Розамунде Пилхер
Диво биле (11)

XI
Събота

Синоптиците бяха познали само донякъде. Наистина, слънцето грееше, ала западният вятър току го затуляше с облаци, а самият въздух изглеждаше някак втечнен, така че хълмовете, водата и небето бяха като нарисувани с огромна мокра четка.

Къщата и градината се намираха на завет зад хълма и лек ветрец поклащаше клоните на дърветата, докато гостите и домакините се качваха с огромната си екипировка в старата рибарска лодка. Но едва отдалечили се на трийсетина метра от брега, те усетиха пълната сила на вятъра. По набраздената бирено кафява повърхност на езерото се носеха доста големи пенести вълни, които заливаха бордовете. Пътниците в лодката бяха загърнати с най-различни водонепромокаеми облекла, които намериха в оръжейната на Бенхойл и които си разпределиха, преди да тръгнат. Виктория носеше сивкава мушама с огромни ловджийски джобове и дървени копчета. Томас беше увит в много старо ловджийско яке, цялото в кървави петна от някоя отдавна загинала птица или заек. Тази дреха доста ограничаваше движенията му и това бе добре дошло за Виктория, защото улесняваше задачата й да го държи мирен, като се има предвид явното му желание да се хвърли във водата.

По негласно споразумение Джон Дънбийт седна на греблата. Те бяха дълги и тежки, чуваха се единствено тяхното скърцане, глухото свистене на вятъра и плясъкът на вълните, които се разбиваха в лодката. Джон носеше черна мушама, някога принадлежала на чичо му Джок, и зелени ловджийски ботуши, беше гологлав с лице, мокро от пръските на вълните. Гребеше умело и мощно и под ритмичния замах на ръцете му носът на старата непокорна лодка цепеше водата. На няколко пъти той пускаше веслата и се обръщаше назад, за да види доколко вятърът и течението са ги отклонили от курса и за да се ориентира. Чувстваше се спокоен като у дома си. Все пак беше плавал по това езеро много пъти и преди.

На скамейката по средата на лодката седяха Роди и Оливър. Роди, с гръб към Виктория, хванал здраво Барни между коленете си, Оливър напреки на пейката, облегнат с лакти на борда. И двамата бяха вперили погледи към приближаващия бряг, само че Роди оглеждаше хълмовете с бинокъла. От своето място Виктория виждаше само очертанията на челото и брадичката на Оливър. Той беше вдигнал яката на шубата си, дългите му крака бяха обути в изтъркани джинси, а чифт стари кецове завършваха облеклото му. Вятърът подхвана косата на Оливър и я развя. Кожата му, изпъната върху скулите, беше почервеняла от студа.

На дъното на лодката се бяха събрали локвички вода. От време на време, когато се сетеше, Роди пускаше бинокъла на кожения му ремък и разсеяно изгребваше водата с едно тенекиено канче. Но от това сякаш нямаше голяма полза. Все едно, кошниците с храна, сандъчето с подпалки и вързопите от платнища бяха внимателно наредени далеч от водата. Имаше храна за цяла армия, а термосите и бутилките бяха поставени в отделна кошница с преградки, за да не се удря и счупят.

Роди поизгреба малко вода, отново взе бинокъла и заоглежда хълмовете.

— Какво търсиш? — попита Оливър.

— Елени. Не можеш да си представиш колко е трудно да ги различи човек върху хълма. Миналата седмица, когато имаше сняг, се виждаха чак от къщата, но днес май няма нито един.

— Къде са отишли?

— Сигурно от другата страна.

— Много елени ли има тук?

— Понякога стигат до петстотин. Елени и кошути. Когато е студено, слизат да ядат от фуража на добитъка. Лятно време, като мръкне, идват заедно с малките си да пасат по пасбищата и да пият вода от езерото. Ако тръгнеш от езерото нагоре по стария краварски път, без да палиш фаровете, можеш да ги изненадаш. Като ги осветиш изведнъж, гледката е поразителна.

— Ходите ли на лов за елени? — попита Оливър.

