Алън Дийн Фостър
Пришълец (6)

Шеста глава

В амбулаторията те внимателно положиха Кейн върху широката медицинска установка. Плетеница от инструменти и уреди, каквито нямаше никъде другаде из кораба, украсяваха стената зад главата на изпадналия в безсъзнание втори офицер. Установката излизаше от самата стена, като се подаваше от отвор с размери метър на метър.

Далас включи управлението и задейства автодоктора. Отиде до един шкаф и извади отвътре малка тръба от бляскав метал. След като провери дали е напълно заредена, той се върна и застана до тялото на Кейн. Аш стоеше наблизо, готов да помогне, докато Ламберт, Паркър и Брет гледаха от коридора зад един дебел прозорец.

Допирът до определено място върху стената на тръбата предизвика появата на къс, силен сноп светлина от другия й край. Далас настрои лъча, докато той се стесни и скъси дотолкова, доколкото бе възможно, без да се намалява мощността. Внимателно докосна с края на лъча основата на шлема на Кейн. Металът започна да се разделя.

Далас бавно прокара резача по едната страна на шлема, после през горната част и надолу по другата страна. Когато достигна основата на шлема от другата страна, прекара резача през дебелото уплътнение.

Шлемът се отдели лесно от скафандъра. Когато Далас изключи лъча, той и Аш хванаха шлема от двете страни и го вдигнаха.

Освен слабото постоянно пулсиране съществото не показваше никакви признаци на живот и изобщо не реагира на отстраняването на шлема, след което остана изложено цялото пред очите им.

Далас се подвоуми, посегна и докосна съществото, после бързо отдръпна ръка. То продължи да пулсира, без да реагира на пръстите му. Капитанът се пресегна пак и постави дланта си върху гърба на съществото. Беше сухо и студено. От бавното пулсиране започна да му се повдига и той за малко не дръпна отново ръката си назад. След като съществото продължаваше да не показва каквато и да е склонност да се противопоставя, той хвана колкото се може по-здраво жилавата плът и дръпна с все сила.

Не беше изненадващо, че това не доведе до нищо. Съществото нито помръдна, нито разхлаби хватката си.

— Нека опитам аз. — Аш стоеше близо до шкафче с немедицински инструменти. Той избра чифт здрави клещи и се приближи до установката. Като захвана внимателно съществото, той дръпна с цялото си тяло назад.

— Пак нищо. Опитай по-силно — предложи Далас с надежда. Аш нагласи клещите за по-голям захват дръпна и едновременно с това се наклони назад.

Далас вдигна ръка, забелязвайки капки кръв да се процеждат надолу по бузата на Кейн.

— Спри. Разкъсваш му кожата.

Аш се отпусна.

— Не аз. Съществото.

Далас изглеждаше разочарован.

— Няма да стане така. То няма да се махне, без да откъснем цялото лице на Кейн заедно с него.

— И аз мисля същото. Нека машината поработи върху него. Може да й е по-добър късметът.

— Дано.

Аш докосна последователно няколко ключа. Автодокторът забръмча и отворът в другия край на установката светна. След това тя се плъзна тихо в стената. Една прозрачна плоча се спусна и затвори Кейн плътно вътре. Вътре в стената светнаха лампи, така че тялото на Кейн се виждаше ясно през стъклото. Върху близкия пулт оживяха два видеомонитора. Аш отиде да разчете показанията им. Той най-много можеше да се смята за лекар на „Ностромо“ и съзнавайки както този факт, така и отговорността си, с голямо нетърпение искаше да научи всичко, каквото може да му каже машината за сегашното състояние на Кейн. Без да се споменава това на пришълеца.

 

 

В коридора се появи нов член на екипажа, който се приближи до тримата наблюдатели. Ламберт изгледа Рипли продължително и с неприязън.

— Ти щеше да ни оставиш навън. Щеше да оставиш Кейн навън. Щеше да ни накараш да седим двайсет и четири часа наоколо с това нещо върху главата на Кейн, и то при настъпването на нощта. — Лицето й изразяваше чувствата й много по-ясно от думите.

Паркър, може би последния член на екипажа, от когото биха очаквали, че ще защити административния офицер, погледна войнствено към навигатора.

