Алън Дийн Фостър
Пришълец (12)

Дванайсета глава

Четиримата оцелели членове от екипажа на „Ностромо“ се събраха в трапезарията. Тя вече не беше тясна и ограничаваща. Беше придобила просторност, която четиримата ненавиждаха, и пазеше спомени, които те се опитваха да забравят.

Паркър държеше два огнемета и хвърли единия върху празната маса.

Рипли го погледна тъжно.

— Къде го намери?

— Намерихме го да лежи там, на пода на смесителната камера, под парапета — каза мрачно инженерът. — Няма и следа от него. Няма кръв. Няма нищо.

— А пришълецът?

— Все същото, нищо. Само една дупка, пробита през централния охладителен комплекс. Направо през метала. Не предполагах, че е толкова силен.

— Никой от нас не е предполагал. Още по-малко Далас. Откакто донесохме онази твар на борда, ние все сме на две крачки зад нея. Това трябва да се промени. От сега нататък ще знаем, че пришълецът е готов на всичко, включително да стане невидим.

— Не е известно същество, което да е естествено невидимо — каза Аш.

Тя го погледна.

— Както не е известно и същество, което може да пробие трисантиметрова корабна обшивка. — Аш не отвърна нищо. — Време е да разберем срещу какво сме изправени.

В трапезарията настъпи тишина.

— Рипли, сега ти поемаш командването. — Паркър я погледна в очите. — Аз съм съгласен.

— Добре. — Тя го изгледа изпитателно в отговор, но думите и държанието му бяха лишени от сарказъм. Този път той беше изоставил своята вездесъща заядливост.

А сега какво, Рипли?, запита се тя. Три лица я наблюдаваха в очакване на инструкции. Бясно търсеше в ума си осенение, но намери само несигурност, страх и объркване — точно същите чувства, които несъмнено изпитваха и спътниците й. Започна да разбира Далас малко по-добре, но сега това беше без значение.

— Тогава да сме наясно. Ако никой няма по-добра идея как да се справим с пришълеца, ще действаме по същия план, както досега.

— И да свършим по същия начин — поклати глава Ламберт. — Благодаря, не.

— Значи имаш по-добро хрумване, така ли?

— Да. Да напуснем кораба. Да вземем совалката и да се махнем оттук. Да си опитаме късмета да стигнем земна орбита, за да ни открият. Веднъж да стигнем до някое оживено трасе, все някой ще чуе нашето SOS.

Аш се обади тихо, с нежелание да изрази мисълта си. Ламберт обаче го бе принудила да я каже.

— Ти забравяш нещо: Далас и Брет може да са живи. Много е вероятно да са мъртви, но не е сигурно. Не можем да напуснем кораба, докато не се уверим по един или друг начин.

— Аш е прав — съгласи се Рипли. — Трябва да опитаме още веднъж. Ние знаем, че ползва въздушните шахти. Нека ги проверим ниво по ниво. Този път ще затваряме всяка преграда и отдушник зад нас, докато го притиснем до стената.

— Съгласен съм с това. — Паркър хвърли поглед към Ламберт. Тя не каза нищо, само сведе поглед.

— Как са оръжията ни? — попита го Рипли.

Инженерът провери бързо запасите и захранващите тръби на огнеметите.

— Тръбите и дюзите са още много чисти. По това, което мога да видя, работят добре. — Той посочи към уреда на Далас, който лежеше върху масата. — И този можем да го дозаредим. — После се навъси. — Доста го е използвал.

— Тогава най-добре е да го напълниш наново. Аш, ти отиваш с него.

Паркър погледна научния ръководител. Изражението му беше неразгадаемо.

— Ще се оправя. — Аш кимна. Инженерът размаха оръжието, обърна се и излезе.

Останалите продължиха да седят тъжно около масата и да чакат завръщането на Паркър. Не издържайки на тишината, Рипли се обърна с лице към научния ръководител.

— Други мнения? Свежи идеи, предложения, съвети? Твои или на Майка.

Той сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Нищо ново. Още съпоставям информацията.

Тя се втренчи сурово в него.

— Не мога да го повярвам. Да не се опитваш да ми кажеш, че с цялата записана информация на този кораб не можем да излезем с нещо по-добро срещу това същество?

