна украса, типични за най-добрия период на шотландската домашна архитектура.

В центъра на града улицата се вливаше в голям площад, а сред него върху зелена морава се издигаха гранитните стени и покритата с плочи кула на голяма и красива църква, сякаш грижливо поставена върху зеления килим от трева.

— Какво великолепие! — възкликна Виктория. — Като френско градче.

На Оливър, обаче, нещо друго му направи впечатление.

— Пусто е — каза той.

Виктория се огледа и забеляза, че е прав. Някаква пустота тегнеше над Крийгън, подобно на богобоязливото униние в неделен ден. И дори по-лошо, тъй като не се чуваше радостният звън на камбани. Наоколо сякаш нямаше жива душа и почти не минаваха коли.

— Всички магазини са затворени — рече Виктория.

— Затворени и със спуснати кепенци. Сигурно не работят до късно.

Виктория отвори прозореца от нейната страна и леденият въздух задуха в лицето й. Томас се опита да си подаде главата навън, но Виктория го дръпна обратно в скута си. Тя усети соления мирис на морето и острия дъх на водорасли. Чайка закряка от един покрив.

— Ето отворен магазин — каза Оливър.

Беше павилион за вестници, с пластмасови играчки, накичени по витрината, и една въртележка с цветни картички до вратата. Виктория затвори отново прозореца, тъй като студеният вятър щипеше.

— Можем да спрем и да си купим картички.

— На кого ще пращаш картички?

— На разни хора. — Тя се поколеба. Още от сутринта в Лох Мораг съвестта постоянно я гризеше заради безспорните страдания и притеснения, на които бе подложена госпожа Арчър след изчезването на Томас. Не се беше появявал сгоден случай да сподели това с Оливър, но сега… Тя пое дълбоко дъх и започна с непоколебимостта на човек, решен да кове желязото, докато е горещо. — Можем да пратим една картичка на бабата на Томас.

Оливър не отговори.

Виктория не обърна внимание на мълчанието му.

— Само един-два реда. Да знае, че е жив и здрав.

Оливър все още не отговаряше. Това не беше добър знак.

— Няма нищо лошо. — Тя усети умолителните нотки в гласа си и се ядоса на себе си. — Само една картичка, писмо или каквото ще да е.

— Стига си повтаряла едно и също.

— Искам да й пратя картичка.

— Няма да й пращаме нищо.

Тя не можеше да си представи, че Оливър е толкова ограничен.

— Ама защо? Мислех си…

— По-добре спри да мислиш. Ако не може да ти дойде на акъла нещо по-умно, тогава не мисли изобщо.

— Но…

— Дойдохме тук точно, за да се отървем от Арчър. Ако исках да ми цъфнат на вратата адвокатите и частните им детективи, щях да си остана в Лондон.

— Но ако знае къде е…

— Ооо, я млъквай!

Обидиха я не толкова думите му, колкото тонът, с който ги изрече. Настъпи тишина. След малко Виктория се обърна и го погледна. Лицето му беше каменно, долната му устна издадена напред, очите присвити, погледът му вперен в пътя. Бяха подминали града и колата набираше скорост, когато изведнъж изскочиха от един завой точно срещу знака, сочещ към Бенхойл и Лох Мюи. Това беше съвсем неочаквано за Оливър. Той натисна рязко спирачките и взе завоя със свистене на гуми. Поеха по еднолентовия път към хълмовете.

Виктория гледаше пред себе си с невиждащ поглед. Знаеше, че Оливър не е прав, което може би беше една от причините да проявява такъв инат. Но Виктория също можеше да се инати.

— Ти ми каза, че от правна гледна точка тя няма на какво да се опре. Не може нищо да направи, за да си върне Томас. Той ти е дете и отговорността за него носиш ти.

Оливър и този път не отговори.

— Ако си толкова сигурен в себе си, няма причина да не й съобщиш, че Томас е добре.

Той продължаваше да мълчи и Виктория хвърли и последния си коз.

— Ти може да нямаш намерение да съобщиш на госпожа Арчър, че Томас е жив и здрав, но мен нищо не може да ме спре да й пиша.

— Ако го направиш — проговори най-накрая Оливър — ако само се докоснеш до телефона, обещавам ти, че ще те смажа от бой.

По гласа му личеше, че не се шегува. Виктория го погледна поразена. Тя потърси някакъв знак, който да я успокои, нещо, което да я убеди, че Оливър просто използва най-силното си оръжие — думите. Но не откри нищо успокояващо. Гневът му беше унищожителен и тя изведнъж се разтрепери, сякаш вече я беше ударил. Каменното му лице се размаза от внезапните нелепи сълзи, които напълниха очите й. Тя бързо извърна поглед, за да не ги забележи той, и след малко, скришно, ги изтри.

