Розамунде Пилхер
Диво биле (2)

II
Петък

Според Виктория Брадшоу най-изморителното нещо на света бе безделието. Това беше значително по-изморително от твърде многото работа и днешният ден чудесно го показваше.

Февруари е лош месец за търговия с дрехи. Виктория смяташе, че февруари е лош месец за продажба на каквото и да било. Коледа беше отминала, от януарските продажби бе останал само отвратителният спомен. Сутринта денят започна обнадеждаващо — с малко слънце и лек скреж, но в ранния следобед се заоблачи и стана тъй студено и влажно, че разумните хора си стояха по домовете край камините и радиаторите, решаваха кръстословици, печаха сладкиши или гледаха телевизия. Времето не ги подтикваше да обновяват гардеробите си за пролетта.

Стрелката на часовника пълзеше към пет. Мрачният следобед бързо преминаваше в нощ. На извитата витрина на магазина имаше надпис: САЛИ ШАРМАН. Отвътре надписът се виждаше обърнат, като букви в огледало, а зад тези йероглифи и отвъд завесата на дъжда се простираше Бийчам Плейс. Минувачи с чадъри, блъскани от вятъра, се бореха с торбите си с покупки. Колона автомобили чакаше светофара на Бромптън Роуд да светне зелено. Една фигура, скрита под дъждобран, изтича по стълбите, втурна се през стъклената врата като беглец и заедно с нея отвън нахлу студен въздух.

Беше Сали с черния си шлифер и огромната червена лисича шапка.

— Какъв ден само! — възкликна тя, после сви чадъра, свали ръкавиците си и започна да разкопчава шлифера.

— Как мина? — попита Виктория.

Сали бе прекарала следобеда в компанията на млад дизайнер, който беше решил да се захване с търговия на едро.

— Не беше лошо — отговори тя, докато окачваше шлифера си на закачалката, за да окапе. — Дори интересно. Свежи идеи. Добри цветове. Доста стилно облекло. Учудих се. Мислех си, че като е толкова млад, ще предложи само дънки и широки работни ризи, но въобще не беше така.

Тя свали шапката си, отърси я от дъжда и вече заприлича на себе си — както винаги слаба и елегантна. Тесни панталони, пъхнати във високи ботуши, мрежест пуловер, който на всеки друг би изглеждал като вехт парцал, но на Сали й стоеше страхотно.

Беше започнала кариерата си като модел и още не беше изгубила стройната си фигура, нито пък характерно издадените си фотогенични скули. От модел тя се прехвърли в редакционната колегия на модно списание, а по-късно, като използва познанието, връзките си и вродения си усет към бизнеса, отвори собствен магазин. Беше почти четиридесетгодишна, разведена, твърдоглава, но с много по-добро сърце, отколкото й се искаше да мислят хората. Виктория работеше при нея вече около две години и много я харесваше.

Сали се прозя.

— Как мразя официалните обеди. Като ме хване алкохолът, и целият ми ден отива на кино.

Тя бръкна в бездънната си торба, извади оттам вестник и кутия цигари и ги хвърли върху стъкления щанд.

— Как беше тук?

— Нищо особено. Продадох бежовата рокля. Една жена се чуди половин час над шареното палто, после си тръгна и обеща да си помисли. Смущавала я яката от норка. Каза, че била защитник на животните.

— Кажи й, че ще я сменим с изкуствена.

Сали мина през завесите в малката канцелария в задната част на магазина, седна на бюрото и започна да отваря пощата.

— Знаеш ли, Виктория — обади се тя — сега е много подходящо да си вземеш някоя и друга седмица отпуск. Скоро търговията ще живне и няма да мога да те пусна. Освен това не си почивала не знам откога. Само дето февруари не е особено приятен за ваканция. Но можеш да отидеш на ски или при майка си в Сотогранде. Как е в Сотогранде през февруари?

— Мисля, че е дъждовно и ветровито.

