Алън Дийн Фостър
Пришълец (5)

Пета глава

Ободрен от кратката почивка, Кейн се отблъсна от гладката стена на шахтата и продължи надолу. Отблъсна се за втори път, очаквайки обутите му в ботуши крака да докоснат твърдата стена. Но те не я стигнаха, а продължиха в празнотата. Стените на шахтата бяха изчезнали. Той се люлееше в празно пространство, увиснал на края на кабела.

Някакво помещение, помисли си той, навярно друга зала, подобна на онази голямата горе. Каквото и да беше, той бе попаднал там през дъното на шахтата. Дишаше тежко от усилието при спускането и нарастващата топлина.

Странно, мракът изглежда го потискаше много повече сега, когато беше извън шахтата, отколкото когато се бе спускал през тясната й тръба. Запита се какво ли лежи под него, на какво разстояние се намира и какво ще му се случи, ако кабелът се скъса.

Успокой се, Кейн, рече си той. Продължавай да мислиш за диамантите. Ярки, големи и чисти, с много страни и много карати. Не за тази мъглива тъмнина, през която се въртиш и която напомня за пришълци, призраци и спомени…

По дяволите, пак започваше.

— Виждаш ли нещо?

Стреснат, той дръпна по рефлекс кабела и отново започна да се люлее. С помощта на механизма успокои движението си, след което прочисти гърлото си, преди да отговори. Не трябваше да забравя, че не беше сам тук долу. Далас и Ламберт чакаха горе, съвсем близко до него. А на недалечно разстояние на югозапад от изоставения кораб се намираше „Ностромо“, пълен с кафе, добре познати миризми на пот и спокойния уют на дълбокия сън.

За миг Кейн усети, че ужасно му се иска да е пак на борда на кораба. След това си каза, че на борда на влекача няма нито диаманти, нито, разбира се, слава. И двете можеха все още да бъдат намерени тук.

— Не, нищо. Под мен има пещера или зала. Измъкнах се напълно от шахтата.

— Пещера? Овладей се, Кейн, все още си в кораба.

— Така ли? Спомни си какво говорихме за шахтите? Може би все пак е вярно.

— Значи всеки момент ще заплуваш в проклетите си диаманти.

Двамата мъже се изсмяха, като гласът на Далас звучеше глухо и изкривено през говорителя на шлема. Кейн опита да отърси част от потта по челото си. Това беше неудобството на скафандрите. Когато ти държат хладно, е добре, но започнеш ли да се потиш, не можеш да избършеш нищо друго, освен лицевия панел на шлема си.

— Добре, значи не е пещера. Но се чувствам като в тропиците тук долу. — Навеждайки се леко напред, той провери инструментите на кръста си. Намираше се достатъчно дълбоко под повърхността, за да е в пещера, но досега не бе открил нищо, което да му покаже, че не е в утробата на чуждия кораб.

Имаше само един начин да разбере. Да стигне дъното.

— Как е въздухът там долу? Освен че е горещ.

Направи още една проверка, този път на други показания.

— Почти същия като навън. Високо съдържание на азот, малко или почти никакъв кислород. Концентрацията на водната пара е даже по-висока тук долу, благодарение на повишената температура. Ще взема проби, ако искаш. Аш ще се позабавлява, играейки с тях.

— Това няма значение за момента. Продължавай.

Кейн натисна един ключ. Коланът му записа приблизителния състав на атмосферата на нивото, на което се намираше. И това може да зарадва Аш, въпреки че с проба щеше да е по-добре. Все още пъшкайки, Кейн включи апарата на гърдите си, който продължи да го спуска бавно, като издаваше уверено бръмчене.

Самотата беше още по-голяма, отколкото когато падаш в космоса. Въртейки се бавно, докато кабелът се размотаваше, пропадаше в абсолютен мрак, без нито една видима звезда или мъглявина.

Мирната тъмнина дотолкова го бе отпуснала, че той се сепна, когато обувките му се удариха в твърда повърхност. Изсумтя от изненада и едва не изгуби равновесие. Като се стегна, Кейн се задържа изправен и изключи спускателния механизъм.

