Алън Дийн Фостър
Пришълец (3)

Трета глава

Умовете на всички щяха навярно да са по-малко затормозени, ако аварията беше продължила. Със светлина и мощност отново, но без работа, гледайки се с празни погледи, петте члена от екипажа в командната зала ставаха все по-неспокойни. Нямаше място, където човек да се протегне или да се отпусне. Достатъчно беше да стане един, за да заеме цялото свободно пространство за минаване. Така че те унило седяха по местата си, поглъщаха огромни количества кафе, бълвано от автоматичния готвач, и се опитваха да намерят нещо за вършене, което да пази ужасно заетите им мозъци от концентриране на мислите върху неприятната ситуация. А колкото до онова, което беше извън кораба, може би съвсем наблизо, предпочитаха да не размишляват на глас.

От всички само Аш изглеждаше относително доволен. Единственото му безпокойство в момента идваше от психическото състояние на колегите му. На кораба нямаше никакво местенце, където човек да си отпочине. „Ностромо“ беше влекач — кораб за работа, а не за забавления. Предполагаше се, че когато не изпълнява задълженията си, екипажът ще прекарва празното си време в комфортната утроба на хиперсъня. Естествено беше неангажираността им в будно състояние да ги направи нервни и при най-благоприятните обстоятелства, а сегашните съвсем не бяха такива.

Аш можеше да се занимава на компютъра с безкрайни теоретически проблеми, без изобщо да се отегчи. За него будното състояние беше стимулиращо.

— Има ли отговор на нашите сигнали? — наведе се напред Далас, за да види научния ръководител.

— Изпробвах всички начини за свръзка от наръчника, плюс свободни асоциации. Накарах също Майка да опита с чисто машинен аналогов код — поклати Аш глава с изражение на разочарование. — Нищо, освен все същия сигнал за бедствие, повтарящ се през обичайния интервал. Всички други канали са празни, освен слабо, непрестанно пукане на нула цяло трийсет и три. — Той посочи с пръст нагоре. — Майка казва, че това е характерното статично изпразване на основната звезда на тази система. Ако тук, навън, има нещо живо или някой, единственото, което то или той може да прави, е да вика за помощ.

Далас изръмжа недоволно и рече:

— Отново сме на пълна мощност. Нека да видим къде сме. Включи прожекторите!

Рипли ги включи. Разположени като наниз от перли по тъмния корпус на „Ностромо“ мощните прожектори блеснаха от външната страна на илюминаторите. Вятърът и прахът сега се виждаха по-добре, като ту образуваха завихряния във въздуха, ту профучаваха с доста голяма скорост през осветената зона. Отделни скали, възвишения и падинки бяха единствените неравности по повърхността на тази обрулена земя. Нямаше и следа от нещо живо, нито парче лишей, нито храст, нищо. Само виелица и прах в неземната нощ.

— Няма оазиси — промълви Кейн на себе си. Пусто и еднообразно, негостоприемно.

Далас стана, отиде до илюминатора и се загледа в непреставащата буря, наблюдавайки как парчета камъни прелитат пред стъклото. Чудеше се дали въздухът на тази планета изобщо се успокоява понякога. От това, което знаеха за местните условия, „Ностромо“ трябваше да е кацнал сред спокоен летен ден. Което съвсем не изглеждаше така. Планетата не беше достатъчно голяма, за да породи такова бурно време, както например на Юпитер. Утеши се донякъде с мисълта, че времето навън надали би могло да стане доста по-лошо.

Капризите на местния климат станаха основата тема за разговор.

— Никъде не можем да отидем при такова време — изтъкна Кейн. — Във всеки случай не по тъмно.

Аш вдигна очи от пулта. Досега не се бе помръдвал, очевидно доволен както физически, така и психически. Кейн не разбираше как научният ръководител успяваше да го постигне. Ако той самият не напускаше мястото си от време на време, за да се поразходи, досега щеше да е полудял.

