Розамунде Пилхер
Диво биле (13)

XIII
Понеделник

Роди излезе на стълбите и я извика:

— Виктория!

Тя цяла сутрин бе гладила ризите и носните кърпи на Оливър, избира му чорапи и пуловери, а в момента ги подреждаше в куфара. Сега се изправи, отмахна един паднал кичур коса от лицето си и отвори вратата на спалнята:

— Тук съм.

— Джон и Оливър са горе и пийваме. Ела при нас.

Беше почти дванайсет и половина, денят беше светъл и студен, слънцето грееше. Роди и Оливър щяха да тръгват за летището след ядене. Петнайсет минути преди това Елън се появи, за да вземе Томас за обяд. Обядът щеше да бъде доста обилен, приготвен от Елън и Джес Гътри, и щеше да се състои в огромната трапезария на Бенхойл. Такова бе решението на Елън. Според нея човек не биваше да тръгва на път, колкото и кратък да е той, без да е похапнал добре, и Оливър не можеше да прави изключение от това правило. Ето защо двете с Джес готвиха цяла сутрин. Апетитни миризми прииждаха откъм голямата къща, а във въздуха се носеше усещане за тържественост, сякаш празнуваха нещо важно: рожден ден или последния ден от ваканцията.

Горе, от стаята на Роди, Виктория чуваше приглушения разговор на мъжете. Тя затвори куфара и закопча ключалките. После отиде до огледалото, среса косата си, огледа за последен път стаята, за да се увери, че нищо не е забравено, и се качи на горния етаж.

Поради светлото, слънчево време тя ги завари не около камината, а до огромния прозорец. Оливър и Роди седяха на широкия перваз с лице към стаята, а Джон Дънбийт — на един стол, който беше придърпал от бюрото. Виктория влезе и Роди каза:

— А, ето я. Идвай, чакахме те. — Джон се изправи и отмести стола си встрани, за да й направи място.

— Какво ще пиеш?

Тя се замисли.

— Май нищо не ми се пие.

— Хайде де — рече Оливър. Той протегна дългата си ръка и придърпа Виктория. — Не се превземай. Цяла сутрин се трепеш, заслужаваш едно питие.

— Добре, съгласна съм.

— Какво искаш? — попита Джон. — Аз ще ти донеса.

Виктория погледна към него, все още с ръката на Оливър около кръста си.

— Една бира.

Джон се усмихна и отиде до кухнята, за да й донесе кутия бира от хладилника.

Но Виктория тъкмо отвори бирата и си наля, когато входната врата долу хлопна и от подножието на стълбите долетя гласът на Елън, която им съобщи, че обядът е готов, сервиран, и че ще изстине, ако не дойдат веднага.

Роди измърмори:

— Да ти се не види и жената! — Но явно нищо не можеше да се направи и с чаши в ръце всички станаха, слязоха по стълбите и отидоха през двора до голямата къща.

Трапезарията беше слънчева, голямата маса — постлана с бяла покривка. На помощната масичка вдигаше пара телешко печено, а блюда със зеленчуци чакаха на котлона. Томас беше вече настанен, гладен и с лигавче на врата, в стария дървен детски стол, който Джес Гътри бе свалила от детската стая.

Елън ходеше напред-назад с несигурни крачки и нареждаше кой къде да седне, вайкаше се, че яденето изстива и въобще какъв е смисълът да сготвиш едно хубаво телешко печено, когато хората не сядат навреме за обяд?

— Стига, Елън, това не е вярно — добродушно каза Джон. — Ние скочихме веднага, щом ни извика. Кой ще нареже месото?

— Ти — рече моментално Роди и седна с гръб към прозореца, колкото се може по-далеч от телешкото. Никога не е бил добър в рязането на месо. Все Джок вършеше тая работа.

Джон наточи ножа с костената дръжка с ентусиазма на майстор касапин и се залови за работа. Елън пое първата чиния за Томас, накълца месото и намачка зеленчуците и сока на кафява каша.

— Това е за нашия малък мъж. Изяж го и ще станеш голямо момче.

— Не че имаме проблеми с яденето — промърмори Роди, когато Елън излезе и затвори вратата зад себе си; всички се засмяха, защото тази сутрин бузките на Томас бяха сякаш по-дебели и по-кръгли от всякога.

Когато бяха вече привършили с основното ядене и се залавяха с ябълковия пай и с крем карамела на Елън, телефонът иззвъня. Всички зачакаха, както изглежда бе обичаят в Бенхойл, някой друг да го вдигне. Най-накрая Роди каза:

— По дяволите!