Канеше се да откачи ограничаващия го кабел, когато си припомни заповедта на Далас. Щеше да му е неудобно да проучва наоколо, ограничен от пречещото му осигурително въже, но Далас би получил припадък, ако разбере, че се е освободил сам. Следователно трябваше да се справи възможно най-добре при това положение и да се моли влачещия се кабел да не се оплете в нещо над главата му.

Дишайки вече по-леко, той запали фенерчето и светлините на скафандъра си и се опита да види какво го заобикаля. Веднага стана ясно, че в предположението му за някаква пещера имаше толкова неточност, колкото и възбуда. Това очевидно беше друга зала от чуждия кораб.

По вида й — голи стени и висок таван — можеше да се приеме, че е товарен отсек. Светлината се плъзгаше по странни предмети и образувания, които или бяха неразделна част от стените на трюма, или бяха прикрепени по някакъв начин към тях. Изглеждаха меки, почти гъвкави в сравнение с костоподобните ребра, които подсилваха коридора и стените на залата. Простираха се покрай стените от пода до тавана в ясен и строг ред.

И все пак някак си не създаваха впечатление, че са били подредени. В сводестата зала оставаше твърде много неизползваемо място. Докато нямаха обаче представа за естеството на изпъкналостите по стените, глупаво беше да се разсъждава за рационалността на неземните методи за поддържане на склад.

— Добре ли си там долу, Кейн? — долетя гласът на Далас.

— Да. Трябва да видиш това.

— Какво да видя? Какво си намерил?

— Не знам със сигурност. Но е странно.

— За какво говориш? — Последва мълчание, после въпрос: — Кейн, можеш ли да се изразяваш малко по-ясно? „Странно“ не ни казва нищо особено. Целият този кораб е странен, но не това е начинът, по който ще бъде описан в официалния доклад.

— Добре. Намирам се в друга голяма зала като онази горе. А по стените й има нещо, покриващо ги от край до край.

Като несъзнателно държеше пред себе си фенерчето сякаш бе оръжие, той отиде до близката стена, за да огледа издатините. Вече отблизо определи със сигурност, че не бяха част от структурата на корпуса. И не само това, те му заприличаха на органични повече от всякога.

В това време горе Далас погледна към Ламберт.

— Колко остава до залеза?

Тя провери уредите си, бързо натисна копчето на един от тях.

— Двайсет минути — отговори тя и го изгледа многозначително. Далас не каза нищо, насочи отново вниманието си към черния кръг на шахтата и продължи да се взира надолу, въпреки че не можеше да види нищо.

Светлината от фенерчето на Кейн разкри още купища от странните обекти, закрепени за пода на залата в самия й център. Той се приближи към тях и ги заобиколи, като разглеждаше последователно отделни образци. На височина всеки беше около трийсетина сантиметра, имаше овална форма и повърхност, наподобяваща кожа. Като избра наслуки един от овоидите, Кейн насочи светлината към него и я задържа така. Непосредственото осветяване не разкри нищо ново и сякаш не оказа никакво въздействие върху яйцевидния предмет.

— Определено прилича на някакъв склад. — От високоговорителите на шлема му не последва отговор. — Казах, че със сигурност е някакъв склад. Чува ли ме някой?

— Силно и ясно — побърза да отвърне Далас. — Просто те слушахме, това е. Каза, че си почти сигурен, че е складово помещение?

— Точно така.

— Нещо друго в подкрепа на това твърдение, освен размерите и формата му?

— Естествено. Онези изпъкналости по стените ги има също и по пода, като те не са част от кораба. Тук всичко е пълно с тях. Някакви предмети покрити сякаш с кожа. В интерес на истината донякъде приличат на онази урна, която ти намери горе, само че изглеждат много по-меки. И май са запечатани, докато твоята бе празна. Всички те са разположени според нечие разбиране за ред, въпреки че мястото тук е използвано доста нерационално.

— Странен товар, ако изобщо става дума за такъв. Можеш ли да видиш дали има нещо в тях? — Далас си припомни формата на урната, която бе намерил.