— Не. Право да ги отстрелват имат само съседите ни от другата страна на хълма. Джок им го отстъпи. Но фризерът в Бенхойл е пълен с плешки. Трябва да накарате Елън да ви сготви. По някой път месото е сухо и жилаво, но тя си знае работата. Страшно е вкусно. — Той преметна кожения ремък през главата си и подаде бинокъла на Оливър. — Погледни, може да видиш нещо с младите си очи.

Другият бряг, който беше тяхната цел, започна по магически начин да се приближава и да разкрива тайните си. Това вече не беше размазан от далечината пейзаж, а местност, осеяна с ръбати скали, смарагдовозелени морави и покрити с бели камъчета плажове. Гъста като козина папрат растеше по подножието на хълма. По-нагоре тя отстъпваше място на пирена и тук-там се виждаше по някой самотен бял бор. Далечният хоризонт беше нарязан от неравните очертания на каменната стена, която отделяше Бенхойл от земите на съседното имение. На места стената беше порутена и там като изпадали зъби зееха пролуки.

Но водопадът все още не е виждаше. Прегърнала Томас, Виктория се наведе, за да попита Роди, но точно в този момент лодката зави покрай грамадна, вдадена в езерото скала и пред очите им се откри заливът.

Виктория видя белия каменист бряг и ромолящия по планинския склон ручей, който се виеше и подскачаше през папрат и пирен, а после се хвърляше от ръба на петметрова гранитна скала и се сгромолясваше във вира в подножието й. Бял като конска опашка, трептящ на слънчева светлина, обрасъл по краищата с папур, мъх и папрат, водопадът изглеждаше точно както Виктория си го бе представяла.

Роди се обърна усмихнат и видя възхитеното й лице.

— Ето това е — каза той. — Нали заради него дойде чак дотук.

Томас, развълнуван почти колкото нея, се втурна напред и се измъкна от прегръдката й. Преди да успее да го хване, той се препъна, изгуби равновесие и падна до коляното на баща си.

— Виж! — това бе една от малкото думи, които знаеше. Той удари Оливър по крака с юмручето си. — Виж!

Но Оливър бе все още погълнат от бинокъла на Роди и или не забеляза Томас, или не му обърна внимание. Томас отново повтори: „Виж!“ и в старанието си да накара баща си да го чуе се подхлъзна и падна, тресна главата си в пейката и се озова на дъното на лодката, хлътнал в леденостудената вода.

Естествено той се разплака и нададе вой, преди Виктория да успее да се добере до него и да го вдигне. Тя го взе в прегръдките си и в този момент погледът й спря на лицето на Джон Дънбийт. Той обаче не гледаше нея, а Оливър. А изражението му беше такова, сякаш с удоволствие би му фраснал един по носа.

 

 

Килът застърга по крайбрежните камъчета. Джон прибра веслата, скочи от лодката и избута носа й върху сухия бряг. Един по един всички слязоха. Роди свали Томас на брега. Оливър взе предното въже и го завърза за дебелия, бетониран метален стълб, поставен за тази цел. Виктория подаде на Джон кошниците с храна и постелките и скочи на сушата. Камъчетата по брега скриптяха под краката й. Шумът от водопада изпълваше слуха й.

В Бенхойл изглежда съществуваха строги правила относно пикниците. Роди и Барни поведоха нестройната, натоварена процесия нагоре по брега. Между вирчето на водопада и порутените стени на някогашното стопанство се простираше тревиста поляна, върху която стъкмиха лагера си. Традиционното огнище — кръг от почернели камъни и овъглени дървета, свидетелстваше за минали пиршества. И макар че горе в небето облаците продължаваха да се надбягват, мястото беше закътано от вятъра. Обедното слънце ту се появяваше, ту се скриваше, но огрееше ли, ставаше наистина топло, а тъмните води на езерото добиваха синия цвят на небето и по повърхността им заблестяваха слънчеви зайчета.