— Така изглежда, нали? Запомни, че нямаме работа с обикновен, предсказуем див звяр. Ти сама каза, че пришълецът е готов на всичко. Притежава известни умствени възможности, поне колкото куче, а навярно повече от шимпанзе. Също така показва способност да се учи. Напълно незапознат с „Ностромо“ той успя бързо да научи как да се движи из кораба, без да го засичаме. Той е бърз, силен и хитър. Досега не сме срещали хищник с такива способности. Не е за учудване, че усилията ни да се справим с него пропаднаха.

— Звучи така, сякаш си готов да се откажеш.

— Само повтарям очевидното.

— Това е съвременен, добре екипиран кораб, с възможности да пътува през хиперпространството и да изпълнява разнородни комплексни функции. Ти ми казваш, че всичките му средства са недостатъчни да се справим с едно-единствено голямо животно?

— Съжалявам, капитане. Аз ти дадох моята преценка за положението, така, както го виждам. И да ти се иска друго, не можеш да промениш фактите. Човек с пушка може да преследва тигър през деня с известни изгледи за успех. Изгаси му обаче светлината, постави го в джунглата през нощта, обгради го с неизвестност и всичките му примитивни страхове ще се върнат. В изгода за тигъра. Ние действаме в тъмнината на невежеството.

— Много поетично, но не и полезно.

— Съжалявам. — Той изглежда хич не се безпокоеше. — Какво искаш да направя?

— Опитай се да промениш някой от тези „факти“ в които си така сигурен. Върни се при Майка — заповяда му тя — и продължавай да й задаваш въпроси, докато не намериш по-добър отговор.

— Хубаво. Ще опитам. Въпреки че не знам какво очакваш. Майка не укрива информация.

— Опитай с други въпроси. Ако си спомняш, аз постигнах известен успех, когато използвах електронния интегратор. Сигналът за помощ се оказа нещо друго.

— Помня. — Аш я погледна с уважение. — Може и да си права — рече той и излезе от трапезарията.

Ламберт междувременно бе седнала. Рипли се премести и седна до нея.

— Дръж се. Знаеш, че Далас би направил същото за нас. По никакъв начин не би напуснал кораба, без да се е уверил дали сме живи или не.

Ламберт не изглеждаше успокоена.

— От всичко това разбирам, че ти искаш да останем и да бъдем изловени като мишки.

— Обещавам ти, че ако нещата не се развият добре, ще ви изведа оттук. Ще бъда първата, която ще влезе в совалката.

Изведнъж я осени една мисъл. Чудата и съвсем не на място, но все пак странно, по някакъв необясним начин свързана с всичките й настоящи грижи. Погледна към Ламберт. Спътничката й трябваше да отговори честно или нямаше смисъл от самия въпрос. Реши, че Ламберт може да увърта, когато става дума за други неща, но специално по този въпрос може да вярва на отговора й.

Разбира се, какъвто и да беше отговорът й, той не би означавал нищо. Това беше само една опърничава идея, която щеше да се разраства и да доминира над другите й мисли, докато не я изкаже. Без особено значение.

— Ламберт, спала ли си някога с Аш?

— Не. — Нейният отговор беше светкавичен, не оставящ място за колебание или задни мисли. — А ти?

— Не.

Двете постояха смълчани няколко минути, преди Ламберт да проговори отново:

— Никога не съм имала впечатлението — каза тя небрежно, — че това го е интересувало особено.

Навигаторката реши, че с това е приключила въпроса. Но той не беше съвсем приключен за Рипли. Тя не можеше да каже защо продължаваше още да се заплита в тази мисъл. Въпросът обаче се натрапваше влудяващо в съзнанието й, като я измъчваше, без тя да може да разбере защо.

 

 

Паркър провери нивото на първия метанов резервоар и се увери, че бутилката под високо налягане е пълна с газ. Провери и втората, която се намираше наблизо. После вдигна, двата тежки контейнера и се отправи обратно нагоре по стълбата.

На палуба Б беше също така пусто, както и долу. Колкото по-бързо се присъедини към останалите, толкова по-добре. Наистина сега му се прииска да беше взел Аш със себе си. Трябва да е бил луд да тича сам за бутилките. Всички хванати от пришълеца са били сами. Опита се да тича по-бързо, въпреки че бутилките му тежаха.