Виктория го съжали.

— Да отида ли?

— Не, не се притеснявай. — Той налапа спокойно още една хапка ябълков пай, дръпна назад стола си и излезе от стаята, като продължаваше да мърмори:

— Ама че тъпо време за звънене. — Той остави вратата отворена и гласът му се чу от библиотеката.

— Роди Дънбийт на телефона. — Тишина и после: — Кой? Какво? Да, разбира се. Почакайте малко, ще го извикам. — След миг той се появи, все още със салфетката, която бе взел със себе си.

— Оливър, приятелю, теб търсят.

Оливър вдигна поглед от чинията.

— Мен ли? Кой?

— Нямам представа. Някакъв човек. — Роди се зае отново с ябълковия пай, а Оливър отмести назад стола си и отиде да се обади.

— Не мога да разбера — рече Роди — защо не измислят някое устройство, като седнеш да обядваш да можеш да си изключиш телефона.

— Винаги можеш да оставиш слушалката отворена — подхвърли Джон.

— Да, но тогава пък ще забравя да я затворя.

Томас се отегчи от пудинга си. Виктория взе лъжицата и започна да го храни.

— Можеш да го оставиш да си звъни — каза тя.

— Нямам достатъчно нерви. Мога да го оставя да звъни известно време, но след малко вече не мога да го търпя. Все си представям, че някой желае да ми съобщи нещо ужасно вълнуващо, хуквам да вдигна слушалката и се оказвам, тъй да се каже, глас в глас с някой от данъчната служба. Или пък са набрали грешен номер.

Джон каза:

— Ако са набрали грешен номер, защо вдигаш телефона?

Шегата прозвуча доста забавно, понеже той се шегуваше рядко.

Докато Оливър се върне, те свършиха с обяда. Роди си запали пура, а Джон донесе подноса с кафе от кухнята. Виктория започна да бели портокал за Томас, защото колкото и много да беше изял, той за нищо на света не отказваше портокал. Плодът беше сочен и Виктория се съсредоточи в беленето, затова не вдигна поглед, когато Оливър влезе в стаята.

— Надявам се, добри новини — чу Виктория гласа на Роди.

Тя обели последното парче кора, раздели портокала на резенчета и подаде първото на Томас. Оливър не отговори.

— Нищо сериозно? — В гласа на Роди имаше загриженост.

Оливър отново не отговори. Тишината, която ставаше все по-дълга и напрегната, привлече вниманието на Виктория. Дори Томас се умири. Той седеше с резенче портокал в ръка и гледаше баща си от отсрещната страна на масата. Бузите на Виктория настръхнаха. Тя осъзна, че всички гледат нея. Погледна към Роди, после към Оливър. Видя силно бледото му лице и студените, немигащи очи. Почувства как кръвта слиза от лицето й, обхвана я едно безсмислено чувство за обреченост, като болест, от което стомахът й се сви.

Тя преглътна.

— Какво има? — гласът й прозвуча слаб и немощен.

— Знаеш ли кой се обади? — попита Оливър.

— Нямам представа. — Не можеше да удържи треперенето на гласа си.

— Проклетият господин Арчър. От Хампшир.

Но нали я предупредих да не звънят. Казах, че ще им пиша. Обясних й за Оливър.

— Ти си им писала.

— Аз… — Устата й беше пресъхнала и тя отново преглътна. — Не писах на тях, писах на нея.

Оливър се приближи до масата, облегна се с длани върху нея и се наведе към Виктория.

— Казах ти да не й пишеш. — Всяка негова дума удряше като чук. — Казах ти да не й пишеш, да не й телефонираш, да не се свързваш с нея по какъвто и да било начин.

— Оливър, не можех…

— Как въобще разбра адреса им?

— Намерих го в телефонния указател.

— Кога им писа?

— В четвъртък… петък… — Тя се обърка. — Не си спомням.

— Аз какво правех?

— Мисля… мисля, че спеше. — Звучеше толкова подмолно и потайно, че Виктория се почувства принудена да се защити. — Казах ти, че ще й пиша. Не можех да понеса мисълта, че не знае къде е Томас… и какво става с него.

Изражението на Оливър не омекна ни най-малко. Виктория с ужас разбра, че ще се разплаче. Чувстваше как устните й треперят, усещаше бучката в гърлото си, очите й се напълниха със срамни сълзи. Щеше да се разплаче пред всички.

— Тя много добре знаеше къде е Томас.

— Не знаеше.

— Знаеше, че е с мен. Повече не й трябва. Аз съм му баща и той е с мен. Какво правя с него и къде го водя не влиза на никого в работа. Най-малко пък на теб.

