Розамунде Пилхер
Диво биле (15)

XV
Сряда

С поднос със закуска в ръце Джон Дънбийт отвори внимателно с хълбок кухненската врата, премина през вестибюла и заизкачва стълбите. Навън, лек вятър — малкото братче на снощната хала — клатеше боровете и браздеше повърхността на езерото, но лъчите на студеното бронзово слънце, което се издигаше в мразовитото синьо небе, вече се процеждаха през прозорците. Старият лабрадор на Роди беше намерил едно слънчево местенце до камината, беше се проснал и се грееше на оскъдната топлина.

Джон прекоси площадката на горния етаж и внимателно придържайки подноса с една ръка, почука на вратата на собствената си стая. Отвътре се чу гласът на Виктория.

— Кой е?

— Прислужникът на етажа — отвърна той и отвори вратата. — Донесох ти закуската.

Виктория все още беше в леглото, но седеше и изглеждаше доста бодра, сякаш отдавна се бе събудила. Пердетата бяха дръпнати, първите слънчеви лъчи падаха върху ръба на скрина и лежаха като златни шарки по килима.

— Ще бъде хубав ден — каза Джон и постави подноса с елегантно движение върху коленете й.

— Няма защо да закусвам в леглото.

— Вече ти е поднесено. Как спа?

— Като упоена. Тъкмо смятах да сляза долу. Забравила съм да навия часовника и нямам представа колко е часът.

— Почти девет и половина.

— Трябваше да ме събудиш по-рано.

— Реших да те оставя да поспиш.

Тя носеше нощница, заета от Елън. Беше от розов, богато бродиран ажурен крепдешин и някога бе принадлежала на Люси Дънбийт. Върху нощницата вместо халат беше наметнала бял шал от шетландска вълна. Косата й, разрошена от съня, се спускаше върху едното рамо, а под очите й имаше тъмни сенки, като натъртвания. В този момент тя се стори на Джон съвсем крехка. Сякаш, ако я вземеше в обятията си, щеше да се разтроши на парченца като нежен порцелан. Виктория се огледа.

— Това е твоята стая, нали? Когато се събудих, не можах да разбера къде съм. Твоята стая ли е?

— Да. Това беше единственото оправено легло.

— Ти къде спа?

— В другата стая.

— А Роди?

— В спалнята на Джок. Още спи. Говорихме си до четири сутринта и той сега наваксва.

— А… Томас? — Сякаш едва се престраши да изрече името му.

Джон придърпа един стол, настани се срещу Виктория, протегна напред дългите си крака и скръсти ръце.

— Томас е долу в кухнята и в момента Елън и Джес го хранят. Сега защо не започнеш и ти да закусваш, преди да е изстинало.

Виктория погледна свареното яйце, препечения хляб и кафеничето без особено въодушевление.

— Аз не съм много гладна.

— Нищо, яж.

Тя започна неохотно да бели яйцето. После отново остави лъжицата.

— Джон, аз дори не знам как се е случило. Как е започнал пожарът?

— Никой не знае със сигурност. Ние си пийвахме в библиотеката преди вечеря. Роди каза, че е подклал огъня, преда да излезе. Предполагам, че както обикновено са се разхвърчали искри по килимчето и не е имало кой да ги изгаси. Като добавим и силния вятър, щом веднъж е пламнало, цялата стая е лумнала като кутия с прахан.

— Но кога разбрахте, че къщата гори?

— Елън дойде да ни каже, че вечерята е готова и започна да мърмори, че сме оставили Томас сам. Аз отидох да го нагледам и заварих цялата къща да гори буйно като лагерен огън.

— Какъв ужас! И какво направи ти?

Той й разказа, като й спести, доколкото бе възможно, подробностите. Чувстваше, че Виктория си има достатъчно притеснения и без обстойното описание на кошмарната картина в изпълнената с дим стая на Томас, пропадналия таван, горящия кратер и ада отгоре. Той знаеше, че споменът за този миг ще го спохожда като някакъв ужасен сън до края на живота му.

— Том беше ли изплашен?

