Розамунде Пилхер
Диво биле (14)

XIV
Вторник

Вятърът, мислеше си Оливър, е същият, който духа и в Шотландия, но в Лондон той приема други форми. Той връхлиташе иззад ъглите, късаше първите пъпки на дърветата в парка и разнасяше по улиците съдрани парчета вестници. Вятърът не беше приятел. Хората се бореха с него, с измъчени лица, плътно загърнати в палтата си. Вятърът беше враг, нападнал града.

Заваля точно когато таксито, което взе от Фулам, навлезе в лабиринтите на летище Хийтроу. То пое през тунелите и по кръговете на детелините — една частица в безкрайния автомобилен поток. Светлини проблясваха, отразени в мокрия асфалт. Един самолет бучеше в небето, готов за кацане. Носеше се силна миризма на бензин.

Таксито, подредено на дълга опашка от коли, най-накрая спря пред сградата на летището. Оливър слезе, измъкна куфара и се спря на ръба на тротоара, за да извади парите от джоба си. Докато чакаше, шофьорът огледа пътника и багажа му.

— Заповядайте. — Оливър му подаде банкнотите.

— Сигурен ли сте, че съм ви докарал, където трябва? Това е първи сектор вътрешни полети.

— Да, така е.

— Видях етикета на багажа ви. Трябва ви трети сектор, международни полети.

— Не. Тук искам. — Оливър се ухили. — Задръжте рестото.

— Е, вие пътувате. Сигурно си знаете.

Оливър взе куфара, влезе през стъклените врати, мина през излъсканата до блясък зала на огромната сграда, изкачи се с ескалатора, следвайки табелите, които сочеха към сектора за вътрешни полети.

Както обикновено, чакалнята беше претъпкана, всички места до едно бяха заети от пътници, които чакаха да извикат полета им. Миришеше на кафе, на цигари и на хора. Оливър тръгна бавно и се заоглежда като човек, който има среща. Видя една жена с пет изморени деца, две монахини, един мъж с вълнен балтон и бомбе, който седеше, погълнат от вестника си. Куфарчето му стоеше на пода между краката. Оливър спря пред него.

— Извинете?

Мъжът се сепна и вдигна поглед от вестника. Имаше дълго бледо лице, спретната яка и тъмна вратовръзка. Носеше очила. Адвокат, помисли си Оливър. Или бизнесмен.

— Много се извинявам, но видях етикета на куфара ви. За Инвърнес ли летите?

— Да — отвърна мъжа с тон, от който личеше, че според него това не влиза в работата на Оливър.

— Със самолета в пет и трийсет?

— Да.

— А бихте ли бил така добър да предадете едно писмо от мое име? — Той бръкна в джоба си и извади плика. — Работата е в това, че трябваше да хвана този полет, но се оказа, че няма да мога, а ще ме чакат в Инвърнес.

Човекът с очилата не показваше особен възторг. Той вероятно си мислеше, че пликът съдържа някакво взривно устройство и че заедно с всички останали пътници ще станат на парченца, докато летят над Пенините.

— Просто в последния момент изникна нещо и не мога да й се обадя по телефона, имам предвид на момичето, което ще ме чака, защото тя ще пътува до Инвърнес от Съндърланд и вече е тръгнала.

Човекът с очилата погледна плика, после Оливър. Оливър си придаде най-искрено и прямо изражение. Човекът остави вестника си.

— Ако взема писмото, как ще позная младата дама?

— Ами тя е с дълга руса коса, вероятно ще бъде с панталон. Казва се Виктория Брадшоу. — После добави, сякаш за примамка: — И е много красива.

Но мъжът не се поддаде толкова лесно.

— А какво да правя, ако я няма?

— Там ще бъде. Обещавам ви. Там ще бъде.

Мъжът взе плика предпазливо.

— Няма ли да е по-добре, ако го дадем на стюардесата?

— Може, но нали ги знаете какви са, постоянно са заети, разнасят чай. Пък и нямам време да ги чакам да дойдат, защото трябва да отида до сектора за международни полети и да хвана друг самолет.

— Добре — каза най-накрая мъжът. След като се съгласи, той си позволи да се усмихне: кратка усмивка пробягна по студеното му лице. — Може да ми го оставите.

— Благодаря ви — каза Оливър. — Благодаря ви много. Извинявайте за безпокойството. Приятно пътуване.

— И на вас — отговори мъжът с очилата и продължи да чете вестника.

Оливър взе куфара и се обърна. Ще слезе по стълбите, ще излезе навън, ще отиде под дъжда до Трети сектор и ще се качи на самолета за Ню Йорк. Тогава щеше отново да е сам. На път.

Беше свободен. Всичко свърши. Това беше краят на една дребна случка между две действия. Актьорите се разотидоха, сцената беше празна. Като недокоснато платно, тя чакаше Оливър да я насели със своите хора, със своя собствен увлекателен свят.

— Значи се върна.

— Да.

— Значи тя замина.

— Да, замина.

