Розамунде Пилхер
Диво биле (4)

IV
Петък

Оливър седеше на дивана и държеше детето изправено на коленете си. Когато Виктория изкачи стълбите, първото нещо, което видя, беше тила на Оливър и кръглото, зачервено от плач лице на сина му. Учудено от внезапното й появяване, бебето спря да реве, но след миг, като видя, че е непознат човек, отново се разплака.

Оливър го друсаше, ала усилията му бяха напразни. Виктория остави чантата си, застана пред тях и разкопча палтото си.

— Откога е буден?

— От десетина минути. — Детето ревеше яростно и Оливър трябваше да повиши глас, за да го надвика.

— Какво му е?

— Сигурно е гладен. — Той се изправи заедно с детето. Момченцето беше облечено с дънкови панталони и измачкан бял пуловер. Косата му беше червеникаворуса, а къдриците на тила — мокри и заплетени. Единствената информация, която Виктория бе успяла да измъкне от Оливър, преди да тръгне за партито, бе, че детето е неговият син, и трябваше да се задоволи само с това. Когато ги остави, детето беше дълбоко заспало на дивана, а Оливър се наливаше кротко с уиски.

Но сега… Тя се огледа с нарастващо безпокойство. Не разбираше нищо от деца. Почти никога не беше държала дете. Какво ядат? Какво искат, когато плачат тъй сърцераздирателно?

— Как се казва? — попита тя.

— Том. — Оливър отново започна да го подрусва. Опита се да го извърти в ръцете си. — Хей, Том. Кажи здравей на Виктория.

Том хвърли още един поглед към Виктория и с пълен глас им даде да разберат какво мисли за нея. Тя свали палтото си и го остави на стола.

— На колко години е?

— На две.

— Щом е гладен, да го нахраним.

— Права си.

От Оливър не можеше да се очаква помощ. Виктория го остави и отиде в кухнята, за да потърси подходяща храна. Загледа се в подредените в шкафа подправки: бирена мая, брашно, горчица, леща, бульон на кубчета.

Какво прави той тук, в апартамента й, в живота й след тригодишно мълчание? Какво прави с това дете? Къде е майка му?

Мармалад, захар, овесени ядки. Едно пакетче, което майка й донесе при последното си идване в Лондон, за да прави някакви специални сладки.

— Ще яде ли овесена каша? — извика тя.

Оливър не отговори, тъй като виковете на сина му заглушиха думите й. Виктория отиде до вратата и повтори въпроса.

— Да, сигурно. Предполагам, че яде всичко.

Почти вбесена, тя се върна в кухнята, сложи едно канче с вода на печката, сипа малко овесени ядки и приготви купа, лъжица и кана с мляко. Водата завря, тя намали котлона и се върна в стаята, за да установи, че Оливър я беше завладял — стаята не беше вече нейна. Навсякъде беше Оливър — неговите вещи, празната му чаша, угарките от цигарите, детето му. Якето на момченцето лежеше на пода, възглавниците от дивана се търкаляха смачкани, въздухът ечеше от терзанията и недоволството на детето.

Тя не можеше повече да търпи.

— Хайде! — каза Виктория и хвана Томас здраво в ръцете си. По бузите му се стичаха сълзи. — Гледай да не загори кашата — обърна се тя към Оливър, отнесе Томас в банята и го остави на пода. Стисна зъби, за да се подготви за гледката на подгизнали пелени, разкопча панталонките му и откри, че той въобще няма пелени и освен това беше съвсем сух. Разбира се, там, където не живеят деца, няма и гърне, но Виктория успя да надхитри Томас и да го убеди да използва тоалетната. Кой знае защо това дребно постижение спря сълзите му.

— Какво добро момче — каза тя, той я погледна, все още мокър от плач и я обезоръжи с неочакваната си усмивка. След малко напипа гъбата за баня и започна да я дъвче, но Виктория беше толкова благодарна, задето бе престанал да плаче, че го остави на мира. Закопча панталонките му, изми лицето и ръцете му, после го заведе обратно в кухнята.

— Използва тоалетната — каза тя на Оливър. Той си беше налял още едно уиски и бутилката беше вече празна. Държеше чашата в една ръка, дървената лъжица в другата и бъркаше кашата.

— Изглежда ми готова — каза той.

