Розамунде Пилхер
Диво биле (16)

XVI
Четвъртък

Не им трябваше много време да си съберат багажа, по простата причина че нямаха нищо за събиране. Всичко, което Виктория и Томас бяха донесли в Бенхойл, бе изгоряло. И така, те си тръгнаха само с една книжна торба, пижамата на Томас и със стария дървен локомотив, който Елън му подари.

Сбогуването беше кратко, понеже истинският шотландец никога не дава воля на чувствата си и не е сантиментален. Освен това нямаше възможност за дълго прощаване. Едва привърши закуската и вече стана време за тръгване. Том още предъвкваше филийката си, когато Джон Дънбийт взе да се държи като семеен мъж с комплекс за точност, започна да припира и да настоява, че е време за тръгване.

Виктория му беше много благодарна. Дори й се струваше, че Джон малко се престарава в ролята си. Колата чакаше пред входната врата, натоварена с куфара му. Самият Джон сякаш нарочно се бе преобразил — беше захвърлил небрежните и удобни дрехи, с които бяха свикнали да го виждат, и се появи на закуска с официален тъмен костюм и вратовръзка. Тези дрехи го променяха. Не само външния му вид, но и цялото му държание. Той не беше вече приветливият безгрижен гостенин, а мъж, свикнал с отговорности и власт. Мъж, с който човек трябва да се съобразява. Той пое всичко в свои ръце, но не агресивно, а с лекота, и Виктория изпита приятното усещане, че нищо няма да се обърка. Няма да спукат гума, няма да изгубят билетите, ще има носачи и запазени места и няма да изпуснат влака.

— Време е да тръгваме.

Елън пъхна последното парче препечена филия в устата на Томас, избърса устните му и го вдигна от стола. Томас носеше карирани панталонки и син пуловер, които Джес Гътри избра за него от малкия магазин на зълва си в Крийгън, откъдето пазаруваха с отстъпка. Новите му обувки бяха кафяви и с връзки, а за връхна дреха му избраха синьо яке на червени райета. Елън приглади златисточервените му коси. Искаше да го целуне за довиждане, но реши да не го прави пред всички. Напоследък очите й се пълнеха със сълзи в най-неподходящи моменти. „Текат, казваше Елън, очите ми пак потекоха“ и набеждаваше вятъра или сенната хрема. Елън никога не плачеше. При особено вълнуващи случаи като годишнини, сватби или погребения, тя само подаваше ръка и нищо повече.

— Ето го момчето — каза тя и остави Томас стъпил здраво на пода. — Облечи си якето. — Тя взе новото яке и се наведе над Томас, за да му помогне с ципа.

Всички стояха прави. Виктория допиваше последните глътки от кафето. Роди се почесваше по тила, но не изглеждаше толкова неутешим, колкото Виктория се опасяваше. С учудваща бързина той се бе възстановил след шока от пожара и загубата на всичките си вещи. Дори действаше доста организирано. Прекара предишния ден с човека от застрахователната компания и започна малко по малко да си устройва гнезденце в голямата къща. Спеше в спалнята на брат си и както винаги небрежно хвърляше дърва в огъня в библиотеката. Камината там имаше огромна решетка, но Роди каза, че ще купи по-солидна. От онези, металните завеси. Бил виждал да ги рекламират. Веднага щом намери рекламата, ще поръча една за Бенхойл.

— Трябва да тръгваме вече — каза Джон и всички излязоха от кухнята, като оставиха остатъците от закуската на масата, прекосиха вестибюла и застанаха пред входната врата. Навън отново беше студено и мразовито, но времето беше на път да се оправи. Сбогуваха се. С градината, с езерото, с хълмовете, проблясващи в кристалночистия утринен въздух. Сбогуваха се с тихата гостоприемна къща, с печалните овъглени останки от дома на Роди. Сбогуване, помисли си Виктория, с един сън или може би с един кошмар. Само времето щеше да даде отговор на този въпрос.

— О, Роди! — Той разтвори ръце, тя се приближи и двамата се прегърнаха.

— Пак ела — каза той. — Пак ела да ни видиш. — Роди я целуна по двете бузи и я пусна. Томас се качи сам, без ничия помощ, на задната седалка на колата в радостно очакване на пътуването, извади дървения локомотив от книжната торба и започна да си играе с него.

— Довиждане, Елън.

— Беше ми приятно да се запознаем — бързо каза Елън и подаде възлестата си червена ръка на Виктория.