— Личи си. Странно е усещането в дома, когато замине и последното дете. Мислиш, че вечно ще бъдат тук, но те заминават. И не ти остава много. Освен телевизора. Телевизорът винаги остава.

— Извинете.

Оливър вече беше изкачил стълбите. Обърна се и се оказа лице в лице с мъжа с бомбето. Трябваше му секунда, за да превключи, преди да го познае. Той носеше куфарчето си в едната ръка и писмото на Оливър в другата.

— Извинете, но младата дама, на която трябва да предам това, забравих името й. Вие сте го написал на плика, но не е много ясно. Вероника Брадшоу ли се казва?

— Не — отговори Оливър. — Казва се… — Той се запъна за миг, докато си спомни. — Казва се Виктория.

 

 

Предполагаше, че настъпва един момент, когато човек започва да се чувства стар. Не зрял, или опитен, или някакъв друг евфемизъм. Просто стар. Той беше на шейсет. Джок умря на шейсет и девет. Ако и той, Роди, умреше на шейсет и девет, това означаваше, че му остават още девет години да се наслаждава на живота. Но дали пък не означаваше, че му остават девет години, които трябва да избута преди истинското избавление? И ако беше така, как щеше да ги избута? Вече няма да има Бенхойл да го предпазва от студените ветрове на външния свят, освен това знаеше — и то отдавна — че фактически се е изписал. В главата му нямаше книга, която си заслужава да се прочете, бяха останали само няколко най-банални статии. Приятелите му, светският живот, които навремето изпълваха със съдържание дните, изчезваха. Връстниците му бяха взели да измират, пленителните жени, които някога го омайваха, бяха станали баби, неспособни да се справят — понеже инфлацията изяждаше всичко, а и старите слуги вече напускаха — с празненствата, с вечерите и всичките останали безкрайно приятни забавления от миналото.

Докато си наливаше втората чаша за вечерта и се опитваше да се развесели, Роди си каза, че в много отношения е бил късметлия. Ще остарее, вероятно ще е самотен, но няма да е беден. Бенхойл ще се продаде, но Роди имаше финансовата възможност веднага да си купи някоя скромна къща, в която да прекара остатъка от дните си. Къде ще е тази къща, той не беше решил, но имаше още един проблем, надвиснал като сянка в съзнанието му, и това беше Елън. И дума не можеше да става да изостави Елън. Ако никой от многобройните й роднини не се съгласеше да приюти старата свадливка, Роди щеше да я прибере при себе си. При мисълта да живее в малка къща единствено в компанията на Елън, Роди потрепери. Той горещо се помоли това да не се случи.

Беше осем вечерта, той беше сам в дома си и точно тази самота донесе и потиснатото му настроение. Оливър беше в Лондон, но по това време — Роди погледна часовника си — по това време вероятно бе вече на път за Шотландия. Виктория замина с огромното волво да го посрещне на летището. Томас спеше в стаичката си долу, изкъпан и приспан от Елън. Джон беше в голямата къща и един господ знае с какво се занимаваше. Цялата работа с Бенхойл потискаше Джон, цял ден се мотаеше из къщата с кисело изражение и почти не разговаряше с никого. Като капак на всичко времето се развали, заваля лапавица и задуха силен вятър, върховете на планините отново се покриха със сняг.

Къде е пролетта, питаше се Роди. В такава вечер, в такова настроение, не беше трудно човек да си помисли, че никога няма да настъпи. Ще стане някаква аномалия в космоса, звезди ще се сблъскат, земетресения ще разтърсят планетата и Земята ще попадне за вечни времена в прегръдките на нескончаемата зима.

Достатъчно. По-далеч от това човек не бива да стига в депресията си. Излегнат в креслото, стъпил с чехлите си на килимчето пред камината, което деляха с Барни, Роди реши, че е време да предприеме мерки за повишаване на настроените си. Той погледна още веднъж часовника. Ще отиде до голямата къща и ще пийне по едно с Джон. После ще вечерят заедно, а по-късно, когато Оливър и Виктория се върнат от Инвърнес, всички заедно ще седнат край огъня и ще чуят новините, които Оливър носеше.

Тези приятни мисли за бъдещето го насърчиха достатъчно, за да положи усилие и да стане от креслото си. Вестникът, който четеше, се плъзна от скута му. Навън вятърът нададе вой, ледено течение се плъзна по стълбите и раздвижи чергите по полирания под. Къщата беше уютна, но нито една врата или прозорец, направени от човешка ръка, можеха да спрат северния вятър. В стаята беше хладно. Огънят догаряше. Роди взе няколко цепеници от коша. Метна ги в гаснещите въглени и огънят се разгоря тъй силно, че щеше още да топли, когато Роди се върнеше по-късно вечерта.

Той угаси лампата и каза:

— Хайде, Барни. — Старото куче се изправи на крака, явно чувствайки, както и Роди, възрастта си. — Не си само ти — успокои го господарят му, изгаси и голямата лампа и двамата заслизаха бавно по стълбите.