Всички захвърлиха неудобните мушами. Томас се запъти към плажа на разузнаване. Джон Дънбийт взе една клечка и започна да остъргва пепелта от огнището. Роди извади две бутилки вино от кошницата и ги сложи до брега на вирчето, за да се изстудяват. Оливър си запали цигара. След като остави виното, Роди спря и се загледа в една двойка птички, които чуруликаха възбудено и пърхаха около един скален ръб край водопада.

— Какви са? — попита Виктория.

— Водни косове. Рано им е да гнездят. — Той тръгна да се катери по стръмния склон, за да проучи въпроса. Оливър, с все още окачен на шията бинокъл, погледа малко и след това го последва. Джон събираше подпалки за огъня и носеше шепи суха трева и обгорели пиренови стебла. Виктория тъкмо щеше да предложи помощта си, когато видя Томас да се насочва към красивите вълнички на езерото. Тя се затича, скочи на плажа и го хвана точно навреме.

— Томас! — Тя го прегърна здраво и се засмя във врата му. — Не бива да влизаш във водата.

Виктория го погъделичка и Томас се закикоти, после изви гърба си с досада и недоволство.

— Мокря! — извика той в лицето й.

— Вече си мокър. Хайде, ще си намерим друго занимание.

Тя се обърна и го занесе до вира, от който едно плитко поточе изтичаше към езерото. Виктория остави Томас на земята, наведе се, взе шепа камъчета и започна да ги хвърля едно по едно във водата. Цопването им привлече вниманието на детето. След малко то клекна и също започна да хвърля камъчета във водата. Виктория го остави, върна се при огнището и разви пластмасовата чашка от термоса. Занесе я на Томас.

— Виж! — Тя седна до него и напълни чашката с камъчета. След това ги изсипа на купчина. — Виж. Замък. — Тя му връчи чашката. — Хайде сега и ти.

Бавно, едно по едно, с разперени пръсти, Томас напълни чашката. Тази дейност го погълна целия. Ръцете му, зачервени от студ, пипаха несръчно, но упорството му беше трогателно.

Докато го наблюдаваше, изпълнена с вече познатото й чувство на нежност, Виктория се замисли за майчините инстинкти. Можеха ли да се проявят у жена, която няма собствена рожба? Ако Томас не беше такова чаровно дете, тя сигурно не би изпитала този дълбок и неразумен порив майчински да го закриля. Но какво да се прави. Като дете от някой стар сантиментален филм, той сякаш бе намерил път към сърцето й и се беше настанил там за вечни времена.

Цялата тая ситуация беше меко казано странна. Когато Оливър й каза, че е откраднал Томас от семейство Арчър, Виктория, макар и шокирана, в същото време се разчувства. Това, че не някой друг, а Оливър Добс дотолкова се е вживял в бащинството си, че да предприеме тази необичайна стъпка, беше само по себе си нещо прекрасно.

Отначало той изглежда се беше увлякъл и се забавляваше. Купуваше играчки на Томас, носеше го на раменете си, дори си играеше с него вечер, преди Виктория да го сложи да спи. Но, като някое дете, което бързо се отегчава от новото си забавление, интересът на Оливър като че ли поспадна и той вече не обръщаше особено внимание на Томас. Случката в лодката беше показателна за отношението му. Въпреки доброто си желание Виктория не можеше да се отърси от съмнението, че импулсивното отвличане на сина му е било продиктувано не толкова от бащина гордост и чувство за отговорност, колкото от желанието на Оливър да отмъсти по един непочтен начин на родителите на жена си. Той бе отнесъл Томас по-скоро от злоба, отколкото от любов.

Тази мисъл й беше непоносима. Не само защото хвърляше сянка върху подбудите на Оливър и по този начин и върху целия му характер, но и защото правеше бъдещето на Томас — а косвено и нейното — крайно несигурно.

Томас я цапна с юмруче и каза:

— Виж!

Виктория погледна и видя пръснатата купчина камъчета и светналото му омърляно личице, тя го придърпа на коленете си и го прегърна.

— Обичам те. Знаеш ли? — рече Виктория и той се засмя, сякаш тя бе казала някаква голяма шега. Смехът му разсея тревогите й. Всичко ще бъде наред. Тя обичаше Томас, обичаше и Оливър, и Оливър я обичаше, а също така, без много да го показва, той явно обичаше и Томас. С толкова много любов помежду им нищо не можеше да разруши семейството, което бяха станали.

