Алън Дийн Фостър
Пришълец (4)

Четвърта глава

С издигането на скритото слънце кървавият цвят на атмосферата започна да избледнява и сега се превърна в ръждиво, мръсно жълто. Нямаше я привичната ярка слънчева светлина на Земята, но и това беше голямо подобрение в сравнение с досега.

Бурята бе понамаляла и вездесъщият прах започна да се сляга. За първи път тримата пеши пътешественици можеха да видят на повече от няколко метра напред.

От известно време се изкачваха. Теренът си оставаше хълмист, но с изключение на единични базалтови колони, все още съставен от потоци лава. Имаше малко остри изпъкналости, тъй като повечето бяха изгладени в нежни извивки и гънки от неизброими хилядолетия на постоянен вятър и набиван прах.

Кейн водеше, изпреварил малко Ламберт. Очакваше вече всяка минута тя да обяви, че отново приемат сигнала. Изкачи се на едно малко възвишение, погледна напред, надявайки се да види на какво ще се натъкнат по-нататък: гладки скали, водещи нагоре към друго слабо възвишение.

Вместо това очите му забелязаха нещо съвсем различно, толкова различно, че той ги разтвори широко зад мръсния прозрачен лицев панел на шлема, толкова различно, че той изкрещя в микрофона.

— БОЖЕ ГОСПОДИ!

— Какво? Какво ста…? — Ламберт се изкачи при него, следвана от Далас. И двамата бяха шокирани от неочакваната гледка не по-малко от Кейн.

Предполагаха, че сигналът се излъчва от някакво устройство, но в ума си не бяха изградили никаква представа как изглежда източникът на предаването. Бяха толкова заети с бурята и естествената необходимост да се държат заедно. Сблъсквайки се сега с истинския източник, много по-впечатляващ, отколкото някой от тях би се осмелил да си помисли, научната им безпристрастност временно изчезна.

Беше кораб. Относително непокътнат и по-неземен, отколкото биха си представили, че е възможно. Далас не би го нарекъл ужасен, но той смущаваше по начин, по който никакво техническо творение не би трябвало да смущава. Очертанията на масивния му корпус бяха чисти, но неестествени, придавайки на цялата конструкция разстройваща ненормалност.

Той се извисяваше над тях и над околните скали, върху които лежеше. От това, което можеха да видят, решиха, че е кацнал по същия начин, както и „Ностромо“ — по корем, формата му наподобяваше огромно метално U, като двата рога на това U бяха леко извити един към друг. Едното рамо беше малко по-късо от другото и по-рязко извито. Дали това беше поради повреда или някаква чужда представа за приятна симетрия, нямаше начин да се разбере.

Когато се покатериха по-близо, видяха, че корабът надебелява в основата на U-то с редица концентрични отливки във форма на дебели плочи, които се издигат в купол. Далас предположи, че двата рога съдържат двигателите и инженерния отсек, а надебеленият преден край — жилищните помещения, навярно товарното пространство и командната зала. Доколкото разбираха, при него всичко можеше да е точно наопаки.

Корабът лежеше безразлично, без да показва признаци на живот или дейност. Това близко, възстановено предаване бе оглушително и тримата побързаха да намалят звука в шлемовете си.

От какъвто и метал да бе направен корпусът, той искреше силно на светлината, по странен стъкловиден начин, който загатваше за сплав, каквато никога не е била създавана от човешка ръка. Далас даже не беше сигурен, че е метал. Първият оглед не разкри нищо, което да прилича на свързване, шев, заварка или друг познат метод за съединяване на отделните плочи или секции. Чуждоземният кораб създаваше впечатление, че е бил не произведен, а по-скоро отгледан.

Това беше странно, разбира се. Независимо от метода на изграждане, важното беше, че безспорно ставаше дума за космически кораб.

Толкова бяха стреснати от неочакваната гледка, че никой не се замисли каква би била стойността на привидно непокътнатия кораб като премии или плячка.

И тримата завикаха едновременно в микрофоните си.

— Някакъв кораб, очевидно — повтаряше безсмислено Кейн отново и отново.

Ламберт изучаваше лъскавия, почти влажен блясък и извитите страни, липсата на всякакви познати външни характеристики и учудено клатеше глава.

