Джек Лондон
Чудото на жената (4)

IV.

Малко по-късно Дим направи обиколка из лагера, където всеки беше зает с някаква работа. Една група ловци се бяха върнали и всеки от тях бързаше към своето огнище. Жени и деца тръгваха с празни шейни; други се връщаха и дърпаха заедно с кучетата коли, натоварени с току-що убити и вече замръзнали животни. При все че беше началото на пролетта, студът беше още силен и тия сцени се разиграваха при тридесет градуса под нулата. Нямаше тъкани платове. Всички бяха облечени в кожи. Деца минаваха с лъкове в ръка и кутии със стрели с костени върхове. Дим забеляза няколко ножа за одиране от кокал или камък, закачени на пояса или в ножници, окачени на шията. Жените бяха заети около огньовете с опушване месо и носеха на гърба си деца, които гледаха учудено и смучеха парчета тлъстина. Кучета, близки роднини на вълците, се трупаха около Дим, държани на почетно разстояние от късата му дебела тояга, и душеха тоя чужденец, чието присъствие търпяха само от страх пред тоягата.

Той срещна най-после, усамотен всред другите, един лагер, за който предположи, че е на Снас. При все че не изглеждаше направен за постоянно, той беше обширен и солидно уреден. Купчина дрехи и бали от кожи бяха натрупани на дървен одър, дето кучета не можеха да достигнат. Голямо платнище отделяше един ъгъл, дето човек можеше да се отдели, да разговаря или да спи. До него се издигаше копринена палатка, от рода на тия, които изследвачите и охолните ловци на едър дивеч обичат. Дим, който никога не бе виждал подобна палатка, се приближи, за да я разгледа. В тоя миг платното се повдигна и едно младо момиче излезе. Движенията му бяха толкова живи, тя тъй внезапно изскокна, че се стори на Дим като някакво видение. Същото впечатление й направи и той и няколко време те се разглеждаха взаимно. Тя цяла беше облечена в кожи, но кожи толкова скъпи и тъй великолепно изработени, каквито младият човек не бе видял и на сън.

Тя бе отметнала качулката на горната си дреха, направена от бледо сребристи кожи. Пантофите й, с подметки от моржова кожа, бяха сглобени от сребристите крачка на много рисове.

Ръкавиците й с дълги маншети, ешарпът, чийто ресни висяха до коленете, и всичките кожи на костюма й имаха сребърен отблясък под студената светлина; а от всичката тая мекота се подаваше тънка и нежна шия, на която се крепеше руса глава с розово лице, сини очи, нежни розови уши и тънки кестеняви коси, които изглеждаха посипани тук-там със скреж.

Дим видя всичко това като на сън, после се овладя и вдигна ръка до шапката си. В същия миг учудения израз на младото момиче се превърна в усмивка и с грациозно и бързо движение, тя дръпна една от ръкавиците си и му подаде ръка.

— Как сте? — пошепна тя сериозно, с чудноват и прелестен акцент.

Гласът й, със сребрист звук, беше наслада за ухото на Дим, вече свикнал с грубите гласове на индийците.

Той едва промърмори няколко неловки фрази — спомени от светското му възпитание.

— Щастлива съм, че ви виждам — продължи тя бавно, търсейки думите си, а лицето й беше сякаш гнездо на усмивки. — Аз обаче съм англичанка като вас. Баща ми е шотландец. Майка ми е умряла. Тя беше французойка и англичанка, а също и малко индийка. Баща й бил важна личност в Компанията на Хъдсъновия залив. Брр!… Колко е студено!

Тя си сложи ръкавицата и потърка ушите си, които бяха побелели като алабастър.

— Да идем да се разговаряме при огъня. Името ми е Лабискви, а вашето?

Така Дим се запозна с Лабискви, дъщерята на Снас, която той наричаше Маргарет.

— Снас не е истинското име на баща ми — започна тя — то е само индийски прякор.

Дим научи тоя ден много работи, а още повече следните дни, когато лагерът се премести по следата на елените. Племето се състоеше от истински диви индийци; то беше същото, което Антон беше срещнал много години по-рано и от което беше успял да избяга. То беше тогава почти на западната граница на територията си, но напролет се изселваше към север и към изток.

При разни обстоятелства Снас, придружен от най-добрите ловци, бе пресичал планините към изток и стигнал още по-далече от езерата, дори до лошите страни. Там бяха намерили копринената палатка, която заемаше Лабискви.

— Тя е принадлежала на експедицията Милицент — Адбъри — довери Снас на Дим.

— О! Помня. Те бяха тръгнали да преследват мускусни волове. Помощната експедиция не намери следите им.

— А аз намерих самите тях, но мъртви.

— Никой нищо ли не знае за това?

— Никой никога не ще узнае! — потвърди Снас, шегувайки се.

— Но ако са били живи, когато сте ги намерили?…

— Щяха да останат при мене и моя народ…

— Обаче Антон ви е напуснал…

— Антон ли? Не си спомням това име. Отдавна ли е било това?

— Преди четиринадесет или петнадесет години.

— Тогава той е сполучил да се отърве! Е, да, признавам, че често съм се питал какво стана той. Наричахме го Дългия Зъб. Той беше мъж!

— Лаперл също е избягал, ето вече десет години!

Снас поклати глава.

— Той е намерил остатъци от вашите лагери; то беше лятно време.

— Твърде е възможно — отговори Снас. — През лятото ний сме на стотици мили към север.

Но Дим пропадна в опита си да узнае историята на Снас, преди той да дойде да живее в северните области. Той беше учен човек; обаче откакто се беше самозаточил, не беше чел нито книги, нито вестници. Той не знаеше нищо от световните събития и не проявяваше никакво желание да ги узнае. Слушал беше обаче да се говори за мините на Юкон и за откритото злато в Клондайк. Но никога изследвачите не бяха нахлували в неговото владение и той беше много доволен от това. Всъщност, външният свят сякаш не съществуваше; и той не търпеше никакъв намек за него.

Лабискви не можа да каже нищо повече на Дим. Тя беше родена из ловджийските земи и беше изгубила майка на шест годишна възраст. Тя си спомняше за голямата й хубост — говореше за нея разпалено и на няколко пъти даде да се разбере, че има някакви понятия за света, от който баща й се беше отделил. Но тя скриваше това, което знаеше, понеже бе разбрала от рано, че всеки намек по тоя повод прави стареца да побеснее.

Антон беше поверил на една индийка, че майката на Лабискви е дъщеря на един висш чиновник от Компанията за Хъдсъновия Залив. Индийката разказа това по-късно на Лабискви. Но тя никога не узна името на дядо си.

А колкото се отнася до Дани Мак Кан не трябваше и да се мисли, че от него може нещо да се узнае. Той не обичаше приключенията. След като беше тръгнал от Сан Франциско с един китоловен кораб, той бе избягал в Поант Бароу с трима другари. Двамата от тях умряха, а третият го изостави из страшния път към юг.

Преди да намери сила да тръгне отново, той бе живял две години с ескимосите и когато най-после се реши, един отряд от младите войници на Снас го пипна. Физически той бе дребен, с тъп изглед и болни очи; едничкият му идеал и тема за разговор беше връщането му в Сан Франциско и предишния му занаят — зидарството.