Тя чу шума от приближаващи стъпки. Обърна се и видя Джон Дънбийт. Малко по-нататък огънят гореше буйно и вдигаше стълб синкав дим. Другите двама бяха изчезнали. Тя ги подири с поглед и забеляза фигурите им в далечината, вече преполовили пътя към оградата между двете имения.

— Сигурно поне още час няма да обядваме. Отидоха да търсят елени.

Джон стигна до нея и спря за миг, загледан през езерото към далечните неясни очертания на огряната от слънцето къща, полускрита сред дърветата. Оттук тя изглеждаше безкрайно примамлива, като къща мечта. От комина излизаше пушек, бяло перде се развяваше като знаме от един отворен прозорец.

— Няма значение — каза Виктория. — Имам предвид обеда. Ако Томас огладнее, винаги можем да залъжем с нещо глада му, докато се върнат останалите.

Джон седна до нея и се облегна с лакти на земята.

— Не си гладен, нали? — попита той Томас. Томас не отговори. След малко слезе от скута на Виктория и отиде пак да си играе с пластмасовата чашка.

— На теб не ти ли се търсят елени? — попита Виктория.

— Не днес. Аз и без това съм ги виждал. Пък и трябва голямо катерене. Не предполагах, че Оливър толкова живо се интересува от диви животни.

В гласа му нямаше критични нотки, но въпреки това Виктория се втурна да защитава Оливър.

— Той се интересува от всичко. От нови преживявания, от нови гледки, от нови хора.

— Зная. Снощи, когато си легнахте, Роди ми каза, че Оливър също е писател. Странно, когато се запознахме, си помислих: „Оливър Добс, познато име“, но не можах да се сетя откъде. Обаче щом Роди ми каза, веднага ми прищрака. Чел съм някои от книгите му и съм гледал една негова пиеса по телевизията. Той е умен мъж.

Сърцето на Виктория се изпълни с топлота към Джон.

— Да, умен е. Съвсем скоро поставиха новата му пиеса в Бристол. Казва се „Огъната монета“. В понеделник беше премиерата и агентът му каза, че е направил истински удар. Сигурно ще се играе и в Уест Енд, щом се намери театър.

— Браво.

Тя продължи да възхвалява Оливър, сякаш хвалбите й можеха да заличат спомена от изражението, което забеляза на лицето на Джон Дънбийт, когато Томас падна в лодката.

— Той невинаги е имал такъв успех. Не е лесно човек да пробие на писателското поприще, но Оливър никога не е искал да се занимава с нещо друго и, струва ми се, никога не се е разколебавал и не е губил вяра в себе си. Родителите му на практика са се отрекли от него, защото не е искал да стане военен или адвокат, или нещо подобно. Така че в началото е нямало на какво да се опре.

— Преди колко време е било това?

— След като е завършил училище.

— Ти откога го познаваш?

Виктория се наведе напред и взе една шепа камъчета. Близо до водата те бяха мокри, блестящи и студени.

— От три години.

— Тогава беше ли постигнал някакви успехи?

— Не. Залавяше се с каква ли не работа, само за да изкарва достатъчно пари за храна и за наем. Прекарваше тухли, кърпеше улици, миеше чинии в едно рибно ресторантче. После един издател се заинтересува от него и една негова пиеса се появи по телевизията. След това всичко се завъртя като лавина и оттогава няма спиране. С Роди са се запознали в телевизията. Роди сигурно ти е казал. Затова и дойдохме в Бенхойл. Аз прочетох „Годините на орела“ като ученичка и оттогава периодически я препрочитам. Когато Оливър ми каза, че познава Роди и че ще му отидем на гости, не можех да повярвам.

— Оправдаха ли се очакванията ти?

— Да. След като свикнеш с мисълта, че тук не е вечно лято.

— Наистина не е — засмя се Джон. Виктория си помисли, че той изглежда много по-млад, когато се смее.