Сали вдигна поглед.

— Значи не искаш две седмици почивка през февруари — рече тя примирително. — Разбирам по гласа ти.

Виктория не отговори. Сали въздъхна.

— Ако имах майка с разкошна къща в Сотогранде, щях да ходя при нея всеки месец, щом се появи възможност. А и ти изглеждаш така, сякаш се нуждаеш от почивка. Каква си мършава и бледа! Съвестно ми е като те гледам, все едно че съм те уморила от работа. — Тя отвори друг плик. — Мислех, че сме платили сметката за тока. Сигурна съм, че я платихме. Трябва да е станала грешка в компютъра. Сигурно е откачил. Тези неща се случват и с компютрите.

За радост на Виктория въпросът за отпуската в края на февруари бе забравен. Тя взе вестника, който Сали донесе, и понеже нямаше какво да прави, го запрелиства небрежно, а погледът й бегло пробягна по обичайните съобщения за малки и големи бедствия: наводнения в Есекс, заплаха от голям пожар в Африка, английски граф на средна възраст се жени за трети път, в театър „Форчън“ в Бристол вървят репетициите на новата пиеса на Оливър Добс „Огъната монета“.

Странно как забеляза тази незначителна новина, сбутана в дъното на последната колонка от раздела „Забавления“. Нямаше заглавие. Нито снимка. Само името на Оливър. Но то грабна погледа й като вик, като нещо познато, изскочило на фона на дребните буквички.

— … Последно предупреждение! Ама че нахалство! Да изпратят последно предупреждение, когато съм сигурна, че миналия месец им изпратих чек.

Виктория не отговори и Сали я погледна.

— Виктория? Какво си се вторачила?

— Нищо. Във вестника пише за един човек, когото познавах.

— Надявам се, че не влиза в затвора.

— Не. Той пише пиеси. Чувала ли си за Оливър Добс?

— Разбира се. Той пише за телевизията. Оня ден гледах една негова кратка пиеса. Той е авторът на сценария и на оня чудесен документален филм за Севиля. Какво пишат за него?

— В Бристол ще представят негова пиеса.

— Как изглежда той? — разсеяно попита Сали, тъй като мислите й бяха все още насочени към грешката на електрическата компания.

— Привлекателен е.

Това грабна вниманието й. Тя си падаше по привлекателни мъже.

— И теб ли привлече?

— Бях осемнайсетгодишна и лесно се влюбвах.

— Всички бяхме такива, скъпа, в дните на младостта. Последното не се отнася за теб. Ти все още цъфтиш, щастливке.

Сали изведнъж изгуби интерес към Оливър Добс, към последното предупреждение за тока, към деня, който сякаш нямаше край. Тя се облегна и се прозя.

— Що ли не затворим и не се приберем! Слава Богу, че има почивни дни. Истинско щастие е два дни да нямаш никаква работа. Тая вечер ще кисна в горещата вана и ще гледам телевизия.

— Няма ли да излизаш?

Личният живот на Сали беше едновременно объркан и бурен. Тя имаше един куп ухажори, никой от които не подозираше за съществуването на другите. Като изкусен жонгльор Сали ги въртеше всичките и избягваше неудобството от неволното объркване на имената им, като ги наричаше „скъпи“.

— Слаба богу, не. А ти?

— Трябва да ходя на гости у едни приятели на майка ми. Не мисля, че ще е особено вълнуващо.

— Не се знае. Животът е пълен с изненади — каза Сали.

За Виктория едно от предимствата да работи в Бийчам Плейс бе, че магазинът се намираше близо до Пендълтън. Апартаментът на улица „Пендълтън“ принадлежеше на майка й, но Виктория живееше там. През повечето време й беше приятно да изминава разстоянието пеша. Напряко, по тесните задни улички ходенето й отнемаше едва половин час и представляваше приятно упражнение на чист въздух в началото и края на работния ден.