Сълзите се стичаха по лицето й.

— Мисля, че… — успя да каже тя, но той я прекъсна.

— Не съм те карал да мислиш. Казах ти да си държиш тъпата уста затворена.

Последното бе придружено от силно трясване с юмрук върху масата. Всичко по нея се заклати и заподскача. Томас, който досега мълча, смутен от непонятната ярост в думите, които не разбираше, ала чийто смисъл добре схващаше, избра точно този момент, за да избухне в сълзи като Виктория. Очите му се присвиха, устата му зяпна, остатъците от полусдъвкания портокал се изтърколиха върху лигавчето.

— О, за бога!

— Оливър, недей… — Виктория скочи с треперещи крака и се опита да вземе Томас от стола и да го успокои. Томас се вкопчи в нея и зарови лепкавото си лице във врата й, за да се скрие от крясъците. — Недей пред Томас. Престани!

Но нейната измъчена молба бе пренебрегната. Оливър вече не можеше да спре.

— Знаеш защо не исках да се свързваш с Арчър. Защото бях убеден, че веднага щом научат къде сме, ще почнат да ме засипват със сълзливи молби, и като не успеят с тях — със заплахи. Така и стана. Сега вече чакам да дойде някоя мижитурка с черен шлифер с писмо от адвоката им…

— Но ти каза… — Тя не можа да си спомни какво бе казал той. Носът й потече и от плач не можеше да говори. — Аз… аз… — Дори не знаеше какво иска да каже. Може би „Съжалявам“, но по-добре, че не се унижи да го изрече, защото в момента нищо не можеше да умилостиви Оливър. Нито разплакания му син, нито разплаканата му любовница, нито всички извинения на света.

— Знаеш ли какво си ти? Ти си една мръсна измамница.

С това последно оскърбление Оливър се изправи от масата, обърна се и напусна стаята. Виктория остана обляна в сълзи, с ридаещото истерично дете в ръце, сред ужасеното мълчание на другите двама мъже, и насред опропастения обяд. И още по-лошо — сред унижение и срам.

— Боже мили! — възкликна Роди. Той стана от мястото си, заобиколи масата и отиде при Виктория. Тя знаеше, че трябва да спре да плаче, но не успяваше, нито пък можеше да си изтрие сълзите, или да си потърси кърпичката, докато ридаещият Томас все още седеше у нея.

— Хайде — каза Джон Дънбийт. Той се приближи, пое Томас от ръцете й и го вдигна до широкото си рамо. — Хайде ела, ще отидем да намерим Елън. Тя сигурно има бонбонче за теб. — Той тръгна към вратата с Томас на ръце. — Или шоколадова бисквита. Обичаш ли шоколадови бисквити? — Те излязоха.

— Боже мили! — каза отново Роди.

— Не… не можах да се сдържа… — изхлипа Виктория.

Роди не можеше повече да понесе сълзите, подсмърчането и риданията. Той взе Виктория в обятията си, притисна я до себе си и прегърна главата й с нежната си ръка. След малко бръкна във външния джоб на старото си вълнено сако, извади цветна носна кърпа и я подаде на Виктория. Тя си издуха носа и изтри сълзите си.

Нещата малко се поуспокоиха и чувствата, породени от кошмарната сцена, започнаха да се уталожват.

 

 

Виктория тръгна да търси Оливър. Нямаше какво друго да направи. Откри го при езерото, застанал на края на малкия кей, с цигара в уста. Дори да я беше чул да приближава през тревата, той не го показа, понеже не се обърна.

Тя стигна до кея. Изрече името му. Той се поколеба за миг, после хвърли полуизпушената цигара в проблясващата от слънцето вода и се обърна към Виктория.

Тя си спомни думите му: „Ако само се докоснеш до телефона, обещавам ти, че ще те смажа от бой“. Но Виктория не беше повярвала на заплахата, защото откакто го познаваше, никога не беше изпитвала истинската сила на необуздания му гняв. Сега вече знаеше, че я е изпитала. Тя се зачуди дали и жена му, Жанет, я беше изпитвала. Дали това не беше една от причините, заради които бракът им трая само няколко месеца.

— Оливър!

Погледът му спря върху лицето й. Тя знаеше, че изглежда ужасно, че е все още подута от плач, но дори това вече нямаше значение. Нищо нямаше значение, само ужасната разпра помежду им трябваше да се заглади. Заради Томас.

— Наистина съжалявам — каза Виктория.

Той не отговори. След малко въздъхна тежко и сви рамене.