През последните няколко минути слънцето се бе скрило зад един облак, но сега отново изскочи и Виктория бе така закопняла за сиянието и топлината му, че полегна на плажа и извърна лице към небето.

— Единственото нещо, което помрачи идването ни, беше смъртта на чичо ти. Искаше ми се да обърнем и да си тръгнем веднага, но Роди не щеше и да чуе.

— Според мен вашето пристигане е най-хубавото нещо, което е можело да се случи. Малко компания за Роди.

— Елън ми каза, че често си идвал тук, когато си бил малък. Искам да кажа, когато не си бил в Колорадо.

— Да, идвахме с баща ми.

— Харесваше ли ти тук?

— Да. Но не се чувствах като у дома си. Колорадо и ранчото бяха истинският ми дом.

— И какво правеше, когато идваше тук? Занимаваше ли се с такива мъжествени дейности като убиването на елени и яребици?

— Ходех на риболов. Но не обичам стрелбата. Никога не съм я обичал. Това малко утежняваше живота ми.

— Защо?

Трудно беше да си представи, че животът на Джон Дънбийт може да бъде тежък.

— Сигурно защото бях излишен. Всички бяха ловци. Дори и баща ми. Чичо Джак въобще не ме разбираше. — Той се засмя. — Понякога дори си мислех, че не ме харесва.

— Сигурна съм, че те е харесвал. Иначе нямаше да ти завещае Бенхойл.

— Завеща го на мен, защото нямаше на кого друг — отсече Джон.

— Ти предполагаше ли, че ще ти го завещае?

— Не съм и помислял. Може да ти звучи налудничаво, но е вярно. Когато се върнах от Бахрейн, на бюрото ме чакаше писмо от адвоката на чичо ми. — Джон се наведе, взе една шепа камъчета и започна да ги мята с невероятна точност към обраслата с лишеи скала, която стърчеше до брега на езерото.

— Имаше и още едно писмо — каза той. — От Джок. Предполагам, че ми е писал няколко дни, преди да почине. Странно усещане е да получиш писмо от някой, който вече е умрял.

— Ти ще дойдеш ли да живееш тук?

— Не мога, дори и да искам.

— Заради работата си ли?

— Да. А и по други причини. Засега съм в Лондон, но по всяко време могат да ме отзоват обратно в Ню Йорк. Имам задължения. Имам семейство.

— Семейство? — Виктория се изненада. Но като се замисли, какво изненадващо имаше? Вярно е, че бе срещнала Джон на партито в Лондон сам, но това не означаваше, че той не е оставил жена си и децата си в Щатите. Бизнесмените по целия свят бяха принудени да водят подобен живот. Нямаше нищо необичайно в една такава ситуация. Виктория си представи жена му: красива и елегантна като всички млади американки, със свръхмодерна кухня и огромна кола, с която прибира децата от училище.

— Под семейство имам предвид майка ми и баща ми — рече той.

— О! — Виктория се засмя и се почувства като глупачка. — Помислих си, че си женен.

С голямо старание Джон хвърли последното камъче. То улучи скалата и цопна леко във водата. Той се обърна към Виктория.

— Бях женен, но вече не съм.

— Извинявай. — Не знаеше какво друго да каже.

— Няма нищо — любезно се усмихна той.

— Аз не знаех.

— Откъде би могла да знаеш?

— Просто хората говореха за теб, разказваха ми за теб. Имам предвид Роди и Елън. Но не споменаха, че си бил женен.

— Бях женен само няколко години. Те дори не са я виждали. — Той се облегна на лакти и се загледа към планините и към старата къща отвъд езерото. — Исках да я доведа в Бенхойл. Преди да се оженим й разказвах за него и тя изглеждаше много ентусиазирана. Никога не беше идвала в Шотландия и имаше романтична представа за нея. Пищящи гайди, вихрени мъгли, Принц Чарлс в шотландска носия, но след като се оженихме… не знам. Все нямахме време за нищо.

— Заради… развода ли дойде да живееш в Лондон?

— Той бе една от причините. Исках да започна на чисто.

