Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Mountain Thyme, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Regi (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Розамънд Пилчър

Заглавие: Диво биле

Преводач: Николай Гочев

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Хемус

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: АБАГАР ЕООД — Велико Търново

Главен редактор: Петър Величков

Редактор: Красимира Абаджиева

Технически редактор: Веселин Сеизов

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Евелина Стефанова

ISBN: 954-428-120-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15835

История

  1. — Добавяне

I
Петък

Някога, преди да построят околовръстното, главният път минаваше през сърцето на селото, неспирен автомобилен поток, който разтърсваше до изнемога красивите къщи в стил „кралица Ана“ и магазинчетата с издадени витрини. До неотдавна Удбридж беше просто място, през което човек минава и заминава.

Но откакто пуснаха околовръстното, нещата се промениха. За по-добро, според жителите. За по-лошо, според търговците, собствениците на автоработилници и според притежателя на ресторанта, който обслужваше шофьорите на товарни коли.

Сега хората от Удбридж можеха да ходят на пазар и да пресичат пътя, без да рискуват живота си и без да се налага да слагат каишки на кучетата си. През почивните дни деца, нахлупили до очи кафяви шапки от кадифен плат и яхнали рунтави кончета, поемаха за срещата в местния пони клуб. Започнаха да се роят и приятни забавления на открито: градински увеселения и благотворителни празненства. Шофьорският ресторант стана скъп магазин за деликатеси, порутената тютюнопродавница премина в ръцете на превзет млад мъж, който се занимаваше с антики, а викарият се захвана с организирането на фестивал през следващото лято, който да отбележи тристагодишнината на малката готическа църква.

Удбридж отново възвърна достойнството си.

Часовникът на камбанарията показваше дванайсет без десет в една хладна февруарска утрин, когато голямо и поочукано волво зави зад ъгъла до сарачницата и продължи бавно по главната улица между широките каменни тротоари.

Пред младежа зад кормилото се откри дългата и празна крива на — завоя нямаше ги бучащите автомобилни потоци, които преди отклоняваха погледите на водачите. Той се загледа в очарователно несиметричните къщи, в магазините с аркови фасади, в подканващата перспектива и за миг зърна далечните, оградени с върби поляни. Високо горе, в осеяното с облаци зимно небе, един самолет се носеше с бучене към „Хийтроу“. Иначе беше съвсем тихо, а наоколо сякаш нямаше жива душа.

Той подмина кръчмата, прясно боядисана, с лаврови храсти в саксии от двете страни на входа, после козметичния салон „Кароле Коафюри“, винарната с дъговидна стъклена витрина, антикварния магазин, препълнен с прескъпи останки от по-добри времена.

Стигна до къщата. Спря колата до бордюра и изключи двигателя. Шумът от самолета постепенно заглъхна в утринната тишина. Излая куче, птица зачурулика щастливо на някакво дърво, сякаш заблудена от бледото слънце, че е настъпила пролетта. Той слезе от колата, затвори вратата и се загледа в плоската фасада с полукръгло прозорче над вратата и приятни за окото пропорции. Къщата се издигаше направо от тротоара, няколко стъпала водеха към входната врата, високите прозорци бяха с дискретно спуснати плътни занеси.

Това, помисли си той, е къща, която никога нищо не е издала.

Изкачи стълбите и позвъни. Плочката под звънеца беше месингова, излъскана до блясък, също както и чукалото с формата на лъвска глава. Вратата, боядисана в жълто, грееше без шупли от слънцето, без нито една драскотина. Откъм заветната страна на къщата, на сянка, беше студено. Той потрепери в дебелата си шуба и отново позвъни. Почти веднага се чуха стъпки и в следващия миг жълтата врата се отвори.

На прага стоеше едно момиче, което изглеждаше сърдито, сякаш позвъняването го беше обезпокоило и то сега не искаше да си губи времето. Имаше дълга руса коса и носеше фланелка, под която се очертаваше все още по детски окръгленото тяло, беше с престилка, с три четвърти чорапи и алени кожени обувки.