— Ти беше толкова добра. Ти и Джес. Не знам как да ви благодаря.

— Хайде стига — промълви Елън смутено. — Качвай се в колата, че Джон чака.

Само Джон имаше привилегията да я целуне. Тя се изправи на пръсти със старите си ниски обувки, за да получи целувката и затършува в ръкава си за кърпичката.

— Ама че остър вятър — каза тя, без да се обръща към някого определено. — От него ти потичат очите.

— Роди…

— Довиждане, Джон. — Те се ръкуваха усмихнати — двама мъже, преживели заедно едно нещастие.

— Скоро ще дойда пак, но ще ти се обадя предварително.

— Заповядай, когато искаш — отговори Роди.

Това беше всичко. Те се качиха в колата, сложиха предпазните колани. Джон запали двигателя и потеглиха. Виктория едва успя да се обърне и да махне — едва имаше време да хвърли последен поглед към Роди и Елън, които стояха на площадката пред къщата. Роди махаше, Елън също — с бялата си кърпичка като със знаменце. После те се скриха, изчезнаха, останаха зад извитата редица рододендрони.

— Мразя сбогуванията — рече Виктория.

Джон гледаше пътя.

— И аз. — Караше много бързо.

На задната седалка Томас търкаляше локомотива с трите колела и си пееше: „Ме-ме-ме“.

Томас продължи да си играе с локомотива през целия ден. Оставяше играчката само за да поспи, да погледа през прозореца, или когато трябваше периодично, на прилични интервали да го водят до тоалетната, да го хранят, или да му дават чай. Докато влакът се носеше на юг, времето най-неучтиво се развали. Едва преминаха границата и плътни облаци закриха небето. Скоро заваля. Планините останаха зад гърба им, пейзажът стана равен и невероятно скучен. Като гледаше гладките мокри поля през прозореца, настроението на Виктория се влоши.

Тя откри, че е лесно човек да разсъждава смело и спокойно за бъдещето си, когато се намира на осемстотин мили от него, но сега, с всеки миг и с всяко превъртане на колелата, то се приближаваше. Тя се почувства отчайващо неподготвена.

Не ставаше дума само за бъдещия й живот, който по всяка вероятност щеше да се подреди от само себе си. Нито за Оливър. Сега не мислеше за Оливър. След време, каза си тя, ще събера нужните морални сили и тогава. Когато се върне в апартамента си и когато отново е сред познатите си вещи. Вещите помагат, каквото и да говорят хората. Помагат и приятелите. Тя си помисли за Сали. Може да поговори със Сали за Оливър. Разсъдливостта на Сали, нейната нетърпимост към прищевките на другия пол като цяло, щяха бързо да омаловажат това злощастно събитие в живота на Виктория.

По-лошо беше предстоящото страшно изпитание — предаването на Томас на семейство Арчър и това, че трябваше да се сбогува с него завинаги. Виктория не можеше да си представи какво ще каже на баба му и дядо му. За нещастие, без особени трудности можеше да си представи какво щяха да кажат те за ролята й на съучастник в деянието на Оливър.

Съществуваха и други ужасяващи възможности. Ами ако Томас не поиска да се върне при тях? Ако хвърлеше един поглед към баба си, избухнеше в сълзи и истерично се вкопчеше във Виктория?

За две седмици той тъй лесно свикна с нея и беше толкова щастлив. Виктория забеляза, че щом станеше дума за Томас, тя се разкъсваше в две посоки: едната й половина желаеше той да се нуждае от нея толкова, колкото и тя се нуждаеше от него, докато другата се боеше като наплашен кон от мисълта за предстоящата сцена.

Виктория погледна Томас. Той седеше на отсрещната седалка в първокласния вагон, краката му стърчаха напред, а рошавата му глава беше облегната на ръката на Джон Дънбийт. Джон го забавляваше, като му рисуваше картинки с флумастер върху розовите страници на „Файненшъл Таймс“. Беше нарисувал кон, крава, къща и сега рисуваше прасе.

— То има голям нос, който стърчи напред. С него души и си намира неща за ядене. Има и къдрава опашчица. — Нарисува и нея. Томас се засмя и се намести по-удобно.

— Още! — заповяда детето и пъхна палец в устата си.

Виктория затвори очи и облегна глава върху мокрото от дъжда стъкло на влака. Понякога е по-лесно да сдържиш сълзите, като затвориш очи.