— Чакай. Ще погледна по-отблизо. — Като остави фенерчето да свети, Кейн се приближи до избрания образец, който бе изучавал; протегна облечената си с ръкавица ръка и го пипна. Нищо не се случи. Навеждайки се над него, той го опипа отстрани, после отгоре. По гладката повърхност нямаше нищо, което да наподобява дръжка или процеп.

— Изпитвам странно усещане, даже през ръкавиците.

Изведнъж гласът на Далас прозвуча загрижено.

— Само попитах дали можеш да видиш какво има вътре. Не се опитвай да го отваряш. Не знаеш какво може да съдържа.

Кейн се вгледа отблизо в обекта. Не се бе променил и нямаше последици от бутането и пипането му.

— Каквото и да съдържа, затворено е здраво. — Обръщайки се настрани, той прокара лъча на фенерчето си по редовете с овоиди. — Може би ще успея да намеря някой, който се е пукнал или се е разцепил малко.

Под слабата светлина на скафандъра зад гърба му, върху опънатата повърхност на овоида, който той бе опипвал, безшумно се появи малка подутина. После се надигна втора, след нея и други, докато целият гладък връх не се покри с пришки.

— Всички са еднакво здрави — докладва Кейн на Далас и Ламберт. — По нито един от тях не се забелязва каквато и да е пукнатина. — Той обърна фенерчето си разсеяно към този, който бе изследвал отблизо, наведе се напред и примига неуверено пред това, което видя.

Непроницаемата повърхност на овоида бе станала полупрозрачна. Докато той продължаваше да се взира в нея с широко отворени очи, повърхността продължи да се избистря, ставайки прозрачна като стъкло. Като се приближи, Кейн освети с фенерчето основата на предмета, облещи се силно и почти спря да диша при вида на тялото вътре в овалния контейнер.

— Господи…

— Какво? Какво става там долу, Кейн? — запита Далас, като едвам се сдържа да не извика.

В овоида вече ясно се виждаше едно малко кошмарно създание. То лежеше свито на кълбо, увило се около себе си, тялото му бе едновременно набито и крехко, цялото от жилава филигранна плът. На Кейн му се стори, че е частица от нечий делириум тременс, изтръгната от съзнанието и получила плътност и форма.

Съществото имаше формата на ръка с много пръсти, дълги и костеливи, присвити към дланта. Наподобяваше много на ръката на скелет, ако се изключат допълнителните пръсти. От средата на дланта стърчеше някаква къса тръбичка, а в основата на ръката се забелязваше навита на спирала мускулеста опашка. Върху опакото на ръката той можа да съзре само една неясна изпъкналост, която приличаше на изцъклено око.

Това око… ако беше око, а не просто някакъв бляскав израстък… заслужаваше да бъде разгледано по-отблизо. Въпреки чувството на отвращение, което закипя в стомаха му, той се приближи още повече и засили светлината, за да вижда по-добре.

Окото мръдна и го погледна.

Овоидът експлодира. Изтласкана навън от внезапното освобождаване на енергията, скрита в навитата опашка, ръката се разтвори и скочи към него. Кейн вдигна своята, за да я отблъсне, но много късно. Чуждите пръсти се закрепиха за лицевия му панел. Той с ужас видя съвсем отблизо как протягащата се от средата на дланта тръбичка гали стъклото отвън, на сантиметри от носа му. Нещо започна да пращи и материалът на лицевия му панел започна да се топи. Той изпадна в паника и се опита да се освободи от съществото.

То проби панела. Чуждоземната атмосфера, студена и сурова, се смеси с годния за дишане въздух. Кейн се почувства изтощен, продължавайки да подръпва слабо ръката. Нещо натискаше упорито устните му.

Извън себе си от ужас, той се заклатушка из залата, като се опитваше да изтръгне отвратителното създание от себе си. Дългите чувствителни пръсти се бяха промъкнали през отворения лицев панел. Те обхванаха черепа му, провирайки се отгоре и от двете страни на главата му, а дебелата опашка се плъзна вътре и се уви като змия около врата му.

