Джек Лондон
Чудото на жената (8)

VIII.

Новото положение на Дим беше пълно с неудобства. Повече от всякога той срещаше Лабискви. Каквато беше кротка и невинна, откровеността на любовта й беше страшна. Всеки от погледите й беше като милувка. Двадесет пъти той едва не й заговори за Джой Гастел и двадесет пъти смелостта му липсваше. Най-голямата опасност беше чудната хубост на Лабискви. Видът й беше чаровен. При все че сам се презираше за всеки миг прекаран при нея, тия мигове му бяха много скъпи. За пръв път през живота си той опознаваше отблизо жена. Душата на Лабискви беше тъй ясна, тя беше толкова невежа и невинна, че го смущаваше. Тя имаше в себе си цялата основна доброта на своя пол. Нито условностите на опитността, нито лъжливия инстинкт на нуждата да се защищава не бяха я унизили. Той си припомняше теориите на Шопенхауер и беше принуден да заключи, че философът на скръбта се лъжеше. Когато човек познава една жена така, както Дим беше познал Лабискви, можеше да счита за болни всичките женомразци.

Лабискви беше хубава, но все пак, като я гледаше, Дим мислеше за Джой Гастел. Джой беше скромна, сдържана, притежаваше всичките прелести, с които цивилизацията украсява жената. Обаче чрез каприза на въображението и подпомогнат от нагледния пример на Лабискви, Джой му се струваше лишена от въображение и двете момичета му се виждаха равни само по еднаквата им доброта. Едната правеше да изпъква другата и Дим се научи да цени всичките жени заради душата на Лабискви.

Той се научи също да познава сам себе си. Събираше всичките си спомени за Джой Гастел и знаеше, че я обича. И все пак нравеше му се обществото на другата. Това чувство не беше ли любов? Как да му даде друго име? Той се засрами до дъното на душата си, като откри в себе си тоя стремеж към многоженство. Той беше слушал някога в ателиетата на Сан Франциско приятели да спорят върху възможността за един мъж да обича едновременно две, па дори и три жени. Тогава той бе на противно мнение. Как би могъл да мисли иначе, докато не беше изпитал подобно състояние?

Сега той обичаше две жени съвсем искрено: убеден в някои моменти, че предпочита Джой Гастел, а в други със същата сигурност мислеше, че храни по-нежни чувства към Лабискви.

— Във вашата страна трябва да има много жени — му каза тя един ден. — И понеже те обичат мъжете, много са обичали и вас. Вярно ли е?

Той не знаеше какво да отговори.

— Вярно ли е? — настоя тя.

— Аз не съм женен — отговори той уклончиво.

— А няма ли някоя друга да ви обича? Една Изолда там далече, зад планините?

В такива мигове Дим се считаше за подлец. Той излъга. Съжаляваше, но не можеше да й каже истината. Той поклати отрицателно глава със снизходителна усмивка за нейната нескромност и лицето му изрази повече нежност, отколкото той искаше, като видя Лабискви преобразена от радост.

Той успяваше да намери извинения за скритостта си. Доводите му не бяха може би съвсем честни, но той нямаше спартанската смелост да нанесе на тая жена удар, който би й разбил сърцето.

Освен това и Снас го стесняваше много. Никаква подробност не избягваше от черните му очи и в думите си той влагаше особен смисъл.

— Никой не желае да види дъщеря си омъжена — казваше той на Дим — поне никой чувствителен човек. Това измъчва. Самата мисъл за това измъчва ви казвам аз. И все пак, следвайки естествения закон на живота, Маргарет ще трябва един прекрасен ден да се ожени.

Настъпи мълчание и Дим за хиляден път се попита каква ли можеше да бъде одисеята на Снас.

— Аз съм твърд и жесток — продължи последният. — Обаче съм справедлив, а законът си е закон. Дори за моя народ от диваци, аз съм едновременно и закон и съдия. Никой не оспорва моята воля. Но аз съм баща и чувствителността трови живота ми.

Какво целеше той с тоя монолог? Дим не можа да узнае, защото той бе прекъснат от веселия смях в съседната палатка, дето Лабискви играеше с едно вълче наскоро уловено. Израз на скръб сгърчи лицето на Снас.

— Трябва и това да се изтърпи — прошепна той скръбно. — Маргарет трябва да се омъжи и вашето присъствие тука е щастие за нас. Не се надявах никак на Четири Очи, а колкото се отнася до Мак Кан, толкова малко вярвах в него, че го дадох за мъж на една индийка, която напразно беше палила своя факел двадесет години наред. Ако вие не бяхте тука, щях да дам дъщеря си на един индиец, Либах щеше да бъде баща на моите внучета.

В тоя миг Лабискви излезе от палатката с вълчето на ръце и се приближи до двамата мъже, сякаш привлечена от някакъв магнит, с очи препълнени с любов, която не умееше да скрие.