Без обитатели в тъмната стая беше тихо. Огънят припламваше. Една цепеница изпращя и лумна, чу се пукот от сцепено дърво и дъжд от искри избухна като фойерверк върху килимчето. Оставени без надзор, те затляха. Откъм стълбите подухна, една искра запламтя и близна крайчеца на падналия вестник. Малките пламъчета се плъзнаха по хартията и нараснаха. Те затанцуваха по крака на масата, където Роди държеше книгите, пурите и купчина стари списания. Стигнаха до леснозапалимите върбови пръчки на стария кош за дърва. Скоро долният край на пердето започна да пуши.

 

 

Джон Дънбийт седеше зад бюрото в библиотеката, където бе прекарал по-голямата част от следобеда в прелистване на книжата на чичо си. Отделяше документите, свързани с фермата, от личните документи и подреждаше всичко в стройни купчинки, предназначени за Робърт Маккензи, за борсовия агент на Джок в Единбург и за счетоводителя му.

Старецът беше поддържал чисти и изрядни сметките на делата си, затова задачата беше лека, но малко скучна и неизбежно тъжна. Защото сред документите имаше стари дневници, покани за танци и избелели снимки на хора, които Джон не познаваше. Група войници в Червения форт в Делхи, снимка на дружина ловци в джунглата, събрани за лов на тигри, някаква сватба. Част от снимките бяха от Бенхойл. Джон разпозна баща си като малък и Роди — строен юноша в бял спортен костюм — който като че ли се канеше всеки миг да запее — досущ като млад изпълнител на главна роля в музикална комедия отпреди войната.

Вратата се отвори и Роди влезе в стаята. Джон се зарадва, че го вижда, и че вече има извинение да спре работа. Той дръпна стола от бюрото и вдигна снимката.

— Виж какво намерих.

Роди се приближи и огледа снимката през рамото му.

— Боже господи! Във всеки дебел човек има по един тънък, който напира да излезе. Къде я намери?

— Между някакви стари книжа. Колко е часът? — Той погледна часовника си. — Вече е осем и петнайсет? Въобще не съм забелязал, че е толкова късно.

— Осем и петнайсет в една отвратителна студена зимна вечер. — Роди потрепери. — На двора едвам не ме отнесе вятърът.

— Хайде да пийнем нещо.

— Прекрасна идея — каза Роди, сякаш въобще не беше помислял за това. Той се отправи към масата, където Елън беше подредила чашите и бутилките; Джон се зачуди колко ли уискита вече е изпил чичо му, но после си каза, че това няма значение и че него не го засяга. Знаеше само, че е уморен и възможността за едно освежително питие изведнъж му се видя добре дошла.

Той отиде да подкладе огъня и да приближи един стол до камината за Роди. Роди донесе чашите и подаде едната на племенника си, после се отпусна на стола с въздишка на облекчение. Джон остана прав, топлината на пламъците запълзя по гърба му и той усети, че се е схванал и изстинал от седенето пред прозореца.

— Наздраве — каза Роди и двамата отпиха. — Кога се връщат другите, знаеш ли?

— Нямам представа. — Мургавото лице на Джон бе спокойно. — Предполагам около десет. Зависи дали самолетът ще кацне навреме или не. Този вятър може да ги забави.

— Ти наистина ли се връщаш утре в Лондон?

— Да, налага се. Сигурно пак ще дойда следващата или по-следващата седмица, но в момента имаме важна работа и трябва да съм там.

— Добре че успя да дойдеш.

— И аз съм доволен. Съжалявам, че всичко трябва да свърши по този начин. Ще ми се Бенхойл да продължи.

— Нищо не продължава вечно, момчето ми, пък и в тоя живот добре се позабавлявахме.

Те заговориха за миналото и, отпуснати в топлината и приятната компания, не забелязаха как отминава времето. Вече бяха на втората чашка (по-точно втората за Джон и четвъртата за Роди), когато отвън се чуха стъпки, вратата се отвори и Елън влезе в стаята. Никой от двамата не се изненада от внезапната й поява, тъй като Елън отдавна бе спряла да чука по вратите. Тя изглеждаше уморена и особено състарена. Вятърът и големият студ се отразяваха зле на костите й, а и беше на крак почти през целия ден. Личеше си по лицето й. Устните й бяха присвити. Изглеждаше примирена.

— Не зная кога искате да вечеряте, но аз съм готова по всяко време.

— Благодаря, Елън — каза Роди с лек сарказъм, който тя не долови.

— Не знам кога ще се върнат другите от Инвърнес, но ще трябва да се задоволят само с паница бульон.

— Те няма да искат повече — увери я Джон и добави, за да я умилостиви. — След минутка идваме. Само си пийваме малко.

— Това и аз го виждам. — Тя се побави още малко, като се мъчеше да им намери още някакъв кусур. — Ти, Роди, провери ли как е детето, преди да дойдеш?

— А? — Роди се намръщи. — Не съм. Трябваше ли?

— Според мен това е доста по-разумно, отколкото да го изоставиш само цялата вечер.

Роди се ядоса.

— Елън, аз тъкмо дойдох. А и без това спокойно го оставяме всяка вечер.