— Да?

Мъжът се усмихна и каза:

— Добро утро.

Нетърпеливото изражение на момичето се промени. Очевидно това не беше нито доставчикът на въглища, нито пък някой, който събира дарения за Червения кръст. Пред нея стоеше висок, представителен млад мъж с дълги крака, обути в изтъркани дънки, и с брада като на викинг.

— Тук ли е госпожа Арчър?

— Ужасно съжалявам — изражението му показваше, че наистина съжалява — но я няма. Отиде в Лондон. На пазар.

Той предположи, че е около осемнайсетгодишна и по акцента й определи, че е скандинавка. Най-вероятно шведка. После заговори с плачевен глас, който според него би трябвало да събуди съчувствие:

— Ама този мой късмет! Трябваше да се обадя предварително, но си помислих, че сигурно ще я намеря вкъщи.

— Вие приятел на госпожа Арчър ли сте?

— Преди години се познавахме. Но не сме се чували отдавна. Аз само минавам оттук, отивам в Лондон. Помислих си, че няма да е лошо да се отбия, за да се видим. Изведнъж ми хрумна. Но както и да е…

Той понечи да си тръгне. Както се надяваше, момичето го спря.

— Щом се върне, ще й кажа, че сте я търсили. Тя ще се прибере следобед, за чая.

В този миг, съвсем навреме, часовникът на църквата удари дванайсет.

— Още е едва дванайсет. Не мога да чакам до следобед, а и не е нищо сигурно. Скоро пак ще имам път насам. — Той огледа улицата. — Някога тук имаше кафене…

— Вече няма. Сега е магазин за деликатеси.

— Е, сигурно ще мога да си купя сандвич в кръчмата. От закуската май мина доста време. — Той й се усмихна отвисоко. — Довиждане. Беше ми приятно. — Обърна се, сякаш си тръгваше. Усети колебанието й, после решението, все едно че той самият ги беше направлявал.

— Бих могла… — подхвана момичето.

Той се обърна. С единия крак беше вече на стъпалата.

— Да?

— Вие наистина ли сте стар приятел на семейството? — момичето искаше той да разпръсне съмненията й.

— Да, наистина. Но няма как да го докажа.

— Ами, аз тъкмо щях да слагам обеда за мен и за детето. Мога да ви предложа да хапнете.

Той я изгледа укорително и тя се изчерви.

— Много безразсъдно от ваша страна. Сигурен съм, че десетки пъти са ви предупреждавали да внимавате с непознатите мъже, които звънят на вратата. — Тя изглеждаше смутена. Явно я бяха предупреждавали.

— Но ако сте приятел на госпожа Арчър, тя не би имала нищо против да ви поканя.

Момичето беше самотно, а може би и отегчено. Всички чужденки като нея са самотни и отегчени. Риск на професията.

— По-добре не се забърквайте в неприятности — рече той.

— Не мисля, че ще имам неприятности. — Тя не можа да сдържи усмивката си.

— А ако открадна сребърните прибори? Или се опитам насила да ви обладая?

По някаква странна причина тази възможност въобще не я стресна. Тя по-скоро я прие за шега, която я успокои. Дори се изкиска заговорнически.

— Ако се опитате, ще се разпищя и цялото село ще се втурне да ме спасява. В Удбридж всеки знае какво вършат останалите. Шушукането не спира. Дъра-бъра. Няма тайни.

Тя се отдръпна и разтвори широко жълтата врата към гостоприемния уютен коридор.

Той се помая достатъчно дълго, за да изглежда естествено, после сви рамене и каза:

— Добре. — Прекрачи прага с изражението на човек, който неохотно се е оставил да го убедят. Тя затвори вратата. Той я погледна.

— Но вие отговаряте за последствията. — Тя пак се засмя, развълнувана от това малко приключение.

— Ще си свалите ли палтото? — попита момичето с тон на домакиня. Той се съблече и тя окачи палтото му на закачалката. — Моля, заповядайте в кухнята. Ще пийнете ли чаша бира?