— На теб ти е трудно да разбереш — продължи тя с усилие. — Зная. И аз самата не разбирах, защото си нямам собствено дете. Но след като прекарах известно време с Томас, започнах да разбирам какво значи да имаш малко дете и да го обичаш. — Не трябваше да говори така. Звучеше сантиментално, а тя най-малко желаеше сантименталности. — Човек се привързва към детето. Обиква го. То става част от самия теб. Започваш да чувстваш, че ако някой го нарани, или дори само го заплаши, можеш направо да го убиеш.

— Мислиш, че госпожа Арчър иска да ме убие? — каза Оливър.

— Не. Но зная, че тя сигурно се е побъркала от притеснение.

— Тя винаги ме е мразила. И двамата ме мразеха.

— Може би не си им дал основание да те обичат.

— Аз се ожених за дъщеря им.

— И стана баща на внука им.

— Той ми е син.

— Тук е цялата работа. Томас ти е син. Колко пъти си ми казвал, че те нямат права над него. Нищо няма да ти стане, ако проявиш малко щедрост към тях. Само Томас им е останал от дъщеря им. Оливър, опитай се да разбереш. Ти си умен и разсъдлив, ти пишеш пиеси, които късат сърцата на хората. Защо не можеш да се справиш с нещо, което е тъй близко до собственото ти сърце?

— Може би нямам сърце.

— Имаш сърце. — Тя се усмихна колебливо. — Чувала съм го да бие. Туп-туп-туп, цяла нощ.

Това подейства. Мрачното му изражение омекна, сякаш в цялата ситуация имаше някакъв абсурден хумор. Не беше голямо постижение, но Виктория се обнадежди. Тя се приближи до Оливър, прегърна го с ръце през кръста и притисна буза в грубия му дебел пуловер.

— Семейство Арчър нямат никакво значение. Те не могат нищо да променят.

Ръцете му се плъзгаха машинално по гърба й, сякаш галеха куче.

— Какво не могат да променят?

— Това, че те обичам. — Накрая го изрече. Гордост, самолюбие, вече нямаха значение. Любовта към Оливър беше единственият й талисман и трябваше ревниво да го пази. Това беше ключът за ключалката, която ги свързваше тях двамата и Томас.

— Ти сигурно си луда — рече той.

Оливър не се извини за обидите и оскърбленията, които й отправи по време на обяда. Тя се зачуди дали ще се извини на Роди и Джон, но знаеше, че няма да го направи. Просто защото той беше Оливър Добс. Но това нямаше значение. Виктория беше преодоляла разрива помежду им. Раната от грозната сцена все още кървеше и болеше, но може би с течение на времето щеше да заздравее. Виктория осъзна, че е възможно човек да се изправи и да тръгне отново, без значение колко пъти е падал.

— Имаш ли нещо против, ако съм луда?

Той не отговори. След малко сложи ръце на раменете й, отдръпна я и каза:

— Трябва да тръгвам. Иначе ще изпусна самолета.

Върнаха се в къщата и взеха куфара му и малко книги. Когато излязоха отново, видяха стария даймлер на Джок, спрян пред къщата, а Роди и Джон чакаха до него. Изглежда всички бяха решили да се държат така, сякаш нищо не е станало.

— Помислих си, че ще е по-добре да вземем голямата кола — обясни Роди. — В Ем Джи-то няма достатъчно място за багаж.

Тонът му беше делови и Виктория се изпълни с благодарност към него.

— Чудесно. — Оливър отвори задната врата, пъхна куфара вътре и сложи книгите отгоре.

— Е — той се усмихна, без каквото и да е разкаяние, дори може би малко развеселен с безизразното лице на Джон Дънбийт — да си кажем довиждане, Джон.

— Ние пак ще се видим — отвърна Джон и не му подаде ръка. — Аз няма да замина преди сряда.

— Чудесно. Довиждане, Виктория. — Той се наведе и я целуна по бузата.

— Утре кога пристига самолетът? — попита тя.

— Към седем и половина.

— Ще те посрещна.

— До утре, тогава.

Качиха се в колата. Роди запали двигателя. Тежкият, достолепен даймлер потегли и чакълът захрущя по гумите. Между рододендроните, по решетъчното мостче, през портите — и колата изчезна.

 

 

Джон ужасно се боеше, че сега, когато всичко свърши, и той остане сам с нея, тя отново ще се разплаче. Не че се боеше от сълзите или се притесняваше от тях. Може би дори в известен смисъл ги желаеше. Но в същото време му беше ясно, че сега не е моментът да я прегърне и утеши, както бе направил Роди.