Наистина беше готова. Виктория сипа малко в купата, заля я с мляко, седна на масата с Том на колене и започна да го храни. След първата хапка тя бързо грабна една хавлия и я върза на врата му. След миг купичката беше празна и Томас явно чакаше допълнително.

Оливър се дръпна от печката.

— Излизам за малко.

Виктория се изплаши. Тя подозираше, че ако той излезе, никога вече няма да се върне и ще й остави детето.

— Не излизай.

— Защо?

— Не можеш да ме оставиш сама с него. Той не ме познава.

— Не познава и мен, но ми изглежда доволен. Тъпче се до пръсване.

Оливър се опря с длани на масата, наведе се и целуна Виктория. Бяха минали три години, откакто я целуна за последен път, но усещането беше обезпокоително познато. Премаля й и усети слабост в стомаха. О, не, помисли си Виктория, с детето върху коленете си.

— Само за пет минути. Ще купя цигари и бутилка вино.

— Ще се върнеш ли?

— Колко си подозрителна. Ще се върна. Няма тъй лесно да се отървеш от мен.

Той се бави петнайсет минути. Когато се върна, стаята отново беше подредена, възглавниците оправени, палтата прибрани, пепелниците изпразнени. Виктория стоеше пред кухненската мивка по престилка и миеше марули.

— Къде е Томас?

Тя не се обърна.

— Сложих го в леглото. Не плаче. Мисля, че пак ще заспи.

Макар да стоеше с гръб към него, Оливър долови непреклонността й. Остави торбите, приближи се и я обърна с лице към себе си.

— Сърдиш ли се?

— Не. Просто съм предпазлива.

— Ще ти обясня всичко.

— Трябва. — Тя се обърна към мивката с марулите.

— Няма да обяснявам, ако не слушаш като хората. Остави това и ела да седнем.

— Мислех, че си гладен. Става късно.

— Няма значение. Имаме всичкото време на света. Хайде, ела да седнем.

Беше донесъл вино и още една бутилка уиски. Докато Виктория развързваше престилката и я закачаше, той намери лед и наля две питиета. Когато влезе след нея в стаята, тя вече седеше на ниското столче с гръб към огъня. Не му се усмихна. Той й подаде чашата, вдигна своята и предложи тост:

— За помирението.

— Добре. — Помирението й се струваше нещо сравнително безобидно. Чашата изстудяваше пръстите й. Тя отпи една глътка и се почувства по-добре. По-способна да понесе онова, което щеше да чуе.

Оливър седна на ръба на дивана с лице към нея. На коленете на дънките му имаше артистични кръпки, а велурените му ботуши бяха овехтели и изцапани. Виктория се зачуди за какво ли харчи парите от значителните си успехи. Може би за уиски. Или пък си беше купил къща в някой по-изискан район на Лондон, не като Фулам, където живееше преди. Спомни си голямото волво, паркирано отвън. Забеляза златния часовник върху дългата му слаба китка.

— Трябва да поговорим — отново каза той.

— Ти говори!

— Мислех, че си се омъжила.

— Вече го каза веднъж. Когато отворих вратата.

— Но не си.

— Не.

— Защо?

— Не съм срещнала никой, за когото да искам да се омъжа. Или пък не съм срещнала никой, който да иска да се ожени за мен.

— Рисуваш ли още?

— Не. След първата година се отказах. Не съм достатъчно добра. Имам малко талант, но не е достатъчен. Няма нищо по-обезсърчаващо от малкото талант.

— Тогава с какво се занимаваш сега?

— Работя. В магазин за дрехи в Бийчам Плейс.

— Не изглежда особено вълнуващо.

Тя сви рамене.

— На мен ми е добре. — Уж щяха да говорят за него, а не за нея. — Оливър…

Той не желаеше никакви въпроси, може би защото не беше решил какви ще са отговорите.

— Как беше партито? — побърза да я прекъсне Оливър.

Явно отклоняваше въпроса й. Тя го погледна — очите му я следяха с бдителна невинност. Какво ли значение има, помисли си тя. Както каза той, имаме всичкото време на света. Рано или късно, ще се наложи да изплюе камъчето.

— Както обикновено. Много хора, много пиене. Всеки говори и никой не казва нищо — отговори Виктория.

— Кой те докара?