Тази вечер обаче беше толкова студено и мокро, че мисълта да тръгне пеш в ледения вятър и в дъжда й се стори непоносима. Тя наруши правилото си да не взема такси, предаде се без много съпротива на изкушението, и като повървя до Бромптън Роуд, спря една кола.

Заради затворените улици и задръстванията пътуването трая около десет минути по-дълго, отколкото ако беше тръгнала пеша, и струваше толкова много, че след като даде на шофьора банкнотата, Виктория го остави да изброи до една дребните монети от рестото. Слезе до арката, която отделяше уличката от шосето, така че повървя през локвите по мокрите павета, докато най-сетне стигна до убежището на синята си врата.

Отключи, пресегна се и светна лампата. Изкачи стръмните тесни стълби, застлани с изтъркан бежов килим, и влезе в малкия хол.

Остави чадъра и кошницата си и спусна пъстрите завеси. Нощта остана навън, а стаята изведнъж доби уютен и приятен вид. Виктория запали газовата камина и отиде в малката кухничка, за да свари вода за кафе. После включи телевизора, изключи го, пусна плоча на Росини и влезе в спалнята, за да си свали шлифера и ботушите.

Чайникът засвири, пригласяйки на Росини. Виктория си направи нескафе, върна се до камината, придърпа кошницата и извади вестника на Сали. Отвори на съобщението за Оливър Добс и новата му пиеса в Бристол. Бях осемнайсетгодишна и лесно се влюбвах, бе казала на Сали, но знаеше, че тогава беше и самотна, и уязвима, узрял плод, потръпващ на клончето, в очакване да падне.

И сред всички мъже, точно Оливър се бе озовал под дървото в очакване да я улови.

 

 

Осемнайсетгодишна и студентка първа година в колежа по изкуствата. Без познати, прекалено срамежлива и неуверена в себе си, Виктория се почувства едновременно и поласкана, и неспокойна, когато едно по-голямо момиче, може би от съжаление към нея, я покани ей така, между другото, на парти.

— Не знам какво ще е, но ми казаха, че мога да поканя, когото искам. Добре е да донесеш нещо за пиене, но няма страшно, ако не носиш нищо. Ще се запознаеш с тоя-оня. Ето ти адреса. Домакинът се казва Себастиян, но това няма значение. Ела, ако искаш. Може по всяко време, това също е без значение.

Виктория получаваше за пръв път подобна покана. Реши да не ходи. После се реши. Сетне се уплаши. Накрая обу чисти дънки, взе бутилка от най-хубавото червено вино на майка си и отиде.

Пристигна в Уест Кенсингтън и се озова в някакъв апартамент на най-горния етаж, стиснала бутилката вино в ръце, сред напълно непознати хора. Не бяха минали и две минути, когато някой каза:

— Колко мило. — И отнесе бутилката вино, но никой друг не я заговори. Стаята беше задимена, пълна с разгорещени брадати мъже и момичета със сивкави лица и дълги като водорасли коси. Имаше дори няколко мърляви бебета. Нямаше нищо за ядене, а след като се раздели с виното, и нищо приемливо за пиене. Не можа да открие момичето, което я покани, а беше твърде срамежлива, за да се присъедини към някоя от компаниите, които разговаряха насядали по пода на възглавници или върху единствения продънен диван, от чийто край стърчаха извити метални пружини. Не можеше да се реши да си вземе палтото и да си тръгне. Въздухът бе изпълнен със сладкия, тайнствен мирис на марихуана и Виктория се спря до прозореца, унесена в тревожни мисли за евентуална полицейска акция. Тогава чу някой да казва:

— Май не се познаваме?

Тя се извърна стреснато, тъй непохватно, че едва не събори питието на човека.

— О, съжалявам…

— Няма нищо. Не се разля. Поне не много — великодушно добави той.