И така, с горчивина от кавгата и усилия от страна на Виктория да не се разплаче, те пристигнаха в Бенхойл.

 

 

Погребението на Джок Дънбийт беше важно и забележително събитие, както подобаваше за човек с неговото положение. Църквата, а после и гробището бяха изпълнени с траурно облечени мъже от най-различни слоеве на обществото, някои дошли от много далеч и от различни места, за да отдадат последна почит на стария си обичан другар.

Но на гощавката след това нямаше много хора. Само най-близките приятели се събраха в Бенхойл около силния огън в библиотеката, за да похапнат от домашно приготвените сладки на Елън и да пийнат от хубавото малцово уиски.

Сред тях беше и Робърт Маккензи, не само семеен адвокат, но и отколешен приятел на Джок Дънбийт. Робърт беше кум на сватбата на Джок с Люси, а Джок беше кръстник на най-големия син на Робърт. Маккензи пристигна сутринта от Инвърнес и се появи в църквата с дългия си черен балтон, с който приличаше на собственик на погребално бюро, а по-късно беше един от четиримата, които държаха краищата на покрова, докато пренасяха ковчега.

Сега, приключил със задълженията си и с чаша уиски в ръка, той отново бе станал обичайният енергичен и делови Робърт. По някое време той дръпна Роди настрана.

— Роди, искам да поговорим, ако може.

Роди му хвърли един изпитателен поглед, но дългото лице на адвоката с обичайно професионално изражение не издаваше нищо. Роди въздъхна. Той бе очаквал нещо подобно, но не толкова скоро.

— Когато кажеш, приятелю. Какво се иска от мен? Да отскоча до Инвърнес? Предполагам в началото на следващата седмица?

— Може би е добре да го отложим за по-нататък, но аз предпочитам сега да си кажем някои работи. Имам предвид, като свършим тук. Няма да ни отнеме повече от пет минути.

— Разбира се. Остани за обяд. Има само супа и сирене, но заповядай.

— Не, не мога. Трябва да се връщам в Инвърнес. Имам среща в три часа. Но бих искал да остана за малко, след като си тръгнат останалите.

— Естествено. Нямам нищо против… — Роди отмести поглед от адвоката и забеляза празна чаша в ръцете на един от гостите. — Скъпи приятелю, още няколко капки за из път…

Настроението въобще не беше мрачно. Хората си спомняха все хубави неща и скоро по лицата им се появиха усмивки и тук-там се чуваше дори смях. Когато гостите най-накрая си тръгнаха с рейндж ровърите, големите автомобили или очуканите си камионетки, Роди ги изпрати до входната врата на Бенхойл и изпита чувството, че се сбогува с ловците в края на един приятен ловен ден.

Сравнението му хареса, понеже и Джок би желал да бъде точно така. Последната кола мина между рододендроните, по решетестото мостче и се скри от погледа му зад завоя. Остана само старият роувър на Робърт Маккензи.

Роди влезе в къщата. Робърт го чакаше пред камината, с гръб към огъня.

— Всичко мина чудесно, Роди.

— Слава богу, че не заваля. Няма нищо по-лошо от погребение в пороен дъжд. — Беше изпил само две уискита. Робърт имаше още малко в чашата и затова Роди наля малко и на себе си. — За какво искаше да говорим?

— За Бенхойл — рече Робърт.

— И аз така си помислих.

— Не знам дали Джок ти е казал какво е смятал да прави с имението?

— Не. Не сме говорили. Не беше толкова спешно да го обсъждаме. — Роди се замисли. — Но като гледам, май е трябвало.

— Нищо ли не е споменавал за младия Джон?

— За сина на Чарли ли? Не. Защо?

— Завещал е Бенхойл на Джон.

Роди тъкмо си наливаше вода в чашата и разплиска малко върху подноса. Той вдигна поглед. Очите му срещнаха очите на Робърт в другия край на стаята. Роди остави бавно каната с вода.

— Божичко! — възкликна той.

— Ти нямаше ли представа?

— Никаква.

— Зная, че Джок искаше да го обсъдите. Дори имаше сериозно намерение. Но може би не се е появила възможност.

— Ние не се виждахме много често. Уж живеехме в една къща, но много не се виждахме. Не си говорехме особено… — гласът на Роди заглъхна. Той беше объркан, смутен.

— Ти имаш ли нещо против? — попита тихо Робърт.