Аш усети вторачения му поглед и веднага предложи обнадеждаваща информация.

— Майка казва, че местното слънце ще изгрее след двайсет минути. Където и да решим да ходим, няма да е в тъмнина.

— Това вече е нещо — одобри Далас, приемайки охотно и най-слабата подкрепа. — Ако нашите гости не искат или не могат да кажат нищо повече, ще трябва ние да ги потърсим. Или ако сигналът се излъчва автоматично, да намерим съответното устройство. Далеч ли сме от източника на предаването?

Аш огледа показанията на приборите и изведе изображение на терена за потвърждение.

— На около три хиляди метра, през почти равен терен, ако се съди по скенерите, горе-долу на североизток от сегашното ни местоположение.

— Състав на почвата?

— Изглежда е същият, какъвто го установихме при спускането ни. Същият твърд терен, върху който стоим сега. Плътен базалт с малки отклонения, въпреки че не отхвърлям възможността да срещнем тук-там големи кухини с отложени различни примеси.

— Ще гледаме къде стъпваме тогава. — Кейн сравняваше мислено времето, необходимо за изминаване на разстоянието, със запасите на скафандъра. — Поне е достатъчно близо, за да отидем пеш.

— Да-а! — Ламберт изглеждаше доволна. — Не ме блазнеше мисълта да местим кораба. Да се спуснем направо от орбита се планира по-лесно, отколкото каквото и да е преместване по повърхността при подобно време.

— Добре. Знаем по какво ще ходим. Нека разберем сега през какво ще вървим. Аш, дай ни състав на атмосферата.

Научният ръководител занатиска бутоните. Върху обшивката на „Ностромо“ се появи малък отвор, през който навън се протегна метална бутилка, всмукна малка порция от въздуха на планетата и се прибра обратно в кораба.

Пробата бе впръскана в една вакуумна камера, където сложна апаратура се зае да отдели съставките й. Много скоро тези съставки се появиха под формата на цифри и знаци върху пулта на Аш.

Той бързо ги прегледа, поиска двойна проверка на една от съставките, след което докладва на спътниците си:

— Почти първична смес. Голямо количество инертен азот, малко кислород, висока концентрация на свободен въглероден двуокис. Има метан, както и амоняк, част от който е в твърдо състояние… навън е студено. Сега ще анализирам и по-незначителните съставки, но не очаквам изненади. Всичко изглежда доста стандартно и негодно за дишане.

— Налягане?

— Десет на четвърта степен дина на квадратен сантиметър. Няма да ни задържа, освен ако не се усили вятърът.

— Влажност на въздуха? — поиска да узнае Кейн. Картините на един въображаем неземен оазис бързо изчезнаха от съзнанието му.

— Осемдесет и осем. Може да не мирише много хубаво, но е влажно. Има доста водни пари. Съставът наистина е странен. Нямаше да си помисля, че може да се срещне толкова много пара и метан на едно място. Е, добре. Не бих ви препоръчал да пиете от някое от местните вирчета, ако има такива. Вероятно няма да е вода.

— Има ли нещо друго, което трябва да знаем? — попита Далас.

— Базалтова повърхност, само от изстинала, твърда лава. Както и студен въздух, доста под нулата — осведоми ги Аш. — Щяха да са ни необходими скафандри най-малкото заради температурата, дори въздухът да можеше да се диша. Ако там има нещо живо, то трябва да е доста жилаво!

Далас изглежда се бе примирил с тази мисъл.

— Предполагам, че е било неразумно да очакваме нещо друго. Тук атмосферата е само толкова, колкото да пречи на видимостта. Бих предпочел изобщо да няма въздух, но нали не ние сме проектирали този свят.

— Никога не се знае. — Кейн отново бе настроен философски. — Може би е нечий чужд идеал за Рая.

— Няма смисъл да го проклинате — посъветва ги Ламберт. — Можеше да е къде по-лошо. — Тя изучаваше бурята навън. С наближаването на зората виелицата постепенно утихваше.