 

 

Стъмни се дълго преди да пристигнат в Юстън и Томас отново заспа. Когато влакът спря, Виктория го взе на ръце. Главата му се отпусна на рамото й. Джон донесе куфара и тримата слязоха на тъмния перон сред обичайната блъсканица от забързани пътници, колички, носачи, товарни и пощенски фургони. Виктория, притисната от немалката тежест на Томас, изпадна в отчаяние. Сигурно трябваше да минат през целия перон и да се наредят на опашка за такси…

Но предположението й се оказа напълно погрешно и тя разбра, че е подценила Джон Дънбийт. Защото от бъркотията наоколо изведнъж изникна един мъж в сив костюм и сива униформена фуражка.

— Добър вечер, господин Дънбийт.

— Джордж, ти си направо чудо. Как разбра къде сме?

— Попитах кондуктора и той каза, че вероятно сте в този край.

Без повече шум, той пое куфара от Джон. Джон на свой ред взе Томас и те последваха мъжа с униформата по перона.

— Кой е той? — попита Виктория, която трябваше от време на време да подтичва, за да върви редом с Джон.

— Служебният шофьор. Поръчах на секретарката ми да го прати да ни посрещне.

— С кола ли е дошъл?

— Надявам се да е докарал моята.

И наистина беше така. Спряха да почакат пред гарата, докато Джордж изчезна за малко в дъждовния мрак. Той се върна след миг, седнал зад кормилото на алфа ромеото на Джон. Шофьорът слезе, а Виктория със заспалия на рамото й Томас се качиха в колата.

— Много ти благодаря, Джордж. Как ще се върнеш обратно?

— С метрото, господин Дънбийт. Много ми е удобно.

— Добре. И пак благодаря.

— Няма нищо, господин Дънбийт.

— Колко мило — възкликна Виктория.

— От страна на Джордж ли?

— Да. Въобще е мило да те посрещат. Да не се налага да чакаш такси или автобус, или да се буташ в метрото. Хубаво е да видиш познато лице на перона.

— В това е разликата между пътуването с надежда и пристигането — каза Джон.

Тя го разбра.

Колата пое на запад по мократа от дъжда магистрала. Четирийсет и пет минути по-късно те се отклониха и тръгнаха по отбивката за Удбридж. Наоколо се появиха парцели обработваема земя, плетове и лъки, опасани с върби. Тук-там от прозорците на малките червенотухлени къщи струеше светлина. Минаха по един мост и под тях изсвири влак.

— Това носи късмет — рече Джон.

— Кое?

— Да минаваш по мост и в същото време отдолу да минава влак.

— Кое друго носи късмет? — Виктория имаше нужда от късмет.

— Когато се срещнат две писма. Ако ти напишеш писмо на някого и той ти напише на теб и писмата ви се разминат, това носи голям късмет.

— Май не ми се е случвало.

— Също така черните котки, намирането на карфица и новолунието.

— В нощта на пожара имаше новолуние.

— Тогава новолунието отпада.

Най-накрая светлините на селото заблещукаха отпред. Отминаха табелата с надписа Удбридж. Пътят зави и те излязоха на дългата права главна улица. Колата намали и запълзя бавно покрай магазините, кръчмата със светещ надпис и църквата с каменна ограда.

— Не знаем къде живеят.

— Знаем. От дясната страна, червена къща с жълта врата, единствената триетажна на цялата улица. Ето я.

Той спря до бордюра. Виктория видя стълбите, които водеха от тротоара до вратата, малкото прозорче над нея и високите осветени прозорци.

— Откъде знаеш, че това е къщата?

Джон изключи двигателя.

— Позвъних на госпожа Арчър и тя ми каза.

— Ядосана ли беше?

— Не. — Джон отвори вратата. — Беше много мила.

Томас, обезпокоен от внезапното спиране, избра точно този миг, за да се събуди. Той се прозря сънливо, разтърка очи и се заоглежда с обърканото изражение на човек, на който са му скроили лош номер. Все още държеше дървения локомотив.

— Пристигнахме вкъщи — каза Виктория нежно. Тя приглади косата му с ръка, уж да го среши.

Томас примигна. Думата вкъщи явно не му говореше нищо. Той се загледа в мрака. После Джон отвори вратата и вдигна Томас и играчката му от скута на Виктория. Тя посегна, взе книжната торба с багажа и ги последва.

Спряха пред жълтата врата и Джон натисна звънеца. Почти веднага, сякаш човекът вътре ги бе очаквал, се чуха стъпки и вратата се отвори. Светлината от топлия коридор ги заля като лъч от прожектор, осветяващ актьори на сцената.