Тя се учуди, че това го интересува, но после си спомни, че Оливър винаги се е интересувал от хората, независимо дали ги познава и дали ги харесва. В автобусите той подслушваше чуждите разговори. Заговаряше непознати по баровете и келнерите в ресторантите. Складираше всичко в обширното хранилище на паметта си, там случките отлежаваха и по-късно се появяваха в някое от писанията му като късче диалог или някой епизод.

— Един американец — каза тя.

Той веднага се заинтригува.

— Какъв американец?

— Просто американец.

— На средна възраст, плешив, окичен с фотоапарати? Сериозен? Прям? Хайде, сигурно си забелязала.

Разбира се, Виктория беше забелязала. Той беше висок, не колкото Оливър, но по-як, с широки рамене и плосък корем. Като го гледаше, имаше чувството, че в свободното си време играе скуош до побъркване или пък тича из парка в ранните часове по маратонки и анцуг. Спомни си тъмните му очи и почти черната коса. Къдрава, твърда коса, която ако не се подстригва редовно, не може да се среши. Неговата беше майсторски подстригана вероятно при господин Тръмпър или в някой друг първокласен лондонски фризьорски салон и покриваше красивата му глава като гладка козинка.

Тя си спомни мъжествените черти, тена, прекрасните бели зъби. Защо всички американци имат толкова хубави зъби?

— Въобще не беше такъв — рече Виктория.

— Как се казва?

— Джон. Джон някой си. Госпожа Феърбърн не я бива много по представянето.

— Искаш да кажеш, че той самият не ти каза? Значи не е бил истински американец. Американците винаги осведомяват кои са и с какво се занимават, преди още да си решил дали искаш да се запознаеш с тях или не. — Здрасти — продължи той с чудесен нюйоркски акцент. — Джон Хакенбакер, от „Консолидейтид Алуминиъм“. Радвам се, че се запознахме.

Виктория се усмихна, но после се засрами, сякаш трябваше да защити младия мъж, който я докара до дома й с лъскавата си алфа ромео.

— Въобще не беше такъв. Утре заминава за Бахрейн — добави тя, като че ли това беше точка в полза на американеца.

— А, от петролния бизнес.

Тя се умори от закачките му.

— Оливър, нямам представа.

— Изглежда не сте общували много. За какво си говорихте? — Нещо му дойде наум и той се засмя. — Зная, говорили сте си за мен.

— Със сигурност не съм говорила за теб. Но ми се струва крайно време ти да заговориш за себе си. И за Томас.

— Какво за Томас?

— Оливър, не се измъквай!

Той се засмя на яда й.

— Не съм много мил, нали. Ти направо се пръскаш от любопитство. Е, добре. Откраднах го.

Виктория не си беше представяла такова нещо. Тя пое дълбоко дъх. Когато първият шок премина, вече се бе успокоила достатъчно, за да попита:

— От кого го открадна?

— От госпожа Арчър. Майката на Жанет. Бившата ми тъща. Ти сигурно не знаеш, но Жанет загина при самолетна катастрофа в Югославия малко след като се роди Том. Оттогава го гледат нейните родители.

— Ти беше ли го виждал преди?

— Не, никога. Днес го видях за първи път.

— И какво се случи?

Оливър беше изпил питието си. Той стана и отиде в кухнята да си налее още. Чу се звън на бутилка, тракане на лед, пускане и спиране на чешма. Оливър се върна и седна, облегна се на меките възглавници на дивана и протегна дългите си крака.

— Бях в Бристол цяла седмица. Ще поставят моя пиеса в театър „Форчън“. В момента репетират, но имах работа с продуцента, трябваше да преработя някои неща в трето действие. На връщане за Лондон тая сутрин размишлявах за пиесата. Не обръщах внимание на пътя, но изведнъж забелязах, че съм на шосе А-30 и видях табелата за Удбридж — там живеят семейство Арчър. Помислих си — защо пък не? Ще се отбия да им се обадя. Просто така. Нещо ми щукна. Ръката на съдбата подаде грубата си лапа.

— Срещна ли се с госпожа Арчър?

— Не. Тя беше в Лондон да купува чаршафи или кой знае какво. Но там имаше едно хубавичко момиче, Хелга, на което не му трябваше много убеждаване, за да ме покани на обяд.

— Тя знаеше ли, че си баща на Том?

— Не.

— И после?

