Алън Дийн Фостър
Пришълец (8)

Осма глава

Кафето успокои ако не мозъците, то поне стомасите им. Около тях „Ностромо“ работеше гладко, безразличен към мъртвия пришелец в стаза, който бе оставен в амбулаторията. Познати звуци и мириси изпълниха командната зала.

Далас разпозна някои от миризмите, характерни за различни членове на екипажа. Те не го смущаваха, а само го накараха да смръкне един-два пъти, за да е сигурен. На кораб с размерите на „Ностромо“ никой не чувстваше липсата на дезодоранти, нито възразяваше срещу употребата им. Затворени в метална бутилка на светлинни години от топлите светове и пречистените атмосфери, будните мозъци на екипажа бяха заети с по-важни неща, отколкото изпаренията на съседите си.

Рипли все още изглеждаше разтревожена.

— Какво те тормози? Още ли си ядосана от решението на Аш да отвори шлюза и да ни пусне вътре?

Гласът й бе изпълнен с безсилие.

— Как можа да го оставиш той да решава?

— Казах ти — спокойно обясни той. — Решението да се вкара Кейн вътре беше мое… О, ти имаш предвид запазването на трупа на пришълеца?

Тя кимна.

— Да. Твърде късно е да спорим за шлюза. Може и да съм сгрешила. Но редно ли е да държим това нещо на борда, мъртво или не, след всичко, което направи на Кейн?

Той се опита да я успокои.

— Не знаем със сигурност дали е направило нещо на Кейн, като изключим загубата на съзнание. Според инструментите нищо друго му няма. А колкото до задържането му на борда, аз просто управлявам този кораб. Аз съм само един пилот.

— Ти си капитанът.

— Титла, която е по-скоро почетна, отколкото даваща власт, и която не значи нищо в определени ситуации. Паркър може да отменя решенията ми по инженерните въпроси. А за всичко, свързано с науките, последната дума има Аш.

— И защо е така? — запита тя повече от любопитство, отколкото от огорчение.

— По същите причини както за всичко останало. По заповед на Компанията. Прочети собственото си ръководство.

— Откога това е нормалната процедура?

Вече взе да му кипва.

— Стига, Рипли. Това не е военен кораб. Много добре ти е известно, че стандартната процедура е това, което ти кажат да правиш. Този принцип включва независимост на различните отдели, например научния. Ако мислех, че може да не е така, не съм сигурен, че щях да кацна тук.

— Какъв е проблемът? Виденията за откривателските премии да не са увехнали пред призрака на един мъртвец?

— Знаеш, че не е това — отвърна той остро. — Няма премия, за която може да се жертва здравето на Кейн. Но вече е много късно. Кацнали сме тук и белята е станала. Виж какво, защо не ме оставиш на мира? Превозвам товари, само за да преживявам. Ако исках да съм истински изследовател и да скитосвам в търсене на откривателски премии, щях да се запиша в Граничния корпус. И да съм загубил главата си дузина пъти досега. Слава ли… благодаря, нямам нужда. Тя не е за мен. Единственото, което желая, е вторият ми офицер да оздравее.

Този път тя не отговори, а само поседя мълчаливо няколко минути. Когато се обади отново, горчивината й бе изчезнала.

— Ти и Кейн летите отдавна заедно, нали?

— Достатъчно, за да се познаваме един друг. — Гласът на Далас беше спокоен, а очите му гледаха в екрана.

— Какво ще кажеш за Аш?

— Пак ли започваш? — Той се огледа. Нямаше къде да избяга. — Какво за него?

— Същото. Каза, че познаваш Кейн. Познаваш ли и Аш? Пътувал ли си някога с него?

— Не. — Тази мисъл ни най-малко не притесняваше Далас — Този е първия път. Имал съм пет курса и дълги, и къси, с различни товари и с друг научен ръководител. Докато два дни преди да напуснем Тедус не го смениха с Аш.

Тя го погледна многозначително.

— Е, и какво? — сопна й се той. — Смениха също и стария ми административен офицер с теб.

— Аз не му вярвам.

— Благоразумно отношение. А пък аз… аз не вярвам на никого.

Време е, помисли той, да сменя темата. От това, което бе видял до тук, Аш беше добър офицер, може би малко скован, когато трябваше да е с групата. Но за пътувания, при които прекарваш в хиперсън по-голямата част от времето, освен пристигането и тръгването, не се изискваше хората да се сближават помежду си. Стига човекът да си върши работата, Далас пет пари не даваше за личността му. Досега не бе имал причина да се съмнява в компетентността на Аш.

