Джек Лондон
Чудото на жената (13)

XIII.

Беше през една съвършено тиха утрин; небето беше ясно и синьо и снегът блестеше под слънчевите лъчи. Край един просторен наклон те се движеха като изморени призраци в някакъв мъртъв свят. Никакво подухване на ветрец не нарушаваше страшното и ледено спокойствие. Върхове далечни със стотици мили чертаеха гръбнака на скалисти планини и изглеждаха толкова ясни, сякаш се намираха на няколко километра оттам.

— Нещо ще ни се случи — пошепна Лабискви. Нямате ли някакво предчувствие? Тук, там, навсякъде. Всичко ми се струва странно.

— Аз треперя, но не от студ, нито от глад — отговори Дим.

— Нали в главата и сърцето? — извика тя възбудена. — И аз усещам същото.

— Не, не чувствата ми са засегнати — обясни Дим. — Като че ли ледени игли ме пронизват. Това е някакъв нервен студ.

След един миг те се спряха, за да си отдъхнат.

— Не мога да различавам върховете — каза Дим.

— Въздухът стана тежък и гъст — констатира Лабискви. — Едва дишам.

— Има три слънца — изръмжа с дрезгав глас Мак Кан, който залиташе, вкопчен за тоягата си.

Наистина, от всяка страна на слънцето се виждаше още по една звезда.

— Пет са — извика Лабискви.

Докато гледаха, струваше им се, че и други се образуват и изпущат лъчи.

— Велики Боже! Небето е пълно със слънца! — изрева Мак Кан, изплашен.

Изведнъж той зави от изненада и болка.

— Нещо ме бодна — изпъшка той.

После дойде ред на Лабискви да извика и Дим също усети по бузата си едно студено бодване, което после го парна като киселина. Той си спомни за морските бани, когато му се случваше да бъде наранен от отровните жилки на рибите, наречени „португалски броненосци“. Усещането беше същото и той неволно прекара ръка по лицето си, за да махне това, що го нараняваше.

В тоя миг се чу гърмеж, странно заглушен. На долната част на наклона младите индийци, прави на ските си, откриха огън.

— Разпръснете се — заповяда Дим — и катерете се бързо. Ний сме почти на върха. Те са на четвърт миля от горе на долу и ний можем да ги надминем с една или две мили преди те да почнат да слизат по другия склон.

Под невидимите игли, с които въздухът бодеше и гореше лицата им, тримата се пръснаха по снега и ускориха изкачването си.

— Щастливи сме — каза Дим запъхтян, — че четирима от тях имат стари пушки, а само петият има Винчестер. Освен това слънцата им пречат да се прицелват добре.

— Баща ми е ядосан — каза младата мома — дал им е заповед да убиват.

— Колко е чудноват гласа ви, сякаш иде много отдалече!

— Покрийте си устата — извика изведнъж Лабискви — и не говорете. Зная какво е това. Покрийте си устата с ръкава, ето тъй, и нито дума повече.

Пръв падна Ман Кан, стана с мъка. Падаха много пъти, преди да стигнат до хребета. Мускулите им отказваха да се подчиняват на волята, а телата им бяха обзети от вцепенение и умора, причината на която не можеха да разберат. От горе на долу те виждаха младите индийци също да се клатушкат и да падат по наклона.

— Те никога не ще стигнат дотука — каза Лабискви. — Това е „бялата смърт“. Чувала съм да говорят за нея нашите старци. Сега ще се спусне мъгла, различна от всички други мъгли, които сте видели. Мъгла или студен пушек. Редки са тия, които са оставали живи след такава мъгла.

Мак Кан едва пъхтеше и се задушваше.

— Покрийте си устата — му заповяда Дим.

Изведнъж отвсякъде ги заобиколиха светкавици и привлякоха погледа им към многото слънца. Те ги видяха как потъмняват и се забулват. Атмосферата се изпълни с дребен огнен прах, който покриваше съседните скали. Младите индийци, които се мъчеха да ги настигнат, изчезнаха в тая фантастична мъгла.

Мак Кан беше клекнал на ските и закрил с ръце очите и устата си.

— Хайде, тръгвай! — му каза Дим.