— Имахте ли деца?

— Не. Както се оказа — за добро.

Тогава Виктория разбра, че не е била права в преценката си за Джон. Когато го срещна за пръв път, той й направи впечатление на решителен, самоуверен и невъзмутим човек. Сега разбра, че зад тази външна обвивка се крие човек като всеки друг: уязвим, раним, може би самотен. Виктория си спомни, че оная вечер на партито приятелката му трябваше да е с него, но по някаква причина го беше оставила сам. Затова той покани Виктория на вечеря, но тя му отказа. Този спомен я наведе на мисълта, че по някакъв начин тя също го е разочаровала.

— Моите родители се разведоха, когато бях на осемнайсет — каза тя. — Може да си помислиш, че съм била достатъчно голяма, за да се справя с положението. Но едно такова нещо осакатява живота ти. Нищо вече не е същото. Сигурността е изчезнала завинаги. — Тя се усмихна. — На Бенхойл обаче не му липсва сигурност. Тя струи от стените на къщата. Вероятно това има нещо общо с хората, които са живели тук, и с начина, по който живеят сега. Сякаш нищо не се е променило през последните сто години.

— Вярно е. Поне през моя живот тук нищо не се е променило. Дори мирише по същия начин.

— Какво ще стане с имението?

Джон не отговори веднага. После й каза:

— Ще го продам.

Виктория го зяпна. Тъмните му немигащи очи срещнаха нейните и по непоклатимия му поглед тя разбра, че той ще изпълни думите си.

— Но, Джон, не можеш…

— Какво друго да направя?

— Задръж го.

— Аз не съм фермер. Нито пък ловец. Дори не съм чистокръвен шотландец. Аз съм американски финансист. За какво ми е имение като Бенхойл?

— Не можеш ли да го управляваш?

— От Уолстрийт ли?

— Назначи управител.

— Кого?

Тя се замисли и неизбежно се сети за Роди.

— Роди.

— Ако аз съм финансист, то Роди е писател, един дилетант. Никога не е бил нещо повече. Виж Джок беше опората на семейството и изключителен човек. Не се разхождаше из Бенхойл с кучето си само за да раздава заповеди. Той работеше. Ходеше с Дейви Гътри и двамата докарваха овцете от планината. Помагаше, когато овцете се агнеха и когато ги обеззаразяваха. Ходеше на пазара в Лерг. Също така наглеждаше горите, грижеше се за градината, косеше тревата.

— Няма ли градинар?

— Има един пенсионер, който пътува с колелото си от Крийгън три пъти седмично, но осигуряването на пресни зеленчуци и на дърва за отопление отнема повечето от времето му.

Виктория все още не беше убедена.

— Роди сякаш знае толкова много за всичко. Снощи…

— Знае много, защото е живял тук цял живот, но какво може да направи на практика, е отделен въпрос. Страхувам се, че без Джак, който да го подкрепя и ръчка от време на време, Роди като нищо съвсем ще се запусне.

— Можеш да му дадеш възможност.

Джон изглеждаше натъжен, но поклати глава.

— Това е огромна собственост. Има дванайсет хиляди акра земя за обработване, огради за поддържане, повече от хиляда овце. Има едър добитък, насаждения, скъпа техника. Това възлиза на много пари.

— Тоест, не искаш да рискуваш да изгубиш пари?

Той се засмя.

— На никой банкер не му се рискува. Но работата не е там. Мога да си позволя да загубя малко, но никоя собственост не си заслужава усилията, ако не е жизнеспособна и ако не може сама да стои на краката си.

Виктория се обърна с гръб, прегърна с ръце коленете си и се загледа към старата къща отвъд езерото. Тя си помисли за топлината на тази къща, за нейната гостоприемност, за хората, които живееха там. Тя не я разглеждаше като жизнеспособна собственост.

— А какво ще стане с Елън? — попита Виктория.

— Елън е единият от проблемите. Елън и семейство Гътри.

— Те знаят ли, че ще продаваш Бенхойл?

— Не още.

— А Роди?

— Казах му снощи.

— Той какво рече?

