Розамунде Пилхер
Диво биле (3)

III
Петък

В края на този изтощителен ден, в седем и петнайсет вечерта, Джон Дънбийт най-накрая пристигна на сравнително спокойната Кадоган Плейс, мина по тясната алея между двата реда гъсто паркирани коли и успя да свре колата в една пролука недалеч от дома си. Угаси двигателя, изключи светлините и взе от задната седалка натъпканото си куфарче и шлифера. После слезе от колата и я заключи.

Когато свърши работният ден и започна всекидневното мъчително пътуване към дома, валеше истински порой, но сега, половин час по-късно, дъждът сякаш бе понамалял. Беше мрачно и все още ветровито, а небето, озарено от светлините на града, бе изпълнено със зловещи препускащи облаци. След десетте часа, прекарани в задушни помещения, нощният въздух миришеше свежо и ободрително. Докато вървеше бавно по тротоара с куфарчето, което току се удряше в крака му, Джон Дънбийт вдъхна един-два пъти бавно и дълбоко и се почувства освежен от студения вятър.

С ключовете в ръка той изкачи стълбите към входната врата — черна, с месингова дръжка и с пощенска кутия, които портиерът лъскаше всяка сутрин. Високата стара лондонска къща беше разделена на апартаменти, а от фоайето и стълбището, макар и чисти и застлани с килими, все лъхаше на застояло. Парното правеше цялата атмосфера още по-задушаваща и потискаща. Този мирис го посрещна и сега, както всяка вечер. Джон Дънбийт затвори вратата с хълбок, прибра пощата от преградката за писма и се запъти по стълбите.

Живееше на втория етаж в един апартамент, който бе сполучливо преправен от главните спални на някогашната къща. Апартаментът беше мебелиран. Един приятел на Джон му го беше намерил, когато той напусна Ню Йорк, за да дойде да работи в Лондон в Европейската дирекция на инвестиционната корпорация „Уорбърг“. Джон пристигна на „Хийтроу“ от летище „Кенеди“ и се настани в къщата. От шест месеца живееше тук и вече бе свикнал с апартамента. Не че се чувстваше като в свой дом, но беше свикнал. Най-обикновено жилище за сам човек.

Той влезе, светна лампите и забеляза на масата бележка от госпожа Робинс, жената, която портиерът му препоръча за чистачка. Джон я беше виждал само веднъж, в самото начало, когато й даде ключ и й каза какво иска от нея. Госпожа Робинс му даде да разбере, че няма нужда от наставления. Тя беше внушителна персона, с огромна шапка, надянала достойнството си като броня. В края на тази среща Джон осъзна, че всъщност не той я преценява, а тя — него. Изглежда обаче успя да издържи изпита и тя добросъвестно се зае и с неговия дом, освен със задълженията си към още един-двама привилегировани наематели. Оттогава не я беше виждал, но двамата общуваха помежду си с бележки и по този начин той й плащаше всяка седмица.

Джон остави куфарчето, метна шлифера си на стола, взе бележката на госпожа Робинс и заедно с останалата поща я отнесе във всекидневната. Тук всичко беше в бежово и кафяво, съвсем безлично. Чужди картини висяха на стената, чужди книги стояха по лавиците от двете страни на камината, но Джон нямаше желание да променя нищо.

Понякога, без особена причина, празнотата в личния му живот, нуждата от посрещане и любов го връхлитаха, строшавайки нарочните бариери, които с труд бе издигнал. В такива случаи Джон не можеше да спре нахлулите спомени. Как се връща у дома в бляскавото великолепие на нюйоркския апартамент, с бели подове и бели килими, и сред съвършенството, което Лиза бе успяла да постигне с усета си към цветовете, с нейната изтънченост и пълно безразличие към банковата сметка на съпруга си. И неизменно Лиза го очакваше — тези спомени бяха от началото на съвместния им живот — тъй прелестна, че дъхът му спираше, облечена в прозрачна рокля от Де ла Рента, ухаеща, неустоимо екзотична. Тя го целуваше и му поднасяше чаша мартини, щастлива, че отново са заедно.