Зави по коридора, спря и почти изпусна едната бутилка. Пред него се намираше главният въздушен шлюз. От другата страна на шлюза, но не много далече, нещо помръдна. Или там нямаше нищо? Той премигна и реши, че му се е сторило, като се опита да проясни ума и очите си.

Тъкмо понечи да тръгне пак напред, когато сянката отново помръдна. Тя създаваше неопределено внушение за нещо високо и тежко. Като се огледа, той забеляза един от пръснатите навсякъде стенни апарати на интеркома. Рипли и Ламберт трябваше да са все още в командната зала. Натисна бутона под микрофона.

 

 

От високоговорителя на пулта на Рипли се разнесе нещо неразбираемо. Отначало тя помисли, че са някакви смушения, после реши, че различава думи.

— Тук Рипли.

— По-тихо! — прошепна бързо инженерът в микрофона. Пред него движението в коридора внезапно се бе прекратило. Ако съществото го е чуло…

— Не те чувам добре. — Рипли размени недоумяваш поглед с Ламберт, която изглеждаше объркана. Но когато заговори отново в микрофона, бе снижила гласа си, както я бяха помолили. — Повтори… Защо е нужно по-тихо?

— Пришълецът — прошепна Паркър, който не смееше да повиши глас. — Сега е до шлюза на десния борд. Да, точно в този момент! Отвори бавно вратата. Когато ти кажа, затвори я бързо и отвори външния люк.

— Сигурен ли си…?

Той я прекъсна бързо.

— Да, хванахме го! Само направи каквото ти казах. — Той се опита да се успокои. — Сега отваряй. Бавно.

Рипли се поколеба, готова да каже нещо, но тогава видя Ламберт да й кима енергично. Ако Паркър греши, те не губят нищо, освен малко количество въздух. Ако пък, от друга страна, той знае какво прави… Тя задейства един ключ.

 

 

Долу Паркър се опитваше да се слее със стената на коридора; когато се чу леко бучене. Вратата на вътрешния люк се плъзна встрани. Съществото излезе от сянката и тръгна натам. В шлюза мигаха няколко лампи. Едната от тях беше особено ярка, в изумрудено зелен цвят. Пришълецът я погледна с интерес, приближи се и застана на прага на шлюза.

Хайде, дяволите да те вземат, неистово повтаряше наум инженерът. Виж красивата зелена лампичка. Точно така. Не искаш ли да си имаш такава лампичка? Разбира се, че искаш. Само няколко крачки навътре и ще е твоя завинаги. Само няколко крачки, за Бога, само няколко крачки.

Очарован от постоянно мигащия индикатор, пришълецът прекрачи прага на шлюза. Влезе целия вътре. Не много навътре, но кой знае кога изведнъж ще му омръзне или ще заподозре нещо?

— Сега — изсъска той в микрофона, — сега!

Рипли се подготви да натисне аварийния ключ. Ръката й почти бе стигнала бутона, когато аварийната сирена на „Ностромо“ зави за внимание. Тя и Ламберт замръзнаха. Спогледаха се, виждайки само собствената си уплаха, отразена в лицето на другата. Рипли натисна бутона.

Пришълецът също чу сирената. Мускулите му се свиха и той отскочи назад, излитайки от шлюза с един невероятен скок. Вратата на люка беше само на косъм по-бърза. Един от израстъците му остана прикован между стената и затръшналата се врата.

От смазания член бликна течност. Пришълецът издаде звук, подобен на стон или мучене под вода. Отскубна се, като остави захванатия крайник притиснат между метала. След това се обърна и побягна по коридора, заслепен от болка, надали виждайки парализирания инженер, когото повдигна и захвърли настрана, преди да изчезне зад близкия завой. Над превития Паркър светна зелена светлина и думите ВЪТРЕШЕН ЛЮК ЗАТВОРЕН се изписаха на един екран.

Металната врата на шлюза продължаваше да кипи и да се топи, когато външният люк се отвори. От външната страна на кораба се появи замръзнало облаче, когато въздухът от шлюза изригна в космоса.

— Паркър? — разтревожено извика Рипли в микрофона, натисна един ключ и настрои един плъзгач. — Паркър? Какво става там долу? — Вниманието й беше привлечено от една зелена лампичка, която непрестанно мигаше на пулта й.

— Какво става? — Ламберт се наведе напред в креслото си. — Сработи ли?

— Не съм сигурна. Вътрешният люк е затворен, а външният отворен.