— Несъмнено предпочитам това, отколкото да се опитвам да кацна на някой газов гигант, където ще трябва да се справяме с вятър със скорост триста километра в час при спокойно време и притегляне от десет до двайсет пъти по-голямо от земното. Поне можем да ходим по повърхността без помощта на генератори и стабилизатори. Вие хората не разбирате кога сте извадили късмет.

— Странно, но изобщо не се чувствам късметлийка — парира го Рипли. — По-скоро бих се върнала към хиперсъня. — Нещо се раздвижи около глезените й, тя се наведе да почеше Джонс по гърба. Котаракът замърка в знак на благодарност.

— Оазис или не — каза ясно Кейн, — аз съм доброволец да изляза пръв. Бих искал да видя отблизо нашия мистериозен сигнализатор. Никога не знаеш какво можеш да откриеш.

— Скъпоценности и пари ли? — не можа да потисне гримасата си Далас. Кейн бе добре известен като фантазьор, тичащ подир химери.

Вторият офицер повдигна рамене.

— Че защо не?

— Разбрах те. Добре. — Прие се, че и Далас ще участва в малката експедиция. Капитанът се огледа в командната зала за кандидат, който да попълни групата. — Ламберт, ти също.

Ламберт не изглеждаше очарована.

— И таз хубава. Защо аз?

— А защо не ти? Ти си нашият изтъкнат навигатор. Нека видим колко си добра извън креслото. — Той тръгна към коридора, спря и каза без никакво видимо вълнение: — И още нещо. Навярно се касае за изоставен, мъртъв кораб и сигнален маяк, иначе досега оцелелите щяха да са ни се обадили. Все още обаче не знаем на какво можем да попаднем. Този свят не изглежда гъмжащ от живот, враждебен или какъвто и да е друг, но не бива да поемаме излишни рискове. Нека вземем някакво оръжие. — Той се поколеба, когато Рипли се приближи до тях.

— Трима е максимума, на които мога да позволя да напуснат едновременно кораба, Рипли. Ще трябва да изчакаш реда си.

— Не съм тръгнала навън — отвърна му тя. — Тук ми харесва, но просто съм направила тук всичко, което мога. На Паркър и Брет ще им е нужна помощ при фината работа, докато се опитват да закрепят онези тръби…

 

 

В инженерния отсек бе доста топло, въпреки всички усилия на охладителната система на влекача. Проблемите се дължаха на големия брой заварки, които Паркър и Брет трябваше да направят, и на теснотата на помещенията, в които бяха принудени да работят. Въздухът близо до термостатите оставаше сравнително хладен, докато край самите заварки бързо прегряваше.

Причината не беше в лазерния поялник. Той генерираше относително студен лъч. Но на местата, където металът се топеше и стичаше, за да образува затвори дупките, като страничен продукт се получаваше и топлина. Двамата мъже работеха голи до кръста и по телата им струеше пот.

Рипли се бе облегнала недалеч на стената и използваше един особен инструмент, за да свали един защитен панел. На светлината се виждаха куп цветни проводници и дребни предмети с разнообразни геометрични форми. Две малки секции бяха овъглени до пълно почерняване. Използвайки друг инструмент, тя изтръгна овъглените компоненти, като търсеше подходящите им заместители във висящата на рамото си чанта.

Когато постави първия от тези заместители на мястото му, Паркър изключи лазера. Той огледа критично завареното място.

— Не е лошо, ако смея да кажа. — Той погледна назад към Рипли. Потта бе прилепила туниката плътно към гърдите й. — Хей, Рипли… Имам един въпрос.

Тя не откъсваше поглед от работата си. Втори нов модул зае мястото си точно до първия, като зъб, присаден отново в гнездото си.

— Да. Слушам те.