— Добър вечер — рече Джон. — Аз съм Джон Дънбийт.

— О, да. — Човекът изглеждаше симпатичен. Около шейсетгодишен, с посивели коси, невисок, не особено внушителен, но симпатичен. Не се опита да грабне Томас от ръцете на Джон. Просто погледна детето и каза:

— Здравей, приятелю. — После се дръпна от вратата и продължи: — Заповядайте всички.

Те влязоха и мъжът затвори вратата след тях. Джон се наведе и остави Томас на земята.

— Ей сега ще повикам жена ми. По всяка вероятност не е чула звънеца…

Но тя го беше чула и се появи от една врата в далечния край на тесния коридор. Имаше къдрава бяла коса и кожа, която щеше да остане млада дори при навършени осемдесет години. Носеше синя пола, подходяща по цвят жилетка и розова блуза с джуфка отпред. Държеше в ръка очилата си. Виктория нежно си я представи как е седяла, опитвала се е да чете или да решава кръстословица, за да си запълни времето, докато ги чака да доведат Томас.

Настана дълго мълчание. Томас и баба му се гледаха един друг през коридора. После тя се усмихна. Наведе се напред, опря ръце на коленете си и каза:

— И при кого се върна Томас?

Виктория беше замръзнала от притеснение, но то се оказа излишно. Защото след миг на учудено мълчание, Томас изведнъж разбра какво става. Розовото му личице постепенно се озари от безгранична, невероятна радост. Той си пое дълбоко дъх и изговори първото в живота си изречение.

— Това моя баба!

После се втурна към нея и моментално изчезна, погълнат в прегръдките й.

Беше много вълнуващо. Госпожа Арчър се смя и плака, после пак се смя и прегръща внука си. Господин Арчър извади носната си кърпа и се издуха. Едно младо момиче, стреснато от шума, дотърча от горния етаж като хала. То беше закръглено и хубаво като млекарка, и щом госпожа Арчър най-сетне склони да пусне Томас, той потъна в още една любяща прегръдка. Накрая го оставиха да отиде и при дядо си, който бе престанал да си духа носа, и който на свой ред го вдигна и го подруса на коленете си съвсем по мъжки, което напълно задоволи Томас.

Докато ставаше всичко това, Виктория и Джон само стояха и наблюдаваха. Виктория искаше да си тръгне, да се махне, докато всички са щастливи, и преди да са започнали да я обвиняват, но не знаеше как да го направи, без да изглежда невъзпитано.

Но Томас сложи край на тази забележителна сцена на семейно щастие. Той се изкопчи от ръцете на дядо си и с твърда решимост се запъти към стълбите, които водеха към детската му стая, където помнеше, че има много хубави играчки. Баба му и дядо му благоразумно го пуснаха да отиде и момичето се качи с него.

Когато двамата се скриха зад завоя на стълбището, Виктория хвана ръкава на Джон и го подръпна, но дори и да забеляза жеста й, госпожа Арчър с нищо не го показа.

— Съжалявам, че така ви оставихме да стоите. Но беше толкова… — Тя изтри последните щастливи сълзи и издуха носа си в дантелена кърпичка. — Влезте да пийнете нещо.

— Наистина трябва да тръгваме… — започна Виктория, но госпожа Арчър не щеше и да чуе.

— Разбира се, че ще влезете, поне за малко. Заповядайте при камината. Едуард, сигурна съм, че господин Дънбийт ще иска да пийне нещо…

Нямаха друг избор, освен да я последват през вратата, която водеше към приятна, тапицирана в кретон всекидневна. В старомодната камина весело трепкаше огън, имаше и роял, отрупан със семейни снимки, красиво подредени цветя и възглавници, които изглеждаха така, сякаш никой никога не бе сядал по тях.

Стаята беше топла и приветлива и под въздействието на явната доброжелателност на госпожа Арчър и нейната благодарност, Виктория се поотпусна. Мъжете отидоха да донесат питиетата, а двете жени останаха сами за няколко минути. Виктория внимателно се настани на дивана, но госпожа Арчър въобще не се разстрои, че й смачкаха възглавниците.

— Запалете си цигара. Или не пушите? Сигурно сте уморена. Пътувате цял ден. И то с детето. Томас понякога е доста буен.

Виктория разбра, че госпожа Арчър се притеснява почти колкото нея, а държанието й бе тъй различно от враждебното посрещане, което Виктория очакваше, че тя напълно се обърка.

