Розамунде Пилхер
Диво биле (7)

VII
Вторник

Томас Добс, обут с нови червени гумени ботуши, клечеше на брега на морето, очарован от този странен непознат феномен, който толкова неочаквано се появи в живота му. Оглеждаше го с хипнотичния, немигащ поглед на стар мореплавател. Това нещо беше по-голямо, по-светло и по-мокро от всичко, което беше виждал през краткия си живот, а да не говорим за забавните немирни вълнички, слънчеви и весели, за писъците на морските птици, които се рееха в студения въздух над главата му, и за преминаващите лодки. От време на време той сграбчваше шепа едър пясък и го хвърляше в морето.

Виктория седеше няколко метра зад него на каменистия плаж и го гледаше. Тя носеше дебели джинси и три пуловера, два нейни и един на Оливър, и седеше свита, прегърнала с ръце коленете си. Беше ужасно студено. Но в десет часа сутринта през февруари в Северна Шотландия не може да е топло.

Това дори не беше истински плаж — просто една тясна камениста ивица между стената на хотелската градина и залива. Миришеше на риба и катран, наоколо се валяха разни отпадъци от лодките, които кръстосваха надлъж и шир дългия морски залив на път към и от риболовните райони. Имаше парчета корда, стари рибешки глави и нещо мокро и космато, което се оказа прогнила изтривалка за врата.

— Затънтен край! — беше казал Оливър предишния ден, когато волвото превали върха и започна дългото бавно спускане към морето, но за Виктория тази затънтеност бе приказна. Бяха стигнали доста по на север, отколкото предварително планираха, и толкова на запад, че още една крачка и щяха да се озоват в морето, но гледката, грандиозното величие на природата, цветовете, великолепието на искрящия въздух, всичко това си заслужаваше дългото пътуване.

Вчера сутринта се събудиха в залятия от дъжд Лейк Дистрикт, но когато стигнаха в Шотландия, западният вятър прогони облаците. През целия вчерашен следобед и днес сутринта небето беше чисто, въздухът пронизващо студен. Заснежените върхове на далечните планини блестяха като стъкло, а водите на морския залив бяха виолетово-сини.

Заливът, както научи Виктория, се казваше Лох Мораг. Селцето с малките магазинчета и флотилията рибарски лодки, привързани към крайморската дига, също се наричаше Лох Мораг, а и хотелът носеше това име. (Оливър каза, че сигурно и управителят се казва господин Лохмораг, а жена му — госпожа Лохмораг.) Построен с едничката цел да обслужва рибарите — според рекламната брошурка, на тях им бяха под ръка както морето, така и близките сладководни басейни — хотелът беше грамаден и грозен, изграден от някакви странни червеникавокафяви камъни, целият в зъбери, кули и кулички. Вътре беше застлано с изтъркани вълнени килими, тапетите бяха с цвят на овесена каша, но иначе в камините гореше торф и хората бяха много любезни.

— Иска ли момченцето вечеря с чай? — попита приятната дама с лилава рокля, която в този спокоен сезон, изглежда, изпълняваше задълженията не само на главна сервитьорка и барманка, но и на администратор. — А може би варено яйце или овесена питчица? — Томас я гледаше неотзивчиво. — Или пък желе? Искаш ли желе, сладурче?

Накрая се спряха на варено яйце и ябълка и добрата жена (госпожа Лохмораг?) ги донесе в стаята на поднос и постоя с Томас, докато Виктория се изкъпе. Когато излезе от банята, тя завари госпожа Лохмораг да си играе с Томас и с мекото розово прасенце, което му купиха в Лондон, преди да отпътуват, заедно с цял гардероб нови дрехи, четка за зъби и нощно гърне. Виктория поиска да му купи едно сладко мече, но Оливър я осведоми, че Томас не обича козина, и затова избраха прасенцето.