— Разбира се, че беше. Всеки би се изплашил. Но ние успяхме да се измъкнем през един от прозорците в спалнята, после дойдохме тук. Елън се погрижи за Томас, Роди позвъни на пожарната в Крийгън, а аз се върнах в гаража, за да изкарам колите, преди бензинът да се е взривил и да ни е избил всички.

— Успя ли да спасиш нещо от къщата на Роди?

— Нищо. Всичко изгоря. Всичките му вещи.

— Горкият Роди.

— Загубата на вещите не го притеснява особено. Тормози го мисълта, че той е виновен за пожара. Казва, че е трябвало да бъде по-внимателен, да си сложи предпазна решетка и че не е бивало да оставя Томас сам в къщата.

— Милият, съчувствам му.

— Вече му мина, но затова седяхме и си говорихме до четири сутринта. Томас също е добре, само си е изгубил Прасчо. Снощи спа, прегърнал един стар дървен локомотив. Разбира се, няма никакви дрехи. Засега е по пижама, но по някое време тази сутрин Джес ще го заведе в Крийгън и ще му купи ново облекло.

— Аз си мислех, че е още вътре — каза Виктория. — Имам предвид, когато се върнах от летището и видях пожара. Първо си помислих, че сте запалили огън на двора, после, че някой гори пирен, и накрая видях, че гори къщата на Роди. Оттогава единствената ми мисъл беше, че Томас е някъде вътре…

Гласът й потрепери.

— Но не беше — тихо каза Джон. — Той беше на сигурно място.

Виктория пое дълбоко въздух.

— Мислех си за него — каза тя и гласът й отново бе спокоен. — През целия път от Инвърнес. Сякаш цяла вечност пътувах и все си мислех за Томас.

— Оливър не се върна от Лондон. — Това беше твърдение, а не въпрос.

— Не. Той… той не беше в самолета.

— Обади ли ти се?

— Не. Изпрати ми писмо. — С известна решителност, сякаш е време да спре с фантазиите, Виктория взе лъжицата и хапна малко от вареното яйце.

— И как ти го изпрати?

— Беше го дал на един от пътниците. Предполагам, че ме е описал. И човекът ми го предаде. А аз го чаках. Мислех си, че ще слезе от самолета.

Тя се отказа от невъзможната задача да закусва и отмести подноса. Облегна се на възглавницата и затвори очи.

— Той няма да дойде — каза тя с отпаднал глас. — Отива в Ню Йорк. Вече е в Ню Йорк. Отлетял е вчера вечерта. Някакъв режисьор ще поставя пиесата му „Човек в тъмното“ и Оливър заминал да види как стоят нещата.

Страхувайки се от отговора, на Джон му трябваше известна смелост, за да зададе въпроса.

— А ще се върне ли?

— Сигурно ще се върне някой ден. Тази година, следващата, някога, никога. — Виктория отвори очи. — Така пише. Всеки случай не в близко бъдеще. Оливър ме изостави, Джон — завърши тя, сякаш все още имаше място за съмнение.

Той не каза нищо.

Виктория продължи небрежно, сякаш се мъчеше да омаловажи думите си.

— За втори път ме изоставя. Взе да му става навик. — Тя се опита да се усмихне. — Ти ми каза, че се заблуждавам за Оливър, но този път наистина си мислех, че ще е по-различно. Мислех, че ще иска неща, които не е искал преди. Като да купим къща и да създадем дом за Томас… и да се оженим. Мислех, че иска ние тримата да бъдем заедно. Да бъдем семейство.

Джон наблюдаваше лицето й. Може би внезапното изчезване на Оливър Добс и парализиращият шок от пожара й бяха подействали като катарзис. Джон чувстваше, че хладната й сдържаност се стопява, че преградите между тях изчезват. В крайна сметка тя беше честна пред себе си и вече нямаше какво да крие от него. Вътрешно той тържествуваше и този възторг беше като продължение на снощното му въодушевление.

— Вчера на плажа в Крийгън не исках да те слушам — каза Виктория. — Но ти беше прав, нали? Ти беше прав за Оливър.

— Ще ми се да кажа „Бих искал да съм сбъркал“, но истината е, че не мога.

— Но няма да ми кажеш „Предупредих те“, нали?

— Никога.