— Какво задържа ремонта? — попита той.

Рипли погледна хронометъра си и набързо пресметна.

— Трябва да са привършили вече. Най-много да е останала фината проверка.

— Защо не ми го каза?

— Сигурна съм, че имат да довършват нещо, иначе те сами биха се обадили. Слушай, да не мислиш, че го усуквам заради Паркър?

— Не. Какво има да се прави още?

Тя въведе кратко запитване към компютъра.

— Все още нямаме видеовръзка с палуби В и С. Там изгоряха скенерите и трябва да се подменят изцяло.

— Хич не ми трябва да виждам палуба Б или В. Знам как изглеждат. Нещо друго?

— Резервното захранване изгърмя, малко след като се приземихме. Помниш ли проблема с вторичните двигатели?

— Но основните са оправени, нали? — Тя кимна. — Тогава това за резервните е пълна глупост. Можем да излетим и без тях, да се върнем към хиперсъня и по-скоро да си поемем отново пътя, вместо да се мотаем тук.

— Това разумно ли е? Имам предвид да излетим, без да сме оправили вторичните.

— Сигурно не. Ала искам да се махна, и то начаса. Ние разследвахме сигнала, нали така, и тук няма никой друг за спасяване, освен Кейн. Нека дойде някоя добре оборудвана експедиция на Компанията, за да копае около напуснатия кораб. На нас не ни плащат за това. Ние спазихме директивите. Това ми е предостатъчно. Време е да си обираме крушите.

Всеки пое функциите си в командната зала. Кейн и мъртвия пришълец бяха забравени. Всичко беше забравено, освен подготовката за излитане. Сега всички представляваха едно цяло. Личната враждебност и възгледи бяха потопени в желанието да откъснат влекача от земята и да се върнат обратно в чистия открит космос.

— Първичният двигател е включен — докладва Аш, върнал се от амбулаторията и отново заел мястото си.

— Вторичните все още не функционират, сър. — Рипли се мръщеше на червената сигнална лампа на пулта пред нея.

— Да, знам. Навигатор, готови ли сме?

Ламберт огледа приборите.

— Връщането на орбита е изчислено и въведено. Сега съгласувам позицията ни с рафинерията. Ей сега ще свърша. Ето. — Тя натисна последователно поредица бутони. Над главата на Далас светнаха числа.

— Това е достатъчно. Ще направим корекции горе, ако се наложи. Готови за излитане.

Обвит в досадния прах, „Ностромо“ започна да трепти. Над воя на бурята се извиси тътен, над хълмовете от лава се разнесе изкуствена гръмотевица, която разтресе шестоъгълните базалтови колони.

— Готови — каза Рипли.

Далас погледна към Аш.

— Как се държи корабът?

Научният ръководител прегледа показанията на уредите.

— Всичко работи нормално. За колко дълго, не мога да кажа.

— Достатъчно дълго, за да ни издигне. — Далас включи интеркома. — Паркър, как изглеждат нещата там долу? Ще успеем ли без включване на хипердвигателя?

Далас знаеше, че ако не преодолеят гравитацията с помощта на първичния двигател, ще трябва да включат хипердвигателя, за да ги измъкне. Но една или две секунди хипертяга ще ги изхвърли изобщо от звездната система. Това означаваше ново определяне на местонахождението и използване на скъпоценно време в будно състояние, за да се скачат с рафинерията. А времето в будно състояние означава въздух. Минутите се равняват на литри. „Ностромо“ не може да рециклира до безкрай оскъдния им запас от кислород за дишане. Когато дробовете им започнат да го отхвърлят, те ще трябва да се върнат в замразителите, независимо дали са намерили рафинерията или не.

Далас се замисли за огромната летяща фабрика, опитвайки се да си представи колко дълго ще трябва да я изплащат със своите почти еднакво скромни заплати.

Отговорът на Паркър беше обнадеждващ, ако не и насърчителен.

— Добре. Но не забравяй, това са само кръпки. Ще трябва да влезем в оборудван док, за да извършим нужния ремонт.

— Има ли опасност от нов пробив?

— Едва ли, освен ако не попаднем на твърде голяма турбулентност при издигането. Това може да избие новите клетки… и това ще бъде краят. Няма да успеем да ги закрепим още веднъж.