— Няма значение, аз ще ида да го нагледам.

Тя се затътри към вратата, но наистина изглеждаше тъй уморена и стара с клечестите си крака и износените обуща, че на Джон му дожаля и той остави чашата си.

— Елън, не се притеснявай, аз ще отида.

— На мен не ми пречи.

— И на мен не ми пречи. Ще ми отнеме една минута. А щом се върна, ще дойдем да хапнем и после можеш да си лягаш.

— Кой е говорил за лягане?

— Аз. Изглеждаш уморена и най-добре е да си легнеш.

— Добре, ще видим… — Тя поклати глава и тръгна към кухнята, а Джон пое по дългите каменни коридори към задния двор. Тази нощ те бяха студени като ходовете на подземна тъмница, зловещо осветени от голите крушки, които се поклащаха от течението.

Сякаш от всички страни го заобикаляха страховити сенки.

Джон отвори задната врата към двора. Вятърът я блъсна и едвам не я изскубна от ръката му. В продължение на секунда, която му се стори цяла вечност, той остана вцепенен на прага.

Пред него, в другия край на павирания двор, всички горни прозорци в къщата на Роди бяха изпълнени с танцуваща оранжева светлина. Дим и пламъци бълваха от покрива и през воя на вятъра той чу смразяващото бумтене на пожара, като грохот на пещ, пукотът и пращенето на горящо дърво, силни като изстрели от пушка. Докато стоеше на вратата, един прозорец се пръсна на парченца, тъй като рамката му се бе разпаднала от горещината. От дупката изскочиха пламъци и Джон усети как топлината им го лъхна в лицето.

Томас.

Преди да помисли за последствията, той прекоси двора и отвори вратата. Стълбите горяха, нахлулият вятър подхвана пламъците и цялата сграда се превърна в доменна пещ, чиято горещина го замая. Пушекът беше задушаващ. Джон се извърна, сложи ръка на лицето си, затича по тесния коридор и отвори вратата на първата спалня.

— Томас! — нямаше представа къде спи Томас. — Томас!

Стаята беше празна. Втората стая. Томас!

Сега се намираше точно под всекидневната и от дима не се виждаше нищо; очите започнаха да го парят и да сълзят. Той се закашля.

— Томас! — Беше прегракнал. Втурна се през пушека и намери другата врата, другата спалня.

Тук за щастие беше по-малко задимено.

— Томас!

Отговори му стенание. Нямаше време за облекчение, за благодарност, че детето все още не е умряло от задушаване, защото беше ясно, че овъгленият таван на стаята ще пропадне всеки миг. Тъкмо грабна Том в ръцете си, когато огромно парче мазилка и овъглени летви се изсипаха отгоре с грохота на падащи камъни. Джон погледна и видя нащърбения кратер, на дупката и ада над нея. Томас изпищя. Джон притисна лицето на детето към рамото си и със залитане излезе от стаята.

Едва бе прекрачил прага, когато остатъкът от тавана се сгромоляса и под, килим, легло, всичко изчезна под лавината от горящи отломки.

 

 

Самолетът от Лондон, който закъсня петнайсет минути заради насрещен вятър, се чу дълго преди да се появи. Вечерта беше тъмна и бурна, облаците ниски и самолетът се спусна внезапно, пронизвайки тъмнината в края на пистата, за да се приземи върху покритата с локви черна настилка.

Веднага след това започнаха обичайните процедури. Камиони и цистерни се струпаха около спрелия самолет. Двама мъже с черни мушами избутаха стълбичките. Вратите се отвориха! На входа се появи стюардеса. Един по един пътниците слизаха и се запътваха през ветровитата площадка към аерогарата. Те мъкнеха куфари, кошници и несръчно вързани пакети. Вятърът подхващаше дрехите им и хората накланяха глави срещу дъжда. Шапката на една жена отлетя.

Виктория, с ръце в джобовете на палтото, стоеше от вътрешната страна на стъклените врати и чакаше. Един по един останалите посрещачи откриваха своите приятели и роднини.

— А, ето те и теб. Добре ли пътува?

Нежни целувки. Свещеник с черна шапчица посрещна две монахини.

— Колата ни чака — делово каза той.

Една жена с твърде много деца и без съпруг, който да й помага. Няколко бизнесмени с куфарчета.

Потокът от пътници оредя. Все още нямаше следа от Оливър. Тя си го представи как седи спокойно в самолета и изчаква голямата навалица да премине. После ще разгъне дългите си крака, ще си вземе палтото и ще тръгне между седалките, без да бърза. Вероятно ще спре да побъбри със стюардесата. Виктория се усмихна криво: толкова добре го познаваше.

— Извинете — гласът идваше откъм гърба й. Виктория сепнато се обърна. Видя един от бизнесмените с бомбе, колосана яка и куфарче. — Вие случайно да сте госпожица Виктория Брадшоу? — В ръката си той държеше плик.

— Да, аз съм.

— И аз така си помислих. Това писмо е за вас. Приятелят ви ме помоли да ви го предам.

— Приятелят ми? — тя не посегна към писмото.