— Би трябвало да е изхвърлено. Но какво прави Паркър?

— Не знам. Не отговаря. Ако всичко е свършило, щеше да крещи така, че да гръмнат високоговорителите. — Тя взе решение. — Ще сляза да видя. Поеми управлението. — Измъкна се от креслото си и препусна към коридор Б.

На няколко пъти за малко не падна. Блъсна се веднъж в една преграда и едва не си разби главата. Запази някак си равновесие и продължи напред. Пришълецът изчезна от мислите й. Там беше Паркър, друго човешко същество. Вече твърде рядко срещано нещо на борда на „Ностромо“.

Спусна се по стълбата в коридор Б и се насочи към въздушния шлюз. Беше пуст, като се изключи едно отпуснато тяло, проснато на палубата: Паркър.

Рипли се наведе над него. Той беше зашеметен, но все още в съзнание.

— Какво стана? Изглеждаш ужасно. Успя ли…?

Инженерът се опита да каже нещо, но трябваше да се примири само с немощен жест към въздушния шлюз. Тя погледна мълчаливо в тази посока и видя бълбукащата дупка във вратата на шлюза. Външният люк все още беше отворен след предполагаемото издухване на пришълеца в нищото. Рипли тръгна да се изправя.

Киселината прояде напълно вратата.

Чу се пукот от излизащ въздух и ги обгърна малък ураган. Въздухът съскаше, изсмукван от вакуума. На няколко места по стените на коридора се появи светещ червен надпис: КРИТИЧНО РАЗХЕРМЕТИЗИРАНЕ.

Сирената отново зави, този път по-истерично, и то с основание. Аварийните врати из целия кораб се затвориха, като се започне от пробитата секция. Паркър и Рипли трябваше да останат в безопасност в една секция на коридора… ако херметичната врата, изолираща ги от въздушния шлюз, не бе притиснала една от метановите бутилки.

Вятърът продължи да блъска Рипли, докато тя търсеше нещо, каквото и да е, с което да се бори. Наоколо лежеше само другата бутилка. Тя я вдигна и заудря с нея по заклещената бутилка. Ако някоя от тях се спукаше, една лека искра от удрянето на метал в метал можеше да ги взриви и двете. Ако не я избиеше обаче бързо, разхерметизацията щеше и така да ги убие.

От недостига на въздух вече й прилошаваше. От носа и ушите й потече кръв. Налягането спадаше, раните на Паркър отново закървиха.

Тя стовари за последен път бутилката върху заклещената, която се освободи леко, сякаш изобщо не е била захваната. Вратата се захлопна докрай и свиренето от излизащия въздух изчезна. Въздушната вихрушка около тях продължи още няколко минути.

 

 

Върху пулта на Ламберт в командната зала започнаха да се появяват зловещи съобщения: ПРОБИВ НА КОРПУСА АВАРИЙНИТЕ ПРЕГРАДИ ЗАТВОРЕНИ. Тя включи интеркома.

— Аш, вземи кислород. Чакай ме при главния шлюз до последната затворена врата.

— Разбрано. Ще съм там.

 

 

Рипли стана, олюлявайки се, като се бореше за всяка глътка кислород в почти лишеното от въздух помещение. Тръгна към аварийния механизъм, стоящ отвътре на всяка преградна врата. Той можеше да я отвори към следващата изолирана секция и пресния въздух.

В последния момент, преди да натисне червения бутон, установи, че се блъска не във вратата, която води към коридор Б, а в тази към празното преддверие на външния шлюз. Обърна се, опита се да се ориентира и по-скоро падна, отколкото стигна до отсрещната врата. Откриването на панела върху нея й отне ценни мигове. Мислите затанцуваха в главата й като капки олио във вода. Въздухът около нея се замъгли и изпълни с ухание на рози и люляк.

Натисна бутона. Вратата не се помръдна. Тогава забеляза, че натиска грешен бутон. Облягайки се на вратата за опора, за да се задържи на подгъващите й се крака, тя с усилие направи още един опит. Наоколо нямаше много въздух, останал за дишане.

В прозорчето на вратата се появи лице. Беше изкривено, подпухнало и все пак някак си познато. Сякаш знаеше това лице от много отдавна. Една жена на име Ламберт живееше зад това лице. Сега Рипли беше страшно уморена и започна да се смъква бавно покрай вратата.