Но през повечето време, както и тази вечер, той беше благодарен за тишината и спокойствието, за възможността да прочете пощата, да пийне и да се възстанови след работа. Той обиколи стаята и светна всички лампи. Включи електрическата камина, в която мигновено запламтяха чепати цепеници, имитация на истински огън. Спусна кафявите плюшени пердета, наля си уиски и после прочете бележката от госпожа Робинс.

Нейните съобщения бяха винаги сбити, със съкращения и приличаха на важни телеграми:

Пране липсва чифт чор. и 2 кърп.

Г-ца Мансел звъни, обадете се тази веч.

Прегледа останалата поща. Съобщение от банката, доклад от компанията, няколко покани, писмо от майка му. Той отдели тези неща за по-късно, седна на страничната облегалка на дивана, придърпа телефона и набра номера на Таня Мансел.

Тя вдигна почти веднага, задъхана както винаги, сякаш все бързаше нанякъде.

— Ало?

— Таня?

— Скъпи! Мислех, че няма да се обадиш.

— Извинявай, но тъкмо влизам и разбрах, че си ме търсила.

— Ооо, милият ми, сигурно си изнемощял. Слушай сега, изникна нещо непредвидено и няма да мога да дойда тая вечер. Трябва да замина. Мери Колвил се обади сутринта, организирали някакви танци, но едно от момичетата се разболяло и тя така се е притеснила, че нямаше как, трябваше да се съглася да ида. Опитах се да й откажа, обясних й за тази вечер, но тя те покани и ти да дойдеш утре, за уикенда.

Таня млъкна, не защото бе казала всичко, а за да си поеме въздух. Джон се усмихна. Пороят от думи, задъхаността й, обърканите обяснения, всичко това бе част от нейния чар, най-вероятно защото тя бе самата противоположност на бившата му съпруга. Таня вечно имаше нужда някой да я държи изкъсо и беше толкова занесена, че мисълта да контролира Джон въобще не се въртеше в красивата й празна главица.

Той погледна часовника си.

— Ако ще заминаваш извън града на вечеря, не си ли малко закъсняла вече?

— О, скъпи, да. Страшно закъснявам, но не това очаквах да чуя. Ти сигурно си страшно натъжен.

— Разбира се, че съм натъжен.

— А утре ще дойдеш ли при нас?

— Не мога, Таня. Днес ми казаха, че трябва да замина за Близкия Изток. Полетът ми е утре сутринта.

— Ох, не мога да го понеса. Колко ще останеш там?

— Само няколко дни. Най-много седмица. Зависи как ще тръгнат работите.

— Ще ми се обадиш ли като се върнеш?

— Разбира се.

— Обадих се на Имоджен Феърбърн и й се извиних, че няма да мога да дойда тази вечер. Тя прояви разбиране и каза, че ще се радва да види поне теб. О, скъпи, не е ли ужасно? Сърдиш ли се?

— Сърдя се — увери я нежно той.

— Но ме разбираш, нали?

— Напълно те разбирам. Благодари на Мери за поканата и й обясни защо не мога да дойда.

— Да, разбира се, ще й обясня и…

Друга отличителна черта на Таня бе, че не можеше да завърши телефонен разговор. Той я прекъсна твърдо:

— Слушай, Таня, имаш уговорка за тази вечер. Затваряй, събирай си багажа и тръгвай. Ако имаш късмет, ще пристигнеш при Колвил с не повече от два часа закъснение.

— О, скъпи, обожавам те.

— Ще ти се обадя.

— Добре. — Тя му прати целувки. — Чао. — После затвори.

Джон остави слушалката и се загледа в телефона. Чудеше се защо не беше разочарован, когато една блестяща и привлекателна дама го пренебрегва заради някаква по-интересна покана. Той размишлява известно време, после реши, че това всъщност е без значение. Обади се в ресторанта и отмени резервацията, която беше направил за тази вечер, допи питието си и отиде да вземе душ.