— Не се учуди. Каза, че не е очаквал да направя нещо друго. После си наля най-големия коняк, който някога си виждала, и смени темата.

— И какво ще стане с Роди?

— Не зная — отвърна Джон и за първи път в гласа му се усети тъга. Виктория го погледна през рамото си и погледите им отново се срещнаха. Неговият беше мрачен и печален и тя изпита съчувствие към Джон и неговата дилема.

— Роди пие твърде много — каза Виктория.

— Знам.

— Обичам го.

— Аз също го обичам. Всички ги обичам. Затова се чувствам тъй отвратително.

Тя усети желание да повдигне духа му.

— Може би ще се намери някакво разрешение.

— Ти да не си господин Микобър^[1]? Не. Ще го продам. Защото така трябва. Робърт Маккензи, адвокатът от Инвърнес, ще пусне една обява. Към средата на седмицата ще излезе във всички големи вестници. Продава се великолепно ловно имение в Шотландия. Както виждаш, няма връщане назад. Не мога да променя решението си.

— Бих искала да мога да те убедя.

— Не можеш, така че да не говорим повече за това.

Томас се беше отегчил от играта. Беше започнал и да огладнява. Той захвърли пластмасовата чашка, дойде и се покачи в скута на Виктория. Джон погледна часовника си.

— Почти един часът е. Мисля, че ние тримата трябва да си потърсим нещо за ядене…

Те бавно се изправиха. Виктория отърси джинсите си от дребните камъчета.

— А другите? — попита тя и погледна към хълма. Видя Оливър и Роди да слизат надолу с доста по-голяма скорост, отколкото когато се изкачваха.

— Те също са огладнели, пък и ожаднели — каза Джон. — Хайде… — той се наведе, вдигна Том и тръгна към тлеещия огън. — … Хайде да видим какво ни е сложила Елън в кошниците.

 

 

Може би заради пикника — преминал толкова успешно — и заради предизвиканите от него спомени за предишни щастливи тържества, тази нощ, по време на вечеря, разговорът не се завъртя около литературния живот на Лондон, нито пък около проблемите на бъдещето на Шотландия, а се превърна в истински празник на спомените.

Роди, опиянен от свежия въздух, въодушевен от виното и хубавата храна и неуморно подканян от своя племенник Джон, беше в стихията си. От него се лееше неспирен поток от истории, някои — доста отдавнашни.

Около полираната, осветена от свещи маса оживяваха образите на починали стари слуги, на ексцентрични роднини и властни вдовици. Разказа се историята за новогодишното тържество, когато се запалила елхата, за лова на яребици, при който един ненавиждан от всички млад братовчед насолил почетния гост със сачми и бил позорно изгонен, за онази далечна зима, когато виелиците откъснали Бенхойл от света за повече от месец и на обитателите се наложило да топят сняг, за да си готвят каша, и да прекарват времето си в безкрайни игри на шарада.

Чуха се историите за преобърнатата лодка, за колата на главния съдия, на която той неволно забравил да дръпне ръчната спирачка и която се озовала на дъното на езерото, историята за дамата с влошено материално положение, която дошла да погостува през уикенда и две години по-късно все още продължавала да живее в най-хубавата стая за гости.

Мина много време, докато свършат историите, но дори и след това Роди бе неуморим. Виктория тъкмо щеше да каже, че може би е време за лягане (минаваше полунощ), когато Роди дръпна стола си назад и подкара всички през коридора към пустия салон, където мебелите до един бяха покрити, за да не хващат прах. Там имаше роял, загърнат със стар чаршаф. Роди го отметна, придърпа едно столче пред клавишите и засвири.

Стаята беше леденостудена. Пердетата бяха отдавна свалени, кепенците на прозорците — спуснати, и старинните мелодии кънтяха като цимбали между голите стени. Високо горе, от средата на пищно украсения таван се спускаше кристален полилей с огромни размери, който искреше като грозд от ледени висулки и пръскаше хиляди цветни светлинки, отразени от пиринчената решетка пред бялата мраморна камина.