Прасенцето се казваше Прасчо. Той имаше сини панталонки и червени тиранти. Очите му бяха черни и лъскави и Томас го хареса.

— Имате прекрасно момченце, госпожо Добс. На колко години е?

— На две.

— Ние се сприятелихме, но да знаете, думичка не е обелил.

— Той… той не говори много.

— О, вече трябва да говори. — Тя вдигна Томас на коленете си. — Ама че мързеливо момче, думичка не проронва. Я кажи мама. Няма ли да кажеш мама? Няма ли да ми кажеш името на прасенцето си? — тя взе прасенцето и го заклати във весел танц. Томас се засмя.

— Казва се Прасчо — рече Виктория.

— Хубаво име. Томас, кажи Прасчо!

Той обаче не каза Прасчо. Наистина не говореше много. Но това в никакъв случай не отнемаше от чара му. Напротив, дори го увеличаваше, защото беше толкова жизнерадостно и непретенциозно дете, че четирите дни, прекарани с него, бяха истинско удоволствие. В колата, по време на дългото пътуване на север, той седеше в скута на Виктория, прегърнал новата си играчка, и зяпаше през прозореца минаващите камиони, полята, градовете и явно се наслаждаваше на чудните непознати гледки, но не виждаше смисъл да коментира видяното. Когато спираха, за да хапнат или да се поразтъпчат, Томас идваше с тях, ядеше бекон с яйца, пиеше мляко и хрупаше резенчета ябълка, които Оливър обелваше и нарязваше за него. Когато се умореше или отегчеше, той пъхваше палец в устата си, наместваше се с гальовна доверчивост в ръцете на Виктория и или заспиваше, или започваше да си тананика с притворени очи, спуснал черни копринени мигли върху кръглите си румени бузки.

— Защо не говори повечко? — зачуди се веднъж Виктория, когато Томас беше заспал дълбоко в скута й и не можеше да чуе разговора.

— Сигурно защото никой никога не е говорил с него. Сигурно са били прекалено заети да стерилизират къщата, да разкрасяват градината и да му изваряват играчките.

Виктория не се съгласи. Едно такова кротко и разбрано дете не може по никакъв начин да е било занемарено. Напротив, неговото държание и слънчевият му характер показваха, че то е прекарало краткия си живот обгърнато с внимание.

Тя сподели това с Оливър и моментално предизвика гнева му.

— Ако са се държали толкова хубаво с него, защо не му липсват? Сигурно не ги е обичал особено, щом нито веднъж не попита за тях.

— Той за нищо не пита — каза Виктория. — Най-вероятно неговата увереност и смелост се дължат на възпитанието му. Никой не се е държал зле с него, затова не очаква недобронамереност. Затова е тъй добър с нас.

— Глупости! — отсече Оливър. Не можеше да понесе нито една добра дума за семейство Арчър. Според Виктория това не беше справедливо.

— Ако Томас през цялото време ревеше за баба си и дядо си, ако хленчеше и се подмокряше и въобще ако се държеше като повечето деца в подобна ситуация, предполагам, че пак щеше да обвиниш семейство Арчър.

— Въртиш се в хипотетичен кръг.

— Не е вярно.

Тя обаче не знаеше какво е хипотетичен кръг, затова се отказа да спори и млъкна. Трябва да се обадим на госпожа Арчър, помисли си. Или пък да й пишем. Все някога Оливър трябва да й съобщи, че Том е добре. Това беше единствената им кавга. Иначе цялото начинание, което би могло, а и заслужаваше да бъде злощастно, се развиваше с невероятен успех. Нищо не се обърка. Всичко се оказа просто, лесно и приятно. Движеха се бързо по пустите зимни пътища, а пейзажът, необятните небеса и зашеметяващите природни красоти им доставяха още по-голямо удоволствие.