— Против? — очите на Роди се разшириха от учудване. — Против? Не, разбира се, че нямам нищо против. За мен Бенхойл никога не е било това, каквото беше за Джок. Аз не разбирам от ферми, нямам нищо общо с къщата и градината, не се интересувам особено от лова на яребици. Аз само спя тук. Аз съм квартирант.

— Значи не си очаквал да наследиш имението? — Робърт изпита голямо облекчение. Човек не би могъл да си представи Роди Дънбийт да се сърди за нещо, но пък можеше да се разочарова. Сега беше ясно, че дори не е разочарован.

— Да ти кажа истината, приятелю, никога не съм се замислял по въпроса. Не съм си представял, че Джок ще умре. Винаги ми е изглеждал здрав старец, обикаляше хълмовете, караше овцете с Дейви Гътри, дори работеше в градината.

— Но прекара инфаркт — напомни му Робърт.

— Съвсем лек. Лекарят каза, че няма нищо страшно. А и Джок изглеждаше напълно здрав. Не се оплакваше. Но пък Джок не беше човек, който се оплаква… — и този път изречението му остана недовършено. Мисленето му е прекалено отнесено, дори и за човек като него, помисли си адвокатът.

— Но след като Джок умря, сигурно си се чудил какво ще стане с Бенхойл?

— Да ти кажа истината, приятелю, нямах много време за чудене. Толкова неща има да се вършат, когато стане нещо такова. Събуждах се посред нощ, облян в студена пот, и се мъчех да си спомня какво съм забравил да свърша. — Но…

Роди се усмихна.

— Разбира се, в повечето случаи въобще не бях забравил нищо.

Робърт се отказа да обсъжда бъдещето на Роди и рязко се върна на първоначалната тема.

— Тогава да поговорим за Джон. Писах му, но не съм получил отговор.

— Той беше в Бахрейн. Получих телеграма. Затова не дойде тази сутрин.

— Предложих му да се срещнем. Ще обсъдим бъдещето на имота.

— Да, предполагам. — Роди се замисли, после каза полуубедено: — Той няма да иска да живее тук.

— Защо си толкова сигурен?

— Не мога да си представя, че това място изобщо го интересува.

— Джок май не е мислел така.

— Понякога беше трудно човек да разбере какво точно мисли Джок. Винаги ми се е струвало, че не харесва особено сина на Чарли. Те се държаха крайно вежливо един с друг. А когато хората са прекалено вежливи, това не е добър знак. Освен това Джон Дънбийт си има професионална кариера, той е умен, самоуверен, преуспяващ млад мъж, който маневрира ловко и печели много пари. Не че му трябва да печели много пари, винаги е бил задоволен в това отношение по майчина линия. И тук се явява следващият проблем — той е американец.

— Половин американец. — Робърт си позволи да се усмихне. — Мислех си, че ти си последният човек, който би приел това за недостатък.

— Не го приемам за недостатък. Нямам нищо против Джон Дънбийт. Говоря истината. Той беше удивително момче и е много интелигентен. Но не го виждам като собственик на Бенхойл. Какви са плановете му за бъдещето? Той е само на двайсет и осем. — Колкото повече Роди размишляваше, толкова по-нелепа му се струваше идеята. — Според мен той не може да различи главата на овцата от опашката й.

— За това не трябва много ум.

— Но защо Джон? — Двамата мъже се спогледаха умислено. Роди въздъхна. — Разбира се, зная защо. Защото Джок няма деца и аз нямам деца, така че не остава никой друг.

— Какво мислиш, че ще стане?

— Предполагам, че ще го продаде. Жалко е, но да ме убиеш, не мога да си представя какво друго може да направи.

— Да го даде под наем. Да идва тук през ваканциите.

— Вила с четиринайсет спални?

— Тогава може да задържи фермата, а да продаде къщата.

— Няма да се отърве от къщата, ако не отстъпи с нея и правата върху ловното стопанство, а на Дейви Гътри тая земя му трябва за овцете.

— Ако продаде Бенхойл, ти какво ще правиш?

— Става дума за шестдесет и четирите хиляди долара, нали? Аз съм живял тук кажи-речи през целия си живота, а да се задържиш толкова време на едно място е наистина прекалено. Ще се преместя. Ще замина за чужбина. Някъде по-далеч. — Робърт си представи Роди в Ибиса с панамена шапка на главата. — Например в Крийгън — довърши той и Робърт се засмя.