— Сигурен ли си? Може да е някакво местно образувание. Много необичайно…

— Не-е. — Вниманието на Кейн бе погълнато от двойката извити рога, които образуваха задната част на кораба. — Не е закрепено. Дори да допуснем, че извънземните архитектурни идеи са ни чужди, съвсем ясно е, че не е предвидено да бъде част от пейзажа. Това със сигурност е кораб.

— Аш, можеш ли да го видиш? — Далас си спомни, че научният ръководител би трябвало да вижда ясно през устройствата за видеовръзка, монтирани в скафандрите им, и сигурно е забелязал останките от чуждия кораб в мига, когато Кейн бе изкачил възвишението и изкрещял шокирано.

— Да, виждам го. Не много ясно, но достатъчно, за да се съглася с Кейн, че е кораб. — Гласът на научния ръководител прозвуча развълнувано в шлемовете им или поне толкова развълнувано, колкото можеха да очакват някога от него. — Никога не съм виждал подобно нещо. Задръжте за малко. — Те постояха така, докато Аш провери показанията и зададе няколко бързи въпроса на корабния мозък.

— Нито пък Майка — добави той. — Абсолютно непознат тип, не се корелира с нищо, което сме срещали досега. Толкова ли е голям, колкото изглежда оттук?

— Дори по-голям — каза Далас. — Корпусът е огромен, засега не се забелязват по-дребни детайли. Ако е конструиран в същия мащаб както нашите кораби, строителите му трябва да са били значително по-едри от нас.

Ламберт се изкикоти нервно.

— Ще разберем, ако е останал някой от тях да ни посрещне на борда.

— Ние сме съвсем близо и видимостта е директна — каза Далас на Аш, без да обръща внимание на коментара на навигатора. — Трябва да приемаш много по-чист сигнал от нас. Какво става със сигнала за помощ? Има ли някакви промени? Прекалено близо сме, за да ги различим.

— Не. От каквото и да се излъчва предаването, то е вътре в кораба. Сигурен съм в това. Трябва да е там. Ако беше по-далече, никога нямаше да го приемаме през тази метална стена.

— Ако изобщо е метал. — Далас продължаваше да разглежда чуждоземния корпус. — По-скоро прилича на пластмаса.

— Или кост — предположи замислено Кейн.

— Ако приемем, че сигналът идва отвътре, какво ще направим сега? — попита Ламберт.

Вторият офицер тръгна напред.

— Ще вляза да поогледам и ще ви кажа.

— Чакай, Кейн. Не бъди такъв авантюрист, по дяволите. Някой ден ще си навлечеш неприятности.

— Аз съм за това да влезем вътре. Вижте, все нещо трябва да сторим. Не можем да се въртим наоколо и да чакаме разкрития, появили се по магически начин във въздуха над кораба. — После запита намръщено — Наистина ли предлагаш да не влизаме вътре?

— Не съм против. Няма нужда обаче да пришпорваме нещата. — Той се обърна към научния ръководител далеч зад тях. — Още ли ни чуваш, Аш?

— Сега по-слабо, когато сте над предавателя — дойде отговорът. — Има някои смущения, които не мога да премахна. Но все още ви чувам добре.

— Разбрано. Не виждам никакви светлини или признаци на живот. Няма никакво движение, освен на този проклет прах. Използвай ни за засичане при директна видимост от мястото ни и пробвай твоите сензори. Опитай се да видиш или откриеш нещо, което ние не можем.

Настъпи малка пауза, докато Аш бързаше да изпълни заповедта. Продължиха да се чудят на елегантно изкривените линии на огромния кораб.

— Опитах всичко — докладва най-сетне научният ръководител. — Не сме екипирани за такъв случай. „Ностромо“ е търговски влекач, а не изследователски кораб. За да засека нещо, са ми нужни куп скъпи инструменти, каквито ние просто нямаме.

— Хубаво… Какво виждаш все пак?

— Нищо оттук, сър. Не мога да получа абсолютно никаква смислена картина. Правя всичко възможно, но не стигам до приемливи показания на уредите. Просто не разполагаме с необходимата апаратура.

Далас се опита да скрие разочарованието си от другите.

— Разбирам. Както и да е, няма значение. Но продължавай да опитваш. Уведоми ме веднага, ако въобще откриеш нещо. Особено ако има признаци за движение. Не се впускай в подробности. Ние тук ще се занимаем с всички анализи.