Обхванаха я далечни, яростни мисли, когато и последната й опора изчезна. Вратата се плъзна към тавана и главата й се удари в пода. През лицето й премина струя чист въздух, неизразимо сладък и ободряващ. Мъглата започна да се разсейва пред очите й, но не и от изгладнелия й мозък.

Когато Аш и Ламберт се присъединиха към двамата почти издъхващи, чуха сигнала, че налягането е възстановено напълно. Научният ръководител побърза да помогне на Паркър, който отново бе припаднал поради недостиг на кислород и едва сега започваше да се съвзема.

Очите на Рипли се бяха отворили и шареха наоколо, но останалата част от тялото й не реагираше. Ръцете и краката й бяха проснати несръчно между тялото й и на пода, като крайниците на тънка, неумело направена кукла. Дишаше тежко и на пресекулки.

Ламберт остави една кислородна бутилка на пода до спътничката си. Постави прозрачната маска върху устата и носа на Рипли и отвори вентила. Рипли вдиша. Прекрасен парфюм изпълни дробовете й. От удоволствие очите й се затвориха. Тя остана така, неподвижна, всмуквайки дълги, дълбоки глътки чист кислород. Единственото сътресение на организма й беше от наслада.

Накрая отстрани маската, полежа още малко, като дишаше вече нормално. Забеляза, че херметизацията бе възстановена. С възвръщането на нормалната атмосфера преградните врати се бяха прибрали автоматично.

Разбираше, че за да възвърне нормалната атмосфера, корабът е бил принуден да използва запасните контейнери. Ще трябва да се справят с този нов проблем, когато бъдат принудени, размишляваше тя.

— Добре ли си? — задаваше Аш въпроси на Паркър. — Какво се случи тук в крайна сметка?

Паркър избърса засъхналата кръв от горната си устна и се опита да разкъса паяжината в ума си.

— Жив съм — рече той, без да обръща засега внимание на последния въпрос на научния ръководител.

— Какво стана с пришълеца? — попита отново Аш.

Паркър поклати глава и се сви от внезапна болка.

— Не успяхме да го хванем. Аварийната сирена заработи и той изскочи обратно в коридора. Затварящата се врата прищипа една от ръцете му или както предпочиташ да ги наричаш. Той се отскубна като гущер, който си откъсва опашката.

— Че защо не — изкоментира Аш, — при неговия вроден талант за регенерация.

Инженерът продължи, без да скрива разочарованието си.

— Бяхме пипнали копелето. Пипнали го бяхме. — Замлъкна, после добави: — Когато откъсна крайника си, изпръска всичко наоколо. Крайникът, имам предвид. Предполагам, че самото му тяло е зараснало бързо, за наше щастие. Киселината прояде люка до външната му страна. Това причини разхерметизацията. — Той посочи немощно към вратата, която изолираше херметически преддверието на шлюза от останалата част на кораба. Навярно можете да видите оттук дупката в люка.

— Сега това няма значение — отвърна Аш и като вдигна очи, полюбопитства: — Кой включи сирената?

Рипли го гледаше втренчено.

— Ти ще ми кажеш.

— Какво значи това?

Тя изтри кръвта от носа си и подсмръкна.

— Предполагам, че тревогата се е включила от само себе си. Това е логично обяснение, нали? Просто лека временна повреда, по случайно съвпадение на обстоятелствата?

Научният ръководител се изправи и я стрелна изпод спуснатите си клепачи. Преди да заговори, тя се бе уверила, че метановата бутилка й е под ръка. Обаче Аш не тръгна към нея. Както и преди, тя не можеше да го разбере.

Ако беше виновен, трябваше да я нападне, докато е слаба, а Паркър все още зле. Ако беше невинен, трябваше да се ядоса и да направи същото. Той не предприе нищо, а тя не беше подготвена за това.

Поне първите думи от отговора му бяха предсказуеми. Той наистина отвърна по-ядосано от обикновено.

— Ако имаш да кажеш нещо, кажи го. Прилошава ми от тези постоянни, плахи намеци. Както и да бъда обвиняван.

— Никой не те обвинява.

— И още как. — Той изпадна във враждебно мълчание.

Рипли също не проговори дълго време, после посочи към Паркър.

— Заведи го в амбулаторията и го превържи. Поне сме сигурни, че автодокторът може да се справи с това.