— Беше послушен — каза Виктория. — Много слушаше през цялото време, докато беше с нас.

— Вие изпратихте онова мило писмо, нали? Вие сте Виктория?

— Да.

— Много мило от ваша страна, че се сетихте.

— Оливър побесня.

— Исках да ви се извиня за това. Аз нямаше нито да ви се обаждам, нито да ви пиша, но съпругът ми прочете писмото и така му беше накипяло, че не можах да го спра да позвъни в Бенхойл и да си го изкара на Оливър. Не можах. Не се случва често да не постигна това, което желая, но този път с нищо не можах да спра Едуард.

— Няма значение.

— Дано. Знаете ли, Едуард никога не е харесвал Оливър, дори когато бяха женени с Жанет. Но много обича Томас. И когато Оливър се появи така изневиделица в дома ни и открадна Томас, можете да си представите какви сцени бяха. Хелга изпадна в истерия, милата, сякаш тя беше виновна. Едуард искаше да се обажда в полицията, през цялото време не знаехме къде е детето. Истински кошмар.

— Разбирам.

— Да, вярвам, че разбирате. — Госпожа Арчър се изкашля. — Вашият… вашият приятел, господин Дънбийт, ми се обади вчера и каза, че ще доведе Томас. Каза ми също, че Оливър е заминал за Америка.

— Да.

— За някаква пиеса?

— Да — повтори Виктория.

— Мислите ли, че ще се върне тук?

— Да, предполагам. Все някога. Но не мисля, че пак ще се захване с Томас. Не искам да кажа, че не го обичаше и че не беше добър с него, но просто не му приляга да е баща.

Погледите им се срещнаха. Виктория се усмихна.

— Нито пък съпруг, мила — нежно каза госпожа Арчър.

— Сигурно. Не бих опитала.

— Той е разрушител — рече госпожа Арчър.

Може би никой друг не би й го казал. Виктория знаеше, че е истина. Но тя знаеше и нещо друго.

— Мен не успя да ме разруши — каза тя на госпожа Арчър.

Мъжете се върнаха. Господин Арчър носеше поднос с чаши и бутилки, а Джон го следваше със сифон за газирана вода. Разговорът се прехвърли на всекидневни теми. Времето в Шотландия, времето в Хампшир, положението на фондовата борса, промените в курса на долара и лирата. Без да пита Виктория, Джон й наля едно уиски със сода. Този дребен жест на внимание я изпълни с благодарност. Май напоследък все за нещо му беше благодарна. Той притежаваше способност да предусеща желанията на хората и което беше още по-забележително, постигаше го без много шум. Джон беше може би най-милият човек, който Виктория бе срещала. Никога не го беше чула да каже лоша дума за някого, освен когато нарече Оливър кучи син, но то стана, след като Оливър замина за Америка и вече нямаше смисъл да се въздържа.

Сега тя наблюдаваше Джон, унесен в разговор със семейство Арчър. Широко, сериозно лице, което най-неочаквано се озаряваше от усмивка. Тъмна, късо подстригана коса, черни очи. Беше пътувал цял ден с малко дете, но не показваше признаци на умора, каквато чувстваше Виктория. Изглеждаше свеж и бодър както в мига, когато напуснаха Бенхойл, и на тази негова издръжливост Виктория завиждаше и се дивеше, защото знаеше, че на нея тя й липсва.

Нищо не може да го сломи, помисли си Виктория. Злощастният брак не бе оставил у него някакви явни следи на огорчение. Нещата за Джон винаги щяха да са наред, защото той обичаше хората, но най-вече, защото хората го харесваха.

Неговата искрена доброта очевидно се усещаше дори по телефона, защото как иначе щеше да успее за краткото време, през което бе разговарял с госпожа Арчър, да уреди всички проблеми на Виктория, да оневини обстоятелствата около отвличането на Том и да подготви почвата за срещата на госпожа Арчър с внука й.

Но все пак, каза си Виктория, нямаше достатъчно време, за да си въобразя, че той ще е вечно до мен. Докато се усети и щяха да се сбогуват. Ще я закара до Лондон и ще я остави пред вратата й на улица „Пендълтън“. Нямаше дори багаж, който да използва като оправдание да покани Джон у дома си. Ще се сбогуват. Може би ще я целуне. Ще й каже: „Пази се!“.