В Лейк Дистрикт валеше, но те си облякоха дъждобрани и се разхождаха дълго, заедно с Томас, както винаги жизнерадостен, възседнал раменете на баща си. В спалните им в малкия хотел край залива горяха топли огньове, на кея в края на градината се полюшваха завързани лодки, а вечерта една добра камериерка остана с Томас, докато Оливър и Виктория вечеряха на свещи печена пъстърва и вкусни телешки пържоли, съвсем пресни, не виждали хладилник.

Тази нощ, в мекия мрак, полегнала в прегръдките на Оливър в пухената топлина на леглото, тя гледаше потреперващите пред отворения прозорец завеси и чувстваше хладния влажен полъх по лицето си. От тихия мрак навън долиташе плясъкът на вълните и скърцането на лодките, привързани за кея, и Виктория изведнъж изпита съмнение в реалността на това блаженство. Не може да продължава така, каза си тя. Сигурно ще се случи нещо, което да го разруши.

Но опасенията й бяха напразни. Нищо не се случи. Следващият ден бе дори по-приятен, пътят се лееше напред към Шотландия и те пресякоха границата по изгрев. Следобед величествените, покрити със сняг, върхове на Западните планини се изправиха пред тях и в подножието на Гленкор те спряха в едно ханче да пийнат чай и да хапнат домашно приготвени кифли, напоени с масло. Гледките ставаха все по-величави и Оливър каза на Виктория, че този край се нарича Лохабер, после запя песента „Пътят към островите“:

— „Край Тъмел, Лох Ранох и Лохабер ще минем…“

 

 

Днес Лох Мораг. Утре или вдругиден — Бенхойл. Виктория бе изгубила представа за времето. Беше изгубила представа за всичко. Докато гледаше Томас, тя се сви още повече и опря брадичка на коленете си. Щастието, помисли си тя, трябва да е осезаемо. Нещо, което можеш да хванеш и да прибереш на скришно място — в кутийка с капак или в бутилка с тапа. И ако някога си нещастен, да можеш да го извадиш и да го погледнеш, да го пипнеш, да го помиришеш и отново да се почувстваш щастлив.

Томас се умори да хвърля пясък в морето. Той се изправи на малките си крачета и се огледа. Забеляза Виктория да седи на същото място, където я беше оставил. Засмя се и тръгна несигурно по осеяния с боклуци плаж.

Само при вида на детето душата й се пълнеше с едва ли не болезнена нежност. Мислеше си — ако аз се чувствам така само след четири дни, прекарани с него, какво ли е в сърцето на госпожа Арчър, която дори не знае къде се намира той?

Тази мисъл й бе непоносима. Най-долно и страхливо, тя я отпрати в дъното на съзнанието си и разтвори ръце, за да посрещне Томас. Той стигна до нея и тя го прегърна. Вятърът развя дългата й коса върху бузата му и го погъделичка. Томас се засмя.

 

 

Докато Виктория и Томас седяха на плажа и го чакаха, Оливър говореше по телефона. Предишната нощ бе първото представление на „Огъната монета“ в Бристол и той нямаше търпение да узнае какво са писали критиците в сутрешните вестници.

Не може да се каже, че беше на тръни, тъй като знаеше, че пиесата е добра, всъщност най-добрата от всички досегашни. Но винаги имаше някои подробности или реакции, които можеха да поднесат изненада. Искаше да разбере как е минало представлението, как е реагирала публиката, дали Дженифър Клей, младата актриса, която за пръв път получи такъв голям шанс, е оправдала доверието на Оливър и на продуцента.

Говореше вече цял час с Бристол и слушаше възторжените отзиви, които му четяха по шестстотинте мили пращящи телефонни жици. Критиците от „Сънди Таймс“ и „Обзървър“ щели да дойдат да гледат пиесата в края на седмицата. Дженифър Клей била на прага на голямата слава и дори няколко известни театъра от Уест Енд вече проявили интерес.

— Оливър, мисля, че направихме истински удар.