— Разбрано. Пазете се.

А сега какво, капитане? Далас обходи с поглед грамадния кораб, после се обърна назад, за да види, че Кейн и Ламберт го наблюдават. Вторият офицер беше прав, разбира се. Не беше достатъчно да знаят, че това е източникът на сигнала. Трябваше да го проследят до генератора, да се опитат да разберат причината за сигнала и наличието на кораба на този малък свят. Немислимо беше да дойдат дотук и да не изследват вътрешността на чуждоземния кораб.

В крайна сметка любопитството е това, което е накарало човека да напусне изолирания си, незначителен свят и да прекоси бездната между звездите. От друга страна, любопитството обикновено не води до добро, припомни си той.

Така стигна до единственото логично решение.

— Изглежда съвсем мъртъв оттук. Ще се приближим най-напред до основата. След това, ако нищо не се покаже…

Ламберт го погледна въпросително:

— Да?

— Тогава… ще видим.

Тръгнаха към корпуса. Вече излишният търсач се поклащаше на колана на Ламберт.

— При това положение — рече Далас, докато приближиха надвисналия над тях корпус — единственото нещо, което мога…

На борда на „Ностромо“ Аш следеше внимателно всяка дума. Без каквото и да е предупреждение гласът на Далас заглъхна. После се усили още веднъж за миг, след което изчезна съвсем. Едновременно с това Аш изгуби и визуалната връзка.

— Далас! — Лудо започна да натиска бутоните по пулта, да върти ключове, да иска по-добра разделителна способност от вече претоварените сензори. — Далас, чуваш ли ме? Изгубих те. Повтарям: изгубих те…

От множеството високоговорители жално долиташе само постоянното термоядрено съскане на местното слънце…

 

 

До самия корпус колосалният размер на кораба беше по-очевиден от всякога. Той се издигаше над тях в наситения с прах въздух и изглеждаше по-твърд от начупените скали, върху които бе стъпил.

— Все още няма признаци на живот — измърмори под носа си Далас, докато разглеждаше корпуса. — Няма светлини, нито движение. — Той посочи към въображаемия нос на кораба. — И няма вход. Нека да опитаме оттам.

Докато крачеха внимателно през разтрошени каменни блокове и ронливи шистовидни скали, Далас осъзна колко малък го кара да се чувства този чуждоземен кораб. Не дребен физически, въпреки че на фона на изпъкналото, смазващо туловище на корпуса тримата изглеждаха като джуджета, а почти нищожен в космически мащаб. Човечеството все още познаваше много малка част от Вселената, бе изследвало само едно ъгълче от нея.

Вълнуващо и приятно за ума е да се отдаваш на размисъл какво лежи и те чака в черната бездна на космоса, когато си зад телескопа, съвсем друго е да го правиш попаднал сам върху едно противно зрънце като този свят, изправен срещу извънземен кораб, чиято изработка неприятно прилича на отглеждано създание, а не познато устройство за управление и преодоляване на точните закони на физиката.

Именно тази особеност на изоставения кораб, призна си той, го безпокоеше най-много. Ако приличаше на познатите му форми и конструкции, нечовешкият му произход не би му се струвал толкова застрашителен. Не смяташе, че чувствата му се дължат на обикновена ксенофобия. Истината беше, че не бе очаквал чуждоземното да е до такава степен чуждо.

— Нещо става.

Видя Кейн да сочи към корпуса пред тях. Време беше да приключи с размишленията, каза си той строго, и да обърне внимание на действителността. Този странен обект с формата на рог бе космически кораб, различаващ се само външно от „Ностромо“. Нямаше нищо злокобно в материала, от който беше изработен, нито нещо зловещо в конструкцията му. Материалът се дължеше на друга технология, формата можеше да зависи както от естетически идеали, така и от всичко друго. От такава гледна точка корабът придобиваше почти екзотична красота. Без съмнение Аш вече се екзалтираше от неповторимия дизайн на кораба и съжаляваше, че не е тук с тях.

Далас забеляза непромененото изражение на Ламберт и разбра, че сред екипажа имаше поне един член, който без колебание би сменил мястото си с това на научния ръководител.