Усмихна й се, сякаш това беше някаква шега, тя също, благодарна, че някой я заговори. Благодарна и за това, че сред цялата тая пропаднала компания, единственият човек, който й обърна внимание, не беше нито мръсен, нито потен, нито пиян. Напротив, имаше доста представителен вид. Дори привлекателен. Много висок, много слаб, с червеникава коса, която стигаше до яката на пуловера му, и страхотна брада.

— Ти нищо не пиеш — каза той.

— Не.

— Искаш ли нещо?

Тя отказа, защото не искаше, а и защото ако кажеше да, той можеше да тръгне да й носи нещо за пиене и да не се върне повече.

— Не ти ли харесва това? — Изглежда му беше забавно. Виктория погледна чашата в ръката му.

— Не зная какво е…

— Май никой не знае. Има вкус на… — той отпи една глътка и замислено, като професионален дегустатор, я задържа в устата си, после я глътна — … на червено мастило с анасон.

— Как ще се отрази на стомаха ти?

— Утре сутринта ще му мисля. — Той я погледна и замислено сбърчи чело. — Познаваме ли се?

— Не. Мисля, че не се познаваме. Казвам се Виктория Брадшоу. — Дори изричането на собственото й име я смути, но той очевидно не намери никаква причина за това.

— И с какво се занимаваш?

— Първа година съм в колежа по изкуствата.

— Това обяснява как си попаднала на тоя купон. Харесва ли ти?

Тя се огледа.

— Не много.

— Имах предвид колежа, но щом не ти харесва тук, защо не си тръгнеш?

— Мислех си, че няма да е много учтиво.

Той се засмя:

— Знаеш ли, в подобна компания не държат особено на учтивостта.

— Аз съм тук само от десет минути.

— А аз само от пет. — Той довърши питието си, като наведе назад забележителната си глава и изля остатъка от зловредната течност в гърлото си, все едно че пиеше вкусна студена бира. После остави чашата на перваза и рече: — Хайде да тръгваме. — Хвана Виктория под лакътя и умело я закара до вратата. Двамата излязоха, без каквото и да е извинение или сбогуване.

На мръсното стълбище отвън тя се обърна и каза:

— Нямах предвид това.

— Кое?

— Ами не исках и ти да си тръгваш. Исках аз да си тръгна.

— Откъде знаеш, че не съм искал да си тръгна?

— Но нали партито…

— Аз от тези партита съм се отказал преди милион години. Хайде, да подишаме чист въздух.

На тротоара, в нежния здрач на късната лятна нощ, тя отново спря.

— Вече всичко е наред.

— Какво значи това?

— Мога да взема такси и да се прибера.

Той се усмихна.

— Страхуваш ли се?

Виктория отново се смути.

— Не, разбира се.

— Тогава от какво бягаш?

— От нищо, просто…

— Искаш да се прибереш?

— Да.

— Не може.

— Защо?

— Защото отиваме да ядем спагети, ще си вземем една хубава бутилка вино и ти ще ми разкажеш за себе си.

Той спря минаващо такси. След това я напъха вътре. Упъти шофьора и около пет минути пътуваха в мълчание, после таксито спря и той я измъкна навън. Плати, след което я заведе до едно малко непретенциозно ресторантче с няколко маси, сбутани до стените, с въздух, натежал от цигарен дим и приятна миризма на готвено. Получиха маса в ъгъла, където нямаше достатъчно място за дългите му крака, но той успя да се смести, така че да не спъва минаващите келнери. Поръча бутилка вино, поиска менюто, после запали цигара и отново се обърна към Виктория.

— Така…

— Какво така?

— Разкажи ми за себе си.

Тя неволно се усмихна:

— Аз дори не те познавам. Не зная името ти.

— Името ми е Оливър Добс. — Той продължи любезно. — Трябва да ми разкажеш всичко, защото аз съм писател. Истински публикуван писател, с издател и с превишен кредит и със задължението да слушам. Знаеш ли, хората не слушат достатъчно. Убиват се да дърдорят, но никой никого не слуша. Разбираш ли?