— Един млад мъж с брада. За съжаление не разбрах името му. Той ме помоли да ви предам това.

— Но не е ли в самолета?

— Не, не можел да дойде. Сигурен съм, че е обяснил всичко в писмото.

Виктория извади ръка от джоба си и пое плика. Беше надписан с черно мастило със сбития почерк на Оливър. Госпожица Виктория Брадшоу.

— Но къде е той?

— Каза ми, че не може да излети, описа ви и ме помоли да ви предам писмото.

— Разбирам. Благодаря ви. Съжалявам за безпокойството.

— Няма нищо. Всичко е наред — увери я той. — Аз трябва да тръгвам. Жена ми ме чака с колата и ще почне да се чуди какво е станало. — Той пристъпи заднешком — нямаше търпение да си тръгне. Докосна бомбето си.

— Довиждане.

— Довиждане.

Тя остана сама. Всички си бяха отишли. Само няколко служители сновяха бодро насам-натам. Един човек с работни дрехи буташе количка с багаж. Шокирана и объркана, Виктория стоеше с писмото на Оливър в ръка. Не знаеше какво да прави с него.

След малко забеляза бюфета в другия край на залата. Прекоси излъскания под, седна на едно от високите столчета и си поръча чаша кафе. Една приятна жена й го наля от кана.

— Искате ли захар?

— Не, благодаря.

Тя скъса плика и извади писмото.

— Ужасна вечер, нали!

— Да — Виктория отвори чантата си, намери портмонето и плати.

— Далеч ли пътувате?

— Да. До Съндърланд.

— Мили боже! Колко път! Аз за нищо на света не бих тръгнала.

Виктория разтвори писмото. Беше го напечатал на старата си очукана машина. Обхвана я мрачно предчувствие. Обгърнала с длан чашата горещо кафе, тя зачете.

Фулам

Вторник 24 февруари

 

Виктория,

Ако бях друг човек, вероятно щях да започна това писмо с думите, че ми е трудно да го напиша. Но няма да го кажа, защото писането е единственото нещо, с което никога не съм имал трудности, дори когато става дума за писмо като това.

Аз няма да се върна в Шотландия. Прекарах по-голямата част от деня с моя агент и той настоя да замина за Ню Йорк, където един режисьор, Сол Бърнстейн, чака да подпишем договор и да започне представленията на „Човек в тъмното“ — надявам се с тържествени фанфари — на Бродуей. Така че заминавам. Хващам самолета от „Хийтроу“ тази вечер.

Не може да постъпи така с мен.

О, да, може. Вече го направи.

Не знам кога ще се върна. Тази година, следващата година, някога, никога. Със сигурност не в близко бъдеще. Твърде много неща са поставени на карта, за да се правят планове. Има твърде много за размисъл. Твърде много въпроси ми се въртят из главата.

Не съм взел това решение, без да помисля и за теб. Всъщност, мислих за теб почти цяла нощ. Нощта е удобно време човек да подреди мислите си. В мрака и тишината истината изпъква по-ясно. По-лесно се забелязва.

А истината е, че аз не мога да остана с теб, защото не мога да остана с никоя жена. Преди много време, когато те напуснах за първи път, аз ти казах, че никога не съм обичал никого. Сега е същото. Наистина чувствата, които изпитвам към теб са по-особени, но все пак единствено ме вълнува това, което става в главата ми, и как да успея да го изразя с думи върху хартията.

Това решение няма нищо общо със случилото се в Бенхойл. Няма нищо общо с писмото, което написа на Арчър, нито пък с теб. Няколкото дни, които прекарахме заедно, са незабравими и през живота си не съм изпитвал по-голяма наслада. Но това беше откраднато време и сега трябва да се върна към реалността. Има някои неща, които трябва да свършиш. Трябва да заведеш Томас при семейство Арчър и да го предадеш отново на любвеобилните им грижи. Все още негодувам срещу властта им над него. Все още настръхвам при мисълта за стандартния начин на живот, който без съмнение ще му наложат, но явно това е едно от нещата, с които трябва да се примиря.

Другият проблем е волвото. Ти сигурно няма да искаш да пътуваш сама с него. Ако е така, помоли Роди да намери купувач на колата в Крийгън. Кажи му, че ще му пиша.

Остана само неприятният проблем с парите, но аз говорих с агента си и ще напиша името и адреса му в края на писмото, така че, ако се свържеш с него, когато се върнеш в Лондон, той ще ти възстанови сумите за всички разходи, които ти се е наложило да направиш.

Това е всичко. Нямах намерение да завършвам писмото с такива дребнави сметки. Нямах намерение всичко да свърши по този начин. Но в моя живот сякаш няма нито един щастлив край. Аз никога не съм го очаквал, и колкото да е странно, струва ми се никога не съм го желал.

Виктория плачеше. Думите плуваха и подскачаха пред очите й и тя едва ги разчиташе. Сълзите й покапаха по листа и размазаха подписа.

Грижи се за себе си. Иска ми се да завърша с думите „Обичам те“. Може би наистина те обичам малко. Но то никога няма да е достатъчно, нито за теб, нито за мен.