— Да, благодаря.

Тя го поведе по коридора към задната част на къщата до модерната кухня, вдадена в южната градина и огряна от бледа слънчева светлина. Всичко блестеше от ред и чистота: светнали плотове, излъскана печка, неръждаема стомана, полирано тиково дърво. Подът беше покрит със сини и бели плочки. Край перваза имаше саксии с цветя, а масата до прозореца беше сложена за обяд. Той огледа високия стол, ярката мушама, малките лъжички и голямата чаша с картинки.

— Значи се грижиш за малко дете?

Тя извади кутия бира от хладилника.

— Да. — Затвори вратата на хладилника и свали една метална халба от куката на изтъркания чамов бюфет. — За внука на госпожа Арчър.

— Как се казва?

— Томас. Том.

— И къде е сега?

— В креватчето си. Спи. След малко ще ида да го взема, защото е време да обядва.

— На колко години е?

— На две. — Тя му подаде бирата и халбата, той отвори кутията и си наля внимателно, без пяна.

— Той на гости ли е? Сигурно родителите му са заминали някъде?

— Не. Той живее тук. — Усмихнатото й с трапчинки лице изведнъж доби печално изражение. — Тъжна история. Майка му е починала. — Тя се намръщи. — Странно е, че не знаете.

— Нали ви казах. Откакто се видяхме за последен път, не съм чувал нищо за семейство Арчър. Нямах представа, че нещата стоят така. Колко тъжно наистина.

— Умряла при самолетна катастрофа. Връщала се от почивка в Югославия. Била единственото им дете.

— И сега те се грижат за внучето?

— Да.

Той отпи от хладната и приятна бира.

— А бащата?

Момичето беше обърнало пълничкия си гръб към него и се беше навело над фурната. Ароматен дъх изпълни кухнята и устата му се наля със слюнка. Чак сега почувства колко е изгладнял.

— Били разделени. Не зная нищо за него. — Момичето затвори фурната и се изправи. Хвърли му още един изпитателен поглед. — Мисля, че това също би трябвало да знаете.

— Не, не знаех. Бях в чужбина. В Испания, в Америка.

— Аха, разбирам. — Тя погледна часовника. — Имате ли нещо против да ви оставя за малко? Трябва да се кача да взема Томас.

— Ако наистина вярвате, че няма да прибера някоя сребърна лъжица — пошегува се той и тя отново се усмихна развеселена.

— Не мисля, че ще го сторите! — Беше беличка и чиста като мляко.

— Как се казваш? — попита.

— Хелга.

— Шведка ли си?

— Да.

— Имат късмет Арчърови. С момиче като теб.

— Аз също имам късмет. Работата е хубава, а и те са много мили. Някои момичета попадат на ужасни места. Мога да ви разкажа такива работи…

— Следобед ли ходиш на занятия?

— Да. Уча английски и история.

— Английският ти е много добър.

— Занимавам се с литература. С Джейн Остин. — Хелга изглеждаше толкова доволна от себе си, че той се усмихна.

— Хайде, Хелга, бягай за детето. То може и да не е гладно, но аз умирам от глад. — Неизвестно защо тя отново се изчерви, после излезе и го остави сам в светналата слънчева кухня.

Той чакаше. Чу я как се качва по стълбите, стъпките й по пода на горната стая. Чу я да говори нещо тихичко, после чу шум от дръпване на пердета. Остави бирата си на масата, стана, тръгна тихо с гумените си подметки по коридора и отвори вратата до стълбището. Влезе. Басмени покривчици, роял, подредени лавици, непретенциозни акварели. В камината — дърва за огън, който все още не беше запален. Въпреки това стаята беше затоплена от парното и изпълнена с тежкия мирис на зюмбюли.

Както винаги безупречният порядък и атмосферата, излъчваща благовъзпитано богаташко самодоволство, го вбеси. Искаше да види разхвърляни плетки, пръснати вестници, куче или коте върху възглавницата. Нещо такова. Само бавното тиктакане на часовника от камината свидетелстваше за някакъв живот.