Едва дишащ, усещайки ужасната тръба да се спуска като дебел червей надолу по гърлото му, той сам се спъна, изгуби равновесие и падна назад.

— Кейн… Кейн, чуваш ли ме? — викаше Далас, потейки се в скафандъра си. — Кейн, отговори ми! — Мълчание. След като размисли малко, Далас предложи: — Ако не можеш да използваш комуникатора, дай два сигнала със следящото си устройство. — Той погледна към Ламберт, която трябваше да приеме сигнала. Тя изчака необходимия интервал, след което почака още известно време, преди да поклати бавно глава.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита тя.

— Не знам. Не знам. Възможно е да е паднал и да е повредил захранването. — Той се подвоуми. — Не може или не иска да отговори. Мисля, че ще е по-добре да го изтеглим.

— Не е ли малко прибързано? Аз също се тревожа, но…

Очите на Далас бяха пламнали от безпокойство. Когато забеляза, че Ламберт го наблюдава, той се успокои.

— Добре съм. Добре съм. Това място — той посочи студените стени — ме притеснява малко, това е. Все още държа да го изтеглим горе.

— Ще падне, ако го дръпнеш неочаквано. Може да го нараниш, особено ако е паднал и лежи в изкривена поза. Ако в действителност не се е случило нещо твърде лошо, никога няма да разбереш какво е станало.

— Опитай да се свържеш отново.

Ламберт натисна копчето на своя комуникатор.

— Кейн… Кейн! Отговори ми, дявол да го вземе!

— Продължавай да опитваш.

Докато Ламберт продължаваше да вика, редувайки молби и заплахи, Далас се протегна през отвора на шахтата и хвана кабела. Той леко последва ръката му. Прекалено леко. Далас го придърпа и изтегли един метър от него без очакваното съпротивление.

— Кабелът е хлабав. — Той погледна назад към нея.

— Все още не отговаря. Не може или не иска. Мислиш ли, че се е откачил и тръгнал нанякъде? Знам какво му каза, но нали го познаваш. Сигурно мисли, че няма да забележим временното отпускане на кабела. Ако е съзрял нещо и се е опасявал, че кабелът ще му попречи да го достигне, не бих се обзаложила, че няма да се освободи от него.

— Не ме интересува какво може да е намерил. Тревожа се, че не отговаря. — Далас нагласи двигателя на лебедката и го включи. — Толкова по-зле, ако това, го прекатури. Ако той и екипировката му са в ред, ще го накарам да съжалява, че не се е откачил.

Натисна още едно копче и лебедката започна да намотава кабела. Далас наблюдаваше внимателно и малко се поуспокои, когато видя, че въжето се опъна след пренавиването на няколко метра. Както се очакваше, кабелът забави движението си.

— Има тежест на другия край. Нещо го държи.

— Да не се е закачил за нещо?

— Не може да е. Продължава да се издига, само че с малко по-различна скорост. Ако е закачил и влачи нещо друго вместо Кейн, различното тегло би забавило или ускорило издигането. Мисля, че той все още е на другия край, дори ако не може да отговори.

— Какво ще стане, ако се противопостави и опита да се спусне чрез устройството на гърдите си?

Далас поклати рязко глава.

— Не може да го направи. — Той кимна към лебедката. — Приоритетът при управлението на кабела е на това устройство тук, а не на преносимото при него. Той ще се изкачи, независимо дали му се харесва или не.

Ламберт гледаше очакващо надолу в шахтата.

— Все още не виждам нищо.

Далас освети с фенерчето си част от дупката и прокара лъча по гладките стени.

— Нито аз. Но има още кабел.

Въжето продължи да се навива, докато двете фигури в скафандри с безпокойство чакаха нещо да се покаже в осветения от Далас кръг. Минаха няколко минути, преди в осветения конус да попадне нещо, което се издигаше отдолу.

— Ето го, идва.

— Той не шава. — Ламберт търсеше нервно признак за някакво движение от страна на приближаващия се силует. Неприличен жест дори, каквото и да е… Кейн обаче не помръдваше.