— Навярно така и трябваше. Тя просто следваше правилата. — Той посочи към светещия интериор на автодоктора и безчувствения пациент в него. — Кой, по дяволите, знае какво е това или какво може да стори? Кейн е малко невъздържан, разбира се, но не е глупав, а той не е успял да го избегне. Някой от нас може да е следващия.

— Правилно — съгласи се Брет.

Вниманието на Рипли все още беше заето с Ламберт. Навигаторката не бе помръднала и също я гледаше.

— Може би направих грешка. Може и да не съм. Надявам се да не съм била права. Във всеки случай само се опитвах да си върша работата. Нека оставим това.

Ламберт се поколеба, вглеждайки се в лицето на Рипли. После кимна.

Рипли въздъхна и се отпусна леко.

— Какво стана там?

— Влязохме в изоставения кораб — започна да разправя Ламберт, като наблюдаваше двамата мъже, работещи с автодоктора вътре. — Нямаше никакви признаци на живот. Това предаване трябва да се е излъчвало от векове. Смятаме, че намерихме предавателя.

— Ами екипажът на кораба?

— Няма и следа от тях.

— А Кейн…?

— Той сам пожела да изследва долното ниво. — Лицето й се изкриви. — Търсеше диаманти. Вместо това изглежда е намерил някакви яйца. Казахме му да не ги пипа. Сигурно много късно. Нещо се е случило там долу, където не можехме да видим какво става. Когато го издърпахме навън, то беше на лицето му. По някакъв начин е стопило лицевия панел на шлема, а вие знаете колко здрав е този материал.

— Чудя се откъде е дошло? — обади се Рипли, без да откъсва поглед от амбулаторията. — Тъй като този планетоид изглежда напълно безжизнен, предполагам, че е дошло с извънземния кораб.

— Един господ знае — рече тихо Паркър. — Аз също бих искал да знам откъде е дошло.

— Защо? — попита Рипли, без да го погледне.

— За да знам още едно място, което да отбягвам.

— Амин — каза Брет.

 

 

— Това, което искам да разбера — каза Далас, — е как, по дяволите, диша Кейн? Или диша ли той изобщо?

Аш погледна уредите.

— Физически изглежда много добре. Не само е жив, въпреки че е изминал целия път обратно до кораба без нормален въздух, но и показва отлично всички признаци на живот. Вдишването на целия този азот и метан е трябвало да го убие моментално, още на онзи кораб. Според доктора той е в кома, докато телесните му функции са нормални. Много по-здрав е, отколкото някой би допуснал. Колкото до това как диша, не мога още да кажа, обаче кръвта му е наситена с кислород.

— Но как? — Далас се наведе напред, опитвайки се да погледне вътре в автодоктора. — Аз проверих това съвсем отблизо. Устата и носът му изглеждат напълно блокирани.

Аш натисна три бутона.

— Ние знаем какво е станало с него отвън. По-добре да погледнем вътре в него.

Един голям екран се избистри и се фокусира. На него се показа цветна рентгенова снимка на главата на Кейн и горната част на тялото му. При по-висока разделителна способност можеше да се види, че кръвта циркулира равномерно по артериите и вените, белите му дробове работят и сърцето му бие нормално. В момента наблюдателите се заинтересуваха повече от вътрешното устройство на малкото закръглено същество, която покриваше лицето на офицера.

— Не съм биолог — прошепна Аш, — но това животно има най-объркания лабиринт от вътрешни органи, който някога съм виждал. — Той удивено разглеждаше заплетената мрежа от възли и тръбички. — Нямам понятие за какво може да служи дори половината от всичко това.

— Не изглежда по-красиво отвътре, отколкото отвън — беше единствената забележка на Далас.

— Виж само мускулатурата на тези пръсти и тази опашка — настоя Аш. — Може да изглеждат крехки, но не са. Не е чудно, че не можахме да го откъснем от него. Нито че той не е могъл да се отърве. Предполагам, че е имал време да опита, преди да припадне.

Какво е направило съществото с Кейн беше ясно, макар не и защо. Челюстите на втория офицер бяха отворени насила. Дълга гъвкава тръба се протягаше от дланта надолу в гърлото му. Тя свършваше в края на неговия хранопровод. Тръбата не се движеше, а просто седеше там.

Този вътрешен преглед накара Далас да се почувства зле повече от всичко друго.