— Е, радвам се, че си наясно — каза той, допи питието си и остави празната си чаша. — И се надявам всички заедно да успеем да уредим нещата. Предполагам, че Джон рано или късно ще пожелае да дойде. Имам предвид в Бенхойл. Съгласен си, нали?

— Напълно, приятелю. По всяко време. Кажи му да ми звънне.

Двамата тръгнаха към вратата.

— Ще ти се обаждам.

— Непременно, Робърт. Благодаря ти за днес. И въобще за всичко.

— Ще ми липсва Джок.

— На всички ще ни липсва.

Робърт си тръгна, замина за Инвърнес и за срещата в три часа — един зает човек с много грижи на главата. Роди гледа роувъра, докато се скри от погледа му, после остана сам и осъзна, че вече всичко наистина е свършило. И което беше изненадващо, всичко бе свършило успешно. Нямаше дребни пропуски, погребението премина стегнато и по войнишки, сякаш самият Джок го беше организирал, а не изключително дезорганизираният му брат. Роди въздъхна дълбоко — от облекчение и от тъга. Той чу крякането на диви гъски в небето и вдигна поглед, но те летяха над облаците и не се виждаха. Лек вятър подухна над долчинката откъм морето и набразди гранитносивата повърхност на езерото.

Джок беше мъртъв и сега Бенхойл принадлежеше на младия Джон. Може би този ден бе не само краят на началото, но, ако Джон решеше да продаде Бенхойл, и началото на края. Трябваше му време, за да свикне с тази мисъл, но за Роди имаше само един начин да се справя с подобни колосални проблеми — малко по малко и крачка по крачка. Това означаваше без предварителни очаквания и прибързани действия. Животът спокойно продължаваше да тече.

Той погледна часовника си. Дванайсет и половина. Мислите му се насочиха към остатъка от деня и той изведнъж си спомни младото семейство, което щеше да пристигне за няколко дни в Бенхойл. Оливър Добс, някаква жена и детето им. Оливър Добс бе от тези мъже, които все влачеха по някоя жена след себе си, помисли си Роди.

Щяха да пристигнат всеки момент и това повдигна духа му. Днес беше тъжен ден, но където Господ затвори прозорец, той отваря врата, помисли си Роди. Той не беше сигурен дали тази стара пословица има някаква връзка с Оливър Добс, но тя му помогна да разбере, че няма време за безсмислена скръб, и това го успокои.

Мисълта за спокойствие го накара да осъзнае, че цяла сутрин е бил подложен на физически тормоз.

За това беше виновна полата. Не беше носил пола повече от две години, но за погребението на шотландски земевладелец подобаваше да я облече. Ето защо тази сутрин той я извади, лъхаща на камфор, от гардероба, но се оказа, че толкова е надебелял, че не може да се пъхне в полата. След петминутна борба той се принуди да отиде до голямата къща и да подири помощта на Елън Тарбат.

Откри я в кухнята, облечена в мастиленочерните дрехи, които пазеше за погребения, и с най-мрачната шапка — не че останалите й бяха особено весели — забодена в косата й с огромна черна кехлибарена игла. Елън беше изплакала сълзите си за Джок съвсем прилично, но скришно, зад затворената врата на спалнята си на последния етаж. Сега, със сухи очи и стиснати устни тя се занимаваше с лъскането на най-хубавите чаши, преди да ги подреди на застланата с дамаска маса в библиотеката. Когато Роди се появи, увил полата около тялото си като хавлия, тя рече: „Казах ти“, както и се очакваше, но остави кърпата и мъжки му се притече на помощ и задърпа с немощните си сили кожените каишки на полата, като някой дребен коняр, който се опитва да стегне седлото на огромен, надут от преяждане кон.

Най-накрая, с помощта на грубата сила, езичето влезе в последната дупка на каишката.

— Готово — каза Елън тържествуващо. Лицето й се беше зачервило и няколко бели кичура се бяха измъкнали от кока й.

Роди беше затаил дъх. Издиша внимателно. Полата се опъна по шкембето му като стегнат корсет, но каишките като по чудо издържаха.

— Успя — каза той.

Елън си оправи косата.

— Ако питаш мен, мисля, че е време да минеш на диета. Иначе ще трябва да идеш в Инвърнес и да занесеш полата си да я отпуснат. В противен случай ще получиш удар и ще трябва и тебе да погребваме.

Разгневен, Роди напусна кухнята. Каишките издържаха цяла сутрин, но сега, слава богу, вече нямаше нужда да страда. Прибра се у дома, свали си премяната и облече най-удобните дрехи, които имаше.