Започна да обикаля из стаята. Роялът беше истинско хранилище за снимки. Господин Арчър с цилиндър, гордо изпъчил на показ някакъв незначителен орден, връчен му от кралицата в Бъкингамския дворен. Мустакът му като четка за зъби, рединготът — поопънат върху наедрялото му шкембе. Госпожа Арчър като девойка в сватбена рокля. Детето, облегнато на пухкава кожа. И Жанет.

Той взе стилизирания портрет и се вгледа в него. Красива както винаги. Дори секси, по нейния необичаен, изтънчен начин. Помнеше чувствените й крака, добре поддържаните й ръце. Но нищо повече. Нито гласа, нито смеха…

Беше се оженил за нея, защото семейство Арчър не желаеха дъщеря им да бъде майка на незаконно дете. Когато узнаха ужасната новина, че тяхната мила и единствена рожба има любовна връзка и дори живее заедно с отвратителния Оливър Добс, техният малък подреден свят се разпадна. Госпожа Арчър бе повалена на легло от нервна криза, а господин Арчър, намерил опора във войнишкото си минало, затегна възела на вратовръзката си, изправи рамене и заведе Оливър на обяд в своя клуб в Лондон.

Оливър, не особено трогнат и доста развеселен, взе участие в беседата с безпристрастието на незасегнат наблюдател. Разговорът дори му се стори нереален, като сцена от старомодна пиеса.

Тя е единствената ни дъщеря, заяви господин Арчър. Винаги сме й възлагали големи надежди. Вече не може да става дума за обвинения, качулката след дъжд не оправя нещата, но все пак възниква въпросът какво мисли да прави Оливър с бебето.

Оливър отвърна, че според него няма какво да се направи. Той работи в ресторантче за пържена риба и не може да си позволи да се ожени, най-малко пък за Жанет.

Господин Арчър се покашля и каза, че не желае да засегне никого, нито да любопитства, но той знаел, че Оливър произхожда от добро семейство и че е посещавал реномирано училище. Защо тогава работи в ресторант за риба.

Оливър отговори, че има причина. Тъй като е писател, работата в това ресторантче е просто едно необременяващо занимание, което му носи достатъчно средства, за да твори спокойно.

Господин Арчър отново се покашля и заговори за родителите на Оливър. Оливър уведоми господин Арчър, че родителите му, които живеят в Дорсет, са не само бедни, но и не правят никакви компромиси. Че са преживявали от една военна пенсия и са се лишавали от всичко само да съберат достатъчно пари и да пратят Оливър в онова реномирано училище. Когато най-накрая завършил училището на седемнайсет години, те се опитали, доста сърцераздирателно, да го убедят да се заеме с някакво по традиция разумно занимание. Да стане войник или моряк. Или пък счетоводител, банкер, адвокат. Но той можел да бъде единствено писател, защото по онова време вече бил писал. Победени, те се отказали от него, разделили се, без дори да го дарят с традиционната паричка, и така, сърдити, не поддържали никакви връзки.

С това въпросът за родителите приключи. Господин Арчър опита нов подход. Обича ли Оливър Жанет? Ще й бъде ли добър съпруг?

Оливър отвърна, че не се вижда като добър съпруг, понеже е ужасно беден.

Господин Арчър се покашля за трети и последен път и премина към най-главното. Ако Оливър се съгласи да се ожени за Жанет и да стане законен баща на детето, тогава той ще се погрижи младата двойка да няма… парични проблеми.

Оливър попита както по-точно означава това. Господин Арчър му обясни подробно, приковал поглед в Оливър, ала неспокойните му ръце постоянно местеха винената чаша, побутваха вилицата, трошаха хлебчето. Когато свърши, на масата пред него цареше същински хаос, но Оливър разбра, че му се е усмихнал късметът.