— Ще излезем ли навън с експедицията или ще трябва стоим затворени тук, докато поправим всичко? Вече възстановихме мощността. Останалите неща — той махна към разхвърляния инженерен отсек — имат нужда само от малко козметика. Нещо, което може да почака някой и друг ден.

— И двамата знаете отговора. — Тя седна и разтри ръцете си, като погледна към него. — Капитанът си избра екип и с това се приключи. Никой друг не може да излезе, докато те не се върнат и докладват. Трима навън, четирима тук. Такъв е правилникът. — Млъкна, осенена от внезапна мисъл, и го погледна изпитателно.

— Не това те тормози, нали? Тревожиш се какво ли биха могли да намерят. Нима всички сме те подценявали и ти наистина си високоинтелигентен търсач на знания, посветил се изцяло на разширяването на границите на познатата вселена?

— Не, по дяволите. — Паркър изобщо не изглеждаше засегнат от сарказма на Рипли. — Аз съм се посветил изцяло на разширяването на границите на банковата ми сметка. Така че… Какво ще кажеш за дяловете, в случай че намерят нещо ценно?

Рипли го изгледа отегчено.

— Не се тревожи. Вие двамата ще си вземете каквото ви се полага. — Тя започна да тършува в преградките на чантата си за някакъв модул, с който да запълни последната от развалените секции в отворената квадратна дупка в стената.

— Ще спра да работя — обяви внезапно Брет, — докато не ни гарантират цели дялове.

Рипли намери нужната част и започна да я монтира в стената.

— Според договора ви на всеки от вас е гарантирано, че ще получи част от всичко, което намерим. И двамата го знаете. Оставете сега това и се залавяйте отново за работа. — Тя се обърна и започна да проверява дали новоинсталираните модули работят както трябва.

Паркър я погледна накриво и отвори уста да каже нещо, но се отказа. Рипли беше административният офицер на кораба. Скарвайки се с нея, нямаше да стигне до нищо хубаво. Беше изказал мнението си и беше скастрен. Щеше да е по-добре да спре дотук, независимо какво чувстваше вътрешно. Можеше да действа логично, когато ситуацията го налагаше.

Нервно грабна лазера и започна да заварява друга секция от спуканата тръба.

Както боравеше със захранването и управлението на поялника, Брет каза, без да се обръща към някого специално:

— Правилно.

 

 

Далас, Кейн и Ламберт се отправиха надолу по тесния коридор. Вече бяха с ботуши, якета и ръкавици в допълнение към изолиращите панталони. Носеха и лазерни пистолети — миниатюрни версии на поялника, употребяван от Брет и Паркър.

Спряха пред масивна врата, върху която се открояваха големи предупредителни символи и думи: ГЛАВЕН ВЪЗДУШЕН ШЛЮЗ: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА.

Далас винаги се учудваше на тази забележка и я смяташе за излишна, тъй като на борда на кораба нямаше неупълномощени лица, а всеки, който бе упълномощен да е на борда, имаше право да използва въздушния шлюз.

Кейн активира ключа. Защитният екран се отмести, като разкри отдолу три скрити бутона. Капитанът ги натисна в определен ред. Вратата се отвори с бръмчене и се отдръпна от пътя им. Те влязоха.

По стените висяха наредени седем вакуумни костюма. Бяха обемисти, неудобни, но абсолютно задължителни за такова пътешествие, ако преценката на Аш за атмосферните условия бе дори наполовина вярна. Тримата си помогнаха взаимно да влязат в поддържащите живота изкуствени кожи и провериха един на друг функционирането на костюмите.

След това дойде ред да сложат и шлемовете. Това бе извършено тържествено и внимателно, като всеки провери дали шлема на съседа си е уплътнен добре.

Далас провери шлема на Кейн, Кейн на Ламберт, а тя повтори същото с капитана. Завършиха тази тристранна операция с най-голяма сериозност, като космически вариант на три чешещи се една друга маймуни. Автоматичните регулатори бяха включени. Скоро и тримата дишаха леко застоялия, но здравословен въздух от бутилките.