Тъкмо си намъкваше старото вълнено сако, когато чу шум от кола. От прозореца в спалнята си видя тъмносиньото волво да приближава по алеята между рододендроните и да спира до тревата пред къщата. Роди се погледна бегло в огледалото, приглади с ръка разрошената си коса и излезе. Старото му куче Барни се изправи на крака и го последва. Беше прекарало сутринта затворено само и нямаше намерение да позволи отново да го изоставят. Двамата излязоха изпод арката тъкмо когато Оливър се измъкна от колата. Роди се запъти към него по хрущящия чакъл с протегната ръка.

— Оливър!

Оливър се усмихна. Изглеждаше същият, помисли си Роди със задоволство. Той не обичаше хората да се променят. На оная вечеря Оливър носеше кадифено сако и ярка вратовръзка. Сега беше облечен с изтъркани джинси и огромен пуловер, но иначе изглеждаше съвсем същият. Същата червеникава коса, същата брада, същата усмивка.

Оливър се приближи и те се срещнаха по средата на площадката. Самата му външност — висок, млад и хубав — изпълни сърцето на Роди с възторг.

— Здравей, Роди.

Те се здрависаха. Роди така се зарадва на срещата, че хвана ръцете на Оливър между дланите си.

— Как си, приятелю? Чудесно е, че пристигате. И съвсем навреме. Лесно ли ни намерихте?

— Съвсем. Купихме си една карта във Форт Уилям и карахме по червените линии. — Той огледа къщата, полегатата поляна, сивите води на езерото, хълмовете. — Фантастично място!

— Прекрасно е, нали? — Рамо до рамо те наблюдаваха гледката. — Макар че денят не е много подходящ. Ще трябва да ви поръчам малко хубаво време.

— На нас ни е все едно какво ще е времето. Независимо колко е студено, на Виктория все й се седи по плажовете. — Думите му го подсетиха за останалите пътници в колата. Тъкмо реши да се погрижи за тях, но Роди го спря.

— Чакай малко, приятелю. Искам да ти кажа нещо. — Оливър го погледна. Роди се почеса по врата, докато се чудеше как да започне. — Работата е в това, че… — Нямаше начин, трябваше да го каже направо. — Брат ми, Джок Дънбийт, почина в началото на седмицата. Погребението му беше тази сутрин в Крийгън.

Оливър се ужаси. Той се втренчи в Роди, докато осъзнае думите му, после рече:

— Боже! — в гласа му имаше и мъка, и съчувствие, и някакво болезнено смущение.

— Скъпи приятелю, нека това не те натъжава. Исках да те предупредя, за да знаеш какво е положението.

— Като минавахме през Крийгън, видяхме, че всички магазини са затворени, но не знаехме причината.

— Ами нали знаеш, по тукашните места хората обичат да отдават последна почит, особено когато умре човек като Джок.

— Ужасно съжалявам. Кога почина?

— В понеделник. Около обяд. Някъде по това време. Излязъл на разходка с кучетата и получил инфаркт. Намерихме го на завет до една от оградите.

— И ти не можа да се свържеш с мен, за да ми кажеш да не идваме, защото не знаеше къде сме. Ужасно положение.

— Не. Не знаех къде сте, но дори и да знаех, нямаше да се свържа с теб. Аз така очаквах да се видим, че щях страшно да се разочаровам, ако не бяхте дошли.

— Не е редно да останем.

— Ще останете, разбира се. Брат ми е мъртъв, погребението мина, животът трябва да продължи. Само… първо мислех да спите в голямата къща, но ми дойде на ум, че сега Джок като го няма, може да е малко потискащо за вас, затова, ако нямате нищо против по-близкото съжителство, ще се настаните в моята къща. Елън, икономката на Джок, и Джес Гътри от фермата вече оправиха леглата и запалиха камините, така че всичко е готово.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ да си тръгнем?

— Скъпи приятелю, това страшно би ме натъжило. С нетърпение очаквах пристигането на по-млада компания. Напоследък не ми се случва много често…

Той погледна към колата и видя, че момичето може би се беше уморило да седи вътре, докато двамата разговаряха, и заедно с момченцето бяха слезли и вървяха ръка за ръка надолу по тревистия хълм към брега на езерото. Тя носеше почти същите дрехи като Оливър — панталон и дебел пуловер. На главата си имаше памучен шал в червено и бяло и червеното на шала беше същото като панталонките на момченцето. В това облекло двамата представляваха мила картинка, която придаваше на сивия мрачен пейзаж цвят и невинност.

— Ела да се запознаеш с тях — рече Оливър и двамата тръгнаха бавно към колата.