— Така че по-полека — добави Брет от мястото си в кабината на инженерния отсек.

— Разбрано. Ще внимаваме. Единственото, което се иска от нас, е да излезем от зоната на привличане на планетата, а после бихме изкарали на хипердвигател чак до Слънчевата система. Тогава проклетите клетки могат да скачат като пуканки, ако искат. Но докато не се издигнем и махнем оттук, ще трябва да ги пазите цели, дори ако се наложи да ги държите с голи ръце.

— Ще направим каквото можем — каза Паркър.

— Ясно. Тук командната зала, край. — Далас се обърна с лице към административния офицер на „Ностромо“. Сега Рипли изпълняваше задълженията и на извадения от строя Кейн. — Издигни ни на сто метра и прибери подпорите. — Той насочи вниманието си към своя пулт. — Аз ще държа кораба изправен.

— Издигане сто. — Рипли натисна бутоните.

Бученето навън се засили, когато влекачът се отлепи и издигна от изсушената, обвеяна с прах повърхност. Корабът увисна на сто метра над земята, като завихри праха под себе си. Масивните, подобни на крака опори, които бяха поддържали „Ностромо“, се прибраха гладко в металния му търбух.

До командната зала достигна лек трясък, потвърждавайки предупредителните сигнали на компютрите.

— Подпорите са прибрани — обяви Рипли. — Спускам щитовете. — Металните плоскости се плъзнаха и затвориха плътно гнездата на подпорите, като ги изолираха от прашинките и чуждата атмосфера навън.

— Готови — докладва Аш.

— Добре. Тъй като Кейн го няма, всичко е в твоите ръце, Рипли. Издигни ни.

Тя дръпна един двоен лост върху пулта на втория офицер. Шумът отвън вече бе станал оглушителен, въпреки че нямаше кой да го чуе и да се впечатли от способностите на човешкия род. Наклонен леко нагоре, „Ностромо“ потегли напред.

— Увеличавам ускорението — предупреди Рипли, като натисна още няколко бутона. — На път сме!

Понесен право към небето и непрекъснато увеличавайки скоростта си, влекачът внезапно отскочи напред. Мощните въздушни течения, които стискаха здраво жилавата метална кожа, нито забавиха космическия кораб, нито промениха курса му.

Вниманието на Ламберт беше насочено най-вече към един уред.

— Един километър. Продължаваме да се издигаме. Следваме курса. Излизане на орбита след пет минути и трийсет и две стотни. — Ако, рече тя на себе си, не се разпаднем дотогава.

— Изглежда добре — измърмори Далас, като следеше припокриването на две линии на екрана си. — Включи изкуствената гравитация.

Ламберт натисна превключвателя. Корабът сякаш се препъна. Стомахът на Далас запротестира, когато отслабващото привличане на малкия, отдалечаващ се зад тях свят беше заместено от силно и безмилостно притегляне.

— Включено — докладва Ламберт, когато вътрешностите й престанаха да се пренаместват.

Погледът на Рипли подскачаше от един екран на друг. Появи се леко отклонение и тя побърза да го коригира.

— Уредите показват неравномерно разпределение на тягата. Ще променя вектора. — Тя премести един плъзгач, наблюдавайки със задоволство как течната стрелка припълзя обратно на мястото си. — Компенсацията подейства. Задържам така. Стабилизирахме се.

Далас беше започнал да вярва, че ще се справят без излишни неприятности, когато страшен трус премина през залата. Той разпиля личните вещи и обезумелите мисли на екипажа. Трусът продължи само миг и не се повтори.

— Какво, по дяволите, беше това? — учуди се гласно Далас. В отговор се чу писукането на интеркома.

— Ти ли си, Паркър?

— Да. Имахме известни неприятности тук долу.

— Сериозни ли?

— Прегряване в десния квадрант. Направи си сам сметка.

— Можете ли да го оправите?

— Шегуваш ли се? Ще го изключа.

— Отново компенсирам неравномерната тяга — съобщи със сериозен тон Рипли.

— Закрепете ни, колкото да стигнем двойната нула — рече Далас в микрофона.

— А ти какво мислиш, че се опитваме да правим? — Интеркомът щракна и изключи.

В командната зала се долови лека промяна в бученето на двигателите. Никой не поглеждаше към съседите си от страх да не види отразени в тях собствените си тревоги.