— Покани ме в кухнята и се качи да доведе Том. Обядвахме. Хубава, здравословна храна. Всичко беше хубаво и здравословно, толкова чисто, все едно стерилизирано. Цялата къща е един огромен стерилизатор. Няма куче, няма котка и нито една свястна книга за четене. Столовете изглеждат, сякаш никой не седи на тях. Градината е пълна с противни цветни лехи, досущ като в гробище, а пътечките са все едно чертани с линийка. Забравих да спомена чудовищната пустота.

— Но това е домът на Том.

— Този дом ме задуши. Той задуши и него. Видях една книжка с картинки, надписана: „На Томас Арчър. От баба“. Това, казвам ти, ме довърши. Той не е Томас Арчър, той е Томас Добс. И когато момичето отиде да донесе гадната му количка, за да го изведе на разходка, аз го взех, изнесох го от къщата, качих го в колата и изчезнахме.

— Той нямаше ли нищо против?

— Не. Дори му беше приятно. Спряхме на едно място и прекарахме следобеда в някаква градинка. Поигра си на люлките и в пясъка, поговори си с някакво куче. После заваля, купих му бисквити, качихме се в колата и се върнахме в Лондон. Закарах го до апартамента ми.

— Къде е апартаментът ти?

— Още си е на същото място. Във Фулам. Знам, че никога не си идвала там, но това е работна бърлога, не е място за живеене. Приземен етаж, като пещера. Уж имам уговорка с една жена, която живее на първия стаж, да идва да чисти веднъж седмично, но си е все същото. Както и да е, заведох Том, той кротко заспа на леглото ми и тогава се обадих на Арчърови.

Каза го съвсем небрежно. Оливър никога не беше страдал от малодушие, но на Виктория й премаля.

— Оливър!

— Защо да не се обадя. Нали си е мое дете.

— Тя сигурно се е побъркала от притеснение.

— Аз си казах името на момичето. Госпожа Арчър знаеше, че съм бил аз.

— Но…

— Знаеш ли, говориш като майката на Жанет. Сякаш имам само зли намерения. Сякаш ще направя нещо на детето, все едно ще му пръсна черепа в стената.

— Въобще не си мисля такива работи. Просто я съжалявам.

— Недей.

— Тя ще си го иска.

— Разбира се, че си го иска, но аз й казах, че за известно време ще го задържа при себе си.

— Можеш ли? Имам предвид по законен начин. Тя няма ли да се обърне към полицията, адвокати, върховен съд?

— Заплаши ме. Искове, съдебни опеки, за десет минути ми наду главата с какви ли не работи. Но нищо не може да стори. Нито тя, нито някой друг. Той ми е дете. Аз съм му баща. Не съм нито престъпник, нито негоден да се грижа за него.

— Там е цялата работа. Ти не можеш да се грижиш за него.

— От мен се иска единствено да осигуря на Том дом с всички удобства и средства за отглеждането му.

— В сутерен във Фулам?

Последва дълга пауза, докато Оливър умишлено бавно гасеше цигарата си.

— Затова — каза той накрая — съм дошъл при теб.

Значи така. Картите бяха свалени. Значи за това беше дошъл при нея.

— Поне си откровен.

— Винаги съм бил откровен — каза Оливър възмутено.

— И искаш аз да се грижа за Том?

— Можем заедно да се грижим за него. Не искаш да го закарам в оня мухлясал апартамент, нали?

— Не мога да се грижа за него.

— Защо?

— Защото ходя на работа. А и тук няма място за дете.

— Пък и какво ще кажат съседите? — иронично подхвърли Оливър.

— Съседите нямат нищо общо.

— Можеш да им кажеш, че съм твой братовчед от Австралия и че Том е малкото ми аборигенче.

— Оливър, престани да се майтапиш. Това не е шега работа. Ти си откраднал сина си. Не мога да се начудя само защо не реве от страх и мъка. Госпожа Арчър явно е разстроена, всеки момент ще дойде полицията, а ти само измисляш някакви, според мен, неуместни шегички.

Лицето му помръкна.

— Ако така мислиш, вземам детето и си тръгвам.

— Оливър, не е там работата. Трябва да бъдеш разумен.

— Добре, Виктория, ще бъда разумен. Виж, това е най-разумният израз на лицето ми. — Тя дори не се усмихна. — Хайде де, не се сърди. Нямаше да дойда, ако знаех, че ще се разсърдиш.