Тя стоеше пред Джон. Вече беше спряла да маха. Изправеният й нежен гръб излъчваше необикновена храброст. Джон се загледа в твърдите очертания на раменете й под дебелия пуловер, в дългата й, вързана на опашка мека руса коса, и си спомни за кончето, което баща му гледаше преди години в ранчото в Колорадо. Веднъж наплашено от груба ръка, единствено най-търпеливото и внимателно отношение можеше да възвърне доверието на животното към хората. Малко по малко, без да го припира, Джон беше успял да постигне това.

Той знаеше, че трябва да е много внимателен. И чакаше. След малко, може би разбирайки, че той няма да се оттегли и тактично да изчезне, Виктория отметна косата от лицето си и се обърна към него. Не плачеше. Усмихваше се. С една от онези усмивки, които огряват лицето, но не стигат до очите.

— Е, това е — рече тя бодро.

— Хубав ден за пътуване — каза Джон. — Ще е много красиво, когато пресичат планината.

— Да.

— Не мислиш ли, че и ние трябва да се поразходим?

Усмивката й замръзна и на лицето й се изписа безпокойство. Джон разбра, че тя се е бояла точно от това.

Той й съчувстваше и искаше да е мил с нея. Затова бързо продължи:

— Аз и без това трябва да ходя до Крийгън. Трябва да ида до аптеката. Свършил ми е кремът за бръснене. Ще потърся и „Файненшъл Таймс“. От три дни не съм следил цените на пазара. — Това не беше вярно, но спасяваше положението и вършеше работа като извинение.

— А Томас? — попита Виктория.

— Ще го оставим тук. На него му е добре с Елън.

— Още не съм го водила на плажа. Все ми се искаше да го заведа.

— Можеш друг път да го заведеш. Ако не му кажеш къде отиваш, той няма да иска да дойде.

Тя помисли малко. Накрая рече:

— Добре. Но трябва да кажа на Елън, че излизаме.

Той нямаше нищо против.

— Те са отзад, на поляната, където се простира прането. Ще взема колата и ще се срещнем тук след минута-две.

Когато Джон се върна с наетия форд, вече го чакаше на стълбите пред входната врата. Той знаеше, че в Крийгън ще е студено и ветровито, а тя не носеше никаква връхна дреха, но на задната седалка имаше един негов пуловер и Джон реши да не губят повече време. Той спря до Виктория, протегна се, отвори вратата и тя се качи. След това, без повече приказки, потеглиха.

Той караше бавно. Нямаше закъде да бързат. Колкото по-бавно пътуваха, толкова повече, надяваше се той, тя щеше да се успокои.

— Как е Томас? — небрежно попита Джон.

— Ти беше прав. Двамата с Елън са много щастливи. Елън е изнесла стола си на слънце и плете, а Томас и Прасчо си играят с щипките. Изглеждаха много спокойни — добави тя с малко тъга.

— Томас не е твое дете, нали? — попита Джон.

Виктория седеше до него съвсем неподвижна. Тя бе вперила поглед напред в извивките на тесния път. Ръцете й лежаха сключени в скута.

— Не — отговори тя.

— Не знам защо, но винаги съм мислел, че е. Струва ми се, че и Роди е мислел така. Поне не ми е давал основание да подозирам, че мисли другояче. Пък и прилича на теб. Това е необичайното. Малко по-дебеличък е, но наистина прилича на теб.

— Не е мое дете. Но е дете на Оливър. Майката на Томас се е казвала Жанет Арчър. Оливър се оженил за нея, но не след дълго бракът им се разтрогнал, а тя загинала при самолетна катастрофа.

— А ти къде си в цялата тази работа?

— Аз съм там от години… — гласът й затрепери. — Ужасно съжалявам, но май пак ще заплача.

— Няма нищо.

— Нищо против ли нямаш? — учуди се тя.

— Защо да имам нещо против? — той се наведе и отвори жабката на таблото: вътре имаше грамадна кутия с хартиени носни кърпички. — Виждаш ли? Приготвил съм се.

— Американците винаги имат хартиени кърпички. — Тя взе една и си издуха носа. — Плачът е ужасно нещо, нали? Започнеш ли веднъж, и сякаш се пристрастяваш. Колкото и пъти да спреш, все започваш пак. Аз иначе почти не плача.