 

 

Тъкмо когато тръгваше за дома на Феърбърн, вицепрезидентът на фирмата му се обади по телефона. На път към дома със служебния кадилак му дошли няколко важни мисли относно предстоящото пътуване на Джон до Бахрейн.

Обсъждането, подреждането и записването им отне цели петнайсет минути, така че, когато Джон пристигна в къщата в Камдън Хил, беше закъснял с почти четиридесет и пет минути.

Празненството явно бе в разгара си. Улицата отвън бе задръстена с коли — минаха още пет нервни минути, докато намери къде да паркира — а иззад завесите на високите прозорци на първия етаж струеше светлина и се носеше несекващ шум от говор. Позвъни на вратата и тя се отвори почти веднага от човек (нает за случая?) с бяло сако.

— Добър вечер — каза той и упъти Джон по стълбите.

Обстановката беше приятна и позната: разкошно обзавеждане, дебели килими, ухание на екзотични цветя. Джон изкачи стълбите и шумът от гласовете забележимо се усили. През отворената врата, която водеше към салона, той забеляза безименното множество: едни пиеха, други пушеха, трети дъвчеха сандвичи, но никой не млъкваше. Една двойка седеше на най-горните стълби. Джон се усмихна и се извини, докато ги заобикаляше, а момичето каза:

— Излязохме малко на чист въздух. — Сякаш й стана неудобно, че са седнали там.

До отворената врата имаше маса, подредена като бар, обслужвана от друг нает сервитьор.

— Добър вечер, господине. Какво ще обичате?

— Уиски и сода, моля.

— Естествено с лед.

Джон се засмя. „Естествено“ значеше, че барманът е познал в него американеца. Той отвърна:

— Естествено. — И пое питието. — Как да намеря госпожа Феърбърн?

— Струва ми се, че просто трябва да я потърсите. Като игла в купа сено.

Джон се съгласи с него, отпи една вцепеняваща глътка уиски и се гмурна в тълпата.

Не беше чак толкова лошо. Почти веднага го познаха, поздравиха го, някакви хора го заговориха, предложиха му сандвич с пушена сьомга, пура, залагане за конните надбягвания.

— Напълно сигурно е утре в три и трийсет в Донкастър.

Едно момиче, което едва познаваше, дойде и го целуна, оставяйки вероятно червило по бузата му. Висок млад мъж с оплешивяваща глава на старец се приближи и каза:

— Вие сте Джон Дънбийт, нали? Казвам се Кръмъл. Познавах вашия предшественик. Какво ново във финансовия свят?

Той не бързаше с питието си, но един сервитьор се промъкна и му доля чашата, докато Джон гледаше в друга посока. Някой го настъпи. Някакъв младеж с военна вратовръзка изникна до него, повлякъл за ръката момиче. Тя изглеждаше седемнайсетгодишна, а косата й приличаше на цъфнало глухарче.

— Това момиче иска да се запознае с теб. Зяпаше те от оня край на стаята.

— О, Найджъл, ужасен си.

За щастие Джон забеляза домакинята. Той се извини и се промъкна с известно затруднение до нея.

— Имоджен!

— Джон! Скъпи!

Тя беше страхотно красива. Със сива коса, сини очи, кожата й, гладка като на младо момиче, държанието й — безсрамно предизвикателно.

Тя извърна милото си лице към него, явно в очакване, и той я целуна вежливо.

— Много изискано парти.

— Колко се радвам, че дойде. Жалко, че Таня е възпрепятствана. Тя ми се обади, трябвало да замине извън града. Ужасно неприятно. Толкова се надявах да ви видя двамата. Но нищо, ти дойде и това е важното. Говори ли с Реджи? Той няма търпение да започнете дълъг и скучен разговор за борсите.

Една двойка се завъртя наблизо, в очакване да се сбогуват.