— Не зная защо въобще дойде.

— Защото реших, че ти си тази, която ще ми помогне. Помислих си за теб, поколебах се дали да не ти се обадя по телефона, но си представих някой непознат — или още по-лошо — някой твърдоглав съпруг да вдига телефона. Какво щях да кажа тогава? Обажда се Оливър Добс, известният писател драматург. Имам едно дете, за което искам жена ви да се погрижи. Тогава щеше да стане една!

— Какво щеше да правиш, ако не бях тук?

— Не знам. Щях да измисля нещо. Но нямаше да върна Томас на Арчър.

— Май ще се наложи. Ти не си в състояние да се грижиш за него…

Оливър я прекъсна, сякаш не го интересуваше какво му говори.

— Слушай, имам план. Както казах, Арчърови нямат на какво да се опрат, но съществува възможността да се опитат да ми създадат неприятности. Мисля, че трябва да се махнем от Лондон. Да заминем за известно време. В Бристол започват представленията на пиесата ми, но аз съм направил каквото мога. Премиерата е в понеделник, след това всичко е в ръцете на критиците и публиката. Хайде да заминем. Ти, аз и Том. Да се махнем. Ще идем в Уелс, или на север в Шотландия или пък в Корнуол. Ще посрещнем настъпването на пролетта. Ще…

Виктория го гледаше и не можеше да повярва. Тя беше слисана, оскърбена, възмутена. Нима той си мислеше, нима наистина си мислеше, че й е останало толкова малко гордост? Не беше ли разбрал колко много я е наранил? Преди три години Оливър Добс излезе от живота й, разби го и я остави да се оправя както може. А сега решил, че отново му е нужна, за да се грижи за детето му. И ето го, крои планове, мъчи се да я прелъсти с думи и смята, че е просто въпрос на време да сломи съпротивата й.

— … Няма туристи, пътищата са пусти. Няма да има нужда дори да се регистрираме в хотелите, толкова ще са закъсали, че с радост ще ни приемат…

Той продължаваше да говори. Поведе Виктория към сини морета и поляни с жълти нарциси, към безметежно бягство и виещи се селски пътища. Тя го слушаше, смаяна от увереността му. Беше си взел сина. Искаше за известно време да го задържи. Имаше нужда от някой, който да се грижи за него. Кой? Виктория. Елементарно като проста математическа формула.

Най-накрая той млъкна. Лицето му грееше от ентусиазъм, сякаш не можеше да си представи никаква пречка пред този великолепен план.

— И какво те накара да се сетиш точно за мен? — попита Виктория, та дано най-сетне го узнае.

— Може би защото ти си каквато си.

— Имаш предвид глупава, нали?

— Не, не глупава.

— Не злопаметна тогава.

— Ти не можеш да бъдеш злопаметна. Не знаеш как. Освен това ни беше хубаво заедно. Никак не беше лошо. И се зарадва, като ме видя. Иначе нямаше да ме пуснеш да вляза.

— Оливър, не всички рани се виждат.

— Какво значи това?

— Ами аз те обичах. Ти го знаеше.

— Само че аз — напомни й той старателно — не обичах никого. И ти го знаеше.

— Освен себе си, нали?

— Може би. И това, което се опитвах да правя.

— Не искам отново да ме нараняват. Няма да позволя.

— Изглеждаш твърдо решена — усмихна се той.

— Няма да дойда с теб.

Той не отговори, но очите му, светли и немигащи, не се спускаха от лицето й. Навън вятърът заблъска по прозорците. Чу се как някой пали кола. Женски глас се провикна. Може би за някакво парти. От далечината достигаше приглушеното бучене на хиляди автомобили.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си, като внимаваш да не те наранят. Ако постъпваш така, просто обръщаш гръб на всяка възможна връзка.

— Имах предвид, че не искам ти да ме нараниш. Много те бива за това.

— Това ли е единствената причина да не дойдеш с нас?

— Мисля, че е достатъчна, но освен нея има и други неща. По-практични съображения. Например, имам си работа…

— Да продаваш дрехи на смахнати жени. Обади се, измисли някакво извинение. Кажи, че баба ти е починала. Кажи, че изведнъж си се сдобила с дете… то си е почти вярно! Напусни. Аз сега съм богат. Ще се грижа за теб.

— Това си го казвал и преди. Доста отдавна. Но не го изпълни.