— Нещо се спуска в проклетото му гърло. — Ръцете му се свиваха в юмруци и отпускаха с убийствен ритъм. — Какво, по дяволите, прави на човека онова създание? Това не е честна битка. По дяволите, Аш, този начин не е… чист.

— Не знаем дали то се бори с него, нито дори дали му причинява зло. — Аш призна, че цялата тази ситуация го е объркала. — Според медицинските монитори той е добре. Просто не е в състояние да реагира на нас. Знам, че звучи глупаво, но помислете малко. Може би съществото е някакъв вид благословен симбиот. Навярно е направило това в опит да му помогне, макар и по свой особен, неразбираем за нас начин.

Далас се усмихна горчиво.

— Явно го е харесало. И няма да го пусне.

— Чрез тази тръба или по някакъв друг начин то го снабдява с кислород. — Научният ръководител настрои апарата, превключи на по-едър план и по-висока разделителна способност. Екранът показа, че белите дробове на Кейн работят в нормален ритъм и привидно без усилие, въпреки препятствието в гърлото му. Аш превключи обратно на първия план.

— Откъде идва кислородът? — искаше да знае Далас. — Кейн измина целия път назад до кораба със счупено стъкло на шлема. Съществото не е свързано с кислородния апарат на скафандъра, така че всичкият въздух от скафандъра му трябва да е излетял през отворения регулатор още през първите няколко минути.

Аш изгледаше замислен.

— Мога да си представя няколко възможности. В атмосферата тук съществува малко свободен кислород. Не много, но има. И има много повече кислород, свързан с азота в различни окиси. Подозирам, че съществото притежава способността да разгражда тези окиси и да извлича кислорода. То определено има възможност да го предава на Кейн, а може би го използва също и за себе си. Добрият симбиот трябва да може бързо да установи от какво има нужда партньорът му. Някои растения имат подобна способност да извличат кислород; други предпочитат различни газове. Не е невъзможно. — Той се обърна отново към екраните. — Сигурно тук действат нашите земни предубеждения и това в действителност е растение, а не животно. А може би притежава характерни черти и способности, които са общи и за двете.

— Изглежда безсмислено.

Аш го изгледа учудено:

— Какво е безсмислено?

— Най-напред то парализира Кейн, вкарва го в кома, след което работи като лудо, за да му запази живота. — Далас погледна към екрана. — Предполагах, че… хм… то ще се храни от него по някакъв начин. Особености на положението, в което се намира сега, са типични при хранене. Но както показват уредите, то върши точно обратното. Не мога да си го обясня. Във всеки случай ние не можем да оставим проклетото нещо върху Кейн. Възможно е да му направи всякакви неща — и добри, и лоши. Можем да сме сигурни обаче в едно. Нищо от тях няма да е естествено за човешката система.

Аш като че ли се съмняваше.

— Не зная дали това наистина е разумно.

— А защо не? — Далас отправи въпросителен поглед към научния ръководител.

— В момента — обясни Аш, без да се обижда от лекото предизвикателство в гласа на Далас, — съществото го поддържа жив. Ако го отстраним, рискуваме да загубим Кейн.

— Трябва да поемем този риск.

— Какво предлагаш да направим? Не можем да го откъснем.

— Трябва да опитаме да го отрежем. Колкото по-скоро го махнем, толкова по-вероятно е Кейн да се оправи.

Аш изглеждаше готов да продължи да спори, но после очевидно промени решението си.

— Това не ми харесва, обаче разбирам какво имаш предвид. Ще поемеш ли отговорността? Това е научно решение и ти го взимаш вместо мен.

— Да, ще поема отговорността.

Той вече си слагаше чифт от наличните хирургически ръкавици. Една бърза проверка показа, че автодокторът не е свързан по никакъв начин с тялото и ако временно бъде отстранен, това няма да навреди на Кейн. Едно натискане на бутон и Кейн се плъзна обратно навън от машината.

Бегъл преглед беше достатъчен да се види, че съществото все още не бе помръднало или отпуснало хватката си от лицето на Кейн.

— С резача ли? — Аш посочи лазерното устройство, което Далас бе използвал, за да свали шлема на Кейн.

— Не. Ще оперирам колкото се може по-бавно. Виж дали можеш да ми намериш ръчен скалпел.

Аш отиде до една кутия с инструменти и я претърси набързо. Върна се с едно по-дребно копие на резача и внимателно го подаде на Далас.