— Не изчезвай — промърмори Имоджен и се обърна широко усмихната.

— Милички! Наистина ли трябва да тръгвате? Колко жалко. Беше истинско удоволствие да ви видя. Радвам се, че ви хареса… — Тя се върна при Джон. — Слушай, понеже Таня не дойде и си сам, има едно момиче, с което можеш да си поговориш. Тя е като картинка, така че няма нищо страшно, просто не познава много хора тук. Поканих я, защото майка й е една от най-добрите ми приятелки, но изглежда за нея тук е малко непривично. Бъди като ангел с нея.

Джон, чиято майка го бе обучавала на изискани маниери (Имоджен знаеше това, иначе не би се обърнала към него за помощ), отговори, че ще се радва да се запознаят, и попита къде е момичето.

Имоджен, която не беше висока, се изправи на пръсти и затърси с поглед.

— Ето там, в ъгъла. — Малката й ръка стисна китката му като менгеме.

— Аз ще те заведа и ще те представя. — И тя се запровира през задушната стая, без да пуска ръката му. Ще не ще, Джон я следваше и се чувстваше като огромен лайнер, теглен на буксир от влекач. Най-накрая се измъкнаха от тълпата и се озоваха в едно тихо ъгълче на стаята — отдалечено от вратата и бара, където имаше достатъчно място за стоене, за движение и дори за сядане.

— Виктория!

Тя седеше на страничната облегалка на един фотьойл и разговаряше с възрастен мъж, който явно отиваше на друго парти, понеже носеше смокинг и черна вратовръзка. Когато Имоджен я извика, Виктория се изправи, но дали това беше от учтивост към Имоджен, или за да се откъсне от събеседника си, не стана ясно.

— Виктория, надявам се, че не прекъсвам нещо твърде захласващо. Искам да се запознаеш с Джон, тъй като приятелката му не успя да дойде тази вечер и те моля да си много мила с него. — Джон, притеснен заради себе си и момичето, продължи да се усмихва вежливо. — Той е американец и е един от моите любимци…

С покашляне и почти незабележим жест на сбогуване възрастният мъж със смокинга се изправи и се отдалечи.

— Джон — тя продължаваше да стиска китката му. Може би кръвоснабдяването на ръката му вече бе спряло и пръстите му щяха да изкапят един по един. — Това е Виктория. Майка й е една от най-добрите ми приятелки и когато бяхме с Реги в Испания миналата година, гостувахме у тях. В Сотогранде. В най-разкошната къща, която можеш да си представиш. Е, вече имате много неща да си казвате.

Тя най-накрая пусна ръката му. Все едно го освобождаваха от белезници. Той каза:

— Здравей, Виктория.

— Здравей — отговори тя.

Имоджен се беше изказала неточно. Тя не беше хубава като картинка. Но имаше безукорно гладко лице, което му напомняше, с известна носталгия, за американските момичета от неговата младост. Косата й бе светла и мека, права и дълга, подстригана по очертанията на лицето. Очите й бяха сини, лицето — изящно, имаше дълга шия и тесни рамене. Притежаваше незабележителен нос със симпатични лунички и забележителна уста. Сладка, изразителна уста с трапчинка в едното ъгълче.

Това бе лице, каквото човек може да очаква да срещне навън, сред природата, на кормилото на някоя лодка или по някоя зашеметяваща ски писта, но не и на коктейл в Лондон.

— Имоджен Сотогранде ли спомена?

— Да.

— Откога живее майка ви там?

— От три години. Вие ходили ли сте в Сотогранде?

— Не, но имам приятели, които играят голф, и те са там при всяка възможност.

— Вторият ми баща играе голф всеки ден. Затова си избра да се засели там. Къщата им е точно до игрището. Излиза от градината си и може да играе направо на десета дупка. Много му е лесно.

— Вие играете ли голф?

— Не, но има и други спортове. Плуване. Тенис. Дори езда, стига да искаш.