— Само още нещо — каза Роди. — Допускам, че не си женен за това момиче.

— Не, не съм. — Оливър го погледна весело. — Това смущава ли те?

Намекът, че възгледите му може да са остарели и изостанали възмути Роди Дънбийт.

— Разбира се, че не. Ни най-малко не ме смущава. Това си е изцяло твоя работа. Но по-добре ще бъде, ако хората, които работят в Бенхойл, си мислят, че сте женени. Знам, че звучи старомодно, но хората тук са старомодни и аз не искам да ги засягам. Сигурен съм, че разбираш.

— Да, напълно.

— Елън, икономката, сигурно ще получи инфаркт и ще се спомине, ако разбере истината, а един господ знае какво ще стане с Бенхойл, ако тя умре. Тя живее тук толкова отдавна, едва ли някой помни откога. Пристигна навремето от едно забутано планинско селце, за да се грижи за най-малкия ми брат, и оттогава остана тук, непоклатима като скала. Ще я видиш. Но не очаквай някоя блага мила женица. Елън е жилава като стар ботуш и понякога двойно по-неприятна. Така че много е важно да не я засегнем с нещо.

— Разбира се.

— Значи вие сте господин и госпожа Добс.

— Господин и госпожа Добс — съгласи се Оливър.

 

 

Стиснала здраво пухкавата ръчица на Томас, Виктория стоеше край обраслия с тръстики бряг на Лох Мюи и се бореше с ужасната мисъл, че тук съвсем не й е мястото.

По-добре е да пътуваш с надежда, отколкото да пристигнеш. Пристигането сякаш не донесе нищо, освен чувството за самота и разочарование. Бенхойл, както Виктория си го беше представяла, беше Бенхойл, видяно през погледа на десетгодишния Роди Дънбийт. В „Годините на орела“ се разказваше за лято, за сини небеса, за дълги златни вечери и покрити с пирен пурпурни хълмове. Една идилия, която нямаше нищо общо с този ветровит злокобен пейзаж. На Виктория той й изглеждаше неузнаваем. Къде е малката лодка с гребла? Къде е водопадът, където Роди и братята му са ходили на пикник? Къде са босоногите дечица?

Отговорът беше прост. Изчезнали завинаги. Затворени между кориците на книгата.

Това тук беше Бенхойл. Небе, пространство, тишина. Чуваха се само въздишките на вятъра в боровите клони и плискането на сивите вълни по брега. Могъществото и безмълвието на планините бяха отчайващи. Те обграждаха долчинката и се издигаха стръмно на отсрещния бряг на езерото. Погледът й се плъзна по склоновете нагоре, покрай канарите и сипеите, над покритите с пирен скални издатини, към далечните върхове, забулени от сиви облаци. Големината и осезаемото присъствие на тези планини заличаваше всичко останало. Тя се почувства смалена, нищожна, незначителна като мравка. Неспособна да се справи с нищо, най-малко пък с внезапното влошаване на отношенията й с Оливър.

Наричаше кавгата глупава, но знаеше, че тя е нещо повече — един горчив и неочакван разрив. Нейна беше грешката, че тази разпра въобще избухна. Трябваше да си мълчи за тъпата картичка. Но тогава това й се струваше важно, нещо, за което си заслужава да се бориш. И ето че всичко се развали. От онова яростно избухване на Оливър не си бяха разменили нито дума. Това също бе нейна грешка. Трябваше да се защити, да отвърне на заплахата със заплаха и дори, ако се наложи, на удара с удар. Да докаже на Оливър, че тя също има воля, а не да седи замаяна като заек и да не вижда пътя пред себе си от сълзи.

Почувства се съкрушена. От кавгата, от Бенхойл, от умората, която я измъчваше, от неприятното чувство, че е загубила собствената си същност. Коя съм аз? Какво правя в това затънтено място? Как попаднах тук?

— Виктория! — не беше чула кога са се приближили по тревата и гласът на Оливър я сепна. — Виктория, това е Роди Дънбийт.

Тя се обърна и видя един грамаден мъж, опърпан като плюшено мече. Дрехите му стояха така, сякаш някой ги беше метнал отгоре му, рядката му сива коса се вееше на вятъра, чертите на лицето му се бяха изгубили в тлъстини. Той й се усмихна. Сините му очи бяха приятелски топли. От този поглед мрачното настроение на Виктория и лошите й впечатления от Бенхойл се поразсеяха.

— Здравейте — каза тя. Те се ръкуваха.

Той погледна към Томас.

— А това кой е?