Аш подхвана инженера, постави дясната му ръка през раменете си и го понесе по коридора. Мина покрай Рипли, без да я погледне.

Когато той и товарът му изчезнаха зад първия завой, Рипли протегна нагоре едната си ръка, за да се изправи. Ламберт я пое и се наклони назад, наблюдавайки загрижено как Рипли се олюлява малко несигурно на краката си. Рипли се усмихна и пусна подкрепящата я ръка.

— Ще се оправя. — Тя бързо поизчисти петната по панталоните си. — Колко кислород ни струва тази малка сценка? Нужни са ми точни данни. — Ламберт не отговори, но продължи да се взира замислено в нея. — Нещо лошо ли има? Защо ме гледаш така? Секретни ли са вече изчисленията за кислорода?

— Не се заяждай — отвърна Ламберт без злоба. Тонът й беше изпълнен с недоверие. — Ти го обвиняваше. Ти всъщност го обвини, че е пуснал сирената, за да спаси пришълеца. — Тя поклати бавно глава. — Защо?

— Защото мисля, че лъже. И ако успея да проникна в записите на лентата, ще го докажа.

— Какво ще докажеш? Дори ако можеш някак си да докажеш, че той е виновен за пускането на сирената, не можеш да докажеш, че не е било случайно.

— Много удобно време за такива случайности, не ти ли се струва? — Рипли замълча за момент, след което попита тихо — Ти още си мислиш, че греша, нали?

— Не знам. — Ламберт беше изморена и изглежда не й спореше. — Вече не разбирам нищо. Да, предполагам, че трябва да го призная: мисля, че грешиш. Или грешиш, или си луда? Защо Аш или който и да било ще иска да предпази пришълеца? Той ще го убие, както направи с Далас и Брет. Ако наистина са мъртви.

— Благодаря. Винаги съм искала да знам на кого мога да разчитам. — Рипли извърна поглед от навигаторката и закрачи решително надолу по коридора към стълбата.

Ламберт я проследи как си отива, повдигна рамене и започна да събира бутилките. Тя се отнасяше към метана със същата грижа, както и към кислорода. Бяха еднакво необходими за оцеляването им…

 

 

— Аш, тук ли си? Паркър? — Когато не получи отговор, Рипли предпазливо влезе в помещението на централния компютър. За неопределено време тя разполагаше напълно с мозъка на „Ностромо“.

Като седна пред главната конзола, тя включи клавиатурата и натисна опознавателната пластина. Информационните екрани оживяха.

Дотук беше лесно. Сега трябваше да действа. За момент се замисли, после въведе един петцифрен код, за който предполагаше, че ще й даде желания резултат. Екраните останаха пусти, чакащи правилно зададен въпрос. Опита с втора, рядко употребявана комбинация. Отново същия неуспех.

Изруга от безсилие. Ако се налагаше да опитва случайни комбинации, щеше да работи тук до второ пришествие. А при скоростта, с която пришълецът намаляваше екипажа, то не беше далеч в бъдещето.

Опита с трета комбинация и се учуди, когато екранът се изчисти незабавно, готов да приема и извежда информация. Но не изведе искане за входни данни. Това означаваше, че е успяла наполовина. Какво да направи?

Погледна към втората клавиатура. Всеки член на екипажа имаше достъп до нея, но не и до поверителната информация. Ако си спомнеше комбинацията на блокировката, можеше да използва втората клавиатура, за да въведе въпросите си към Мозъка.

Бързо смени мястото си, въведе отблокиращ код, за който се надяваше, че е верен, и зададе първия си въпрос. Първият й проблем беше дали отблокирането ще се приеме без въпроси. Приемливостта на работата й трябваше да се потвърди с появата на нейния въпрос върху екрана.

В продължение на секунда по екрана пробягваха цветни линии, после той се изчисти.

КОЙ ВКЛЮЧИ АЛАРМЕНАТА СИСТЕМА НА ВЪЗДУШЕН ШЛЮЗ 2?

Отдолу светна отговор:

АШ.

Тя седна да асимилира това. Отговорът беше този, който бе очаквала, но като го видя хладнокръвно изписан да го прочете всеки, почувства истинската му тежест. Значи е бил Аш. Сега идваше решаващият въпрос: Аш през цялото време ли е действал така? Въведе следното запитване:

ПРЕДПАЗВА ЛИ АШ ПРИШЪЛЕЦА?