Но това смело твърдение се изгуби още докато го изричаше, в поток от сълзи. Джон зачака кротко, без да обръща внимание и без да казва нищо. След малко, когато риданията утихнаха до хлипане, а после до подсмърчане, тя отново се издуха решително и той рече:

— Ако на някой му се плаче, не виждам причина да не си поплаче. Аз все ревях като малък, когато ме изпращаха във Фесендън. Баща ми никога не се опитваше да ме спре, или пък да ми казва, че мъжете не правят така. Понякога той самият като че ли всеки миг щеше да избухне в сълзи.

Виктория леко се усмихна, но не каза нищо, затова Джон реши да не говори повече и до Крийгън никой от двамата не продума. Градчето лежеше под студеното следобедно слънце, улиците бяха чисти и празни, нямаше ги скромните тълпи, които ги изпълваха по-късно през годината, с настъпването на лятото.

Джон спря пред аптеката.

— Искаш ли да купуваш нещо? — попита той Виктория.

— Не, благодаря.

Джон влезе в магазина и си купи крем за бръснене и ножчета. До аптеката имаше магазин за вестници. Влезе и в него и попита за „Файненшъл Таймс“, но нямаше. Купи пакетче ментови бонбони вместо вестник и се върна с тях в колата.

— Ето. — Той ги хвърли в скута на Виктория. — Ако не ги харесаш, ще ги дадем на Томас.

— Може на Елън да й харесат. Старите хора обичат ментови бонбони.

— Тези са карамелени. Елън не може да ги яде заради изкуствените зъби. Какво ще правим сега?

— Можем да се върнем в Бенхойл.

— Така ли предпочиташ? Не искаш ли да се разходим? Да идем до плажа?

— Знаеш ли пътя?

— Разбира се, че знам пътя. Идвах тук още когато минавах прав под масата.

— Нямаш ли работа?

— Не, никаква.

 

 

Игрището за голф отделяше плажа на Крийгън от самото градче и до пясъчните дюни нямаше път, ето защо Джон паркира колата до бараката за стикове. Щом изключи двигателя, веднага се чу воят на вятъра. Дългите белезникави треви, които ограждаха игрището, бяха полегнали до земята под напора му, а разноцветните шушлякови якета на няколкото закоравели играчи се издуваха като балони. Джон дръпна ципа на старото си кожено яке и се протегна за пуловера на задната седалка. Подаде го на Виктория.

— Облечи това.

Пуловерът беше много дебело синьо поло. Виктория го намъкна през главата и стегнатата висока яка повлече косата й. Тя я издърпа и разпусна. Ръкавите покриваха китките й, а долният край на пуловера се спускаше под тесния й ханш.

Двамата слязоха от колата и вятърът така заблъска вратите, че се измъчиха, докато ги затворят. Една пътека през игрището водеше към морето. По земята растеше дива мащерка, а по терена за голф бяха насадени препятствия от прещип. По-надолу дюните бяха обрасли с твърда трева, която тук наричаха „полевица“, имаше и каравани и паянтови къщички, които лятно време вдигаха кепенците си и продаваха шоколад, газирани напитки и сладолед. Дюните свършиха внезапно със стръмен пясъчен скат. Приливът се беше оттеглил. Долу се виждаха само белия плаж и морето. Далеч навътре дълги вълни се завиваха в пръски от пяна. Наоколо нямаше жива душа, нито кучета, нито играещи деца. Само чайки се рееха в небето и с крясъци показваха презрението си към света.

След мекия сух пясък на дюните, плажът беше равен и твърд. Те се затичаха, за да се стоплят. Като наближиха морето, наоколо взеха да се появяват плитки локви, бликащи от тайнствен извор, в които се отразяваше ведрината на небето, имаше и огромно количество миди, които привлякоха вниманието на Виктория. Тя вдигна една, после друга, запленена от тяхната големина и непокътнати черупки.

— Толкова са красиви. Никога преди не съм виждала миди, които да не са натрошени. Защо не са се счупили?

— Сигурно защото брегът е пясъчен и е сравнително плитко. — Джон се включи в забавлението, благодарен за всяка възможност, която би отклонила мислите на Виктория от неволите й. Той намери скелет от морска звезда и нежна вкаменена щипка на малко раче.

— Това какво е? — попита Виктория.

Джон огледа черупката.

— Това е пясъчна мия^[1]. А онази синята е обикновена мида.

— А тази? Прилича на бебешко нокътче.

— Нарича се гребен.

— Откъде знаеш имената им?

— Когато бях малък, идвах да събирам миди и Роди ми подари една книга, за да се науча да ги разпознавам.