Роди пя песни отпреди войната. Песни на Ноел Хауърд — твърде сантиментални — и на Коул Портър.

Шампанско аз не бленувам.

Алкохолът не ме вълнува.

Кажи ми защо си отиваш…

Останалите се наредиха около него. Оливър, чието творческо чувство пламна от неочаквания обрат на вечерта, се бе облегнал на рояла с пура в уста и наблюдаваше Роди така, сякаш не можеше да си позволи да изпусне нито един нюанс от изражението на лицето му.

Джон, с ръце в джобовете, се бе подпрял на камината. Виктория намери едно кресло в средата на стаята, обвито с избелял син плат, и се настани на една от страничните му облегалки.

Виждаше само гърба на Роди, но над него, от двете страни на закаченото на стената огледало, висяха два големи портрета. Без някой да й казва, тя разбра, че това са Джок Дънбийт и жена му Люси.

Звънтящата носталгична музика изпълваше слуха й. Виктория спираше поглед ту върху единия, ту върху другия портрет. Джок беше нарисуван с униформената пола на полка си, а Люси — с карирана пола и кафяв пуловер. Имаше кестеняви очи и се усмихваше. Виктория се зачуди дали тя бе обзавела тази стая и избрала бледия килим с гирлянди от рози, или го беше наследила от свекърва си и просто беше решила да го запази.

А дали Джок и Люси знаеха, че имението им ще бъде продадено? Дали им беше мъчно, дали бяха сърдити, или разбираха положението на Джон? Като гледаше Люси, Виктория реши, че тя сигурно разбира. Но Джок… Лицето на Джок над високата яка и златните еполети беше застинало в подобаваща за случая безизразност. Очите му бяха хлътнали и много светли. Те не издаваха нищо.

Виктория изведнъж осъзна, че бавно замръзва. Кой знае защо тази вечер си беше облякла съвсем неподходяща рокля — без ръкави и твърде тънка за зимните нощи на Шотландия. Беше от тези рокли, които се носят със сандали и изпечени от слънцето ръце, и Виктория знаеше, че в момента изглежда слаба, бледа и премръзнала.

Ти си като сметана в кафето

Ти си като мляко в чая…

Виктория потрепери и потърка ръцете си с длани, за да се стопли.

— Студено ли ти е? — попита тихо Джон Дънбийт от другия край на стаята и Виктория разбра, че я е наблюдавал. Това я смути. Тя отпусна ръце в скута си и кимна, но с изражението си му показа, че не желае да притеснява Роди.

Джон извади ръце от джобовете си и тръгна към Виктория, като по пътя свали покривалото на едно кресло от палисандрово дърво. Той сгъна парчето плат като шал, наметна раменете й и Виктория се оказа обвита в меки, приятни памучни дипли.

Той не се върна пред камината, а седна от другата страна на стола и преметна ръка през облегалката. Близостта му бе също тъй успокоителна, както и покривката, с която Виктория беше завита, и след малко вече не й беше студено.

Най-накрая Роди спря да си поеме дъх и да се освежи с питието, което беше оставил върху пианото.

— Мисля, че толкова стига — рече той.

— Не. Не спирай още — обади се Джон. — Не си изсвирил „О, нима ще ме напуснеш, мила“.

Роди се намръщи през рамо на племенника си.

— Кога си ме чувал да свиря тая стара песен?

— Сигурно, когато съм бил петгодишен. Но баща ми също я пееше.

Роди се усмихна.

— Какъв си ми сантиментален — каза той, но се обърна към пианото и старата шотландска песен в три четвърти такта на бавен валс зазвуча в празната стая.

Идва лятото и ето —

дъхави цъфтят дървета,

дивото планинско биле

никне край разцъфнал пирен.

О, нима ще ме напуснеш, мила?

 

Кула за любимата ще вдигна,

там, до оня извор бистър,

цялата ще я покрия

с дъхави цветя планински.

О, нима ще ме напуснеш, мила?

 

Иде ли си някой ден,

друга аз ще си намеря,

дето дивото планинско биле

никне край разцъфнал пирен.

О, нима ще ме напуснеш, мила?