— Вие какво правите?

— Аз там не излизам често, но ако изляза, предпочитам тениса.

— Майка ви идва ли си в Англия?

— Да. Два-три пъти годишно. Обикаля една след друга художествените галерии, гледа няколко пиеси, купува си дрехи и се връща в Испания.

Той се усмихна, тя също се усмихна. Настъпи кратка пауза. Темата за Сотогранде като че ли се изчерпа. Погледът й се стрелна над рамото му, после бързо, сякаш не желаеше да изглежда невежлива, отново се спря на лицето му. Той се зачуди дали тя очакваше някого.

— Познавате ли много хора тук? — попита Джон.

— Не. Май никого. Съжалявам, че приятелката ви не е могла да дойде.

— Както каза Имоджен, наложи й се да замине извън града.

— Да. — Тя се наведе и загреба шепа ядки от чинийката, поставена върху ниската масичка. Започна да ги хруска една по една.

— Имоджен май спомена, че сте американец.

— Да, мисля, че спомена.

— Не говорите като американец.

— А как?

— Акцентът ви е нещо средно между английски и американски. Като на Алистър Кук.

Той беше поразен.

— Имате остър слух. Майка ми е американка, а баща ми англичанин. Всъщност, шотландец.

— Значи сте британец.

— Имам двойно гражданство. Роден съм в Щатите.

— Къде?

— В Колорадо.

— Майка ви по това време на ски курорт ли е била или родителите ви живеят там?

— Там живеят. Имат ранчо в югозападно Колорадо.

— Не мога да си представя къде е това.

— На север от Ню Мексико. На запад от Скалистите планини. На изток от Сан Хуан.

— Май ще ми трябва атлас. Но иначе звучи величествено.

— Наистина е величествено.

— Сигурно сте се научили да яздите, преди да проходите.

— Почти.

— Мога да си представя — каза тя и у него се появи странното усещане, че тя наистина може да си представи. — Кога напуснахте Колорадо?

— На единайсет години ме изпратиха в училище на изток. После дойдох тук и учих в Уелингтън, понеже баща ми е учил там. След това следвах в Кеймбридж.

— Значи наистина принадлежите към два народа. Какво стана, след като завършихте Кеймбридж?

— Върнах се за известно време в Ню Йорк, а сега отново съм в Лондон. Тук съм от лятото.

— За американска фирма ли работите?

— За една инвестиционна банка.

— Ходите ли в Колорадо?

— Да, щом се открие възможност. Само че скоро не съм си ходил, понеже напоследък съм доста зает.

— Харесва ли ви Лондон?

— Да, много. — Изражението й бе замислено. Той се усмихна. — Защо? На вас не ви ли харесва?

— Харесва ми, защото го познавам много добре. Наистина не мога да си представя да живея другаде.

Кой знае защо настъпи нова пауза. Погледът й отново се премести, този път към златния часовник върху нежната й китка. За пръв път му се случваше хубаво момиче да поглежда часовника си, докато разговаря с нея. Замалко да се ядоса, но вместо това му стана забавно, макар че шегата бе за негова сметка.

— Чакате ли някого? — попита Джон.

— Не.

Какво сдържано момиче — спокойно, вежливо, но затворено в себе си. Джон се зачуди дали винаги е такава, или общуването им е затруднено от невъзможните условия за разговор в подобна обстановка. Беше му задала няколко дружелюбни въпроса, колкото да поддържа разговора, но той се съмняваше, че е изслушала и половината от вежливите му отговори. Разменяха си баналности, без да си казват нищо един за друг. Може би тя желаеше да е така. Дори не можеше да прецени дали е напълно безразлична или само стеснителна. Тя отново заоглежда претъпканата стая, сякаш отчаяно търсеше начин да се измъкне, и той се зачуди защо въобще беше дошла на това парти. Внезапно разгневен, Джон реши да захвърли всички формалности и да я попита, но тя го изпревари и без заобикалки заяви, че трябва да си тръгва.