Докато се навиваха последните няколко метра, триножникът се огъна леко надолу.

— Бъди готова да го хванеш, ако се залюлее към теб. — Ламберт се подготви на отсрещната страна на шахтата.

Тялото на Кейн се появи, като се поклащаше бавно на края на кабела. Висеше безжизнено в мъглявата светлина.

Далас се пресегна през отвора с намерение да хване втория офицер за гръдните ремъци. Ръката му почти го бе докоснала, когато забеляза сивото също така неподвижно същество, обгърнало главата на Кейн вътре в шлема му. Той дръпна ръката си като опарен.

— Какво има? — учуди се Ламберт.

— Внимавай. Има нещо върху лицето му, вътре в шлема.

Тя заобиколи дупката.

— Какво е… — И тогава за пръв път зърна съществото, наместило се удобно в шлема като мекотело в черупката си. — О, Господи!

— Не го пипай. — Далас изучаваше отпуснатото тяло на спътника си. За проверка махна с ръка към нещото върху лицето на Кейн. То не помръдна. Като се подпря, готов да отскочи назад и избяга, той протегна ръка към съществото. Пръстите му се доближиха до основата на тялото му, след това до очната изпъкналост отзад. Чудовището не му обърна внимание и не показа никакви други признаци на живот, освен това, че слабо пулсираше.

— Живо ли е? — Всичко в стомаха на Ламберт се надигаше бавно. Чувстваше се така, сякаш току-що бе погълнала литър от полупреработените отпадъци на „Ностромо“.

— Не мърда, но мисля, че е живо. Хвани го за ръцете, аз ще го уловя за краката. Може би ще успеем да го изтърсим от него.

Ламберт понечи да възрази, направи пауза и го погледна неуверено.

— Защо аз да го хвана за ръцете?

— Ох, по дяволите. Искаш ли да се сменим?

— Да.

Далас тръгна да застане на нейното място и тогава му се стори, че видя един пръст от ръката да помръдва, но не беше сигурен.

Вече повдигнал ръцете на Кейн, той почувства тежестта на отпуснатото тяло и се подвоуми.

— Никога няма да успеем да го занесем до кораба по този начин. Ти го хвани от едната страна, а аз от другата.

— Така вече е справедливо.

Внимателно обърнаха тялото на втория офицер на една страна. Съществото не падна. Стоеше прикрепено за лицето на Кейн така здраво, както и когато последният лежеше недокоснат по гръб.

— Не става. Безполезно е. Аз и не мислех, че ще падне. Да го занесем обратно на кораба.

Той пъхна ръка под гърба на Кейн и го изправи до седящо положение, след това преметна едната от ръцете на офицера през раменете си. Ламберт направи същото от другата страна.

— Готова ли си? — Тя кимна. — Дръж съществото под око. Ако тръгне да пада, пускай твоята страна и изчезвай веднага. — Тя отново кимна. — Да тръгваме.

Спряха се чак от вътрешната страна на изхода на извънземния кораб. И двамата дишаха тежко.

— Остави го долу — каза Далас. Ламберт — с радост се подчини. — Няма да стане така. Краката му ще се закачат за всяка скала и за всяка пукнатина. Стой при него. Ще се опитам да направя шейна.

— От какво? — Но Далас вече се бе насочил обратно и вървеше към залата, която току-що бяха напуснали.

— Триножникът на лебедката — чу го тя да казва в шлема й. — Достатъчно е издръжлив.

Докато чакаше Далас да се върне, Ламберт седна възможно най-далече от Кейн. Вън от изоставения кораб се бе надигнал вятър, предизвестявайки настъпването на нощта. Тя усети, че й е невъзможно да откъсне очи от това малко чудовище, прилепнало за Кейн, невъзможно да спре да размишлява какво се е случило.

Успя обаче да се предпази от мисълта за това какво можеше да му е направило съществото. Налагаше й се, тъй като точно в тази посока на разсъждение се криеше истерията.