— Това е Том. — Виктория се наведе и го вдигна. Бузите му бяха парещо червени, а по устата му имаше кал от камъчетата, които вече беше опитал.

— Здравей, Том. На колко си години?

— На две — каза Оливър. — И сигурно ще се зарадваш, като разбереш, че почти не продумва.

Роди се замисли.

— Изглежда ми напълно здрав, така че предполагам няма защо да се притеснявате. — Той погледна Виктория. — За съжаление Бенхойл днес не е самата прелест. Твърде облачно е.

Заедно с Роди пристигна и стар черен лабрадор. Томас го забеляза и се размърда — искаше да го свалят, за да пипне кучето. Виктория го остави на земята и двамата с кучето се загледаха. После Томас го пипна по меката посивяла муцуна.

— Как се казва? — попита Виктория.

— Барни. Много е стар. Почти колкото мен.

— Предполагах, че имате куче.

— Виктория е една от твоите почитателки, Роди — обясни Оливър. Гласът му звучеше весело и непринудено и Виктория се зачуди дали тазсутрешната кавга е временно забравена.

— Чудесно — каза Роди. — Най обичам да ми гостува почитателка.

Виктория се усмихна.

— Оглеждах се за водопада.

— Оттук не се вижда дори и при хубаво време. Скрит е зад една скала. Там има малко заливче. Може би, ако времето се оправи, ще успея да намеря ключа от бараката с лодката и ще идем да го видиш.

Изведнъж ги връхлетя режещ като бръснач вятър. Виктория потрепери и Роди побърза да се прояви като домакин.

— Хайде да тръгваме, че иначе всички ще хванем пневмония. Да вземем багажа от колата и ще ви настаня.

И този път не стана както Виктория си го беше представяла. Роди ги поведе не към голямата къща, а под арката през двора, явно към собствения си дом. Спалните бяха на първия етаж.

— Това е вашата стая с Оливър — каза Роди, който вървеше отпред като опитен камериер. — Тя е свързана с една малка стаичка, в която можете да настаните детето. А ето и банята. Малко е тесничко, но се надявам, че ще ви е удобно.

— Мисля, че е прекрасно. — Тя остави Том на леглото и се огледа. Прозорецът гледаше към езерото. На широкия перваз имаше малка вазичка с кокичета. Зачуди се дали Роди ги е сложил там.

— Къщата е малко странна — каза той. — Всекидневната и кухнята са горе, но на мен така ми харесва. Като разопаковате багажа и се настаните, качете се горе да пийнем и да хапнем. Томас обича ли супа?

— Той обича всичко.

Роди с право се учуди.

— Ама че разбрано дете — рече той и си тръгна.

Виктория седна на ръба на леглото и взе Томас на коленете си, за да съблече палтенцето му. Погледът й обходи стаята. Тя все повече й допадаше — чиста, варосана, скромно мебелирана, но в същото време съдържаше всичко необходимо. В ъгъла имаше дори камина, в която тлееше торфена жарава, а до камината — кошница с торф за подхранване на огъня, ако човек иска да гори цяла нощ. Виктория си представи как заспива на светлината от огнището и това изведнъж й се стори най-романтичното нещо на света. Може би, каза си тя с надежда, може би все пак всичко ще бъде наред.

Оливър се появи зад гърба й с последните куфари. Остави ги на земята и затвори вратата.

— Оливър… — започна тя, но той рязко я прекъсна.

— Случило се е нещо ужасно. Братът на Роди е починал преди няколко дни. Погребали са го в Крийгън тази сутрин. Затова магазините бяха със спуснати кепенци.

Виктория, потресена до дъното на душата си, впери очи в него над главата на Томас.

— Но защо не ни е съобщил?

— Не е знаел къде сме. А и твърди, че искал да дойдем.

— Казва го от вежливост.

— Не, не мисля. Струва ми се, че нашето идване е добре дошло за него. Разсейва го. Както и да е, вече сме тук. Не можем да си тръгнем.

— Но…

— Има още нещо. Ние с теб сме господин и госпожа Добс. Както в хотела. Тук има няколко стари слуги, които ще напуснат до един, ако узнаят страшната истина. — Той почна да рови из стаята, да отваря шкафчета и врати, като някакъв голям котарак, който се запознава с новия си дом. — Какво чудесно местенце. Тук ли ще спи Томас?

— Да. Оливър, може би трябва да останем само една нощ.

— Защо? Не ти ли харесва?