Оливър беше доволен и все пак, тъй като бе гледал репетициите, не беше особено учуден. След като свърши разговора с Бристол, той позвъни на агента си и добрите новини отново се потвърдиха. Също така имало предложение от Ню Йорк за пиесата му „Човек в тъмното“, която се бе радвала на голям успех в Единбург предното лято.

— Това интересува ли те? — попита агентът му.

— Какво означава „интересува ли те“?

— Готов ли си да заминеш за Ню Йорк, ако се наложи?

Оливър обичаше Ню Йорк. Беше един от любимите му градове.

— Готов съм да замина дори ако не се налага.

— Колко време ще отсъстваш?

— Около две седмици.

— Ще мога ли да се свързвам с теб?

— След четвъртък ще бъда в Бенхойл в Съндърланд. Ще гостувам на един човек. Казва се Роди Дънбийт.

— Авторът на „Годините на орела“?

— Същият.

— Какъв е телефонът?

Оливър извади кожения си бележник, прелисти го и каза:

— Крийгън 237.

— Добре, записах го. Ако изникне нещо, ще ти звънна.

— Непременно.

— Всичко хубаво, Оливър. И поздравления.

Агентът му затвори. Сякаш от нежелание да сложи край на този паметен разговор, Оливър подържа слушалката още малко, после затвори телефона и се загледа в него, докато го обливаха вълни на облекчение. Всичко свърши. „Огъната монета“ пое своя път като дете, което навлиза в живота. Дете, заченато със страст, родено в най-тежки мъки, отгледано и отраснало в любов, вкарано в правия път, дете, за което той вече не носеше отговорност.

Свърши. Спомни си работата, репетициите, проблемите, излиянията, сълзите. Хаосът, паниката, пренаписването, пълното отчаяние.

Мисля, че направихме истински удар.

Вероятно ще спечели много пари. Може дори да стане богат. Но това беше нищо в сравнение със спокойствието на духа и с чувството на свобода, което се появи сега, когато всичко свърши.

А занапред…? Той извади цигара. Чувстваше, че го очаква нещо, но не знаеше какво точно. Знаеше само, че в подсъзнателния пласт на въображението му, в тази част, която вършеше всичката работа, започваха да се появяват нови герои. Хора, които живееха на определено място, по определен начин. Разговаряха гласове. Диалозите придобиваха форма и хармония, думите и лицата на героите започваха да изплуват от изумителната му памет.

Това творческо зараждане на живота правеше ежедневното съществуване на Оливър така наситено и драматично, както става с повечето хора, когато се влюбят. За него това бе най-хубавата част от писането. Беше като мига на очакване да се вдигне завесата в тъмния театър и да започне първото действие. Не знаеш какво ще се случи, но знаеш, че ще е прекрасно и страшно вълнуващо и по-добро, много по-добро от всичко, което някога си гледал.

Оливър стана от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Нахлу студен утринен въздух. Чайки се виеха с крясъци над комина на очуканото рибарско корабче, което си проправяше път срещу западния вятър към открито море.

На отсрещния бряг на тъмносиния залив се белееха планините, а долу се виждаха хотелската градина и малкият плаж. Оливър погледна към Виктория и сина си. Те не знаеха, че ги гледа. Том се умори да хвърля пясък в морето, обърна се и тръгна към Виктория. Тя разтвори ръце да го посрещне, прегърна го и дългата й руса коса се развя над червеното му пълничко личице.

Съчетанието на тази мила картина и чувството на радостна възбуда изпълни Оливър с непознато блаженство. Той знаеше, че това усещане е мимолетно, щеше да трае само ден или дори час-два. Но въпреки това светът сякаш изведнъж стана по-светъл и по-обещаващ, сякаш и най-нищожната случка можеше да добие огромна важност, привързаността да прерасне в любов, а любовта, тази изтъркана дума, в страст.

Той затвори прозореца и тръгна, надолу, за да сподели добрите новини.