— Каква забележителна памет.

— Някои неща не се забравят.

Часовникът от камината удари единайсет. Виктория стана, остави празната чаша до часовника и в този миг забеляза собственото си отражение да я гледа от огледалото на стената.

— Страхуваш се, така ли? — попита той.

— Да.

— От мен или от себе си?

— И от двамата. — Тя се дръпна от огледалото. — Хайде да хапнем нещо.

Беше почти полунощ, когато привършиха с приготвената набързо вечеря, и Виктория се почувства тъй уморена, че нямаше дори сили да събере празните чаши и чинии, за да ги измие. Оливър си наля останалото вино и посегна за следващата цигара, явно готов да стои до зори, но Виктория дръпна стола си назад и стана.

— Аз си лягам! — обяви тя.

Той я изгледа леко учуден.

— Много невъзпитано от твоя страна.

— Дори и да е невъзпитано, нищо не мога да сторя. Ако не си легна, ще заспя права.

— А от мен какво се иска?

— Нищо не се иска.

— Питам те — започна той търпеливо, сякаш тя се държеше твърде неразумно — дали не трябва да се върна във Фулам? Или да спя в колата? Или искаш да събудя Томас, да замина с него и никога вече да не стъпя на прага ти? Само кажи.

— Не можеш да вземеш Томас. Той спи.

— Тогава ще се върна във Фулам и ще го оставя тук при теб.

— О, не! Ако се събуди през нощта и се уплаши?

— В такъв случай оставам тук. — Той доби израз на човек, готов да остане независимо на каква цена. — Къде предпочиташ да спя? На дивана? Върху скрина? На пода пред вратата на спалнята ти като старо куче или верен роб?

Виктория не му обърна внимание.

— Има една кушетка в малката стаичка. Тя иначе е пълна с куфари и дрехи на майка ми, но леглото там е по-дълго от дивана. Ей сега ще го оправя…

Тя го остави с цигарата, чашата с вино и мръсните чинии. В мъничката стая намери възглавница и одеяла. Свали кутиите и купа дрехи от дивана и го застла с чисти чаршафи. Стаята миришеше на застояло и на нафталин (сигурно от коженото палто на майка й) и Виктория отвори широко прозореца. Студеният и влажен въздух, който нахлу от мрака, раздвижи завесите.

Откъм кухнята долетя тракане, сякаш Оливър беше решил да събере мръсните чинии и да ги измие. Виктория се учуди, тъй като домакинстването не му бе присъщо, но все пак се трогна и както беше уморена, реши да иде да му помогне. Но тогава сигурно щяха да почнат да си приказват. А ако се разприказваха, Оливър щеше отново да я заубеждава да замине с тях. Ето защо Виктория го остави да прави каквото иска и се прибра в спалнята си. На нощната масичка светеше лампа. В единия край на двойното легло Томас спеше, отметнал едната си ръка и пъхнал палеца на другата в устата си. Виктория го беше съблякла по потник и панталонки и беше сгънала дрехите му на стола, а малките обувки и чорапи лежаха на пода. Виктория се наведе и вдигна детето от леглото. Беше тежичък, топъл и мек. Тя го занесе до банята и успя да го придума да се изпишка. Той тъй и не се събуди напълно. Главата му се клатушкаше, а пръстът му не излезе от устата. Виктория го върна в леглото, той въздъхна доволно и отново се унесе. Дано не се събудеше през нощта.

После се изправи и се заслуша. Оливър май беше решил, че се е занимавал достатъчно с чиниите и се бе върнал във всекидневната, където започна да говори по телефона. Само Оливър можеше да звъни посред нощ. Виктория се съблече и среса, нахлузи си нощницата и полека се настани в другия край на леглото. Том не помръдна. Тя легна по гръб и се загледа в тавана, после затвори очи и зачака съня. Но сънят не идваше. В съзнанието й нахлуха образи, спомени с Оливър, някаква трепетна възбуда, която я ядоса, понеже това бе последното нещо на света, което би желала да изпита. Накрая, отчаяна, тя отново отвори очи и взе книга с намерението да се успокои и да се приспи.

Оливър остави телефона, но включи телевизора. Повечето от програмите обаче бяха свършили и той явно реши да си ляга. Чу го да се движи насам-натам и да гаси лампите. Чу го да влиза в банята. Тя остави книгата. Стъпките му прекосиха малкото коридорче и спряха пред вратата й. Дръжката се завъртя. Вратата се отвори. Високата му фигура се появи на прага на фона на светлината.