Те повървяха мълчаливо и най-сетне стигнаха до морето. Спряха се с лице към вятъра и загледаха прииждащите вълни. Те се надигаха, извиваха и сгромолясваха, после се спускаха с шипене върху пясъчния бряг. Водата беше прозрачно чиста, с цвят на аквамарин.

Една раковина лежеше вън от обсега на отлива. Джон се наведе, взе я и я постави, мокра и лъскава, в отворената длан на Виктория. Имаше цвят на корал, с полусферична форма и ветрилообразни изпъкнали ивици като слънчеви лъчи. Ако не се беше отделила от половинката си близнак, щеше да бъде с големината на топка за тенис.

— Награда — каза той.

Виктория зяпаше с отворена уста.

— Каква е?

— Кралски гребен, и то какъв.

— Мислех си, че такива миди има само в Западните Индии.

— Е, сега вече знаеш, че ги има и в Шотландия.

Виктория отдалечи ръката си с раковината, за да се полюбува на формата и на самото усещане от докосването до нея.

— Ще си я пазя вечно. Като украшение — каза тя.

— И като спомен вероятно.

Виктория го погледна и Джон забеляза на лицето й наченки на усмивка.

— Да, вероятно и като спомен.

Те обърнаха гръб на морето и поеха дългия път назад. Пясъкът се простираше безкрай и дюните изглеждаха много далеч. Когато стигнаха стръмния пясъчен скат, по който се бяха спуснали толкова лесно, Виктория започна да се уморява и се наложи Джон да я хване за ръката и да я тегли с подхлъзвания и залитания до върха. Някъде по средата тя започна да се смее и когато най-накрая стигнаха горе, и двамата бяха останали без дъх. Без да се разбират с думи, те се строполиха изтощени в една закръглена падинка, където пясъкът отстъпваше пред дебелите твърди треви и растящата на туфи полевица и ги закриляше от острия вятър.

Тук дори сякаш слънцето топлеше. Джон се облегна на лакти и остави слънчевата топлина да проникне през дебелата тъмна кожа на якето. Виктория седна, опряла брадичка върху коленете си и продължи да се наслаждава на раковината. Косата й се беше разделила отзад на врата и в огромния пуловер на Джон тя изглеждаше по-слаба и по-крехка, отколкото бе в действителност.

След малко каза:

— Може би не трябва да си я запазвам. Може би трябва да я подаря на Томас.

— Томас няма да я оцени.

— Ще я оцени, когато порасне.

— Ти много го обичаш, нали? Макар че не ти е дете.

— Да — отвърна Виктория.

— Искаш ли да говорим за това?

— Не знам откъде да започна. А и ти сигурно няма да разбереш.

— Да опитаме.

— Ами… — тя си пое дълбоко въздух. — Семейство Арчър са бабата и дядото на Томас.

— Това вече го разбрах.

— Те живеят в Хампшир. Когато Оливър се връщал от Бристол, той минал през Удбридж, където живеят…

Бавно и колебливо разказът й потръгна. През цялото време, докато говореше, Виктория седеше обърнала гръб на Джон и той беше принуден да изслуша цялата сага, отправил поглед в тила й. За Джон това беше много угнетяващо.

— … Оная нощ (след партито у Феърбърн), когато ме закара до къщи и Томас плачеше, това беше вечерта, когато те пристигнаха.

Той помнеше онази нощ, вечерта, преди да отлети за Бахрейн. Мрачното ветровито небе, малкия дом на уличката, Виктория, заровила брадичката си в кожената яка на палтото, очите й, пълни с безпокойство и опасение.

— … и да заминем заедно на ваканция. Дойдохме в Бенхойл, понеже Оливър познава Роди. Но за това вече ти разказах.

— Да разбирам ли, че нямаш работа, която да те задържа в Лондон?

— О, имам. Работя в магазин за дрехи на Бийчам Плейс и Сали, жената, за която работя, и без това настояваше да си взема ваканция. Даде ми един месец отпуск и нае едно момиче да й помага, докато се върна.

— Ти ще се върнеш ли?

— Не знам.

— Защо не знаеш?

— Може да остана с Оливър.

Джон замълча. Не разбираше как някое момиче може да иска да остане с този свиреп себелюбец. Въпреки всичките си първоначални похвални намерения да се отнесе честно и непредубедено към въпроса, той откри, че все повече се ядосва.

Виктория отново говореше:

— … Знаех как се е притеснила госпожа Арчър, затова казах на Оливър, че мисля, че трябва да й пиша, но Оливър се разгневи, защото не искаше да знаят къде сме. Аз обаче й писах, обясних й колко труден е Оливър и я помолих да не се опитва да се свързва с нас, но предполагам, че писмото е попаднало у господин Арчър.