Далас се върна с части от разглобения триножник под дясната си мишница. Като ги разстла върху палубата, той започна да приспособява груба платформа, върху която да влачат Кейн. Страхът караше облечените му в ръкавици ръце да работят чевръсто.

Когато приспособлението бе завършено, той го спусна внимателно на повърхността отвън. То падна през последните няколко метра, но не се строши. Далас реши, че ще издържи изпадналия в безсъзнание втори офицер, докато стигнат до „Ностромо“.

Късият ден бързо приближаваше към края си и атмосферата пак започна да добива цвета на кръв, а вятърът засили виенето си. Не представляваше проблем да изтеглят Кейн обратно или да намерят влекача в тъмното, но сега Далас изпитваше по-малко желание от всякога да е на открито нощем на този брулен от вятъра свят. Нещо невъобразимо гротескно се бе надигнало от дълбините на изоставения кораб, за да се отпечата върху лицето на Кейн и в техните умове. Може би още по-големи ужаси вече се събираха в наситения с прах полумрак. Далас отчаяно жадуваше за сигурните метални стени на „Ностромо“.

Когато слънцето се скри зад надигащите се облаци, пръстенът от прожектори наредени по долната стена на влекача, блесна. Те не направиха пейзажа около кораба по-весел, едва успявайки да осветят тъмните контури на вулканичните скали, върху които бе кацнал. От време на време пред тях се завъртаха пелени от по-плътен прах, които заличаваха за момент дори този слаб опит да бъде спрян лепнещия мрак.

 

 

В командната зала Рипли примирено чакаше някаква вест от безмълвната изследователска група. Първоначалното й чувство на безпомощност и неведение бе заглъхнало. Заменено бе от смътна вцепененост на духа и тялото. Не можеше да се накара да погледне навън през някой илюминатор. Можеше само да седи тихо, да пие редки глътки поизстинало кафе и да се взира безизразно в бавно сменящите се надписи на екрана.

Котаракът Джонс седеше пред един илюминатор. Бурята го бе въодушевила и той бе измислил луда игра да цапва по-големите частици прах, когато някоя от тях залепнеше от външната страна на илюминатора. Джонс знаеше, че никога няма да хване летяща прашинка. Разбираше физическите закони, действащи отвъд прозрачното твърдо стъкло. Което намаляваше малко удоволствието от играта, но не го отнемаше изцяло. Освен това можеше да си представя, че тъмните каменни късчета са птици, макар никога да не бе виждал птица. Но той инстинктивно разбираше и това понятие.

Освен на пулта на Рипли под наблюдение бяха и други монитори, проверка се извършваше на показанията и на други измервателни уреди. Като единствен на „Ностромо“, който не пие кафе, Аш вършеше работата си без течни стимулатори. Интересът му оживяваше само от нова информация.

Два от уредите, които бяха бездействали известно време, изведнъж се оживиха и новите числа подействаха на организма на научния ръководител силно като наркотик. Той активира усилвателите и провери старателно показанията, преди да включи интеркома към командната зала и да обяви, че ги е приел.

— Рипли? Там ли си, Рипли?

— Да. — Тя усети напрегнатостта в гласа му и се поизправи в креслото си. — Добри ли са новините?

— Така мисля. Току-що хванах отново сигналите от скафандрите им. А изображенията им се появиха отново върху екраните.

Тя пое дълбоко въздух и зададе плашещия, но нужен въпрос:

— Колко?

— Всичките. Три светещи точки, с постоянни сигнали.

— Къде са?

— Близо… много близо. Някой се е сетил да включи отново предавателите, така че да ги засечем. Вървят насам със спокойна крачка. Бавно, но се придвижват. Всичко изглежда наред.

Не се осланяй на това, помисли тя, докато включваше предавателя на пулта си.

— Далас… Далас, чуваш ли ме? — Отговори й ураган от атмосферни смущения и тя го настрои по-фино. — Далас, тук Рипли. Отговори.

— Спокойно, Рипли. Чувам те. Почти сме стигнали.

— Какво се случи? Ние ви загубихме на екраните, изгубихме и сигналите на скафандрите, когато влязохте в изоставения кораб. Видях записите на Аш. Имате ли…?