И това ще е краят. Джон Дънбийт ще си тръгне и моментално ще се потопи във важния делови живот, който бе загадка за Виктория. Тя си спомни анонимната му приятелка, която не дойде на партито у Феърбърнови. Вероятно първото нещо, което ще направи, щом се завърне в тихата интимност на апартамента си, ще бъде да й се обади по телефона и да й каже, че се е върнал благополучно в Лондон.

— Да отидем на вечеря утре? — ще я покани той. — Тогава ще ти разправя всичко.

— Чудесно, мили — ще възкликне тя. Виктория си я представи: нещо като Имоджен Феърбърн, красива и изискана, и познава всички.

— Не бива повече да ви задържаме. — Джон беше свършил с питието си. Той се изправи. — Сигурно ще искате да си поговорите с Томас, преди да си е легнал.

Семейство Арчър също станаха. Виктория, която изведнъж отново се озова в реалността, се помъчи да стане сама от дълбокия диван, но Джон пое празната й чаша, подаде й ръка и й помогна.

— Мисля — започна госпожа Арчър — че трябва да ви предложим нещо за хапване.

— Не, наистина трябва да се връщаме в Лондон. Имахме дълъг ден.

Всички излязоха в коридора.

— Искате ли да кажете довиждане на Томас, преди да тръгнете? — обърна се госпожа Арчър към Виктория.

— Не — отвърна тя. И понеже това прозвуча малко рязко, добави: — Искам да кажа, че няма защо да го притеснявам пак. Не че той ще се притесни, той явно е много щастлив, че си е отново у дома, но… по-добре да тръгваме.

— Струва ми се — каза госпожа Арчър — че доста сте се привързала към Томас.

— Да. — Всички я гледаха. Виктория се зачуди дали ще се изчерви. — Да, струва ми се…

— Хайде. — Джон сложи край на разговора, като отвори входната врата. Виктория се сбогува и се учуди, когато госпожа Арчър се наведе и я целуна.

— Вие тъй добре се грижихте за Том. Не бих могла да ви се отблагодаря. Изглежда толкова жизнен, убедена съм, че това малко приключение не му се е отразило никак зле.

— И аз се надявам да е така.

— А някой уикенд, когато се оправи времето, можете да дойдете да го видите. Ще обядваме заедно. Можете да го заведете на разходка. — Тя погледна Джон, за да включи и него в поканата. — Вие също, господин Дънбийт.

— Благодаря — отговори Джон.

 

 

— Много си тиха.

— Опитвам се да не се разплача.

— Знаеш, че нямам нищо против да плачеш.

— Тогава сигурно няма. Не е ли странно — когато знаеш, че можеш да плачеш, и че никой няма да се разстрои или притесни от това, спира да ти се плаче.

— За нещо специално ли искаш да плачеш?

— За Томас. Най-вече за Томас.

— Томас е добре. Няма защо да плачеш за него, освен за това, че ще ти липсва. Той си има прекрасен дом, заобиколен е с хора, които го обичат. Как ти се видя посрещането, което устрои на баба си?

— Едва не заплаках.

— Да си призная и на мен ми заседна нещо в гърлото. Но ти можеш да го посещаваш, когато поискаш. Госпожа Арчър те хареса. Не си се простила с Томас завинаги. Имаш покана да отидеш, когато пожелаеш.

— Те бяха много мили, нали?

— Да не би да си мислеше, че няма да са мили?

— Не знам какво си мислех. — Виктория си спомни нещо. — Не споменах нищо на госпожа Арчър за пожара.

— Аз казах на господин Арчър, докато вадехме чашите от бюфета в трапезарията. Съобщих му какво се е случило, но не се спрях подробно на възможността Томас да беше станал на въглен.

— Моля те, недей.

— От време на време трябва да говоря такива неща, за да се отърся от страшната мисъл какво е можело да се случи.

— Но то не се случи.

— Не. Не се случи.

Те замълчаха. Колата се носеше по тесния селски път. Упорит лек дъждец замрежваше всичко наоколо като мъгла. Чистачките се плъзгаха равномерно.

Накрая Виктория се обади:

— Мога да плача за Бенхойл.

— Ама че момиче, само си търсиш за какво да плачеш.

— Така не ми се тръгваше оттам.

Джон не каза нищо. Колата се носеше бързо по лъкатушещия път, но като подминаха знака за наближаваща отбивка Джон намали скоростта. След секунда стигнаха до мястото, той отби встрани от пътя, дръпна ръчната спирачка и угаси мотора.

Чистачките спряха лудешкия си танц. Чуваха се само шумоленето на дъжда и тиктакането на часовника от таблото.