След като свърши, Виктория явно реши, че е време да погледне Джон в лицето. Тя се извърна към него доверчиво, облегната на една ръка, подвила дългите си крака.

— Той се обади на Оливър по обед. Сега разбираш защо Оливър толкова се ядоса.

— Да. Но все пак мисля, че беше доста грозна сцена.

— Но разбираш, нали?

За нея явно беше важно той да разбере. Но за Джон разбирането не улесняваше нещата. Напротив, дори ги влошаваше, защото най-песимистичните му подозрения се оказаха верни. Сега всичко си дойде на мястото, парчетата от мозайката се подредиха и картината беше ясна. Един беше себелюбив. Друг — алчен. Намесваха се гордост, обида, малко злоба. Никой не печелеше и само невинните страдаха. Невинните. Лоша дума, но как иначе да назове Томас и Виктория.

Той се замисли за Оливър. Още от първата им среща между тях възникна антипатия. Те се обикаляха един друг като настръхнали кучета. Джон си казваше, че тази антипатия е необоснована, инстинктивна и с благоприличието на гост, отседнал в чужд дом, бе направил всичко възможно да не я показва. Но антипатията явно беше взаимна и не след дълго Джон започна да негодува срещу нехайното отношение на Оливър към Виктория, срещу безцеремонното му поведение спрямо Роди и липсата на интерес към собственото му дете. След няколко дни в компанията на Оливър, Джон бе принуден да признае пред себе си, че никак не го харесва. А след ужасната сцена на обяд, вече беше сигурен, че го ненавижда.

— Ако останеш с Оливър, ще се омъжиш ли за него? — попита той.

— Не зная.

— Не знаеш дали ще се омъжиш за него, или дали той ще се ожени за теб?

— Не зная. — Бледите й бузи поруменяха. — Не зная дали ще се ожени за мен. Той е особен. Той…

В този миг у Джон се надигна непривичен гняв. Той я прекъсна грубо:

— Виктория, не бъди глупачка. — Тя го зяпна с разширени очи. — Точно така. Не бъди глупачка. Целият прекрасен живот е пред теб, а ти говориш за женитба с някой, в който дори не си сигурна, че те обича достатъчно, за да се ожени за теб. Бракът не е любовна история. Не е дори меден месец. Той е работа. Продължителна и тежка работа, която трябва да вършат и двамата партньори, по-тежка от всичко, което са вършили в живота си преди. Ако бракът е сполучлив, той се променя, развива се, става все по-хармоничен. Видях го при майка ми и баща ми. Но един лош брак се разпада в бъркотия от нерви и ожесточение. И това съм го виждал — в моя собствен жалък и трагичен опит да направя една жена щастлива. Вината никога не е само у единия. Тя е сбор от хиляди дребни раздразнения, несъгласия, глупави подробности, които в един здрав съюз биха били пренебрегнати или забравени под оздравителното въздействие на любовта. Разводът не лекува, той е хирургическа операция дори когато няма деца, за които да мисли човек. А вие с Оливър вече имате дете. Имате Томас.

— Не мога да се върна назад — рече тя.

— Разбира се, че можеш.

— Лесно ти е да го кажеш. Бракът ти може да се е разпаднал, но все още имаш родителите си, работата си. Имаш Бенхойл, каквото и да решиш да правиш с него. А аз, ако нямам Оливър и Томас, нямам нищо. Нищо истински ценно. Не принадлежа на никого, никой няма нужда от мен.

— Имаш себе си.

— Може би не съм достатъчна.

— В такъв случай ужасно се подценяваш.

Виктория се извърна рязко и отново застана с гръб към Джон. Той осъзна, че е крещял и това го учуди, защото за пръв път от много месеци се бе почувствал достатъчно увлечен и разпален, за да крещи на някого.

— Извинявай — троснато каза той и тъй като тя не помръдна, нито проговори, добави по-нежно: — Неприятно ми е, че момиче като теб така си забърква живота.

— Той си е мой живот — промълви тя нацупено като дете.

— Но и на Томас — напомни й Джон. — И на Оливър. — Тя не помръдна. Той хвана Виктория за ръката и я обърна към себе си. С голямо усилие тя срещна погледа му. — Трябва да обичаш много Оливър — каза той. — Много повече, отколкото той те обича. За да върви всичко.

— Зная.

— В такъв случай имаш пълното съзнание за това, както те очаква.

— Зная — повтори тя и внимателно измъкна ръката си. — Но в живота ми не е имало никой друг, разбираш ли. Никой, освен Оливър.