Капитанът разгледа малкия инструмент, въртейки го в ръката си, докато хвана здраво и удобно тънкия като молив предмет. След което го включи. Появи се миниатюрна версия на лъча на мощния резач, която светна ярко в далечния край на хирургическия нож.

Далас се премести и застана зад главата на Кейн. С цялото самообладание, на което бе способен, той насочи светещото острие към съществото. Трябваше да е готов да се отдръпне както бързо, така и внимателно, ако то реагира. Достатъчно беше едно погрешно движение, за да отреже главата на Кейн от раменете му също тъй лесно, както един лош отчет можеше да го лиши от пенсия.

Съществото не помръдна. Далас докосна с лъча сивата кожа и го придвижи един или два милиметра надолу, докато се убеди, че наистина реже плът. Лъчът се движеше без усилие надолу по гърба на съществото.

Обектът на тази предварителна биопсия продължаваше да не шава, нито да показва някакви признаци на болка, докато го разрязваха. От върха на раната започна да капе жълтеникава течност, спускайки се надолу по гладката повърхност.

— Започва да кърви — отбеляза професионално Аш.

Течността закапа върху облицовката до главата на Кейн. Малка струйка дим се издигна от повърхността и първоначално Далас реши, че трябва да е пара. Тъмният газ обаче беше неизвестен, докато съскащият звук, който започна да долита заедно с него, беше познат.

Капитанът спря, отдръпна острието и се загледа в цвъртящата точка. Съскането се усили и задълбочи. Той погледна надолу.

Течността вече бе разяла покритието и самата метална медицинска установка. Сега се стичаше и шипеше като един миниатюрен ад близо до краката му и тръгна да прояжда пода. Металът забълбука. Газът, получаващ се като вторичен продукт, взе да изпълва амбулаторията. Започна да изгаря гърлото на Далас, напомняйки му полицейския усмирителен газ, който е умерено парлив, но непоносим за стомаха. Той изпадна в паника при мисълта какво би могло да причини това вещество на собствените му дробове.

Очите му се напълниха с люти сълзи, носът му протече и той като бесен се хвана да затваря раната, притискайки двете страни на разреза с ръце. Докато го правеше, малко от все още изливащата се течност капна върху ръкавиците му. Те започнаха да димят.

Тръгна, залитайки, към коридора, като се бореше да ги махне, преди течността да прояде якия материал и потече по кожата му. Хвърли ги на пода. Все още активните капки паднаха на пода и започнаха да разтварят нови дупки в метала.

Брет изглеждаше вбесен и доста уплашен.

— Проклетщина! Ще пробие палубата и корпуса. — Той се обърна и се втурна към най-близката стълба. Далас извади една аварийна лампа от гнездото й и последва техника, а останалите се понесоха след тях.

Коридорът на палуба Б отдолу беше пълен с апаратура, минаващи проводници и тръби. Брет вече оглеждаше тавана под амбулаторията. Течността трябваше да проникне най-малко през още няколко междинни нива от метална сплав.

Далас обърна светлината към тавана, претърси го и я задържа на едно място.

— Тук.

Таванът над тях започна да дими. Появи се петно от жълтата течност, а металът около него зацвърча. Част от течността се изтегли надолу, оформи капка и падна. Моментално започна да кипи върху пода. Далас и Брет гледаха безпомощно как локвичката расте и си пробива път през преградата.

— Какво се намира под нас?

— Коридор В — информира Паркър. — В него няма оборудване. — Той и Рипли се затичаха към следващата стълба надолу, докато другите останаха да се блещят пред разширяващата се дупка в палубата.

— Какво можем да сложим под нея? — Аш обмисляше проблема с обичайната си безпристрастност, но напълно осъзнавайки, че след няколко минути корпусът на „Ностромо“ може да бъде пробит. Това би означавало да се затворят херметически всички помещения, докато се отстранят повредите. А можеше да стане и по-лошо. През основния корпус минават множество важни връзки на хипердвигателя. Ако течността го съсипе, много вероятно бе повредите да се окажат свръх оскъдните възможности на инженерния състав за оправянето им. Много от тези вериги са неразделна част от конструкцията на кораба и могат да се ремонтират само в някой голям безтегловен ремонтен док.