Виктория погледна Джон.

— Защо спираме?

Той светна вътрешната лампичка и се обърна към нея.

— Не се безпокой, няма да те изнасилвам. Искам да поговорим. Да те питам някои неща. И искам да виждам лицето ти, когато ми отговаряш. Преди да направим следващата крачка, искам да съм напълно сигурен за Оливър Добс.

— Мислех, че не искаш вече да чуваш името му.

— Не искам. Това е за последен път.

— Госпожа Арчър говори за него. Тя е мъдра жена. Аз не предполагах, че е толкова мъдра. Каза, че Оливър Добс е разрушител.

— Ти какво отговори?

— Казах, че мен не успя да разруши.

— Това истина ли е?

Тя се поколеба за миг, преди да отговори.

— Да. — После погледна Джон и се усмихна, а на него сякаш сърцето му се преобърна. — Истина е. Може би винаги съм знаела, че е истина, но не съм си признавала, дори и пред себе си. Сигурно всеки трябва да преживее една трагична любов в живота. Оливър беше моята.

— А когато се върне от Америка?

— Струва ми се, че няма да се върне… — Тя помисли малко и после продължи с голяма убеденост: — А дори и да се върне, не искам да го виждам.

— Защото те нарани, или защото престана да го обичаш?

— Мисля, че престанах да го обичам, когато бяхме в Бенхойл. Не мога да ти кажа точно кога. Стана постепенно. Сега… — Тя направи неопределен жест с ръка. — Мисля, че дори не го харесвам вече.

— Ставаме двама — рече Джон. — А сега, след като се отървахме от Оливър Добс, можем да поговорим за други неща. Точно преди да спра колата, ти каза, че ако трябва да плачеш за нещо, то ще е за Бенхойл. Струва ми се, че сега е съвсем подходящо да ти съобщя, че няма нужда да го правиш. Ще можеш да се върнеш в Бенхойл, когато поискаш, и да видиш отново всички, защото няма да го продам. Поне засега.

— Но… ти каза…

— Размислих.

— О!… — Виктория изглеждаше така, сякаш ще избухне в сълзи, но не го направи. Тя каза: — О, Джон! — и започна да се смее, после се хвърли на врата му и го целуна.

Той беше страшно поласкан, но в същото време непринуденият й изблик на радост безкрайно го изненада. Знаеше, че тя ще се зарадва, но не беше очаквал тази задушаваща прегръдка.

— Ей, ще ме удушиш! — но тя не му обърна внимание.

— Няма да го продадеш! Ти си чудесен. Значи ще задържиш Бенхойл?

Той я прегърна и я привлече към себе си. Тя беше нежна и крехка. Джон усещаше меката й руса коса върху бузата си. Виктория не спираше да бърбори, въодушевена като малко дете.

— Ти каза, че имението не е жизнеспособно, че не е изгодно. — Тя се отдръпна от него, но той продължи да я държи в обятията си. — И че без чичо ти Джок Бенхойл ще се разпадне.

— Казах, но размислих. Ще почакаме една година да видим как ще потръгнат нещата.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Не зная — поклати глава той, все още объркан от причините за внезапната промяна в поведението си. — Може би пожарът. Може би човек не осъзнава какво значи за него дадено нещо, докато не е застрашен да го изгуби. В онази нощ си представих как всичко изгаря. Ти не беше там, но само по божия милост голямата къща не се запали и не изгоря. По-късно, през нощта, излязох в градината и се загледах в къщата. Тя си стоеше здрава и читава, с хълмовете отзад и казвам ти: не съм бил по-благодарен за нещо през целия си живот.

— Но кой ще се грижи за Бенхойл?

— Роди и Дейви Гътри. Ще наемем и още един човек за помощник.

— Роди?

— Да, Роди. Нали ти самата отбеляза, че Роди е по-сведущ и по-загрижен за земята от който и да било от нас. Той колкото знае за Бенхойл, аз не мога да науча и за сто години. Единствената причина, че не е участвал по-дейно в работата преди, е леността му, а и това, че Джок мислеше заради него. Имам чувството, че без Джок и със сериозна работа на главата, Роди може да остави пиенето и всички ни да изуми.

— Къде ще живее?

— В голямата къща с Елън. Това блестящо решение премахва всичките ми проблеми. Те разбира се ще се карат за щяло и нещяло както винаги. Но голямата къща е достатъчно голяма, за да има място и за двама им, без да се избият. — Джон се замисли. — Поне искрено се надявам да е така — добави той.