Той заживя в апартамента на Жанет в Лондон. Всеки месец една постоянна сума пристигаше на банковата му сметка и затова напусна работата в ресторантчето и се зае да довърши пиесата си. Оливър вече имаше една книга зад гърба си, но тя все още не беше излязла, а пиесата бе нещо различно, нещо, което трябваше да напише, преди да е разяло душата му като някаква ужасна болест. Така чувстваше писането. Беше нещастен, ако не водеше два живота. Истинският живот с жени, с приятели, с ядене и пиене по кръчмите, и другият живот — изпълнен с неговите герои, по-жизнени и по-отзивчиви от всички хора, които бе срещал. И със сигурност по-интересни от семейство Арчър.

В клуба двамата мъже се споразумяха. По-късно споразумението бе затвърдено и с адвокатски писма, правни документи и подписи. Оливър и Жанет сключиха граждански брак и това сякаш напълно удовлетвори семейство Арчър. Съюзът трая не повече от няколко месеца. Жанет се върна при родителите си още преди да се роди детето. Тя заяви, че на скуката и самотата можела да издържи, но не и на оскърбленията и грубостта.

Заминаването й не направи впечатление на Оливър. Той остана в нейния апартамент, където мирно и необезпокоявано си довърши пиесата. Когато свърши, напусна апартамента, заключи вратата и по пощата изпрати ключа на Жанет. После замина за Испания. Беше там, когато се роди бебето. И пак там прочете в един стар вестник за самолетната катастрофа и за смъртта на жена си. По това време той си спомняше за Жанет като за нещо, случило се много отдавна, и трагедията почти не го развълнува. Жанет принадлежеше на миналото.

Освен това Оливър вече пишеше втория си роман, така че, след като отдели на мисълта за Жанет около пет минути, той с благодарност се потопи в компанията на значително по-правдивите си герои, които живееха във въображението му.

Когато Хелга слезе долу, той седеше до прозореца в кухнята, с гръб към слънцето и се наслаждаваше на бирата. Момичето се появи с детето на ръце. То беше по-голямо, отколкото Оливър си бе представял, облечено в червен гащеризон и бял пуловер. Косата му беше златисточервеникава, но лицето му, заровено в прелестната шия на Хелга, не се виждаше.

Тя се усмихна на Оливър над рамото на детето.

— Стеснителен е. Казах му, че имаме гост и затова не иска да ви погледне. — Тя наведе глава и заговори на момченцето: — Виж, глупчо. Това е един добър чичко. Ще обядва с нас.

Детето нададе неодобрителен вик и скри още повече лицето си. Хелга се засмя, занесе го до високия стол и го сложи да седне, така че, ще не ще, то трябваше да я пусне. Момченцето и Оливър се загледаха един друг. То имаше сини очи и здрав вид. Оливър не разбираше много от деца. Всъщност не разбираше нищо. Каза му:

— Здравей!

— Кажи „здравей“, Томас — подкани го Хелга. После добави: — Не обича да говори.

Томас зяпаше непознатия. Половината му лице беше зачервено от възглавницата. Миришеше на сапун. Хелга му завърза найлоново лигавче, а той все още не сваляше очи от Оливър.

Момичето отиде до печката, за да вземе яденето. Извади от фурната картофено пюре с месо и тавичка с брюкселско зеле. Сипа малко в кръгла чинийка, намачка го с вилица и го сложи на поставката отпред на детския стол.

— Хайде, изяж го! — каза тя на Томас и му бутна една лъжица в ръката.

— Сам ли се храни? — попита Оливър.

— Разбира се. Вече е на две годинки, не е бебе. Нали така, Томас? Покажи на чичкото как можеш да ядеш сам.

В отговор Томас остави лъжицата. Сините му, немигащи очи бяха втренчени в Оливър, който почна да се чувства неловко.

— Хайде — каза Оливър.

Той остави чашата с бира, пресегна се, взе лъжицата, напълни я с намачкани картофи и месо и я поднесе към устата на Томас. Той зяпна и всичко изчезна вътре. Детето продължи да гледа втренчено, докато дъвчеше. Оливър му подаде лъжицата. Томас сдъвка хапката и се усмихна. Голяма част от усмивката беше картофено пюре, но се видяха и два реда хубави бели зъбчета.