Кейн бе посочил три тъмни петна върху едната страна на корпуса. Когато се изкачиха по-близо и малко по-нагоре по камъните, тези петна се оказаха овални отвори, които показваха и огромна дълбочина в допълнение към височината и ширината.

Най-после се озоваха точно под трите дупки в металния (пластмасов или някакъв друг?) корпус. Зад външните овали се виждаха по-тесни и още по-тъмни вторични отвори. Вятърът вкарваше и изкарваше от тях прах и пемза, което показваше, че дупките стояха отворени от по-дълго време.

— Прилича на вход — предположи Кейн с ръце на бедрата, докато изучаваше отворите. — Навярно такава е представата на някои за въздушен шлюз. Виждате ли вътрешните люкове зад тези?

— Ако това са шлюзове, защо са три, и то толкова близко един до друг? — подозрително огледа дупките Ламберт. — И защо всичките стоят отворени?

— Може би създателите им са обичали да правят нещата тройно — вдигна рамене Кейн. — Ако намерим някого от тях, ще ти позволя да го попиташ.

— Веселяк — отвърна тя, без да се усмихне. — Това ще го приема, но защо ще оставят отворени и трите?

— Не знаем дали са отворени. — Далас разглеждаше с интерес гладките краища на овалите, толкова различни от обемистите четвъртити входове на „Ностромо“. Изглеждаха като излети заедно с корпуса, а не допълнително монтирани при строежа с груби заварки и уплътнения. — А по въпроса защо са отворени, ако това наистина е така — продължи Далас, — навярно екипажът е искал да излезе много бързо навън.

— Защо са им били нужни три отворени шлюза, за да го направят?

Далас й се сопна отегчено:

— Откъде, по дяволите, да знам? — И веднага добави: — Извинявай… Без да искам.

— Не, не — каза тя, като този път се усмихна леко. — Въпросът беше глупав.

— Време е да си отговорим на някои въпроси. — Той тръгна нагоре по лекия наклон, водещ към отворите, като гледаше в земята и се пазеше от нестабилни камъни. — Чакахме достатъчно дълго. Нека влезем, ако е възможно.

— Сигурно така някой си представя шлюза. — Кейн изучаваше вътрешността на отвора, през който влязоха. — Но не и аз.

Далас вече бе влязъл навътре.

— Повърхността им е твърда. Втората врата, люк или каквото и да е било също е отворена. — А след кратка пауза: — Тук отзад има голяма зала.

— Имате ли нужда от повече светлина? — Ламберт посочи фенерчето, което висеше на кръста й симетрично на пистолета.

— Засега тази изглежда достатъчна. Пестете енергията, защото може да ни потрябва. Влизайте.

Кейн и Ламберт го последваха надолу по късия коридор. Озоваха се в помещение с висок таван. Ако в тази част на кораба имаше някакви управляващи устройства, измервателни уреди или каквото и да е друго оборудване, трябваше да са скрити зад сивите стени. Гледката удивително приличаше на вътрешността на човешки гръден кош, като овални метални ребра укрепяваха пода, тавана и стените. Призрачната светлина отвън танцуваше по прашинките, които висяха в почти неподвижния въздух на тайнствената стая.

Далас погледна втория офицер.

— Какво мислиш?

— Не знам. Може да е склад. Или част от сложна шлюзова система. Да, това трябва да е. Току-що преминахме през една двойна врата и сега се намираме в истинския шлюз.

— Доста е голямо, за да бъде въздушен шлюз. — Гласът на Ламберт прозвуча унило в шлемовете им.

— Само предполагаме. Ако обитателите на този кораб са толкова големи, колкото ние в сравнение с размерите на „Ностромо“, сигурно са имали нужда от шлюз с подобни размери. Признавам си обаче, че идеята за складово помещение ми харесва повече. Може дори да обясни необходимостта от три входа. — Той се обърна и видя Далас да се навежда над една черна дупка на пода. — Хей, Далас, внимавай! Не знаем какво има там долу, нито колко е дълбоко.

— Корабът стои отворен за външния свят и нищо не обръща внимание на влизането ни. Не мисля, че тук има нещо живо. — Далас откачи фенерчето си, включи го и насочи яркия му лъч надолу.

— Виждаш ли нещо? — попита Ламберт.

— Сигурно — ухили се Кейн. — Нещо като заек с часовник? — рече той с нотка на надежда.