— Кейн пострада. — Далас звучеше уморено и ядосано. — Имаме нужда от помощ да го вкараме вътре. Той е в безсъзнание. Някой трябва да ни помогне да го прекараме през шлюза.

От високоговорителите долетя бърз отговор:

— Аз ще дойда. — Беше Аш.

 

 

В инженерния отсек Паркър и Брет слушаха съсредоточено разговора.

— В безсъзнание — повтори Паркър. — Винаги съм знаел, че Кейн един ден ще си навлече неприятности.

— Правилно — угрижено прозвуча Брет.

— Въпреки това не е лошо момче за корабен офицер. Харесвам го повече от Далас. Не е толкова строг със заповедите. Чудя се какво, по дяволите, се е случило с тях там навън?

— Не знам. Ще разберем това съвсем скоро.

— Може би — продължи Паркър — просто е паднал и се е ударил.

Обяснението бе неубедително както за Паркър, така и за Брет. Двамата мъже замълчаха и насочиха вниманието си към пукащите високоговорители.

 

 

— Ето го. — Далас имаше сили колкото да кимне с глава. Няколко мъгливи, приличащи на дървета очертания се мержелееха в почти настъпилата нощ. Те поддържаха едно по-голямо аморфно очертание: корпуса на „Ностромо“.

Почти бяха стигнали до кораба, когато Аш се озова до вратата на вътрешния шлюз. Той спря там, увери се, че шлюзът е готов за отваряне и натисна бутона на най-близкия интерком.

— Рипли… Аз съм до вътрешния люк. — Остави линията отворена, след което отиде до един малък илюминатор наблизо. — Още няма следа от тях. Навън е почти нощ, но когато стигнат до асансьора, би трябвало да мога да видя светлините на скафандрите им.

— Добре. — Тя мислеше бясно и някои от мислите й биха учудили чакащия научен ръководител. Те бяха учудващи за самата нея.

— Накъде? — Далас погледна през праха, като се опитваше да различи границите на кораба на светлината на прожекторите.

Ламберт посочи наляво.

— Натам, струва ми се. До тази подпора. Асансьорът трябва да е точно зад нея.

Продължиха в тази посока, докато едва не се спънаха в рамката на асансьора, който бе стъпил здраво върху твърдата почва. Въпреки умората си успяха да се преборят с безжизненото тяло на Кейн, свалиха го от шейната и го сложиха в асансьора, поддържайки офицера подпрян между тях двамата.

— Мислиш ли, че можем да го държим изправен? По-лесно ще е, отколкото да го вдигаме отново.

Тя пое въздух.

— Да, и аз мисля така. Докато някой ни помогне, след като влезем във външния шлюз.

— Рипли, тук ли си?

— Тук съм, Далас.

— Качваме се. — Той погледна към Ламберт. — Готови? — Тя кимна.

Той натисна лоста. Лек тласък, след което асансьорът потегли плавно нагоре и спря наравно с изхода на шлюза. Външният люк се плъзна встрани и те влязоха в шлюза.

— Да повиша ли налягането? — попита Ламберт.

— Няма значение. Можем да спестим един шлюз въздух. Ще бъдем вътре след минута и ще излезем най-после от тези проклети скафандри. — Те затвориха външния люк и чакаха да им отворят вътрешния.

— Какво се случи с Кейн? — обади се отново Рипли.

Далас беше твърде уморен, за да забележи нещо друго в гласа й, освен обичайната загриженост. Намести Кейн малко по-нагоре на рамото си, без да се безпокои чак толкова от съществото в момента. То не бе помръднало и сантиметър по обратния път до кораба и той не очакваше да се раздвижи внезапно сега.

— Някакъв организъм — отговори й той, като слабото ехо на собствения му глас звучеше успокояващо в пределите на шлема му. — Не знаем как се е случило, нито откъде е дошъл. Прикачил се е за него. Никога не съм виждал подобно нещо. Сега не се движи и изобщо не е променило мястото си по време на обратния път дотук. Трябва да го занесем в амбулаторията.