Движейки се малко по-бавно, но все още прорязвайки без усилие кипящите облаци, „Ностромо“ продължи нагоре към космоса по курса за среща с дрейфуващата рафинерия.

 

 

За разлика от сравнително спокойната командна зала, инженерният отсек беше сцена на бясна дейност. Брет се бе пъхнал отново в една тръба, където се потеше и съжаляваше, че не е другаде.

— Откри ли го? — попита Паркър, стоящ отвън.

— Да. Така смятам. Прахът пак е задръстил проклетите смукатели. Сега прегрява номер две.

— Мисля да изключим тази бракма.

— И аз също. Отново трябва да се е откачил някой щит. Проклетите двигатели са твърде чувствителни.

— Не са проектирани да летят през подобни урагани — напомни Паркър на приятеля си. — Плюй върху него още две минути и ще се измъкнем.

 

 

Втори трус разклати залата. Вниманието на всеки беше приковано към уредите пред него. Далас помисли дали да не се обади в инженерния отсек, но после размисли и се отказа. Ако Паркър имаше да докладва нещо, щеше сам да го направи.

Хайде, хайде, подканяше безмълвно той. Давай, издигни се. Той си обеща, че ако Паркър и Брет задържат работещи първичните двигатели за още няколко минути, ще ги впише за премиите, за които постоянно мърмореха. Един уред на неговия пулт показваше, че изкуствената гравитация бързо спада. Още една минута, молеше се той, галейки несъзнателно с ръка близката стена. Само една минута още.

Като изскочи от короната от облаци, „Ностромо“ се втурна в открития космос. Минута и петдесет секунди по-късно индикаторът за гравитацията върху пулта на Далас стигна до нулата.

Това беше сигнал за малко непрофесионално, но сърдечно ликуване в залата.

— Успяхме. — Рипли се отпусна изтощена върху тапицираната облегалка на пилотското си кресло. — По дяволите. Успяхме.

— Когато усетихме първия трус и скоростта започна да намалява, не вярвах, че ще успеем — рече Далас с дрезгав глас. — Представих си как се разбиваме и разпръскваме на парчета по хълмовете из цялата околност. Можеше да стане същото, ако се бе наложило да включим хипердвигателя и да загубим рафинерията.

— Излишно безпокойство — каза Ламберт без усмивка. — Можехме отново да се приземим и останем там. Тогава щяхме да включим автоматичния сигнал за помощ на нашия маяк. Щяхме да си почиваме в хиперсън, докато някой друг екипаж щеше да има късмета да го извадят от замразителите, за да дойде нас да ни спасява.

Не споменавай още нищо за премии, каза си Далас. Изненадай ги с това, когато се събудят в околоземна орбита. Но за момента инженерният екип заслужаваше най-малкото да му се изкаже похвала. Той включи интеркома.

— Добра работа свършихте двамата. Как се държи корабът?

— Сега, след като се измъкнахме от праха, мърка като Джонс. — От високоговорителя долетя остро изпукване. Далас се намръщи за секунда, без да може да разбере откъде идва. Тогава се сети, че Паркър навярно е отворил някоя бира, държейки я небрежно в обхвата на микрофона.

— Поизпотихме се малко — гордо продължи инженерът. — Но оправим ли нещо, то държи. — Бълбукащ звук изпълни микрофона, сякаш Паркър се гмуркаше във вода.

— Така си е. Добра работа — увери го Далас. — Починете малко. И двамата сте го заслужили. Паркър?

— Да?

— Когато наближим Земята и координирате действията си с инженерния контрол, дръжте бирата по-далече от микрофона. — Къркорещият звук изчезна.

Доволен, Далас изключи интеркома и каза, без да се обръща към някого специално.

— Да си прибираме парите и да си вървим у дома. Вкарай ни в гаража, Ламберт.

Ъгълът на изкачване на „Ностромо“ се намали. Изминаха няколко минути, преди един уред над пулта на навигатора да сигнализира приближаването.

— Ето я, идва — информира тя спътниците си. — Точно там, където трябва да бъде.

— Добре — проверяваше управлението Далас. — Изравни ни за скачване. — Апаратите забръмчаха усилено, докато влекачът се подравняваше с планината от метал и пластмаса. Рипли щракна един ключ и влекачът остана в това положение, обърнат със задната си част към тъмната грамада на рафинерията.

— Позиционирани сме — обяви тя.