— Не виждам абсолютно нищо. — Далас местеше фенерчето бавно от едната към другата страна. Лъчът бе тесен, но мощен. Можеше да освети всичко, което лежи не твърде далеч под тях.

— Какво има там? — Ламберт се приближи до него, като внимаваше да е на безопасно разстояние от пропастта. — Друго складово помещение ли?

— Оттук не може да се каже. Вижда се само, че отива надолу. Гладки стени, докъдето стига светлината. Няма следи от дръжки, асансьор, стълба или друго средство за слизане. Не мога да видя дъното. Светлината не го достига. Трябва да е някакъв вид шахта.

Изгаси светлината, отстъпи на около метър от дупката и започна да откачва принадлежности от колана и раницата си. Положи ги на пода, изправи се и огледа слабо осветената сива зала.

— Това, което е долу, ще почака. Нека първо разгледаме наоколо. Искам да се уверя, че няма други изненади. Възможно е даже да намерим по-лесен път надолу. — Той отново запали фенерчето и го насочи към близките стени. Въпреки приликата с вътрешността на кит, те оставаха успокояващо безжизнени.

— Разгърнете се… но не много надалече. И за нищо на света не се изпускайте от очи. Няма да ни отнеме повече от няколко минути.

Кейн и Ламберт включиха своите фенерчета. Движейки се в редица, тримата започнаха да оглеждат огромната стая.

Наоколо лежаха разпръснати парчета от някакъв натрошен сив материал. Повечето бяха погребани под малки дюни от прах и фини частици пемза, които бяха завладели кораба. Кейн обаче не им обърна внимание. Търсеха нещо непокътнато.

Светлината от фенерчето на Далас попадна неочаквано върху предмет, който не беше част от стените или пода. Като се приближи, капитанът обходи с лъча контурите му. Приличаше на малка урна или ваза, светлокафява на цвят и лъскава на вид. Заставайки до него, той наведе глава над грапавия счупен отвор и светна вътре.

Празно.

Той отмина разочарован, чудейки се как нещо, което изглежда толкова крехко, е останало почти незасегнато, докато други, по-устойчиви вещества, са се износили и разтрошили. Помисли си, че можеше да изпита разтопяващото действие на пистолета си върху материала, от който бе направена урната.

Почти беше готов да се върне до шахтата на пода, когато фенерчето му попадна на нещо сложно и определено техническо. Между полуорганичните стени на чуждопланетния кораб вдъхващият му доверие функционален вид донесе голямо облекчение, въпреки че самата му конструкция беше абсолютно непозната.

— Елате тук!

— Нещо не е наред ли? — обади се Кейн.

— Не, нищо подобно. Открих някакъв механизъм.

Ламберт и Кейн се втурнаха към него, като обувките им вдигаха малки облачета от съживена прах. Лъчите на фенерчетата им се присъединиха към този на Далас. Всичко изглеждаше спокойно и мъртво, макар Далас да имаше усещането, че някъде зад странно очертаните панели тихо действа някаква търпелива сила. А доказателството за живот в машината се дължеше на един метален лост, който се движеше равномерно напред-назад в рамките на канала си, без обаче да издава какъвто и да е звук според сензорите на скафандрите им.

— Изглежда все още функционира. Чудя се от колко време работи така. — Кейн изучаваше заинтригувано устройството. — Питам се какво ли върши?

— Мога да ти кажа. — Двамата мъже се обърнаха към Ламберт. Тя потвърди това, за което Далас вече се бе досетил. Държеше в ръка търсача си — същият уред, който ги бе довел от „Ностромо“ дотук. — Това е предавателят. Автоматично устройство, излъчващо сигнал за помощ, точно както си го представяхме, че може да бъде. Изглежда чист, сякаш е съвсем нов, макар вероятно да излъчва сигнала от години. — Тя сви рамене. — Може би от десетилетия. Или повече.

Далас прекара един малък апарат над повърхността на чуждоземното устройство.

— Електростатично отблъскване. Това обяснява липсата на прах. Лоша работа. Тук не духа много вятър и по натрупания прах можем да предположим колко дълго е била включена тази машина. Изглежда преносима. — Изключи скенера и го пъхна в чантата на кръста си.