— Не спиш ли? — попита той.

— Още не — отвърна Виктория.

Говореха тихо, за да не събудят детето. Оливър остави вратата отворена, влезе и седна на ръба на леглото.

— На кого се обади? — попита тя.

— На един приятел. Не е нещо важно.

— Застлала съм ти леглото.

— Знам. Видях. — Дори не понечи да си тръгне.

— Какво ще правиш с Томас? — попита тя.

— Утре ще реша — усмихна се Оливър. — Какво четеш?

Той посочи книгата. Виктория я вдигна, за да види корицата.

— Тя е от онези книги, които човек редовно препрочита всяка година. Разгръщам я и сякаш се срещам със стар приятел.

Оливър прочете заглавието на глас:

— „Годините на орела“.

— Чел ли си я?

— Може би.

— Авторът се казва Роди Дънбийт. Разправя се за детството му в Шотландия между двете войни. Нещо като автобиография. Той и братята му израсли в едно красиво имение, Бенхойл.

Оливър сложи ръка върху нейната. Дланта му беше топла, пръстите силни, милувката нежна.

— Намира се някъде в Съдърланд. Имат си собствено езерце, обградено с планини. Той имал един сокол, който идвал и се хранел от устата му…

Пръстите му започнаха да се движат по голата й ръка, докосването му притискаше плътта, сякаш правеше масаж, за да върне към живот парализиран от години крайник.

— … И една питомна патица, и кучето Берти, което обичало да яде ябълки.

— Аз също обичам да ям ябълки — каза Оливър.

Той отмести дълъг кичур коса от шията й и го положи върху възглавницата. Тя чуваше силното ускорено биене на сърцето си. От допира на пръстите му кожата й беше настръхнала. Тя продължи да говори отчаяно, опитвайки се да овладее тази опасна възбуда чрез гласа си.

— Имало един водопад, където ходели на пикник. Едно поточе се спускало към морето, а по хълмовете обикаляли стада елени. Водопадът бил душата на Бенхойл…

Оливър се наведе, целуна я по устата и милостиво спря потока от думи. Тя знаеше, че той и без това не слуша. Отметна одеялата, с които се бе завила, пъхна ръце под гърба й, устните му се отделиха от нейните, погалиха бузата й и се свряха в топлата падинка на шията й.

— Оливър — тя изрече името му, но не се чу звук.

Неговото заминаване я беше вледенило, ала сега тежестта и топлината на тялото му я стоплиха, размразявайки твърдостта й, пробуждайки отдавна забравени инстинкти. О, не, помисли тя, опря ръце на раменете му и се опита да го отблъсне, но той бе хиляди пъти по-силен от нея и нейната немощна съпротива изглеждаше жалка, безсмислена, все едно да се мъчиш да събориш огромно дърво.

— Оливър! Не! — може би дори не го изрече на глас. Той продължаваше с нежните си милувки и не след дълго ръцете й, сякаш по своя воля, се плъзнаха от раменете му и прегърнаха гърба му. Оливър миришеше приятно, на дрехи, сушени на слънце. Тя усети тънкия плат на ризата му, гръдния му кош, твърдите мускули под кожата. Чу го да казва:

— Вече спря да се преструваш.

У нея заговори последната капчица разум.

— Оливър, Томас… — промълви тя. Усети, че на него му е забавно. Невидимият му смях. Той се отдръпна и се изправи, надвесен над нея.

— Това лесно може да се уреди.

Наведе се и я взе на ръце, тъй леко, сякаш вдигаше сина си. Тя се почувства безтегловна, замаяна, когато стените на спалнята се завъртяха и изчезнаха и той я пренесе през отворената врата, през осветеното коридорче в проветривия мрак на малката стаичка. Все още миришеше на нафталин, леглото, на което я остави, беше твърдо и тясно, завесите се полюшваха от лекия вятър, ленената възглавница хладнееше под врата й.

— Нямах намерение това да се случи — рече тя, загледана в неясните сенки на лицето му.

— А аз имах — отговори Оливър и тя разбра, че трябва да се разсърди, но беше твърде късно, защото и на нея вече й се искаше то да се случи.