— Приближи ни до нея. — Далас наблюдаваше внимателно един екран, с пръсти върху редица от червени бутони.

— Приближаваме се. — Рипли следеше внимателно два екрана едновременно. — Разстоянието намалява. Двайсет… петнайсет… на място сме. — Тя натисна един ключ.

Далас дръпна ръката си от червените бутони.

— Изключи първичните двигатели и компенсирай тягата. Имаме инерционна устойчивост. Включи полето на хипердвигателя.

— Включен — информира го Рипли. — Скачихме се. — При активирането на хипердвигателя сега „Ностромо“ щеше да генерира достатъчно голямо поле, за да обхване и рафинерията. Тя щеше да полети с тях, обвита в тази мистериозна проява на нереалност, която дава възможност на корабите и хората да пътуват по-бързо от светлината.

— Задай курс към Земята — нареди бодро Далас. — След това включи хипердвигателя и ускори до светлинна плюс четири, Рипли.

— С удоволствие.

— Курсът е изчислен и въведен — съобщи Ламберт след малко. — Време е да се връщаме у дома. — После добави на себе си — Крачета, отведете ме оттук.

Рипли включи главното управление. Малкият свят и плененият от него извънземен кораб изчезнаха, сякаш никога не бяха съществували. „Ностромо“ достигна и превиши скоростта на светлината. Около кораба и рафинерията се появи ефекта корона. Звездите пред тях станаха сини, а цветът на тези отзад се измести към червеното.

Шест души от екипажа се понесоха с облекчение към къщи… Шест души от екипажа и още нещо на име Кейн…

 

 

Седяха около масата в трапезарията и сърбаха кафе, чай и други топли подсилващи напитки според вкусовете и навиците си. Отпуснатите им пози отразяваха сегашното им умствено състояние, което доскоро беше твърдо като стъкло и двойно по-крехко. Сега краката бяха преметнати равнодушно през страничните облегалки на креслата, а гърбовете почиваха върху възглавници.

Ламберт се намираше все още в командната зала и правеше последни проверки на курса, преди да си позволи лукса да се отпусне. Аш беше долу в амбулаторията и наблюдаваше Кейн. Вторият офицер и състоянието му бяха основната тема за разговор.

Паркър отпи от димящия чай, премлясна грубо и предложи с обичайната си увереност:

— Най-добре ще е да го замразим. Да спрем развитието на проклетата болест.

— Не знаем дали замразяването ще промени по някакъв начин състоянието му — възрази Далас. — Може и да се влоши. Това, което забавя земните болести, може само да засили тази, която го е хванала.

— Все пак ще е къде-къде по-добре, отколкото ако не сторим нищо. — Паркър размахваше чашата като жезъл. — И какво направи автодокторът за него досега: нищо. Това е над възможностите му, точно както каза Аш. Нашият медицински компютър е предназначен да се справя с неща като призляване от безтегловността и счупени кости, а не с такова нещо. На всички ни е ясно, че Кейн има нужда от специализирана помощ.

— Каквато, както ти току-що призна, не можем да му предложим.

— Така е. — Паркър се облегна назад в креслото си. — Точно така. Затова предлагам да го замразим, докато не се върнем у дома, където да го прегледа някой специалист по извънземни болести.

— Правилно — прибави Брет.

Рипли поклати глава, като изглеждаше потисната.

— Каквото и да каже Паркър, коментарът ти е „правилно“. Даваш ли си сметка това, Брет?

Той се усмихна.

— Правилно.

Тя се обърна към инженера.

— Какво мислиш за това, Паркър? Персоналът ти се води по теб и само казва „правилно“. Като истински папагал.

Паркър погледна колегата си:

— Да. Обясни им го. Какво си ти, някакъв вид папагал ли?

— Правилно.

— Ох, престанете. — Далас съжали за необмислената забележка. Малко несериозност щеше да им е от полза, а той развали играта. Защо трябваше да се държи така? Взаимоотношенията между членовете на екипажа на влекача бяха по-скоро съвсем свободни като между равни, отколкото на подчинение в командна йерархия. Защо изведнъж почувства обаче нужда да играе ролята на капитан?

Може би защото се намираха в критична ситуация и някой трябваше да е официално „отговорен“. Той беше затрупан с отговорности. Отвратителна работа. Точно сега би предпочел да е на мястото на Рипли или на Паркър. Особено на Паркър. Двамата механици можеха да се скрият обратно в кабината си и безгрижно да не обръщат внимание на нищо, което не ги засяга пряко. Докато поддържаха работата на двигателите и корабните системи, отговаряха единствено един пред друг.