— Нужно ми е ясно определение — каза тя спокойно.

— Върви по дяволите с твоите определения! — Далас се опита да отговори възможно най-рационално и да прикрие чувството си на безсилна ярост. — Виж, Рипли, не видяхме какво стана. Той бе долу в нещо като шахта, под нас. Не знаехме, че нещо се е случило, докато не го изтеглихме. Това ясно определение ли е?

Пълно мълчание от другата страна на връзката.

— Виж, я отвори шлюза.

— Почакай малко. — Тя внимателно подбираше думите си. — Ако ви пуснем вътре, целият кораб може да се зарази.

— По дяволите, това не е микроб! По-голямо е от ръката ми и изглежда доста плътно.

— Ти знаеш карантинната процедура. — Гласът й показваше твърдост, каквато тя не чувстваше. — Двайсет и четири часа за обеззаразяване. Вие двамата имате повече от достатъчно останал въздух в скафандрите, за да се справите с това, а ние можем да ви подхраним с допълнителни бутилки, ако е необходимо. Двайсет и четири часа също няма да докажат окончателно, че нещото не е вече опасно, но за това не отговарям аз. Трябва само да спазваме правилника. Ти го знаеш не по-зле от мен.

— Знам също и изключенията. Аз съм този, който поддържа това, което е останало от един добър приятел, не ти. За двайсет и четири часа може и да умре, ако не го е сторил вече. Отвори люка.

— Чуй ме — рече тя умоляващо. — Ако наруша карантината, може всички да измрем.

— Отвори проклетия люк! — изкрещя Ламберт. — По дяволите правилника на Компанията. Трябва да го занесем в амбулаторията, където автодокторът ще се погрижи за него.

— Не мога. Ако бяхте на мое място, с моята отговорност, щяхте да направите същото.

— Рипли — бавно каза Далас, — чуваш ли ме?

— Чувам те високо и ясно. — Гласът й бе изпълнен с напрежение. — Отговорът е пак отрицателен. Двайсет и четири часа за обеззаразяване, след което можете да го внесете.

Вътре в кораба някой друг стигна до решение. Аш натисна аварийния лост на шлюза. Светна червена лампичка, придружена от силен и ясен вой.

Далас и Ламберт се облещиха, когато вътрешната врата започна да се отмества равномерно встрани.

На пулта на Рипли светнаха невероятните думи: ВЪТРЕШЕН ЛЮК ОТВОРЕН, ВЪНШЕН ЛЮК ЗАТВОРЕН.

Тя глупаво се загледа в надписите, без да може да им вярва. Апаратурата потвърди неправдоподобното съобщение.

С тежкия товар, увиснал между тях, Далас и Ламберт се заклатушкаха от шлюза по коридора, веднага след като люкът се бе плъзнал встрани дотолкова, че да направи място да минат. В същото време пристигнаха Паркър и Брет.

Аш тръгна да помогне за тялото, но бе отблъснат назад от Далас.

— Стой настрана!

Поставиха тялото на Кейн на пода и свалиха шлемовете си.

Като се държеше на почтено разстояние, Аш заобиколи сбръчканото тяло на втория офицер, докато съзря нещото на главата му.

— Господи! — прошепна той.

— Живо ли е? — Паркър изучаваше пришълеца, любувайки се на симетрията му. Това не го правеше да изглежда по-малко гнусен в очите му.

— Не знам, но не го докосвайте — отговори Ламберт, докато си сваляше ботушите.

— Не се безпокой за това. — Паркър се наведе напред, опитвайки се да види частите на съществото, където се бе допряло до Кейн. — Какво му прави?

— Не знам. Нека го заведем в амбулаторията, навярно там ще разберем.

— Правилно — съгласи се Брет с готовност. — А вие двамата добре ли сте?

Далас кимна леко.

— Да. Само съм уморен. Досега не е помръдвало, но не го изпускайте от поглед.

— Разбрано. — Двамата инженери поеха товара от пода, като подхванаха внимателно Кейн под мишниците, а Аш се завтече след тях да помогне с каквото може…