Оливър

Виктория сгъна писмото и го прибра обратно в плика. Тя бръкна в чантата си и извади кърпичка. Нямаше смисъл да плаче. Предстояха й два часа шофиране в бурната нощ, трябваше да спре да плаче. Иначе ще вземе да се забие в някоя канавка, река или кола, после ще я измъкнат размазана от натрошеното волво и тогава какво ще стане с Томас?

След малко добрата жена зад бара, която не можеше повече да пренебрегва очевидните терзания на единствената си клиентка, каза:

— Добре ли си мила?

— Да — излъга Виктория.

— Лоши новини ли получи?

— Не точно. — Виктория се издуха още веднъж. Опита се да се усмихне. — Трябва да тръгвам. — Тя стана от столчето.

— Изпий още една чаша кафе. Хапни нещо.

— Не, добре съм. Наистина нищо ми няма.

* * *

Волвото стоеше самотно на опразнения паркинг. Виктория намери ключа и седна зад волана. Сложи предпазния колан. Високо в небето бучеше невидим самолет — може би наближаваше да кацне. Тя си представи, че е в самолет, и че пътува нанякъде, независимо къде. Представи си, че се приземява на някоя напечена от слънцето писта, обградена с палми, на някоя място, където никой не я познава, където може да си оближе раните и да започне всичко отначало. Като някой престъпник, който търси нов живот, нова самоличност.

Точно както постъпи Оливър: реши дребните си проблеми с едно-единствено писмо и захвърли отговорностите си като някое старо палто. Сега е в самолета за Америка и лети над океана. Виктория и Томас избледняваха в миналото и потъваха в забрава. Маловажни. Важното бе това, което го очакваше. Тя си го представи как си сръбва коктейла, тръпнещ в очакване на предстоящите вълнения. Нова постановка. Вероятно нова пиеса. Ню Йорк.

Оливър Добс.

Единствено ме вълнува това, което става в главата ми.

Това беше ключът към Оливър, неговият личен, таен ключ. А Виктория така и не успя да разбере скритата мания, която владееше най-съкровените кътчета на личността му. Може би, ако му беше равна по интелект, ако беше някоя блестяща интелектуалка с университетско образование, всичко щеше да е по-различно. Може би, ако го бе познавала по-дълго или по от близо, ако беше по-силна личност, способна да устоява на настроенията му. Може би, ако не беше толкова зависима от него и ако можеше да му даде нещо в замяна…

Но аз му дадох себе си.

Не беше достатъчно.

Аз го обичах.

Но той не те обичаше.

Исках да заживеем заедно. Да заживеем с Томас.

Тя отново се замисли за Томас. И отново я обхвана онази нелепа закрилническа нежност. Томас имаше нужда от Виктория. Заради него ще се държи спокойно, практично и разумно. Томас трябва да бъде върнат на баба си и дядо си с възможно най-малко сътресения. Виктория си представи как събира спокойно багажа, купува билети за влака, взема такси, закарва Томас до Удбридж, намира дома на семейство Арчър, позвънява. Тя си представи как вратата се отваря…

Но по-далеч въображението й не посмя да отиде. Защото, когато Томас изчезнеше от живота й, тогава настъпваше краят. Всичко свършваше. Не само реалността, но и мечтите.

Тя запали колата, включи фаровете и чистачките, и потегли от малката аерогара към главния път.

 

 

Два часа по-късно пристигна в Крийгън, но едва когато зави по еднолентовия път към Бенхойл започна да усеща, че има нещо нередно. Времето, непредсказуемо както винаги, беше започнало да се оправя. Вятърът намаля, облаците изтъняха и постепенно се разкъсаха, по нощното небе се появиха звезди и от изток огря бледа луна.

Но не звездната светлина сгряваше мрака пред Виктория и оцветяваше небето като блясъка от лампите на цял град. И не звездите трепкаха и бълваха кълбета дим по вятъра. Тя отвори прозореца и усети мирис на огън. Огън? Най-вероятно горящ пирен. Някой беше запалил пирена, но огънят се беше изплъзнал и бе обхванал хълмовете. Но пък кой палеше пирена през февруари? И ако го палеха, досега да са изгасили пожара.

Изведнъж се уплаши. Натисна газта и волвото полетя напред, накланяйки се по завоите на тесния път. Блясъкът на огъня не отслабваше. Тя подмина дома на Гътри и стигна до последния завой. Пред погледа й се откри къщата, портата, боровете и Виктория разбра, че не горят нито пирена, нито огньове, а Бенхойл.

С рева на мощния си двигател волвото изтрака по решетъчното мостче и изхвърча по склона до площадката пред къщата. Пламъците осветяваха всичко като бял ден. Виктория видя спрелите безразборно коли, пожарната, огромните змиевидни маркучи. Навсякъде бе пълно с хора, всичките изцапани, със зачервени очи. Някакъв мъж притича пред фаровете, докато даваше указания, и Виктория с ужас осъзна, че това е Дейви Гътри.