Никой не предложи какво да използват, за да уловят неспирната течност.

 

 

Долу Паркър и Рипли пристъпваха предпазливо из тесния, мрачен коридор В. Вниманието им оставаше насочено към тавана.

— Гледай да не попаднеш под него! — предупреди Паркър. — След като може да разяжда така сплавите на палубата, не ми се мисли какво може да стори с хубавото ти лице.

— Не се тревожи. Ще се погрижа за хубавото си лице. Ти се грижи за своето.

— Май губи част от активността си. — Далас се взираше в дупките по пода, едва осмелявайки се да се надява.

Брет и Аш стояха от другата страна, приведени над тъмната вдлъбнатина в палубата. Аш измъкна една писалка от джобовете на туниката си и опипа дупката. Външната метална облицовка на писалката зашипя слабо, като заприлича на газиран живак. Кипенето спря и изчезна, след като само обезобрази лъскавия й вид. Научният ръководител продължи да бърка в дупката. Вместо да премине през нея, писалката срещна съпротива.

— Не е стигнала на повече от три сантиметра навътре. Течността е престанала да прониква.

 

 

Долу Паркър погледна към Рипли в мъждивата светлина.

— Виждаш ли нещо?

Те продължиха да изследват тавана. Под краката им лежеше малък сервизен тунел, а отвъд него основният корпус на „Ностромо“, от другата страна на който се простираше само атмосферата на една непозната планета.

— Нищо — отговори тя накрая. — Хвърляй по едно око. Аз ще отида да видя какво става горе. — Тя се обърна и се затича по коридора към стълбите.

Първото, което съзря, бяха другите, всичките надвесени над дупката в палубата.

— Какво става? Не е пробило още.

— Мисля, че е загубило енергията си. — Аш коленичи над издълбания метал. — Или продължителните реакции със сплавите са намалили силата му, или то просто губи разяждащата си способност след определен период от време. Във всеки случай изглежда, че вече не е активно.

Рипли се приближи да провери сама все още димящата дупка в палубата.

— Възможно ли е сплавта на този под да е по-устойчива от тази на горния? Може би веществото сега разяжда палубата хоризонтално и търси друго слабо място, през което да проникне надолу.

Аш поклати глава.

— Не вярвам. От малкото, което помня за конструкцията на кораба, основните палуби и корпусът на „Ностромо“ са от един и същ материал. Не, струва ми се логично да се приеме, че течността вече не е опасна.

Той понечи да прибере писалката обратно в джоба си, все още държейки я откъм необезобразения край. В последния миг размисли и я остави да виси свободно в ръката му.

Рипли забеляза колебанието и му се ухили.

— Като не е опасна повече, защо не я прибереш обратно в джоба си?

— Не е нужно да се действа неразумно. Ще имаме достатъчно време, след като свърша с анализите и се уверя, че веществото наистина е престанало да бъде активно. Това, че не може повече да разяжда сплавта на палубата, не означава, че не може да те изгори адски.

— Какво мислиш, че е това вещество? — Погледът на Далас се премести от малкия кратер в палубата към дупката на тавана отгоре. — Никога не съм виждал нещо, което може да пробива така корпусната сплав. Не и с подобна скорост.

— Нито пък аз — призна научният ръководител. — Разбира се, съществуват високо рафинираните разновидности на молекулната киселина, които са страшно силни, но те обикновено въздействат само на някои специфични материали и по принцип имат ограничено приложение. От друга страна, това вещество сякаш е универсален окислител. Ние вече го видяхме да демонстрира способността си да разяжда няколко съвсем различни материали с еднаква лекота. Или безразличие, ако предпочитате. Корпусната сплав, хирургическите ръкавици, покритието на медицинската установка, пода на амбулаторията, то ги проби всичките с еднаква лекота.

— И проклетото нещо използва това вместо кръв. Това проклето малко чудовище! — Брет говореше за наподобяващия ръка пришълец с уважение, въпреки чувствата си към него.

— Не знаем със сигурност дали го използва вместо кръв. — Мозъкът на Аш работеше с пълна пара под натиска на случилото се. — Може да е част от отделна телесна система, предназначена да смазва вътрешностите на съществото. Или може да е част от предпазващ вътрешен слой, вид течна защитна обвивка. А може просто да съответства на нашата лимфна течност в чуждия организъм.