С ръка, облечена в ръкавица. Далас включи вътрешния комуникатор.

— Предавам. Чувате ли ме?

— Приемам — съобщи Кейн, като се забави малко да усили мощността на своя микрофон. — А вие чувате ли ме?

Далас кимна и се обърна към все още мрачната Ламберт.

— Приемам — рече тя без да крие неудоволствието си. Все още й беше криво, че попадна в експедицията.

— Хайде, Ламберт — каза Далас, опитвайки се да я ободри. — Аз те избрах за способностите ти, а не заради веселото ти настроение.

— Благодаря ти за ласкателството — отговори сухо тя. — Но за друго няма да ти благодаря. Защо не взе Аш или Паркър? Навярно биха се зарадвали на такъв шанс.

— Аш трябва да остане на кораба. Ти знаеш това. Паркър има работа в инженерния отсек, а и не може да намери изхода на хартиен чувал без инструменти. Не ме е грижа, ако ме проклинаш на всеки метър от пътя. Само искам да съм сигурен, че ще намерим източника на проклетия сигнал.

— Да. Прекрасно.

— Много добре, значи сме готови. Не използвайте оръжие, докато не ви кажа.

— Ти да не очакваш приятелско посрещане? — изгледа го подозрително Кейн.

— По-добре да се надявам на хубаво, отколкото на лошо. — Далас натисна бутоните на комуникатора от външната страна на костюма и включи на друг канал. — Аш, ти ли си?

Обади се обаче Рипли.

— Той тръгна към изследователския мехур. Изчакай няколко минути.

— Разбрано — рече той и се обърна към Кейн. — Затвори вътрешния люк. — Офицерът задейства необходимите регулатори и вратата се плъзна и затвори зад тях. — Сега отвори външния.

Кейн повтори процедурата, която ги бе допуснала до шлюза. След като натисна и последния бутон, застана край другите и зачака. Ламберт несъзнателно притисна костюма си към вътрешната врата на шлюза в инстинктивна реакция срещу приближаващата неизвестност.

Външният люк се плъзна встрани. Облаци от прах и изпарения се носеха пред трите човешки същества. Светлината на още ненастъпилата зора беше с цвета на печен портокал. Това не беше познатото успокояващо жълто на земното Слънце, но Далас се надяваше, че ще се промени с изгряването на местното слънце.

Все пак им даваше достатъчно светлина, за да виждат, макар да нямаше много за гледане в този плътен, наситен с частици въздух.

Застанаха върху подвижната платформа, която висеше между поддържащите подпори. Кейн натисна друг превключвател. Платформата започна да се спуска, като монтираните отдолу сензори сочеха къде е земята. Те пресметнаха разстоянието и спряха платформата, когато основата й докосна най-високата точка на тъмната скала.

Далас поведе повече по навик, отколкото според правилника, и стъпиха внимателно върху самата повърхност. Лавата беше твърда и непоклатима под ботушите им. Силни ветрове ги блъскаха, докато те оглеждаха обрулената повърхност. В момента не можеха да видят нищо друго, освен това, което се намираше под обувките им в оранжево-кафявата мъгла.

Какво потискащо, безжизнено място, мислеше Ламберт. Не беше непременно плашещо, въпреки че невъзможността да се вижда надалече беше доста смущаваща. Това й напомняше среднощно гмуркане във води, пълни с акули. Никога не знаеш какво ще изскочи изведнъж от тъмнината.

Това навярно бяха прибързани заключения, но тя не мислеше така. По цялата повърхност наоколо не се забелязваше нито един топъл цвят. Нямаше синьо, нито зелено, само наситено жълто, тъмно оранжево, уморено кафяво и сиво. Нищо, което да стопли окото на разума, а то от своя страна да успокои мислите. Атмосферата имаше цвят на неуспял химически опит, земята беше сякаш изпепелена от огъня на корабни двигатели. Независимо от липсата на каквито и да са доказателства за едното или другото, дълбоко в себе си тя имаше усещането, че понастоящем нищо не живее на този свят.