Изведнъж си даде сметка, че на практика не обича да взема решения. Може би заради това командваше стар влекач, а не пътнически кораб. Може би още по-показателен беше фактът, че никога не се бе оплаквал от това. Като капитан на влекач можеше да прекарва повечето от времето на кораба в хиперсън, без да прави нищо, а само да сънува и получава заплатата си. Нямаше нужда да взима решения по време на хиперсън.

Скоро, успокои се той. Скоро всички щяха да се върнат към интимния уют на ковчезите си. Иглите щяха да се насочат надолу, приспивателното да навлезе във вените им и приспи мозъците им и те щяха да се понесат удобно надалеч, обратно към Земята, където няма да взимат решения и няма да им се натрапват неприятните изненади на враждебната вселена.

Веднага, след като си изпият кафето.

— Кейн ще трябва да бъде поставен под карантина — рече той отнесено, сърбайки от чашата си.

— Да, както и ние. — Рипли изглеждаше ужасена от тази мисъл. Разбираемо беше. Щяха да се върнат на Земята, само за да прекарат няколко седмици в изолация, докато медиците се уверят, че никой от тях не е приютил нещо подобно на това, което повали Кейн. Видения за синьо небе и зелена трева под краката изпълниха съзнанието й. Видя бряг и малък град, блажено разпрострян върху крайбрежието на Ел Салвадор. С болка трябваше да ги пропъди.

Погледите на всички се извърнаха, когато към тях се присъедини нова фигура. Ламберт изглеждаше уморена и потисната.

— Какво ще кажете за нещо, което да понижи настроението ви? — запита ги тя.

— Нека го чуем. — Далас се опита да се настрои психически за това, което подозираше, че ще му съобщи. Знаеше върху какво бе останал да работи навигаторът в командната зала.

— Според моите изчисления, базиращи се на времето, изразходвано за кацане и излитане при това извънредно спиране, което направихме, общото време за извършване на отклонението от курса…

— Давай по-накратко — прекъсна я Далас. — Известно ни е, че се отклонихме от курса, за да проследим сигнала. За колко време ще стигнем до Земята?

Тя си наля чаша кафе, тръшна се на един стол и каза тъжно:

— Десет месеца.

— Господи. — Рипли се взря в дъното на чашата си. Облаците, тревата и брегът избледняха още повече в съзнанието й, сляха се в недостижима, бледа синьо-зелена омара. На практика десет месеца хиперсън малко се различаваха от един месец. Но мозъците им възприемаха реалното време. Рипли би предпочела да чуе шест месеца, а не предвижданите десет.

Сигналът на интеркома привлече вниманието им и Далас се обади.

— Какво ново, Аш?

— Ела веднага да видиш Кейн. — Молбата звучеше настоятелно и все пак със странно колебание.

Далас се изправи, както и останалите на масата.

— Има ли някаква промяна в състоянието му? Нещо сериозно ли е?

— Ще е по-лесно за обяснение, ако просто дойдеш да го видиш.

Всички се втурнаха като един към коридора. Кафето остана да дими на изоставената маса.

Ужасни видения изпълваха мислите на Далас, докато вървеше надолу към амбулаторията, следван от останалите. Какви страшни последствия за втория офицер бе донесла извънземната болест? Далас си представяше рояк малки сиви ръце с влажно светещи единични очи, които пълзят завоевателно по стените на амбулаторията, или някакъв прокажен гъбен израстък, който обгръща гниещото тяло на нещастния Кейн.

Стигнаха до амбулаторията, задъхани от усилията при тичането по коридора и стълбите. Нямаше куп от сгърчени извънземни ръце, които да лазят по стената. Нямаше неземен израстък, гъбовиден или какъвто и да е друг, по тялото на втория офицер. Аш съвсем не бе представил нещата в истинския им вид, когато съобщаваше за промяна в състоянието на Кейн.

Вторият офицер седеше върху медицинската установка. Очите му бяха отворени и ясни и се движеха в нормално съответствие с мислите му. Тези очи се обърнаха да обхванат пристигналата група зяпащи.

— Кейн? — не можеше да повярва Ламберт. — Добре ли си? — Той изглежда чудесно, помисли тя. Като че нищо не се е случило.