— Прекрасен защитен механизъм, няма що — забеляза Далас. — Да не смееш да го убиеш.

— Не на борда на херметически затворен кораб във всеки случай — тихо продължи мисълта му Рипли.

— Така е — съгласи се Аш. — Можем да изнесем Кейн навън, където течностите на съществото няма да успеят да навредят на „Ностромо“, и да се опитаме да го отрежем. Като изключим почти сигурния факт, че това е единственото нещо, което го поддържа жив.

— След като изрежем тази напаст и извадим тръбата от гърлото му, може да го подхраним с кислород — защити Рипли идеята. — Една термична обвивка ще му държи топло. Също така можем да вдигнем палатка, чийто долни краища да са прилепени до повърхността. Нека течността капе в почвата под нея.

— Не е лошо като идея — съгласи се Аш — с изключение на две неща. — Рипли нетърпеливо зачака обяснението му. — Първо, както вече го обсъдихме, насилственото отделяне на съществото може да предизвика фатално спиране на процес, който поддържа живота на Кейн. Дори самият шок може да го убие. Второ, нямаме гаранция, че когато бъде прекалено наранено, съществото няма да реагира, като изпръска всичко наоколо с тази течност. Това ще е защитна реакция, отговаряща напълно на разрушителните и защитните качества на течността. — Той направи достатъчно дълга пауза, за да достигнат думите му до съзнанието на всички. — Дори ако този, който направи изрязването, успее някак си да избегне сериозните поражения от пръските на течността, не бих искал да съм отговорен за това, което би останало от лицето на Кейн. Или от главата.

— Добре. — Гласът на Рипли прозвуча малко обидено. — И така, идеята може и да не е толкова блестяща. Какво предлагаш вместо това? — Тя посочи нагоре с пръст към амбулаторията. — Да се опитаме да го влачим по целия път до вкъщи с това нещо върху черепа?

— Не виждам нищо опасно в това — отвърна Аш, без да обръща внимание на сарказма й. — Докато жизнените му функции са нормални, смятам, че това е една съвсем възможна алтернатива. Ако състоянието му се влоши, ще трябва, естествено, да опитаме нещо друго. Но на сегашния етап трябва да кажа, че насилственото отстраняване на съществото може повече да навреди на Кейн, отколкото да му помогне.

Ново лице се появи от шахтата на близката стълба.

— Все още няма следи от веществото. Да не е спряло да разяжда? — Паркър прехвърли поглед от мрачната Рипли върху Далас.

— Да. След като прояде две нива. — Все още се чувстваше леко зашеметен от силата на неземната течност.

Рипли се съживи и се огледа.

— Ние всички сме тук долу. Какво става с Кейн? Никой не го наблюдава… нито пък съществото.

Всички се втурнаха едновременно към стълбите.

Далас пръв стигна амбулаторията. Един бърз поглед вътре му показа, че нищо не се е променило. Кейн продължаваше да лежи така, както го бяха оставили, неподвижен върху установката, с вкопчилия се в лицето му пришълец.

Капитанът се ядоса на себе си. Бе постъпил като малко дете. Течността бе демонстрирала неочаквани и опасни свойства, но не чак такива, че да оправдаят последвалата всеобща паника. Най-напред трябваше да нареди на един или двама от членовете на екипажа да останат тук и да не изпускат от поглед съществото.

За щастие нищо не се бе променило по време на тяхното отсъствие. Съществото не бе помръднало, нито пък Кейн, доколкото се виждаше. От сега нататък, независимо от всички проблеми, които могат да възникнат другаде, някой трябваше да стои непрекъснато в амбулаторията. Положението беше достатъчно сериозно и без да се предлага възможност на пришълеца да направи нещо, когато не го наблюдават.

— Засегнала ли го е киселината? — Паркър стоеше до вратата и се напрягаше да види Кейн.

Далас прекрачи и застана до платформата. Разгледа внимателно главата на втория офицер.

— Не мисля. Изглежда добре. Течността се стече надолу от външната страна на съществото, без да засегне кожата на Кейн.

Брет също се струпа на вратата.

— Още ли капе този боклук? Ние долу в склада на инженерния имаме малко керамични плочки, които задържат почти всичко. Не знам как ще реагира това вещество, но си заслужава да опитаме, ако се наложи. Мога да сглобя нещо като съд.