Днес Майка изглежда беше склонна да дава лаконични отговори.

ДА.

Рипли също можеше да бъде кратка. Пръстите й пробягваха по клавишите.

ЗАЩО?

От напрежение се наведе силно напред. Ако компютърът реши да не отговори, тя не знаеше други кодове, с които да измъкне допълнителна информация от него. Освен това възможно беше компютърът да няма обяснение за странните действия на научния ръководител.

Все пак той отговори:

СПЕЦИАЛНА ЗАПОВЕД 937 ЗА ПОЛЗВАНЕ НА СЕКРЕТНА ИНФОРМАЦИЯ САМО ОТ НАУЧНИЯ ПЕРСОНАЛ.

Добре, дотук се справи. Можеше да опита да преодолее тези ограничения. Тъкмо започваше, когато една ръка се стовари до нейната, потъвайки до лакътя в терминала на компютъра.

Като се завъртя в креслото със замряло сърце, тя видя не съществото, а едно тяло и лице, които вече й бяха също толкова чужди.

Аш се усмихна леко. Нямаше никакво чувство за хумор в извитите му нагоре устни.

— Командването май те затруднява. А и при такива обстоятелства правилното ръководство е трудна работа. Предполагам, че човек не може да те обвинява.

Рипли стана бавно от стола, като предпазливо го остави между тях. Думите на Аш можеха да бъдат примирителни, дори съчувствени. Но движенията му не бяха.

— Проблемът не е в командването, Аш, а в лоялността. — Тя пазеше гърба си към стената и се придвижваше бавно към вратата. Все още ухилен, той се обърна с лице към нея.

— Лоялност? Не мисля, че ми липсва. — Сега той е самото очарование, помисли Рипли. — Смятам, че всички даваме най-доброто от себе си. Ламберт е настроена леко песимистично, но винаги сме знаели, че е твърде емоционална. Много я бива да определи курса на кораба, но не и своя собствен.

Рипли продължаваше да го заобикаля, като се насилваше да му се усмихва в отговор.

— Не се безпокоя за Ламберт точно сега. Тревожа се за теб. — Тя започна да се обръща към отворената врата, чувствайки как стомашните й мускули се свиват от неприязън.

— Тази параноя пак излезе на бял свят — каза тъжно той. — Ти просто трябва да си починеш. — Той пристъпи към нея и протегна услужливо ръка.

Тя хукна, като се провря точно под свиващите се пръсти на Аш. След миг се озова в коридора и спринтира към командната зала. Беше й невъзможно да вика за помощ, не й стигаше дъхът.

В командната зала нямаше никой. Някак си му се бе изплъзнала отново и както тичаше, задърпа аварийните превключватели. Преградните врати се спускаха бързо зад нея, но всяка една от тях със секунда закъснение, за да го изолира.

Накрая той я хвана в трапезарията. Ламберт и Паркър пристигнаха миг по-късно. Сигналите от затварящите се врати ги бяха предупредили, че в района на командната зала става нещо нередно и те се бяха отправили натам, когато срещнаха преследвача и преследваната.

Въпреки че сигналът не беше от вида, който очакваха, те реагираха добре. Ламберт влезе първа и скочи върху гърба на Аш. Раздразнен, той пусна Рипли, грабна навигаторката и я хвърли в другия край на помещението, след което се върна към това, което бе вършил преди малко, когато се опитваше да удуши Рипли.

Реакцията на Паркър не беше тъй светкавична, но затова пък по-добре обмислена. Аш също би одобрил действията на инженера. Паркър вдигна един от преносимите търсачи и застана зад Аш, който упорито продължаваше да души Рипли. Инженерът замахна с търсача с все сила.

Ударът беше тъп. Търсачът продължи да се движи по дъгата си, докато главата на Аш отскочи в друга посока.

Нямаше кръв. От дупката на врата в тялото на научния ръководител се показаха само разноцветни проводници и електронни схеми.

Аш пусна Рипли. Тя се строполи на пода, като се давеше и държеше гърлото си. Ръцете на Аш изпълняваха ужасна пантомима над раменете му, опипвайки мястото на липсващата глава. Тогава той или по-точно то се препъна и политна назад, възстанови равновесието си и започна да търси откъснатата глава по пода…