— Много ми харесва, но…

Той се приближи, целуна я по протестиращата уста и Виктория млъкна. Кавгата все още ги разделяше. Тя се почуди дали целувката беше извинение, или все пак трябваше първа да се извини. Но преди да успее да реши кое от двете, Оливър отново я целуна, потупа Томас по главата и излезе от стаята. Тя го чу да тича нагоре по стълбите, чу гласа му и гласа на Роди. Въздъхна, вдигна Томас от леглото и го занесе в банята.

 

 

Беше полунощ и много тъмно. Роди Дънбийт, както се беше наквасил с бренди, взе фенерчето си, свирна на кучето и отиде да наобиколи голямата къща, за да се увери, обясни той на Оливър, че всички врати и прозорци са здраво залостени и че старата Елън ще прекара нощта в безопасност на тавана.

Оливър се зачуди в безопасност от какво? Бяха се запознали с Елън официално вечерта и тя му се стори не само по-стара от Господ, но и също толкова страховита. Виктория отдавна си беше легнала. Томас спеше. Оливър запали пурата, която Роди му беше дал, и излезе навън.

Посрещна го необятна тишина. Вятърът беше утихнал и не се чуваше нито звук. Чакълът заскриптя под краката му, но щом стигна тревата, отново настана тишина. Усещаше студената влажна земя през подметките си. Стигна до езерото и тръгна по брега. Въздухът беше мразовит. Леките му дрехи — кадифено сако и копринена риза — въобще не го пазеха и студът обля тялото му като леден душ. Той се наслади на първоначалния шок и се почувства освежен и ободрен.

Очите му привикнаха с тъмнината. Могъщото присъствие на планините бавно доби очертания. Той забеляза светлеещите води на езерото. От дърветата зад къщата забуха бухал. Оливър стигна до малкия кей. Стъпките му закънтяха по дъските. Той спря на края на кея и хвърли угарката от пурата във водата. Тя изсъска и угасна.

Гласовете бяха там. Старицата. Баща ти не би постъпил така. Тя живееше от месеци в главата му, но беше Елън Тарбат. И все пак не беше Елън от Съдърланд. Казваше се Кейт и беше от Йоркшир. Баща ти не вършеше нещата по този начин, не по този начин. Тя бе огорчена, изнурена, непоклатима. Той винаги си плащаше разноските. И беше горд. На погребението му раздадох шунка. А госпожа Хакуърт е толкова стисната, че на погребението на мъжа си раздаде само кифлички.

Тя беше Кейт, но в същото време беше и Елън. Минало и настояще, измислица и реалност, всичко омотано като стоманено въже, без да е ясно къде свършва едното и започва другото. Това нещо в него щеше да нараства като тумор, докато изпълни съзнанието му, докато целият бъде завладян от него и от хората, които се стремяха да излязат от главата му, за да се появят на белия лист хартия.

И седмици, а може би и месеци, той ще живее в пълен вакуум, неспособен да прави каквото и да било, освен да се грижи за най-належащите нужди — като спането или купуването на цигари от близката кръчма.

Очакването за това състояние го изпълни с трескаво вълнение. Въпреки студа дланите му се изпотиха. Той се обърна и погледна неясната грамада на къщата. На тавана светеше и той си представи как старата Елън крета насам-натам, как си слага ченето в чашка, казва си молитвата и си ляга. Видя я как лежи, загледана в тавана, с щръкнал над чаршафа нос, и чака несигурния сън на старостта.

Зад дръпнатите пердета във всекидневната на Роди също светеше. Но в спалнята под нея, където спеше Виктория, бе тъмно.

Оливър бавно се върна в къщата.

Виктория спеше, но се събуди, когато той влезе и светна нощната лампа. Оливър седна на леглото, Виктория се обърна, прозя се, видя го и изрече името му. Носеше нощница от тънък бял лен, обшита с дантела, а бледорусите й коси бяха разпилени по възглавницата като нишки от светложълта коприна.

Оливър свали вратовръзката си и разкопча горното копче на ризата.

— Къде беше? — попита Виктория.

— Навън.

— Колко е часът?

Той събу обувките си.

— Късно е. — Наведе се и хвана лицето й с две ръце. Започна бавно да я целува.

* * *

Най-накрая той заспа, но Виктория лежа будна в прегръдките му около час. Пердетата бяха дръпнати и студеният нощен въздух нахлуваше през отворения прозорец. Торфеният огън в огнището гореше силно и трептящата светлина на пламъците хвърляше отблясъци по ниския бял таван. Сутрешната кавга се стопи в любовта. Виктория почувства облекчение. Тя лежеше, обзета от безмълвна увереност — успокоителна като наркотик — че едно такова съвършенство не може по никакъв начин да бъде разрушено.