— Става късно, а сякаш цяла вечност съм тук. — Веднага осъзна, че това не е комплимент за него, и добави. — О, съжалявам, нямах предвид това. Нямах предвид вас, а това парти. Беше ми… беше ми много приятно, че се запознахме, но не бива да закъснявам.

Джон не отговори. Тя се усмихна мило и обнадеждаващо.

— Трябва да се прибирам у дома.

— Къде е „у дома“?

— На „Пендълтън“.

— И аз живея наблизо. Кадоган Плейс.

— Наистина ли? — в гласа й се прокраднаха тягостни нотки. — Там е толкова спокойно, нали?

— Да. Много е спокойно.

Тя крадешком остави чашата и метна чантата си на рамо.

— Ами, тогава довиждане…

Но в този момент, обхванат от непривичен спонтанен гняв, той си каза, че няма никакво намерение да търпи подобно отношение. И без това уискито му беше свършило, Таня я нямаше, партито бе изгубило всякакъв смисъл за него. Утрешният дълъг полет за Бахрейн не излизаше от главата му. Трябваше да си събере багажа, да прегледа документите, да остави бележка на госпожа Робинс.

— И аз тръгвам — каза той.

— Но вие тъкмо дойдохте.

Той допи питието си и остави празната чаша.

— Ще ви закарам.

— Няма нужда.

— Знам, че няма, но бих могъл.

— Ще взема такси.

— Защо ще вземате такси, когато сме в една посока.

— Наистина няма нужда…

Скучният спор го отегчи.

— Не се тревожете. Аз също не бива да закъснявам. Трябва да хващам самолет рано сутринта.

— За Америка ли?

— Не. За Близкия Изток.

— Какво ще правите там?

Той я хвана под лакътя, за да стигнат по-бързо до вратата.

— Ще преговарям — отвърна й.

Имоджен се разкъсваше между учудването, че той тъй бързо се сближи с дъщерята на най-добрата й приятелка и от недоволството, че е стоял толкова кратко време на празненството й.

— Но, Джон, скъпи, ти едва пристигна!

— Партито е великолепно, ала утре рано имам полет за Близкия Изток и…

— Но утре е събота. Не е ли жестоко да ти се налага да пътуваш в събота. Ала сигурно така живеят бъдещите милионери. Все пак бих искала да поостанеш още малко.

— И аз бих искал, но наистина трябва да тръгвам.

— Беше много мило от твоя страна, че дойде. Говори ли с Реги? Май не си, но аз ще му обясня какво е положението и щом се върнеш, задължително ела на вечеря. Довиждане, Виктория. Бог да те пази. Ще пиша на майка ти, че изглеждаш приказно.

На стълбището той попита:

— Имате ли палто?

— Да, долу е.

Слязоха долу. На един стол в преддверието имаше купчина палта. Виктория изрови демодираното си кожено палто, доста поизносено и най-вероятно наследено. Джон й помогна да го облече. Мъжът с колосания костюм им отвори вратата, те излязоха във ветровития мрак и тръгнаха по тротоара към колата.

Докато чакаха на светофара на Чърч стрийт, Джон усети, че е гладен. На обяд беше изял само един сандвич. Часовникът на таблото показваше почти девет. Светна зелено, те потеглиха и се включиха в потока, който се носеше на изток към Кенсингтън Гор.

Нямаше да е лошо да вечеря някъде. Погледна момичето до себе си. Нейната затвореност, нейната вглъбеност бяха предизвикателство. Те го заинтригуваха и, без всякакво разумно обяснение, той откри, че желае да ги прекърши и да разбере какво се крие зад това сдържано лице. Сякаш се бе изправил пред висока стена с надпис „Влизането забранено“, зад която се простираха вълшебни градини и примамливи сенчести алеи. Той погледна профила й, очертан на фона на светлините, брадичката й, сгушена в дебелата кожена яка на палтото, и си помисли: „Защо пък не?“.