Виктория се сети за родителите си.

— Да, мисля, че разбирам.

— Виждаш ли? Ти мислиш. Ти не си сигурна. Никой не е сигурен в нищо. Трябва повече да слушаме, когато ни говорят. На колко години си?

— На осемнайсет.

— Когато те видях, помислих, че си на по-малко. До прозореца в оная отвратителна дупка изглеждаше на петнайсет. За малко да звънна на социални грижи и да им кажа, че едно малко непълнолетно момиченце обикаля само нощно време.

На масата се появи отворена еднолитрова бутилка вино. Той я вдигна и напълни чашите.

— Къде живееш?

— На Пендълтън Хюз.

— Това къде е?

Тя му обясни и той подсвирна.

— Гледай ти! Истинска дама от Найтсбридж. Не знаех, че и те ходят в колежи по изкуствата. Сигурно си ужасно богата.

— Разбира се, че не съм.

— Тогава защо живееш в този квартал?

— Защото там е къщата на майка ми, само че сега тя живее в Испания.

— Ама че интересно. И защо госпожа Брадшоу, живее в Испания?

— Тя не е госпожа Брадшоу, а госпожа Пали. Родителите ми се разведоха преди шест месеца. Майка ми се омъжи отново — за Хенри Пали, а той има къща в Сотогранде, понеже обича да играе голф по всяко време. — Виктория реши да разкаже всичко наведнъж. — Баща ми пък отиде да живее при свой братовчед, който притежава западнало имение в Южна Ирландия. Кани се да отглежда понита за поло, но е човек на големите планове и малкото действия, така че се съмнявам дали ще успее.

— И малката Виктория живее самичка в Лондон.

— Виктория е на осемнайсет.

— Да, зная. Стара и опитна. Сама ли живееш?

— Да.

— Не си ли самотна?

— Предпочитам да живея сама, отколкото с хора, които не се понасят.

Той направи гримаса.

— Родителите са същински ад, нали? И моите също, но още не са стигнали до такова окончателно нещо като развода. Гният в отвратителния Дорсет и за всичко — за закъсалото си положение, за цената на бутилка джин, за това, че кокошките не снасят, обвиняват или мен, или правителството.

— Аз харесвам родителите си. Само дето те престанаха да се харесват.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не. Сама съм.

— И няма кой да се грижи за теб?

— Аз добре се грижа за себе си.

Оливър я погледна невярващо.

— Аз ще се грижа за теб — царствено обяви той.

След тази вечер Виктория не го видя цели две седмици и й стана ясно, че той повече никога няма да се появи. В една петъчна вечер тя се чувстваше толкова отвратително, че насила си наложи да изчисти апартамента, което беше съвсем излишно, а после реши да си измие косата.

Стоеше коленичила до ваната с глава под душа, когато чу да се звъни. Зави се с една хавлия и отиде да отвори. Беше Оливър. Виктория толкова се зарадва, че избухна в сълзи, а той влезе, затвори вратата и веднага я взе в обятията си, там, до стълбите и изтри лицето й с края на хавлията. След това двамата се качиха горе, той извади бутилка вино от джоба на якето си и наля две чаши. Седнаха край камината. Когато свършиха виното, тя отиде в спалнята да се облече и да среши дългите си руси коси, а Оливър седна на ръба на леглото и я гледаше. После я изведе на вечеря. Нямаше извинения, нито оправдания за двуседмичното му мълчание. Каза й, че е ходил в Бирмингам, и това бе всичко. На Виктория изобщо не й хрумна да го пита какво е правил там.