Хелга, която поднасяше чиния на Оливър, забеляза усмивката.

— Ето, вече се сприятелихте. — Тя донесе още една чиния и седна до Томас, за да му помага да се храни. — Той е много дружелюбно момченце.

— Какво прави по цял ден?

— Играе, спи, а следобед ходи на разходка с количка. Обикновено госпожа Арчър го води, но днес ще го изведа аз.

— Интересуват ли го книжки?

— Да. Обича книжките с картинки, макар понякога да ги къса.

— Има ли си играчки?

— Да, обича количките и кубчетата. Не си пада по мечета, зайчета и разни подобни. Май не му харесва козината им.

Оливър опита топлото и вкусно ястие.

— Вие много ли разбирате от деца? — попита той.

— Имам по-малки братя и сестри.

— Харесва ли ви Томас?

— Симпатяга е. — Тя намигна на детето. — Симпатяга си, нали, Томас? И не плаче по цяла нощ като някои деца.

— Сигурно е доста… скучно да те гледат баба ти и дядо ти.

— Още е малък, за да разбира дали е скучно, или не.

— Но ще му е скучно, когато порасне.

— Самотните деца винаги са тъжни. Но в селото има и други деца. Ще се сприятели с тях.

— А ти? Ти сприятели ли се с някого?

— Има още едно момиче като мен. Заедно ходим на часове.

— Нямаш ли си приятел?

Тя се засмя и на бузите й се появиха трапчинки.

— Приятелят ми е в Швеция.

— Сигурно му липсваш.

— Пишем си. Пък и съм тук само за шест месеца. След това се връщам в Швеция.

— Какво ще прави Томас тогава?

— Сигурно госпожа Арчър ще си намери друго момиче. Искате ли да ви сипя още?

Обядът продължи с плодове, кисело мляко и сирене. Томас хапна кисело мляко. Оливър си обели един портокал. Хелга свари кафе.

— В Лондон ли живеете? — попита тя Оливър.

— Да, близо до Фулам Роуд.

— И сега се връщате там?

— Да. Бях в Бристол за една седмица.

— На почивка ли?

— Кой ходи на почивка в Бристол през февруари? Не. Поставят една моя пиеса в театър „Форчън“. Ходих да уточня някои неща в текста. Артистите се оплакаха, че някои реплики са направо непроизносими.

— Вие сте писател? — Тя се обърна с широко отворени очи. — Пишете пиеси? И ги играят? Значи сте много добър.

— Иска ми се да е така. — Той хапна няколко резенчета портокал. Вкусът и горчивият дъх на кората му напомниха за Испания. — Но важното е какво мислят другите. Критиците и хората, които плащат, за да гледат представленията.

— Как се казва пиесата?

— „Огъната монета“. Не ме питай за какво се разправя, защото трябва много дълго да ти обяснявам.

— Моят приятел също пише. Статии по психология за университетското списание.

— Не се съмнявам, че са страшно интересни.

— Но не е същото като да пишеш пиеси.

— Не, не е съвсем същото.

Томас привърши с храненето. Хелга избърса лицето му, махна лигавчето и го свали от стола. Момченцето застана до Оливър и се подпря с ръце на коляното му. През изтъркания плат Оливър усети топлите пръстчета. Детето го погледна и се засмя — усмивка с трапчинки и бели зъбки. После вдигна ръка, за да пипне брадата на Оливър, и той се наведе, за да може да я стигне. Томас се засмя. Оливър го вдигна и го сложи на коляното си. Беше тежък и топъл.

Хелга изглеждаше доволна от тези прояви на дружелюбност.

— Сега вече сте приятели. Ако донеса една книжка, можете да му показвате картинките, докато подредя чиниите в миялната машина. После ще го изведа на разходка.

Оливър беше решил, че е време да си тръгва, но каза:

— Добре. — Хелга отиде да намери книжка и двамата с Томас останаха сами.