— Искате ли да вечеряме някъде? — попита той.

— О! — Тя се извърна към него. — Колко мило.

— Аз съм гладен, така че ако искате, заповядайте и вие…

— Много сте любезен, но ако нямате нищо против, аз наистина трябва да се прибирам. Ще хапна вкъщи. Трябва да съм за вечеря вкъщи.

За втори път тя употреби думата „вкъщи“, която подсказваше присъствие на близки роднини, и това го смути. Зачуди се кой ли я чака. Сестра, любовник или съпруг. Напълно възможно…

— Добре. Помислих си, че ако сте свободна…

— Много мило, наистина, но не мога.

Настана дълга тишина, прекъсвана единствено от нейните указания как най-лесно да стигне до улица „Пендълтън“. Когато дойдоха до арката, преди уличката, тя каза:

— Можете да ме оставите тук. Ще повървя до дома.

Но сега той се заинати. Щом не иска да вечеря с него, поне ще я закара до вратата й. Той взе острия завой под арката и продължи бавно по уличката между гаражите, боядисаните входни врати и саксиите, в които скоро щяха да разцъфнат пролетни цветя. Дъждът беше спрял, но паветата бяха още мокри и блестяха на светлините от уличните лампи като някоя селска улица.

— Кой номер? — попита той:

— На самия край. Няма да можете да обърнете. Ще трябва да дадете на заден ход.

— Няма страшно.

— Ето тук.

Вътре светеше. Светлината идваше от прозорците на горния етаж и от малкото прозорче на синята входна врата. Виктория погледна тревожно нагоре, сякаш очакваше прозорецът да се отвори и да чуе някаква лоша вест.

Нищо такова не се случи. Тя слезе от колата, Джон също, но не защото искаше да го поканят, а защото беше педантично възпитан и добрите маниери го задължаваха не просто да стовари момичето на прага й, но да й помогне с ключа, да отвори вратата й, да се увери в безопасността и сигурността й.

Тя вече беше извадила ключа и отворила вратата. Явно нямаше търпение да се прибере по-бързо.

— Много ви благодаря, че ме докарахте. Все пак нямаше защо да се притеснявате…

Тя млъкна. От горния етаж се чу яростният рев на малко дете. Двамата замръзнаха по местата си. Спогледаха се. Момичето изглеждаше също толкова удивено, колкото и Джон. Писъците продължиха с нарастваща сила и настървение. Той очакваше някакво обяснение, но напразно. На силната светлина от стълбището лицето й изглеждаше много бледо.

— Лека нощ — каза тя малко изнервено.

Това беше покана да си тръгва. Върви по дяволите, помисли си той.

— Лека нощ, Виктория.

— Приятно прекарване в Бахрейн.

По дяволите Бахрейн.

— Благодаря.

— И аз благодаря, че ме докарахте.

Синята врата хлопна пред лицето му. Светлината угасна. Той вдигна поглед към прозорците, притаили загадката зад спуснатите завеси. Всичко да върви по дяволите, помисли си той.

Качи се в колата, засили на заден ход по уличката и излезе на шосето, като едва не закачи стената на арката. Спря за миг-два и положи усилия да си върне доброто настроение.

Дете. Чие дете? Сигурно нейното. Нямаше причина тя да няма дете. Това, че изглеждаше като момиченце, не значеше, че не трябва да има съпруг или любовник. Момиче с дете.

Трябва да разкажа на Таня. Ще си умре от смях. Като не можа да дойдеш на партито, аз отидох сам и се запознах с едно момиче, което бързаше да се прибере при детето си.

Раздразнението му утихна, а също и гладът, и той се почувства потиснат. Реши да пропусне вечерята, да се прибере в апартамента си и да си направи сандвич. Колата потегли, а заедно с нея потеглиха и мислите му, напред към следващия ден, към ранното ставане, пътуването до „Хийтроу“ и дългия полет до Бахрейн.