Много по-късно — тя знаеше, че е много по-късно, защото чу часовника във всекидневната да удря два със звънливите си камбанки — Оливър се изправи на един лакът и се наведе над Виктория, за да си намери якето и да извади цигарите и запалката от джоба. Пламъчето освети за миг малката стаичка, след това отново настъпи мрак, в който нежно просветваше само огънчето на цигарата.

Виктория лежеше в извивката на ръката му, положила глава върху голото му рамо.

— Искаш ли да правим планове?

— Какви планове?

— Ами за това къде ще ходим. Ти, аз и Томас.

— И аз ли идвам с вас?

— Да.

— А казала ли съм, че ще дойда?

— Да.

Той се засмя и я целуна.

— Не искам отново да ме нараниш.

— Не се бой. Няма от какво да се страхуваш. Това ще бъде една ваканция, едно бягство. С много смях. С много любов.

Виктория не отговори. Нямаше какво да каже, а мислите й бяха тъй объркани, че нямаше и за какво да мисли. Само знаеше, че за първи път, откакто той си беше отишъл, тя отново се чувстваше сигурна и спокойна. И че утре или вдругиден ще замине с Оливър. За пореден път се обвързваше. За добро или за лошо. Може би този път щеше да се получи. Може би Оливър се бе променил. Всичко ще е по-различно. И ако той толкова държеше на Томас, може би щеше да държи и на други по-трайни неща. Както това да обичаш една жена и да останеш с нея завинаги. Но каквото и да се случеше, жребият бе хвърлен. За нея нямаше път назад.

Виктория въздъхна дълбоко, но въздишката й беше от объркване, а не от тревога.

— Къде ще отидем? — попита тя.

— Където искаш. Има ли пепелник в тая нещастна стаичка?

Виктория се протегна, напипа пепелника на нощната масичка и му го подаде.

— Как се казваше онова място, за което бърбореше, докато усърдно се съпротивляваше на любовните си пориви? Онова в книгата „Годините на орела“?

— Бенхойл.

— Искаш ли да идем там?

— Не можем.

— Защо?

— Това не е хотел. Не познаваме хората, които живеят там.

— Познаваме ги, миличка.

— Какво искаш да кажеш?

— Познавам Роди Дънбийт. Срещнахме се преди две години. Седяхме един до друг на една от онези тъпи вечери по случай връчването на телевизионните награди. Бяха го поканили заради последната му книга, а мен, за да ми дадат някаква дребна статуетка за сценария, който написах за Севиля. Както и да е, беше пълно със загубени актриси и хищни издатели, и ние двамата бяхме благодарни, че сме заедно. В края на вечерта вече бяхме приятели за цял живот и той ме покани да го посетя в Бенхойл, когато ми дойде вдъхновението. Досега не съм ходил, но ако ти искаш, няма причина да не отидем.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Сигурен ли си, че това не е едно от нещата, които хората казват в края на приятно прекарана вечер и после забравят, или дори съжаляват, че са ги изрекли до края на живота си?

— Сигурен съм. Той беше искрен. Дори ми даде визитната си картичка, малко старомодно. Мога да намеря телефона и да му се обадя.

— Той ще си спомни ли кой си?

— Разбира се. Ще му кажа, че заедно с жена ми и сина ми ще му погостуваме няколко дни.

— Не сме ли много хора? Пък и не съм ти жена.

— Тогава ще му кажа любовницата и сина ми. Страшно ще му хареса. Той е малко грубоват в шегите си. Ще ти допадне. Много е дебел и става особено вежлив, когато се напие. Поне на оная вечеря се държа така. Пияният Роди Дънбийт е десет пъти по-очарователен от повечето мъже, когато са трезви.

— Доста време ще ни отнеме, докато стигнем до Съдърланд.

— Ще пътуваме на етапи. Имаме много време. — Той угаси цигарата си и пак се наведе през Виктория, този път да остави пепелника на пода. Тя се усмихна в тъмното.

— Знаеш ли, не ми се ходи никъде другаде, освен в Бенхойл.

— При това — с мен!

— И с Томас.

— Заминаваш за Бенхойл с мен и с Томас.

— Не се сещам за нищо по-прекрасно.

Оливър нежно сложи ръка на корема й. Бавно, той я плъзна по тялото й и спря върху гърдите й.

— Аз се сещам — каза той.