Момченцето беше очаровано от брадата му. Оливър го изправи да стъпи на коляното му и така очите им бяха на едно ниво. Томас го дръпна за брадата. Оливър изохка. Томас се засмя. Опита се да дръпне пак, но Оливър хвана ръката му и рече:

— Така боли, зверченце такова. — Томас не откъсваше очи от него. — Знаеш ли кой съм аз? — тихо попита Оливър. Томас пак се засмя, сякаш въпросът бе някаква голяма шега.

Хелга се върна с книгата и я остави на масата — голяма, пъстра книжка с домашни животни върху лъскавата корица. Оливър я отвори наслуки и Томас отново се настани на коляното му, облегна се на масата и загледа картинките. Докато Хелга прибираше чиниите и търкаше тавата, Оливър разгръщаше страниците, назоваваше имената на животните и посочваше с ръка къщата, портата, дървото, купата сено. Стигнаха до картинката на куче и Томас залая. После до картинката на крава и той замуча. Беше много весело.

Хелга каза, че е време Томас да се качи горе и да си облече дрехите за разходка. Взе го и двамата излязоха от кухнята. Оливър седеше и ги чакаше да слязат. Той огледа чистата кухня, чистата градина и си помисли как Хелга ще си замине и ще дойде следващото момиче, и всичко ще се повтаря, докато Томас навърши осем години и стане време да го пратят в някое скъпо и по всяка вероятност безполезно училище. Той си представи сина си прошнурован и прономерован, понесен от конвейера на стандартното образование. От него ще се очаква да си намери „добри“ приятели, да играе общоприетите игри и никога да не противостои на тиранията на безсмислената традиция.

Оливър се бе спасил. На седемнайсет години се отскубна и избяга, но само защото притежаваше оръжието на писателския талант и целенасочената бунтарска решимост да върви по свой собствен път.

Ала какво щеше да стане с Томас?

Въпросът го накара да се почувства неудобно и той го отхвърли като хипотетичен. Не му влизаше в работата в какво училище ще учи Томас. Това нямаше никакво значение. Той запали нова цигара и небрежно отгърна корицата на книжката. На първия бял лист видя надпис с черно мастило, с прилежния почерк на госпожа Арчър.

На Томас Арчър

За Втория му рожден ден

От баба

Тогава изведнъж всичко придоби значение. Оливър изпита такъв гняв, че ако майката на Жанет бе наблизо, той щеше да се нахвърли отгоре й — с думи, както той си знаеше, но ако се наложеше, дори и с юмруци.

Той не е Томас Арчър, вещице лицемерна. Той е Томас Добс. Той е мой син.

Когато Хелга слезе с Томас, облечен с нещо като костюм за ски и вълнена шапка с пискюл, Оливър вече ги чакаше в коридора. Беше си сложил палтото.

— Трябва да тръгвам. Ще се връщам в Лондон — рече той.

— Добре.

— Беше много мило от ваша страна, че ме поканихте на обяд.

— Ще кажа на госпожа Арчър, че сте идвали.

Той се усмихна.

— Да, кажете й.

— Но… аз не зная името ви. За да й го кажа.

— Оливър Добс.

— Добре, господин Добс. — Тя се спря пред стълбите и каза: — Трябва да взема количката и палтото си. Ще подържите ли Томас за момент.

— Разбира се. — Той пое детето от ръцете й и го вдигна до рамото си.

— Няма да се бавя, Томас — увери го Хелга, тръгна по коридорчето под стълбището и изчезна през остъклената врата.

Хубаво, доверчиво, глупаво момиченце. Дано не й се карат много. Можеш да се бавиш колкото си искаш, миличка. Със сина си на ръце Оливър прекоси коридора, отвори жълтата входна врата, слезе по стълбите и се качи в колата.

Хелга чу шум от кола, но не разбра, че това е колата на Оливър. Когато се върна с количката, нямаше и следа от мъжа и детето.

— Господин Добс?

Входната врата зееше и в къщата нахлуваше мразовитият февруарски въздух.

— Томас!

Тротоарът и улицата навън бяха пусти и тихи.