Постепенно това се оказа нещо нормално в тяхната връзка. Той идваше и си отиваше, влизаше и излизаше от живота й, непредсказуем, но и невероятно постоянен. Всеки път, когато се връщаше, тя не знаеше къде е бил. Може би в Ибиса, или може би беше срещнал някой, който има къща в Уелс. Той бе не само непредсказуем, но и странно потаен. Никога не говореше за работата си. Виктория дори не знаеше къде живее — казал й бе, че обитава приземен апартамент близо до Фулам Роуд. Той беше човек на настроението и на няколко пъти тя забеляза ужасяващи проблясвания на необуздан нрав, но всичко това й се струваше неизменна част от амплоато му на писател и истински творец. Освен това нещата имаха и друга страна. Той беше забавен, любвеобилен и тя се чувстваше чудесно в неговата компания. Все едно добър голям брат, който в същото време е и неустоимо привлекателен.

Когато не бяха заедно, Виктория си казваше, че той работи. Представяше си го пред пишещата машина, как съчинява и преписва, как изхвърля всичко, започва отначало и все не успява да постигне съвършенството, към което се стреми. Понякога той имаше малко пари, които харчеше за нея. Друг път нямаше и тогава Виктория пазаруваше и му готвеше в апартамента си, купуваше му бутилка вино и от малките пури, които той харесваше.

Имаше един лош период, когато Оливър все повече затъваше в блатото на унинието. Нищо не ставаше както трябва, нещата му не се продаваха, и тогава той се захвана с нощна работа в малко кафене, където трупаше мръсните чинии в автоматична миялна машина. После нещата взеха да се оправят, той продаде една пиеса на Индипендънт Телевижън, но продължи да мие чинии, за да припечелва за наема.

Виктория нямаше други приятели мъже и не й трябваха. Кой знае защо, тя никога не си представяше Оливър с други жени. Нямаше причини за ревност. Това, което получаваше от него, не беше много, но й стигаше.

За първи път чу за Жанет Арчър, когато Оливър й каза, че ще се жени.

Беше ранно лято и прозорците в апартамента й бяха отворени към уличката. Долу госпожа Тингли от номер 14 разсаждаше мушката в саксии, а човекът, който живееше две врати по-нататък, миеше колата си. Гълъби гукаха от покривите, а разлистените дървета притъпяваха далечния шум на колите. Двамата седяха до прозореца и Виктория шиеше копче на якето му. Копчето не се беше откъснало, но висеше и Виктория предложи да го зашие, преди да е паднало. Тя намери игла и конец, завърза възелче на конеца и вече беше прекарала иглата през изтърканото кадифе, когато Оливър рече:

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че ще се женя?

Виктория заби иглата в палеца си. Болката бе краткотрайна, но мъчителна. Тя внимателно извади иглата и загледа растящата, набъбваща капчица кръв. Оливър каза:

— Изсмучи я бързо, че ще ми капне на якето. — И понеже тя не го направи, той я хвана за китката и пъхна палеца й в устата си. Очите им се срещнаха. Оливър каза:

— Не ме гледай така.

Виктория погледна палеца си. Той пулсираше сякаш някой го беше ударил с чук.

— Не мога да гледам по друг начин.

— Тогава кажи нещо. Не ме зяпай като луда.

— Не знам какво трябва да кажа.

— Можеш да ми пожелаеш щастие.

— Аз не знаех… че ти… аз не знаех, че ти си… — тя се опитваше дори в този ужасен момент да бъде разумна, вежлива и тактична.

Оливър обаче ненавиждаше подобни заобикалки и я прекъсна грубо:

— Искаш да кажеш, че не си подозирала, че има и друга жена? Ако искаш да знаеш, и това дори звучи като реплика от старомоден роман. Каквито чете майка ми.

— Коя е тя?

— Казва се Жанет Арчър. Двайсет и четири годишно, добре възпитано момиче, с хубав апартамент, хубава кола и хубава работа. Вече четири месеца сме заедно.

— Мислех, че живееш във Фулам.

— Понякога, но напоследък не.

— Обичаш ли я? — попита тя, защото трябваше да знае.