— Знаеш ли, бедата е в това, че Оливър не се нуждае от никого. Това му е недостатъкът. Той си го призна в писмото. Твърди, че единственото нещо, което го вълнува, е писането. — Тя се усмихна криво. — Дойде ми като плесница. Мислех си, че и аз го вълнувам.

— И какво ще правиш сега?

Виктория сви рамене.

— Не зная. Не зная откъде да започна. Оливър пише, че трябва да върна Томас при семейство Арчър и си мисля как да го направя. Наистина не знам какво да им кажа, когато отида при тях. А и не искам да изгубя Томас. Не искам да се сбогувам с него. Все едно да откъснат част от самата мен. Също има и проблем с колата. Оливър каза, че ако оставя волвото тук, може би Роди ще успее да го продаде. А ако искам, мога и да пътувам с него на юг, но аз не искам, не и когато съм с Томас. Предполагам, че мога да хвана самолет или влак от Инвърнес, но това означава…

Джон усети, че не може да издържи нито миг повече. Той я прекъсна рязко.

— Виктория, не искам да слушам вече.

Спряна по средата на изречението, учудена от грубостта му, Виктория го зяпна с отворена уста.

— Но аз искам да говоря. Трябва да свърша толкова неща…

— Няма нищо да вършиш. Аз ще се погрижа за всичко. Аз ще уредя връщането на Томас при баба му и дядо му…

— … но ти си имаш достатъчно грижи…

— … дори ще ги умилостивя…

— … с пожара, с Роди, с Бенхойл…

— … защото като гледам май ще има нужда от умилостивяване. Аз ще се погрижа за Томас, ще се погрижа и за теб, но колата нека изгние на боклука, че и Оливър Добс с нея, с цялата му гениалност, сексуална мощ и прочее. Не искам никога вече да чувам името на този самовлюбен кучи син. Ясно ли е?

Виктория помисли над думите му. Лицето на Джон беше сериозно.

— Ти не го харесваше, нали?

— Не съм имал намерение да го показвам.

— Личеше си. От време на време.

Джон се ухили.

— Извади късмет, че не му счупих носа. — Той погледна часовника си, протегна се като котарак и стана от стола.

— Къде отиваш?

— До телефона. Трябва да се обадя на хиляди места. Хайде, изяж си закуската. Няма вече за какво да се притесняваш.

— Има. Сега се сетих.

— И какво е то?

— Раковината ми. Кралският гребен. Беше на перваза в спалнята. В къщата на Роди.

— Ще намерим друга.

— Аз харесвах тази.

Джон отвори вратата.

— Морето е пълно с дарове — каза той.

 

 

Джон завари Джес Гътри в кухнята да бели картофи на мивката.

— Джес, къде е Дейви?

— Отиде по работа.

— Ще се видиш ли с него?

— Да, ще се върне към дванайсет за обяд.

— Предай му, ако обичаш, да дойде да си поговорим. Следобед по някое време. Да кажем към два и половина.

— Ще му предам — обеща тя.

Иде ли си някой ден,

друга аз ще си намеря,

дето дивото планинско биле

никне край разцъфнал пирен.

О, нима ще ме напуснеш, мила?

 

 

Джон влезе в библиотеката, затвори плътно вратата зад себе си, подкладе огъня, седна зад бюрото на чичо си и се зае с телефона.

Обади се в службата си в Лондон. Говори с вицепрезидента, с няколко колеги и със секретарката си, госпожица Риджуей.

Обади се на телефонни услуги и разбра адреса и телефонния номер на семейство Арчър в Удбридж. Позвъни им и поговори с тях.

След като приключи с този разговор, Джон се обади на гарата в Инвърнес и запази три места в експреса за следващия ден.

Обади се на адвокатите Маккензи, Лейт и Дъджън. Поговори с Робърт Маккензи, после със застрахователната компания за щетите от пожара.

Вече беше почти обяд. Джон направи няколко бързи сметки за разликата във времето, после позвъни на баща си в Колорадо, вдигна го от леглото рано сутринта и двамата разговаряха около час.

Най-накрая се обади на Таня Мансел — нейния номер го помнеше, но линията даваше заето и след като почака малко, Джон затвори. Повече не се и опита да се свърже с нея.