— Не си прави труда — отговори му Далас. — Раната престана да кърви.

Аш разглеждаше разрязаното с лазерния нож място.

— Зараснало е. Няма и следя от раната. Изключителни регенериращи способности. Никога не бих казал, че е било отваряно.

— Трябва да има начин да го махнем. — Ламберт потръпна. — Чувствам се зле, като гледам как си стои там, с тази тръбичка или каквото е в гърлото му.

— Щеше да ти бъде още по-зле, ако беше върху теб — подкачи я Рипли.

Ламберт успя да се сдържи.

— Никак не е смешно.

— Ще кажа отново, сър, че не смятам за добра идеята да отстраним съществото — рече Аш, без да гледа към него. — Последния път не свърши много добре.

Далас погледна остро научния ръководител, но после се успокои. Както винаги Аш просто се стараеше да е обективен. Не беше в характера му да е саркастичен.

— Е, какво ще правим? — попита Ламберт.

— Нищо няма да правим — каза накрая Далас. — Нищо и не можем да направим. Опитахме и, както отбеляза Аш, за малко да ни струва един пробив на кораба. Така че… ще го върнем в автодоктора и ща се надяваме той да предложи нещо по-добро.

Натисна един бутон. Чу се тихо жужене и установката с Кейн се плъзна обратно в машината. Далас щракна още няколко ключа и отново му бяха показани вътрешностите на изпадналия в кома втори офицер, плюс съответни диаграми и схеми. Но те не предлагаха никаква нова информация, нито решение.

Аш съпоставяше някои от данните.

— Телесните му функции продължават да са нормални, но има някои нови признаци на израждане и разлагане на тъканите.

— Тогава то му причинява болка — заключи Ламберт.

— Не е задължително. Той е без храна и вода от известно време. Тези данни може да отразяват обикновена загуба на тегло. Нищо не показва да е отслабнал драстично заради съществото или обстоятелствата. Независимо от това трябва да го поддържаме във възможно най-добра форма: Хубаво ще е да започнем да го храним венозно, докато определя със сигурност дали извънземното абсорбира протеини от неговата система. — Той активира един блок от управляващи бутони. Нови звуци се разнесоха из амбулаторията, когато автодокторът експедитивно се зае работата да нахрани безпомощния Кейн и да преработи отпадъчните продукти.

— Какво е това нещо? — Рипли посочи част от бавно променящия се вътрешен образ. — Това петно в белите му дробове?

— Не виждам никакво „петно“.

Далас разгледа картината.

— Мисля, че виждам какво има предвид. Дай по-голямо увеличение на дихателната система, Аш.

Научният ръководител изпълни нареждането. Сега малкото петно, което бе привлякло вниманието на Рипли, изпъкна ясно — тъмно неправилно парче, лежащо над гръдната кухина на Кейн. Беше абсолютно непрозрачно.

— Не сме сигурни, че е върху дробовете. — Аш бърникаше по копчетата. — Спокойно може да е само неизправност в скенера или да се дължи на някоя повредена от излъчването секция на сканиращите лещи. Случва се понякога.

— Опитай с повече мощност — поиска Далас. — Да видим дали можем да подобрим разделителната способност.

Аш настрои апаратурата, но въпреки опитите му тъмното петно си остана все същото: едно неразгадано черно леке.

— Не мога да усиля повече интензивността, тъй като облъчването ще му навреди.

— Знам. — Далас гледаше вторачено загадъчното петно. — Ако изгубим възможността за сканиране, няма да знаем какво, по дяволите, става вътре в него.

— Ще оправя тази работа, сър — увери го научният ръководител. — Мисля, че мога да почистя лещите. Трябва само леко да ги полирам.

— Но така ще останем слепи.

Аш погледна извинително.

— Не мога да премахна петното, без да разглобя скенера.

— Остави го тогава. Докато не се увеличи дотолкова, че да засенчи зрителното поле.

— Както желаете, сър. — Аш се обърна отново към апаратурата си.

Брет изглеждаше объркан и разстроен.

— Какво става сега, а? Ще седим просто и ще чакаме ли?

— Не — отговори Далас, спомняйки си, че освен грижите за Кейн, той има да командва цял кораб. — Ние ще седим и ще чакаме. Вие двамата се връщайте да работите…