— Виктория, тя е бременна. Родителите й искат да се оженя за нея, за да може детето да има баща. Това за тях е много важно.

— Мислех, че не обръщаш внимание на родителите.

— Не, ако са като моите, неуспели и хленчещи. Но точно тези родители имат страшно много пари. На мен ми трябват пари. Трябват ми, за да си купя време за писане.

Тя усещаше, че ще заплаче. Пръстът я болеше. В очите й напираха сълзи и за да ги скрие, тя наведе глава и се опита да зашие копчето, само че сълзите й потекоха, плъзнаха се по бузите и закапаха на едри капки по кадифеното яке.

Той отрони:

— Не плачи. — Сложи ръка под брадичката й и вдигна мокрото й лице.

— Обичам те — продума Виктория.

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Само че ти не чакаш дете.

 

 

Часовникът на камината я сепна, когато отмери със звънлив тон седем часа. Виктория го погледна невярващо, после погледна ръчния си часовник. Седем часа. Росини отдавна беше свършил, кафето на дъното на чашата беше леденостудено, навън още валеше, а след половин час трябваше да е на гости в Камдън Хил.

Връхлетя я обичайната паника за човек, който е изгубил представа за времето, и всички мисли за Оливър Добс временно се изпариха от главата й. Виктория скочи на крака. Тя отнесе забързано кафената чаша обратно в кухнята, пусна водата във ваната, отиде в стаята си, отвори гардероба и извади няколко тоалета, но нито един не й се видя подходящ. После затърси чорапи. Реши да повика такси. Сетне й хрумна да се обади на госпожа Феърбърн и да се извини, че има главоболие, но размисли, понеже семейство Феърбърн бяха приятели на майка й, бяха я поканили отдавна и Виктория не искаше да ги обиди. Тя влезе в изпълнената с пара баня, спря водата и сипа малко благовонно масло във ваната. Разнесе се ухание. Тя прибра дългата си коса в найлонова шапка, намаза лицето си с крем, после го попи с хартиена кърпичка. Топна се в парливата вода.

Петнайсет минути по-късно вече се обличаше. Черно копринено поло, отгоре — бродирана рокля. Черни чорапи, черни обувки с много високи токчета. Тя почерни гъстите си мигли, сложи си обици и се напръска с дезодорант.

Оставаше палтото. Дръпна завесите, отвори прозореца и се подаде навън, за да прецени времето. Беше много тъмно и все още ветровито, но дъждът изглежда бе спрял. Уличката долу беше тиха. Паветата лъщяха като рибни люспи, черни локви отразяваха светлината на старовремските улични лампи. Една кола зави под арката от шосето и пое бавно по уличката като дебнеща котка. Виктория се прибра, затвори прозореца и спусна завесите. Свали старото си кожено палто от закачалката на вратата, загърна се в лъскавите му гънки, провери за ключовете и портмонето, угаси камината и лампите и тръгна по стълбите.

Беше направила една крачка, когато се позвъни. „По дяволите“, викна тя. Сигурно госпожа Тингли идваше за мляко. На нея все й свършваше млякото. И ще иска да си поговорят. Виктория изтича по стълбите и отвори широко вратата.

Отсреща, под лампата, тъмнееше тайнствена кола. Голямо старо волво. От шофьора обаче нямаше и следа. Тя се позачуди и тъкмо се накани да огледа наоколо, когато от тъмните сенки до вратата безшумно излезе една фигура и Виктория едва не подскочи от уплаха. Мъжът изрече името й и тя се почувства тъй, сякаш се спуска ужасно бързо с асансьор от двайсетия етаж.

Вятърът отнасяше парче вестник по улицата. Тя чуваше биенето на собственото си сърце.

— Не бях сигурен, че още живееш тук.

Такива неща не се случват, помисли си тя. Не и на обикновените хора. Те стават само в книгите.