Голямата къща стоеше непокътната, макар всичките й прозорци да светеха. Но къщата на Роди… С пищене на гуми волвото закова на място, Виктория се заборичка с колана, с вратата, спомни си ръчната спирачка. Паниката — най-лошата болест — взе да я задушава.

Томас.

Арката към двора стоеше, но къщата на Роди беше почти изгоряла. Само каменният фронтон бе устоял на яростната атака на пламъците. Той се извисяваше твърд като древна руина, но дупката на прозореца светеше като око с отблясъците на бушуващия вътре пожар.

Томас, в спалнята, на първия етаж, в леглото си. Тя трябваше да разбере, но нямаше време за въпроси, нямаше време да чака отговори. Тя тръгна, затича се към огъня. Димът пареше ноздрите й, горещината я връхлетя на мощни талази.

— Томас!

— Внимавай… — извика някакъв мъж.

Тя беше стигнала почти до арката.

— Виктория!

Чу стъпки да приближават зад гърба й. Две ръце я обгърнаха, хванаха я, задържаха я. Тя се помъчи да се освободи.

— Виктория!

Беше Джон Дънбийт. Понеже не можеше да го удари с ръце, тя го срита в краката с токчетата на ботушите си. Той я извъртя с лице към себе си.

— Не разбираш ли? — изкрещя Виктория към размазаното петно, което беше Джон Дънбийт. — Томас е вътре.

— Слушай, спри… — Тя отново го ритна. Той я хвана за раменете и я разтърси. — Томас е добре. На сигурно място е.

Виктория утихна. Чуваше собственото си дишане — измъчено, като предсмъртни хрипове. Когато събра достатъчно сили, тя погледна Джон в лицето. В отблясъците на огъня видя тъмните му очи, зачервени и кървясали, цялото му лице и риза в мръсотия.

— Той не е ли вътре?

— Не. Изнесохме го. Нищо му няма. Добре е.

Ведно с облекчението тя се почувства немощна като коте. Затвори очи от страх да не й прилошее и да не припадне. Опита се да каже на Джон, че краката й се огъват като сварени спагети, но не можа да намери нито думи, нито сили да говори. Но и това вече нямаше значение. Защото Джон я вдигна на ръце и я понесе през площадката към голямата къща на Бенхойл.

 

 

Около полунощ всичко свърши. Пожарът беше потушен, от къщата бяха останали само развалини — димяща купчина от почернели камъни и срутени греди. Колите, които Джон бе успял да спаси от гаража, докато Роди телефонираше на пожарната, стояха на поляната край езерото. След като ги изкара навън и изнесе тубите с бензин за косачките и резачките, Джон малко си отдъхна за безопасността на голямата къща. А иначе пожарът погълна и унищожи покрива на гаража и всичко, останало вътре.

Но голямата къща, като по чудо, не понесе никакви щети. Пръснати по стаите, хората вече спяха. Томас плака сърцераздирателно, не от страх, а защото изгуби Прасчо. Той не можа да проумее, че Прасчо вече не съществува. Елън му намери друга играчка — едно мече, принадлежало на бащата на Джон, но само при вида на това безобидно, опърпано създание Томас се разпищя още по-силно. Най-накрая заспа, прегърнал един одраскан и олющен дървен локомотив, на когото отдавна липсваше едно колело.

Елън понесе всичко с присъщата си държеливост. Едва накрая се поддаде на напрежението и се разтрепери, затова Джон я накара да седне, даде й да пийне малко бренди, а после Джес Гътри я сложи да си легне. Джес и Дейви се появиха на местопроизшествието още преди Роди да позвъни на пожарната. Дейви организира огнеборците и помогна на мъжете от Крийгън, тъй внезапно откъснати от собствените им огнища, да инсталират помпите и да се захванат с гасенето на пожара.

Що се отнася до Виктория… Мислите на Джон заковаха на място, сякаш усмиряваше, сякаш обуздаваше буен кон. Едно беше неоспоримо. Тя се бе върнала от Инвърнес сама и никой не бе имал време, нито пък желание да я попита какво е станало с Оливър. Що се отнасяше до Джон, нейното внезапно появяване сред този хаос, безразсъдното й втурване към огнения ад, в който се бе превърнала къщата на Роди, беше невероятната кулминация на това ужасно събитие, което за малко не се превърна в трагедия. И в онзи миг, без въобще да се замисля, той я измъкна почти от пламъците и я отнесе на сигурно място.

Занесе я, поради липса на по-подходяща стая, в собствената си спалня и я положи на собственото си легло. Тя отвори очи и отново попита:

— Томас наистина ли е в безопасност?

Джон успя още веднъж да я увери, преди Джес Гътри да се втурне в стаята и да поеме грижите за Виктория с утешителни слова и с топли питиета. Сега вероятно Виктория спеше. При повечко късмет щеше да спи до сутринта. А сутринта щеше да има много време за разговори.