— Искаш ли нещо? — попита Рипли, когато той не отговори на въпроса на Ламберт.

— Устата ми е пресъхнала. — Далас внезапно си спомни на какво му прилича Кейн — на човек, който току-що е излязъл от амнезия. Вторият офицер изглеждаше бодър и във форма, но в недоумение по неизвестна причина, сякаш още се опитваше да подреди мислите си. — Може ли да пийна малко вода?

Аш отиде бързо до един автомат, напълни една пластмасова чаша и я подаде на Кейн. Вторият офицер я изпи на един дъх. Далас отбеляза разсеяно, че координацията на мускулите му изглежда нормална. Движението от ръката до устата бе извършено инстинктивно, без предварителна мисъл.

Макар и безкрайно задоволителна, ситуацията беше абсурдна. Трябваше да му има все нещо.

— Още — беше всичко, което каза Кейн, продължавайки да действа сякаш изцяло се владееше. Рипли намери по-голям съд, напълни го догоре и му го подаде. Той изпразни съдържанието му като човек, който след десет години в бродене из пустините на Пиолин току-що се е домъкнал задъхан до медицинската установка.

— Как се чувстваш? — попита Далас.

— Ужасно. Какво се случи с мен?

— Ти не помниш ли? — попита Аш.

Значи, каза си Далас с удовлетворение, аналогията за амнезия е по-близо до целта, отколкото предполагах.

Кейн потръпна леко, повече от схващане на неизползваните мускули, отколкото от нещо друго, и пое дълбоко въздух.

— Нищо не помня. Едва си спомням името.

— Само за дневника… и за медицинския доклад — попита Аш професионално — как се казваш?

— Кейн. Томас Кейн.

— Това ли е всичко, което помниш?

— Засега. — Погледът му се разхождаше по групата от разтревожени лица. — Познавам ви всичките, само не мога още да си спомня имената ви.

— Ще можеш — увери го Аш. — Помниш собственото си име и разпознаваш лица. Това е добро като начало. Както и знак, че не си загубил съвсем паметта си.

— Боли ли те? — Изненадващо беше, че стоикът Паркър зададе първия въпрос за усещанията му.

— Навсякъде. Чувствам се така, сякаш някой ме е бил с палка в продължение на няколко години. — Той се поизправи още, спусна краката си от установката и се усмихна. — Господи, колко съм гладен! Дълго ли бях така?

Далас продължи невярващо да се взира в очевидно невредимия мъж.

— Няколко дни. Сигурен ли си, че нямаш никакъв спомен за това, което се е случило с теб?

— Не. Абсолютно нищо.

— Какво е последното нещо, което помниш? — попита го Рипли.

— Не знам.

— Ти беше с Далас и мен на една странна планета, която изследвахме. Помниш ли какво стана там?

Челото на Кейн се смръщи, докато той се опитваше да се пребори с мъглата, която обвиваше спомените му. Паметта му продължаваше да е мъчително недостижима, а възвръщането й болезнен, незавършен процес.

— Само някакъв ужасен сън за удушаване. Къде сме сега? Още ли сме на планетата?

Рипли поклати глава.

— Не, радвам се да го кажа. В хиперпространството сме, на път към къщи.

— Готови да се върнем в замразителите — рече Брет радостно. Както и всички останали, той горещо желаеше да прибегне до защита на хиперсъня от мислене. Искаше кошмарите, които ги бяха връхлетели, да изпаднат в летаргия заедно с телата им.

Въпреки че гледайки върналия се към живота Кейн им беше трудно да повярват на спомените си с образа на ужасния пришълец, донесен от него на борда, вкамененото същество беше тук пред очите на всички, лежащо безчувствено в стазисната тръба.

— Аз съм „за“ — каза с готовност Кейн. — Чувствам се достатъчно замаян и уморен, за да заспя дълбоко и без замразителите. — Той огледа неспокойно амбулаторията. — В момента обаче умирам от глад. Искам да хапна малко, преди да слезем долу.

— И аз съм доста гладен. — Стомахът на Паркър изръмжа безсрамно. — Доста трудно се излиза от хиперсъня, когато коремът ти къркори. По-добре е да заспиш с пълен стомах. Тогава събуждането е по-лесно.

— Няма да споря за това. — Далас почувства, че се оформя нещо като тържество. При липсата на други условия за празника трябваше да се задоволят с последно угощение преди спането. — Можем всички да похапнем. Едно ядене преди лягане…