— Не мога да мръдна — отговори той и свитото му тяло се опита да се заклати.

Дим, който едва успяваше да се отърси от обхваналата го летаргия, се приближи с мъка до човека. Съзнанието му беше съвсем ясно; само тялото му беше засегнато.

— Оставете го! — пошепна тихо Лабискви.

Но Дим с едно усилие на волята си успя да вдигне ирландеца и да го постави с лице към дългия наклон, по който щяха да слизат. После той го бутна напред и Мак Кан, направлявайки и забавяйки плъзгането с тоягата си, проникна в облака от диамантен прах.

Дим погледна Лабискви, която се усмихна, при все че беше готова да се строполи. Той й направи знак да тръгне, но тя се приближи до него и един до друг те се спуснаха към бодлите на ледения огън.

При все че се стягаше колкото можеше, Дим, увлечен от тежестта си, се принуди да я остави назад. Той лете дълго време със страшна бързина и се спря на една хоризонтална плоскост с грапава повърхност. Той се задържа там, докато тя дойде при него и те продължиха да слизат заедно по един не много стръмен наклон, който скоро се свърши.

Вцепенението им се усили. С най-големи усилия на волята те вървяха като охлюви. Те отминаха отново Мак Кан, отново клекнал на ските си и Дим, без да се спира, го вдигна с помощта на тоягата си.

— Да спрем сега — каза с мъка Лабискви. — Да спрем или ще умрем. Трябва да се скрием, старците така казваха.

Без да губи време да откопчва каишите, тя ги отряза. Дим направи същото и след един последен поглед към феерията на „бялата смърт“ и смешните слънца, те се покриха с кожите, сгушени един до друг.

Те усетиха, че Мак Кан се спъва от тях и пада, после чуха слаби стенания и клетви, скоро задавени от силна кашлица; най-после той се притисна до тях и се покри с кожите си. Тогава те започнаха да се задушват, разтърсвани от пристъпите на суха кашлица — конвулсивна и невъзможна за задържане. Пулсът им стана по-бърз и ги втресе.

Силните и чести пристъпи се увеличаваха към средата на следобеда. После започнаха да се успокояват и те можаха малко да поспят.

Обаче кашлицата на Мак Кан продължаваше да се влошава и по пъшканията и виковете, разбраха, че той бълнува.

По едно време Дим поиска да махне покривките, за да види в какво състояние е Мак Кан, но Лабискви не му позволи.

— Не — каза тя с молба. — Да се откриеш, значи смърт. Облегнете лицето си на моята дреха, дишайте тихо и не говорете. Направете като мене.

Те прекараха нощта в дрямка, пресичана от пристъпи на кашлица, които се предаваха от един на друг. Малко след полунощ, според пресмятането на Дим, Мак Кан се закашля за последен път. След това той издаваше само глухи стенания.

Дим се събуди от една целувка на Лабискви. Той беше в прегръдките й, главата му почиваше на гърдите й. Младото момиче заговори; веселият й глас отново бе придобил обикновения си звук и не беше вече глух, като вечерта.

— Съмна се — каза тя, като повдигна леко покривките. — Вижте, о, моя любов! Светло е вече. Ний останахме живи и кашлицата престана. Ний можем да видим света, но аз ще бъда щастлива да остана завинаги така. Часът, който току-що прекарах ми е мил. Бях будна и мислех за вас, за да ви обичам.

— Не чувам вече Мак Кан — каза Дим. — Ами какво стана с младите войници, те не можаха да ни настигнат?

Той отхвърли завивките и видя на небето само едно слънце, нормално и единствено. Тих ветрец, в който още се чувствуваше студ, полъхваше и обещаваше по-милостиви дни. Светът бе взел отново обикновения си вид.

Мак Кан лежеше на гръб; лицето му, почерняло от пушека и немито от дълго време вече, беше замръзнало и твърдо като мрамор. Лабискви не се трогна от тая гледка.

— Вижте! — каза тя изведнъж. — Една птица на снеговете. Хубаво предсказание.

Индийците бяха изчезнали. Те или бяха загинали по другия склон, или се бяха отказали от преследването.