— Някой друг да е открил нещо? — Двамата поклатиха глави.

— Само ребрести стени и прах — отговори обезсърчено Кейн.

— Няма ли някаква следа от отвор, който да води до друга част на кораба? От още дупки по пода? — Отново два отрицателни отговора. — Тогава ни остава единствено да се спуснем през първата шахта или да пробием дупка през най-близката стена. Ще опитаме първото, преди да започнем да режем каквото и да е било. — Забеляза изражението върху лицето на Кейн.

— Да се откажем ли?

— Не още. Ще се откажа, едва след като изследваме сантиметър по сантиметър това голямо сиво копеле и не намерим нищо друго, освен празни стени и запечатани машини.

— Пет пари не давам за това — рече Ламберт кисело.

Върнаха се обратно по следите си и се спряха до ръба на осветения кръгъл отвор в палубата. Далас коленичи, като се движеше бавно заради скафандъра си, и опипа, доколкото можеше, ръба на шахтата.

— Нищо не мога да усетя през тези проклети ръкавици, но изглежда гладка. Шахтата трябва да е естествена част от кораба. Мислех, че може да се е получила вследствие на експлозия. В края на краищата сигналът, който приемаме, е зов за помощ.

Ламберт изучаваше дупката.

— Един кумулативен заряд може да направи гладка дупка като тази.

— Ще правиш всичко възможно, за да се почувстваме добре, нали? — Далас изглеждаше разочарован. — Все пак мисля, че е обикновена част от кораба. Страните са твърде гладки дори за кумулативен заряд, независимо от мощността му.

— Само изказах мнението си.

— Така или иначе това, което можем да сторим, е да огледаме долу, да направим дупка в стената или да излезем отново навън и да потърсим друг вход. — Той отправи поглед през шахтата към Кейн. — Ето големия ти шанс.

Вторият офицер гледаше безразлично.

— Щом искаш. Аз съм съгласен. Ако ме обземе великодушие, ще ти разкажа дори за диамантите.

— Какви диаманти?

— Тези, които ще намеря да преливат от стари чуждоземни сандъци там долу — посочи той към тъмната дупка.

Ламберт му помогна да закрепи върху гърдите си спускателния механизъм и провери дали въжетата се хванати добре на раменете и гърба му. Кейн докосна контролния панел и от високоговорителя в шлема му се разнесе леко писукане. Една зелена лампичка светна и угасна върху предната страна на устройството.

— Включих захранването и съм напълно готов. — Той погледна Далас. — Готов ли си вече?

— Минутка още. — Капитанът бе сглобил един метален триножник от къси парчета тръба. Получената конструкция изглеждаше лека и твърде крехка, за да издържи човек. В действителност тя можеше да издържи и тримата, без дори да се огъне.

Като затегна триножника, Далас го измести така, че връхната му точка да е разположена над центъра на шахтата. Трите му крака прикрепи със скоби към палубата. За върха бяха закачени малка лебедка и макара с тънък кабел. Далас отмота на ръка метър или два от бляскавото обезопасително въже и подаде края му на Кейн. Вторият офицер закачи кабела за устройството на гърдите си с двойно заключващ механизъм и накара Ламберт да го изпробва, като го дръпне с цялата си тежест. Държеше добре.

— Не се откачвай от кабела при никакви обстоятелства — нареди строго Далас. — Дори ако видиш купища диаманти да светят малко извън обсега на ръката ти.

Той също провери на свой ред кабела. Кейн бе способен офицер. Притеглянето тук бе по-слабо, отколкото на Земята, но все пак повече от достатъчно, за да направи Кейн на пихтия, ако падне. Нямаха представа колко дълбоко в утробата на кораба отива тази шахта. Шахтата можеше да е миньорска и да продължава през корпуса надолу под повърхността. Тази мисъл го наведе на друга, която накара Далас да се усмихне на себе си. Възможно бе Кейн Все пак да намери своите диаманти.

— Да си излезнал не по-късно от десет минути — каза той с възможно най-сериозния си тон. — Ясно ли е?

— Да, да. — Кейн внимателно седна и протегна крака през ръба. Като грабна кабела с две ръце, той се отблъсна и увисна на въжето по средата на отвора. Долната част на тялото беше обгърната от черния въздух.