Кейн сигурно е прав. Може би това е представата на някое незнайно същество за Рая. Ако се окажеше, че е така, надали би държала на компанията на такова същество.

— Накъде?

— Какво? — Мъглата и облаците бяха замъглили мислите й. Тя се отърси от тях.

— Накъде, Ламберт? — гледаше я втренчено Далас.

— Добре съм. Просто се замислих. — В съзнанието й изплува нейното работно място на „Ностромо“. Креслото и навигационната апаратура, толкова ограничени и тесни в нормални условия, сега й се виждаха като късче от Рая.

Тя погледна една линия върху екрана на малкия търсач, закрепен на колана й.

— Насам. В тази посока — посочи тя.

— Ти водиш — пристъпи Далас зад нея.

Следвана от капитана и Кейн, тя тръгна напред в посока на бурята. Едва излезли от предпазващата сянка на „Ностромо“, бурята ги обгърна от всички страни.

Ламберт спря отвратена и се захвана да настройва скафандъра.

— Сега не виждам нищо, по дяволите.

Неочаквано в шлема й прозвуча гласът на Аш:

— Включи търсача. Той е настроен на вълната на сигнала за бедствие. Остави го да те води и не му се бъркай. Вече съм го нагласил.

— Включен е и е настроен — изстреля тя в отговор. — Да не мислиш, че не си знам работата?

— Извинявай — отвърна научният ръководител. Тя изсумтя и закрачи гордо в мъглата.

Далас заговори в микрофона на шлема си.

— Търсачът работи отлично. Сигурен ли си, че ни чуваш добре, Аш?

В изследователския мехур отвън върху долната част на корпуса Аш премести погледа си от бавно отдалечаващите се, забулени от прах фигури към ярко осветения пулт пред себе си. Три схематични образа се открояваха ясно и ярко на екрана. Той докосна един бутон и със слаб вой изследователският стол се плъзна по релсите си леко встрани и се изравни точно със светещия екран.

— Сега ви виждам от мехура. Чувам ви ясно и силно. Изображението ми на екрана тук е добро. Не мисля, че ще ви изгубя. Мъглата не е много гъста и май смущенията долу на повърхността не са толкова големи. Сигналът за помощ е на друга честота и няма опасност от наслагване.

— Звучи добре. — През високоговорителя в мехура гласът на Далас звучеше някак си неестествено. — Приемаме те ясно. Нека държим канала отворен. Не искам да се загубим тук, сред тези боклуци.

— Разбрано. Ще наблюдавам всяка ваша стъпка. Няма да ви безпокоя, освен ако не се случи нещо.

— Разбрано. Тук Далас, край. — Той остави връзката с кораба включена. Забеляза, че Ламберт го наблюдава през стъклото на шлема си. — Губим ценно време. Да тръгваме.

Тя безмълвно се обърна, вниманието й отново се върна към търсача и пак пое напред сред танцуващата мъгла. Слабото притегляне им спестяваше тежестта на скафандрите и кислородните апарати, но те не преставаха да се чудят на състава на този тъй малък свят, който успява да създаде толкова силно притегляне. Мислено Далас си отбеляза да остави време за геоложко проучване на по-голяма дълбочина. Може би се бе повлиял от Паркър, но възможността този свят да съдържа големи находища от ценни тежки метали не беше за пренебрегване.

Компанията, разбира се, ще предяви права върху всяко откритие, след като е направено с оборудване на Компанията и по време на работа за нея. Но това можеше да донесе тлъсти премии. Тяхното извънпланово спиране тук можеше да се окаже все пак и доходно.

Вятърът духаше право в тях, обсипвайки ги с кал и прах като с твърд дъжд.

— Не виждам на повече от три метра в която и да е посока — измърмори Ламберт.

— Стига си мрънкала — обади се Кейн.