— Мислех си, че може би си се преместила. Дори бях сигурен, че си се преместила.

Тя поклати глава.

— Мина доста време — добави той.

Устата й беше пресъхнала.

— Да — отговори Виктория.

Оливър Добс. Потърси у него някаква промяна, но не забеляза нищо. Косата му беше същата, брадата, светлите очи, плътният му нежен глас. Дори носеше същите поизносени и небрежни дрехи, които подхождаха на високата му слаба фигура и изглеждаха дори елегантни.

— Ти май излизаш — каза той.

— Да. Закъснявам. Но… — Тя се дръпна от вратата. — Заповядай, влез на топло.

— Може ли?

— Да. Ала трябва да изляза — повтори тя, сякаш излизането беше спасителен изход от една възможно невъзможна ситуация. Виктория се обърна и тръгна пред него по стълбите. Той я последва, но после спря.

— Забравих си цигарите в колата.

Оливър излезе. Виктория зачака на средата на стълбите. След миг той се върна и затвори вратата след себе си. Тя влезе в стаята, светна лампата и застана с гръб към загасената камина.

Оливър огледа внимателно стаята, бледите стени, завесите на пролетни цветя, чамовия бюфет, който Виктория бе купила от един антикварен магазин и на който сама беше свалила боята, картините, книгите й.

Той се усмихна доволен.

— Нищо не си променила. Точно както си го спомням. Колко хубаво е да завариш нещо, което не се е променило. — Погледът му спря върху лицето й. — Мислех, че си заминала. Мислех, че си се омъжила и си се преместила. Бях сигурен, че някой непознат ще отвори вратата. А ти си тук. Истинско чудо.

Виктория усети, че нищо не може да каже. Загубих ума и дума, помисли си. Докато се съвземе, тя огледа стаята. Под библиотеката имаше шкафче с няколко бутилки.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Да, ще съм ти много благодарен.

Тя остави чантата си и клекна до шкафа. Шери, половин бутилка вино и малко уиски. Тя извади уискито.

— Не е много.

— Достатъчно е. — Той взе бутилката. — Аз ще налея.

Оливър изчезна в кухнята. Разполагаше се в апартамента като у дома си, сякаш едва вчера си беше тръгнал. Чу се дрънчене на чаши, пускане на чешма.

— Ти искаш ли? — извика той.

— Не, благодаря.

Оливър се появи с питие в ръка.

— Къде е това парти, на което отиваш?

— В Камдън Хил. У едни близки на майка ми.

— До късно ли ще продължи?

— Не мисля.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

Виктория едва не се засмя — Оливър Добс явно я канеше на вечеря в собствения й апартамент.

— Сигурно да.

— Тогава тръгвай, а аз ще те чакам тук. — Той забеляза изражението й и бързо добави: — Важно е. Трябва да говоря с теб. И то не набързо.

Звучеше зловещо, сякаш някой го преследваше — полицията или някой въоръжен с нож бандит.

— Не е нещо тревожно, нали?

— Не се безпокой! Нищо не се е случило. Имаш ли нещо за ядене? — делово попита той.

— Има супа. Бекон с яйца. Мога да направя салата. Или пък, ако искаш, можем да хапнем навън. Зад ъгъла има един гръцки ресторант, тъкмо го отвориха…

— Не. Не можем да излизаме. — Това прозвуча толкова категорично, че Виктория отново взе да се притеснява. — Не исках да ти казвам веднага, докато не разбера какво е положението при теб. Работата е, че в колата има още някой. Двама сме.

— Двама ли? — тя си представи някоя любовница, пиян приятел, дори куче.

В отговор Оливър остави чашата си и за пореден път слезе по стълбите. Отвори вратата и стъпките му прекосиха уличката. Виктория излезе на площадката и зачака той да се върне. Беше оставил вратата отворена и когато влезе отново, я затвори внимателно с крак, а в ръцете си носеше едно едро заспало момченце.