Джек Лондон
Чудото на жената (14)

XIV.

Оставаха им толкова малко провизии, че не смееха да изяждат и една десета от онова, което би трябвало да изядат, нито стотна от онова, което би им се искало. През следващите дни те продължиха да вървят като на сън — чувството за самозапазване се бе притъпило у тях от скитане из самотата на планините. Усилията им бяха несъзнателни, автоматични. Те се мъчеха да намерят пътя към запад, а долините и недостъпните планински вериги ги отхвърляха към север или юг.

— Няма никакъв проход към юг — казваше Лабискви. — Старците знаеха добре. Към запад, все към запад трябва да вървим.

Бяха се отървали от преследването на индийците, но не и от преследването на глада. Настъпи един студен ден, през който заваля сняг не на парцали, а на ледени кристали, едри като пясъчни зърна, и валя непрекъснато три дни и три нощи. Невъзможно бе да се върви по-нататък, преди пролетното слънце да направи да се образува кора по повърхността; те стояха на едно място, увити в кожите и понеже си почиваха, намалиха още повече дажбите си.

Тия дажби бяха толкова малки, че едва успяваха да успокояват свиванията на стомасите им. Лабискви, почти в безсъзнание, възбудена от вкуса на храната, нададе пискливи звуци, като животно, хвърли се на дажбата си за другия ден и я тури в устата си.

Тогава Дим видя сцена, която никога нямаше да забрави. Като стисна храната със зъбите си, тя се опомни, хвърли я и с юмрука си удари гневно виновната уста. Но впоследствие много други чудеса щяха да видят очите на Дим.

След като валя дълго сняг, излезе силен вятър, който шибаше с дребните ледени кристали. Вятърът духа през цялата нощ и когато Дим с блуждаещи очи и замъглена мисъл на другия ден видя ясното, безоблачно небе, помисли, че сънува.

Около него се възправяха върхове, ниски и високи, като самотни стражи или пък групирани, като събрани на съвет титани. И на всичките върхове се развяваха огромни снежни знамена, дълги хиляди стъпки, млечни облаци съставени от светлина и сянка, посребрени от слънцето.

— Очите ми видяха славата на Господа, който идва! — запя низко Дим пред снежния прах, който вятърът отвяваше към небето, като светливи копринени воали.

Той все гледаше; знамената все висяха по скалите и той все мислеше, че сънува, когато Лабискви се изправи всред кожите.

— Аз сънувам, Лабискви — каза той. Сънувате ли и вие в моя сън?

— Това не е сън! — отговори тя. Старците са ми разправяли за тия явления. След това ще дойде пролетният вятър и ний ще живеем и ще намерим заслужена почивка.