— Обичам да мрънкам.

— Хайде. Престанете да се правите на деца. Тук не е най-подходящото място.

— Чудесно местенце, нали — не се смути Ламберт. — Напълно запазено от човека и природата. Прекрасно място… ако си скала.

— Казах, достатъчно! — При тези думи тя млъкна, но продължи да се оплаква под нос. Далас можеше да й забрани да говори, но не би могъл да я спре да мърмори.

Изведнъж очите й уловиха нещо, което моментално измести всички нейни мисли в укор към това място. Нещо бе изчезнало от екрана на търсача.

— Какво става? — попита Далас.

— Чакай малко. — Тя извърши лека настройка на уреда, малко затруднена от издутите си ръкавици. Линията, която бе изчезнала от екрана на търсача, се появи отново.

— Изгубих я, но пак я намерих.

— Проблеми ли имаш? — прозвуча далечен глас в шлемовете им. Аш излъчваше загриженост.

— Нищо особено — осведоми го Далас. Бавно се извърна, опитвайки се да забележи нещо твърдо в бурята. — Все още е много ветровито и прашно. Лъчът на търсача започна да изчезва. Изгубихме предаването за миг.

— Тук все още е силно — провери Аш показанията на уредите си. — Не мисля, че е от бурята. Навярно се намирате край възвишение. Това може да блокира сигнала. Ако загубите връзката отново, включете търсача на моя канал назад към кораба, докато не хванете отново предаването. В такъв случай ще се опитам да ви направлявам оттук.

— Ще имаме това предвид, но засега не е нужно. Ще ти кажем, ако изпаднем в чак такова затруднение.

— Разбрано. Тук Аш, край.

Отново настъпи тишина. Придвижваха се безмълвно през прашната, оранжева, тънеща в забрава местност. След малко Ламберт спря.

— Пак ли го изгуби? — попита Кейн.

— Не. Сменяме посоката. — Тя посочи наляво от тях. — Сега натам.

Продължиха по новия курс, като Ламберт с цялото си внимание следеше екрана на търсача, а Далас и Кейн се бяха съсредоточили върху Ламберт. Около тях бурята внезапно се засили. Частици прах упорито издаваха цъкащи звуци, когато вятърът ги блъскаше по лицевите части на шлемовете, оформяйки в мозъците им сякаш произнесени думи.

Тик, так… пусни ни вътре… хоп, цоп… пусни ни вътре, пусни ни…

Далас се отърси. Тишината, обгърнатата в облаци пустош, оранжевата омара, всичко това започваше да му действа на нервите.

— Близо е — каза Ламберт. Датчиците на костюмите едновременно информираха отдалечения Аш за внезапното ускоряване на пулса им. — Съвсем близо.

Те продължиха. Отпред, високо над тях се издигаше нещо. Дишането на Далас се учести както от вълнение, така и от напрежение.

Разочарование… Това беше само грамаден къс скала, извита и гротескна. Предположението на Аш за възможността да навлязат в хълмиста местност се потвърди. Временно се приютиха до каменния монолит. В същото време линията върху екрана на търсача на Ламберт изчезна.

— Пак се изгуби — каза тя.

— Дали не сме го подминали? — Кейн изучаваше скалите, опитвайки се да надникне през тях, но не успя.

— Не, освен ако не е под земята. — Далас се облегна на скалата. — Може да е зад това тук. — Той потупа камъка с юмрука си в ръкавица. — Или може да е затихване поради бурята. Нека починем и да видим.

Изчакаха там, облегнали гърбове на излъсканата скала. Прах и мъгла се виеха около тях.

— Сега наистина сме слепи — каза Кейн. — Скоро ще съмне. — Той нагласи микрофона си. — Аш, чуваш ли ни? След колко време ще имаме дневна светлина?

Гласът на научния ръководител беше слаб и изкривен от смущенията.

— Слънцето ще изгрее след около десет минути.

— Тогава сигурно ще виждаме повече.