Беше полунощ и всичко бе свършило. Той стоеше на брега на езерото, с гръб към водата, загледан в къщата. Чувстваше се изтощен, безжизнен, без капчица сила, но под тази болезнена отпадналост в душата му царяха спокойствие и мир, каквито не помнеше от години.

Защо се чувстваше така беше загадка. Знаеше само, че Томас е жив, че Виктория е в безопасност, че Бенхойл оцеля и че Оливър Добс не се върна от Лондон. Той въздъхна с огромно облекчение, сякаш сам бе изпълнил някаква невъзможна задача.

Бурната вечер преминаваше в мирна нощ. Вятърът беше поутихнал, от облаците бяха останали само няколко плаващи късчета парцалива мъгла. Лунният сърп сребрееше във водите на езерото. Прелетя двойка патици. Зеленоглавки, предположи Джон. Зърна ги за миг на фона на небето, после тъмнината ги погълна, крясъците им заглъхнаха и настана огромна тишина.

Но затова пък се чуваха други шумове. Вятърът шептеше във високите клони на боровете, водата се плискаше в дървените колове на стария кей. Джон погледна към къщата и видя успокоителната светлина в прозорците и тъмните очертания на хълмовете отзад.

Неговите хълмове. Хълмовете на Бенхойл.

Той стоя дълго, с ръце в джобовете, докато най-накрая потрепери от студ и усети, че изстива. Хвърли един последен поглед към езерото, после бавно изкачи поляната и влезе в къщата.

 

 

Роди не си беше легнал. Чакаше го в библиотеката, отпуснат в стария фотьойл на Джок край догарящия огън. На Джон му беше мъчно за чичо му. Роди изстрада най-много от всички. Не само защото бе загубил дома си, книгите, книжата и всичките си лични и скъпи вещи, събирани цял живот, но и защото се обвиняваше за случилото се.

— Трябваше да помисля — непрекъснато повтаряше той. Обичайната му приказливост бе изчезнала, заместена от мисълта за възможната трагедия и за онова, което можеше да се случи с Томас.

— Просто никога не съм помислял.

Той винаги трупаше дърва в откритата камина, безгрижно стъпкваше искрите върху старото килимче, и тъй и не се накани да си вземе предпазна решетка.

— Едно от последните неща, които ми каза Джок, бе да си взема предпазна решетка. Но аз не го направих. Все отлагах. Щото съм такъв — муден и мързелив. Все отлагам… Я си представи, че Елън не беше помислила за детето. Представи си, Джон, че ти не беше отишъл да провериш… — Гласът му трепереше.

— Не мисли повече за това — бързаше да го прекъсне Джон, защото самата мисъл беше непоносима. — Елън се сети за детето и аз отидох. Ако става дума, аз трябваше сам да се сетя, без Елън да ми напомня. Значи и аз съм толкова виновен колкото и ти.

— Не. Вината е изцяло моя. Трябваше да помисля.

Сега Джон стоеше в студената стая и гледаше чичо си, изпълнен със съчувствие и обич към него, от което обаче на Роди не му ставаше по-леко. Той беше неутешим.

Една цепеница се разрони в догарящия огън. Часовникът показваше дванайсет и петнайсет. Джон каза:

— Защо не си лягаш? Джес е постлала на всички. Няма смисъл да седиш тук.

Роди разтърка очи.

— Не, няма — съгласи се той. — Но не мисля, че ще мога да заспя.

— В такъв случай… — Джон не довърши изречението си. Той разбърка жарта в огнището и сложи още дърва. След миг пламъците обхванаха сухата кора. Роди ги загледа мрачно.

— Всичко свърши — твърдо каза Джон. — Стига си мислил. Свърши. И ако това поне малко ще намали угризенията ти, спомни си, че всичките ти вещи изгоряха.

— Дребна работа. Вещите нямат значение.

— Защо не пийнеш?

— Не ми се пие.

Джон не издаде учудването си.

— Имаш ли нещо против, ако аз си пийна?

— Не, заповядай.

Джон си наля малко бренди, допълни чашата със сода и седна срещу чичо си.

— Наздраве.

— Ще станеш шотландец — в очите на Роди за миг заблестя весела искрица.

— Аз винаги съм бил. Поне наполовина.

Роди се изправи във фотьойла.

— Оливър не се върна от Лондон.

— Не.

— Чудя се защо.

— Нямам представа.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— И това не знам. Оставих Виктория на леглото и след това Джес я пое. Сигурен съм, че утре ще ни каже.

— Странен човек — рече Роди. — Умен е, разбира се. Може би малко по-умен от необходимото — погледите им се срещнаха. — Прекалено умен за това момиче.

— Да, сигурно си прав.

— Все пак имат дете.

— Ще те изненадам с нещо. Томас не е нейно дете.

— Така ли? — Роди вдигна вежди. — Наистина ме изненада — той поклати глава. — Светът е пълен с изненади.

— Имам още.

— Така ли?

— Искаш ли да ги чуеш?

— Сега?

— Нали каза, че не ти се ляга. Ако ще седиш тук цяла нощ, можем поне да си поговорим.

— Добре — рече Роди и се нагласи да слуша. — Разправяй.