— Наистина ли вярваш, че начинанието ти ще успее?

— Казах ти, давам му година. Но мисля, че ще успее. Още повече че баща ми също мисли така.

— Откъде знаеш какво мисли баща ти? Той е в Колорадо.

— Обадих му се вчера сутринта и дълго говорихме за това.

Виктория се възхити.

— Каква сутрин си прекарал само — на телефона.

— Свикнал съм. В службата цял ден говоря по телефона.

— Дори и така да е, аз не бих се сетила да позвъня на някого в Колорадо.

— Трябва да опиташ.

Значи поне засега Бенхойл ще продължи да живее. Може би Джон беше прав: Роди щеше да се съживи. В края на краищата той бе само на шейсет. Може би Роди ще се превърне в голям любител на чистия въздух, ще сече дървета и ще се катери по хълмовете, ще отслабне, ще загори от слънцето и ще влезе във форма. Това предположение не беше особено убедително, но не можеше да се отрече, че в известен смисъл бе възможно. А като живее в голямата къща, може би няма да е трудно да убедят Роди да възобнови социалния си живот. Да прави по някое друго парти вечер, да кани гости. Елън ще махне покривките от мебелите в салона, ще закачи завесите. Ще запалят огъня в камината и гостите във вечерни облекла ще се разположат в салона, докато Роди свири на пианото и пее старите си песни.

— Знам, че ще успее. Трябва да успее — каза Виктория.

— Сега, след като обсъдихме Бенхойл и Оливър Добс, можем да поговорим за по-важни неща.

— Какви например?

— Например за нас двамата. — Лицето на Виктория доби бдително изражение, но преди да възрази, Джон продължи твърдо: — Мислех, че няма да е лошо, ако започнем отначало. Струва ми се, че откакто се срещнахме първия път, все се разминаваме, и чак сега, след толкова време и премеждия, успяхме да влезем в крак един с друг. Първото нещо, което трябва да се поправи, е, че досега не съм те водил на ресторант. Затова си помислих, че щом пристигнем в Лондон, можем да отидем някъде на вечеря. Но ако не ти се ходи веднага, ако искаш да се преоблечеш, ще те закарам у вас и по-късно ще мина да те взема. Или пък можем да отидем до нас, да пийнем и после да идем на ресторант. Вариантите, както виждаш, са безброй. Единственото постоянно нещо е, че ще бъдем двамата. Аз не искам да се сбогувам. Разбираш ли?

— Джон, не искам да ме съжаляваш. Няма нужда да си толкова мил.

— Всъщност — отговори той — аз не съм мил. Аз съм безкрайно егоистичен, защото желая това да стане повече от всичко на света. Знаех, че някой ден пак ще се влюбя. Не предполагах, че ще стане точно по този начин. Нито пък мислех, че ще е толкова скоро. Но не искам отново да се забъркваш в нова връзка, преди да си имала време да си поемеш дъх, да се огледаш и въобще да свикнеш с мисълта.

Не искам да се сбогувам.

Виктория си помисли, че ако това беше филм, в този миг щеше да засвири най-сладникавата музика. Или щяха да избухнат звезди, или да покажат слънцето, грейнало в отрупани с цвят ябълкови клони. Но нямаше нищо такова. Само една кола, мракът наоколо и мъжът, с когото вече бяха стигнали толкова далеч.

— Знаеш ли, никога не съм срещала по-мил човек от теб — замислено каза тя.

— Като за начало е добре — рече Джон. Те се погледнаха. Виктория се усмихна, той наведе тъмнокосата си глава и целуна усмихнатите й устни. После отдръпна лицето си, обърна се към кормилото, завъртя ключа и запали мощния двигател. Колата потегли. Скоро стигнаха до кръстовището, където свършваше тихият селски път и започваше магистралата. Колата мина през един тунел и се изкачи по извитата лента до шосето. Зачакаха да се включат в тройния поток автомобили, който се носеше на изток.

Виктория рече:

— Когато бяхме у семейство Арчър, изведнъж разбрах, че не искам да се сбогувам с теб. Но никога не съм предполагала, че и ти няма да искаш да се сбогуваш с мен.

В колоната отпред се появи празнина. Джон плавно включи алфа ромеото на скорост. Шумът на двигателя се промени и колата потегли.

— Сигурно да не искаш да се сбогуваш и да обичаш са едно и също нещо — каза Джон.

Пред тях се ширеше равният път към Лондон.