— Или обратното — добави Ламберт. Тя не се опитваше да скрие липсата на ентусиазъм. Беше страшно уморена, а тепърва трябваше да стигнат до източника на сигнала. Слабостта не беше просто физическа. Пустошът и мрачната окраска изтощаваха ума й. Тя мечтаеше за чистотата и яркостта на привичната обстановка край пулта си.

Не помогна и засилващата се светлина. Вместо да повдигне духа им, изгряващото слънце го смрази, превръщайки въздуха от оранжев в кървав. Може би нямаше да е толкова страшно, когато слабото слънце изгрее напълно…

 

 

Рипли изтри с ръка лицето си и уморено въздъхна. Затвори последния панел в стената, зад който бе работила, след като се увери, че новите компоненти функционират както трябва, и сложи инструментите си обратно в преградките на чантата.

— Трябва да можеш да се справиш с останалото. Аз свърших с деликатните неща.

— Не се безпокой. Ще се оправим — увери я Паркър, като внимаваше гласът му да е неутрален. Не гледаше към нея, а продължаваше да се концентрира върху собствената си работа. Още беше разстроен, че двамата с Брет няма да участват в откритията, които можеше да направи експедицията.

Рипли тръгна по най-близката стълба нагоре.

— Ако се случи нещо или имате нужда от помощ аз съм в командната.

— Правилно — отвърна меко Брет.

Паркър я проследи как си отива, видя как гъвкавата й фигура изчезва горе.

— Кучка.

 

 

Аш натисна един бутон. Триото от движещи се фигури стана ясно и постоянно, като изгуби мътните си очертания след включването на усилвателя. Трите сигнала продължаваха да бъдат силни.

— Как я караш? — поиска да узнае един глас по интеркома.

Той бързо загаси екрана и отговори:

— Засега добре.

— Къде са те сега? — попита Рипли.

— Приближават се до източника. Стигнали са до някакъв каменист терен и сигналът продължава да заглъхва, но вече са толкова близо, че не виждам как могат да го пропуснат. Сигурно скоро ще ги чуем.

— Що се отнася до сигнала, все още ли няма нищо ново?

— Още не.

— Опита ли да го прекараш през електронния интегратор за подробен анализ? — Гласът й прозвуча малко нетърпеливо.

— Слушай, аз искам да науча подробностите не по-малко от теб. Но след като Майка още не го е идентифицирала, какъв смисъл има да си играя с това?

— Ще имаш ли нещо против аз да се позанимая?

— Винаги си добре дошла — каза й той. — Няма да навреди, пък е и по-добре, отколкото да бездействаш. Съобщи ми веднага, щом попаднеш на нещо, ако ти излезе късметът.

— Да, ако ми излезе късмета. — Тя изключи.

 

 

Рипли се настани малко по-навътре в креслото си в командната зала. Помещението изглеждаше странно широко сега, когато другите членове на екипажа бяха навън, а Аш долу в мехура си. Доколкото си спомняше, това беше първият път, в който оставаше сама в залата. Чувстваше се някак си неестествено и не съвсем удобно.

Е, ако щеше да си направи труда да се пребори с интеграционния анализ, по-добре беше да започва. След докосването до един ключ залата се изпълни с онзи измъчен извънземен вой. Тя бързо намали звука. Дори и с доста намалена сила той предизвикваше достатъчно безпокойство.

Можеше лесно да го приеме за глас, както бе предположила Ламберт. Този подход обаче беше по-скоро фантастичен, отколкото научен. Вземи се в ръце, рече си тя. Виж какво ще каже машината и остави емоционалните си реакции настрана.

Съзнавайки малката вероятност да успее там, където Майка се бе провалила, тя активира едно рядко употребявано устройство. Както намекна Аш, все пак щеше да се занимава с нещо. Не издържаше да седи и да бездейства в празната зала. Това оставяше много време за размисъл. По-добре излишна работа, отколкото никаква…