— Ако не си тук до десет минути, ще те изтегля насила — предупреди го Далас.

— Успокой се. Ще бъда добро момче. Освен това мога сам да се грижа за себе си. — Беше спрял да се люлее от едната страна до другата и сега висеше неподвижно в отвора.

— Давай. Дръж ни в течение, докато се спускаш.

— Разбрано.

Кейн задейства спускащия механизъм. Кабелът започна да се размотава гладко, като го спускаше в шахтата. Той протегна крака и ги опря в гладката повърхност на стената. Като наклони тялото си назад, така че краката му да се притиснат към вертикалната стена, можеше стъпка по стъпка да слиза надолу.

Задържайки се неподвижно, той включи фенерчето си и го насочи надолу. Светлината му показа десетина метра от скучно оцветения метал, преди да се разтвори в нищото.

— Тук е по-топло — докладва той след бегъл преглед на сензорната си екипировка. — Отдолу трябва да идва топъл въздух. Може да е от двигателите, ако все още работят. Ясно ни е, че нещо зарежда с енергия предавателя.

Като се отблъскваше от стената и отпускаше кабела, Кейн започна да се спуска по-бързо. След няколкоминутно подскачане надолу по шахтата спря да си поеме дъх. Беше топло и ставаше все по-топло, колкото по-надолу отиваше. Внезапните промени претовариха охладителната система на скафандъра му. Той започна да се поти и само секцията на шлема му поддържаше лицевия панел чист. Дишането му отекваше силно в затворения скафандър и това го притесняваше, защото знаеше, че Далас и Ламберт могат да го чуят. А той не искаше да го повикат обратно.

Облягайки се назад, той погледна нагоре и видя устата на шахтата — светъл кръг, поставен в черна рамка. Зад ръба се появи тъмно петно. Далечната светлина се отрази в нещо гладко.

— Добре ли си там долу?

— Да. Но е много топло. Още ви виждам. Не съм стигнал обаче дъното. — Пое дълбоко въздух веднъж, два пъти, дишайки учестено от прегряване. Регулаторът, подаващ кислород, изстена в знак на протест. — Това тук е истинска работа. Сега не ми е до приказки.

Като сви колене, той отново се изтласка надалеч от стената и изтегли още кабел. Вече бе придобил известен усет към обкръжаващата го среда. Шахтата се спускаше все по-надолу и по-надолу. Дотук нямаше признаци да се стеснява и да сменя посоката си. А дали се разширява не го интересуваше.

Той се отблъсна по-силно следващия път, започна да прави по-големи скокове, падайки все по-бързо в мрака. Прожекторът му продължаваше да не разкрива нищо друго, освен еднообразната неизменна нощ под него.

Отново задъхан, Кейн спря спускането си, за да провери апаратурата на скафандъра.

— Интересно — каза той в микрофона, — намирам се под нивото на повърхността.

— Разбрах те — отговори Далас. Мислейки за минните шахти, той попита: — Има ли някакви промени наоколо? Съставът на стените все същият ли е?

— Поне докъдето мога да видя. Как се справям със спускането?

Последва кратко мълчание, докато Далас проверяваше останалия на макарата кабел.

— Добре. Останали са още около петдесет метра. Ако шахтата се окаже по-дълбока, ще трябва да го отложим временно, докато не донесем по-голяма макара от кораба. Обаче не смятам, че ще се наложи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ще наруши пропорциите на кораба — отвърна замислено Далас.

— Пропорции спрямо какво? И чии са тези представи за пропорционалност?

Далас нямаше какво да отговори на това.

 

 

Рипли сигурно щеше да прекрати изследването, ако имаше какво друго да върши. Но тя нямаше. Да си играе с интеграционния анализ беше за предпочитане пред това да броди из празния кораб или да гледа пустите кресла около себе си.

Неочаквано една промяна на приоритетите в нейните въпроси предизвика извеждането на нещо скрито дълбоко в исполинския информационен архив на кораба. Съответните нови резултати от запитването се появиха на екрана толкова ненадейно, че тя едва не ги заличи, за да продължи със следващите серии, преди да разбере, че в действителност е получила смислен отговор. Недостатъкът на компютрите, помисли тя, е, че нямат интуитивен ум. Само дедуктивен. Трябва да им зададеш точния въпрос.

Впи жаден поглед в данните, намръщи се и поиска уточнение. Понякога отговорите на Майка можеха да бъдат преднамерено мъгляви. Човек трябваше да знае как да пресее объркващите тънкости.

Този път обаче резултатът беше достатъчно ясен и не оставяше място за объркване. Много й се искаше да е така. Натисна рязко бутона на интеркома. Един глас й отговори незабавно.

— Тук е изследователският мехур. Какво има, Рипли?

— Спешно е — заговори тя на пресекулки, задъхваща се от притеснение. — Най-после успях да измъкна нещо от „Мозъка“ през електронния интегратор. Може би току-що се е получило, не знам. Но не това е от значение.

— Поздравления.

— Остави това — отсече тя обезпокоено. — Очевидно Майка е разшифровала част от сигнала на пришълците. Не е категорична, но от това, което прочетох, се страхувам, че излъчването може и да не е SOS.

Думите й накараха Аш да замълчи, но само за миг. Когато отговори, гласът му беше добре контролиран както обикновено, въпреки тревожните последствия, произтичащи от съобщението на Рипли. Тя се възхити на самоконтрола му.

— Ако не е сигнал за помощ, тогава какво е? — запита той спокойно. — И защо е този нервен тон? Ти си се изнервила, нали?

— Естествено, че ще съм се изнервила. И ще стане по-лошо, ако Майка се окаже права. Както казах, тя не е сигурна. Но смята, че сигналът може да е предупреждение.

— Какъв вид предупреждение?

— Какво значение има „какъв вид предупреждение“?

— Няма причина да ми крещиш.

Рипли пое въздух няколко пъти и преброи до пет.

— Трябва да се свържем с останалите. Трябва да научат това незабавно.

— Съгласен съм — каза Аш. — Но няма да стане. Откакто влязоха в чуждия кораб, ние ги изгубихме напълно. Вече от известно време нямам никаква връзка с тях. Комбинацията от близостта им до чуждия предавател и странния състав на корпуса на летателния апарат проваля всичките ми опити да възобновя връзката. А можеш да ми вярваш как съм се опитвал! — Следващите му думи прозвучаха като предизвикателство: — Опитай се да ги намериш сама, ако желаеш. Ще ти помогна с всичко, което мога.

— Виж какво, Аш, аз не поставям под въпрос компетентността ти. Щом казваш, че не можем да се свържем с тях, значи не можем. Дявол да го вземе обаче, трябва да им кажем!

— Какво предлагаш?

Тя се поколеба, след което обяви твърдо:

— Ще изляза навън да ги намеря. Ще им го кажа лично.

— Не, няма да го направиш.

— Това заповед ли е, Аш? — Знаеше, че при критични ситуации като тази научният ръководител имаше по-висок ранг от нея.

— Не, няма да е разумно. Не разбираш ли? Използвай главата си, Рипли! — подтикна я той. — Знам, че не ме харесваш много, но се опитай да гледаш на нещата рационално. Просто нямаме излишни хора в екипажа. Ти и аз, заедно с Паркър и Брет сме в момента минимума, необходим за излитане. Трима навън, четирима вътре. Такъв е правилникът. Затова Далас ни остави всичките на борда. Ако тръгнеш да тичаш след тях, по каквато и да е причина, ние ще сме тук с вързани ръце, докато някой не се върне. Ако нито един не се върне, никой няма да узнае какво се е случило тук. — Той замълча за миг и после добави: — Освен това няма причина да допускаме каквото и да било. Те навярно са добре.

— Ясно — съгласи се тя неохотно. — Разбирам съображенията ти. Но това е извънреден случай. Все още мисля, че някой трябва да ги потърси.

Никога не бе чувала Аш да въздиша, той не въздъхна и сега, но Рипли остана с впечатлението, че се е примирил с липсата на избор.

— Какъв е смисълът? — попита той спокойно, сякаш това бе най-очевидното нещо на света. — Докато някой от нас стигне там, те сами вече ще са разбрали дали това наистина е предупреждение. Прав ли съм или не?

Рипли не отговори, просто седна и заби мрачен поглед в образа на Аш върху монитора. Научният ръководител също се взираше в нея неподвижно. Това, което тя не можеше да забележи, беше схемата върху монитора на неговия пулт. А щеше да й се види доста интересна…