Алън Дийн Фостър
Пришълец (7)

Седма глава

— Какво мислиш?

Паркър се бе навел възможно най-близо и се потеше заедно с Брет, който запояваше последните деликатни свръзки в тесните граници на дванайсети модул. Опитваха да свършат работа, за която обикновено бяха необходими автоматичен трасьор за откриване на повреди с дистанционно управление и компютризиран роторен манипулатор. След като не разполагаха нито с едното, нито с другото, бяха принудени да се справят с проблема, използвайки инструменти, които не бяха предназначени за тази цел.

Неподходящи инструменти за неподходяща работа, каза си Паркър ядосано. Все някак си трябваше да успеят. Ако не поправеха добре дванайсети модул, така че да влезе отново в действие, един господ знаеше как щяха да могат да излетят. За да се махне от този свят, Паркър беше готов да направи нужните замени със зъбите си.

Точно сега обаче беше ред на Брет да се бори със своенравните елементи. Както всеки друг апарат на „Ностромо“ модулът използваше готови за подмяна фабрични резервни части. Номерът беше да се отстранят развалените боклуци, без да се прекъсват други важни функции или да се повредят още по-деликатни части от управлението на кораба. Новите части щяха да бъдат поставени лесно, стига да можеха само да се отърват от овъгления боклук.

— Мисля, че успях — каза накрая приятелят му. — Изпробвай го.

Паркър отстъпи, натисна два бутона на горната конзола, след това се загледа с надежда в един съседен преносим монитор. Опита отново с бутоните, безуспешно. Мониторът остана блажено безмълвен.

— Нищо.

— По дяволите. Сигурен бях, че е тази.

— Е добре, не е. Опитай следващата. Знам, че всички изглеждат здрави, освен номер четирийсет и три, а нея вече я подменихме. Това е бедата с тези проклети клетки. Ако регулаторът се претовари и някои от тях изгорят, трябва да влезеш вътре и да намериш онези, които са се разхерметизирали. — Той замълча и добави: — Защо не разполагахме с трасьор?

— На мен също ми се иска. — От секцията прозвучаха леки звуци от драскане на метал в пластмаса.

— Трябва да е следващата — опита се да каже оптимистично Паркър. — Няма да е нужно да проверяваме ръчно всяка отделна клетка. Майка все пак локализира проблема дотук. Бъди благодарен и за малките услуги.

— Ще бъда благодарен — отговори Брет. — Ще бъда благодарен, когато се отлепим от тази скала и се върнем към хиперсъня.

— Престани да мислиш за Кейн. — Той натисна два бутона и изруга тихо. — И тази не е. Провери следващата, Брет.

— Правилно. — Техникът мина нататък, след като върна клетката, която току-що бе проверил, на мястото й. Паркър нагласи няколко превключватели горе. Може би щяха да ограничат още повече повредата по веригата. Дванайсети модул съдържаше сто малки клетъчни камери за ускоряване на частици. Мисълта, че трябваше да проверяват ръчно всяка от тях, за да намерят единствената повредена, направо го вбесяваше.

Именно в този неподходящ момент един глас се обади от високоговорителя на близкия интерком:

— Какво става?

Ох, по дяволите, каза си Паркър. Рипли. Тази проклета жена. Ще й кажа аз какво става.

— Нещо друго ми става — информира я той кратко, добавяйки под нос някои неща, които бяха под нивото на чувствителност на микрофона.

— Продължавай да работиш — рече той на приятеля си.

— Правилно.

— Какво има? — попита тя. — Не те разбрах.

Паркър се отдалечи от модула. Автоматичната настройка задейства усилвателя на интеркома.

— Искаш да знаеш какво има ли? Много и тежка работа, ето какво има. Истинска работа. Ти по-добре слез някой път тук долу и опитай сама.

Отговорът й беше мигновен и спокоен:

— Аз имам най-тежката задача на кораба. — Паркър се изсмя подигравателно. — Трябва да слушам твоите глупости — прибави тя.

— Махни ми се от главата.

— Ще ти се махна, когато дванайсети модул бъде готов, не по-рано. Можеш да си сигурен в това. — Преди обаче Паркър да може да даде готовия си коментар, се чу изщракване в другия край на линията.

— Какво има? — Брет се измъкна от модула. — Вие двамата пак ли се карате?

— Не. Устата глупачка, това е тя.

Брет се поколеба, после спря да разгледа отворената в момента клетка.

— Правилно. Нека пробваме пак.

Паркър натисна бутоните, погледна монитора, помисли си дали да не го халоса с юмрук, представяйки си, че е лицето на административния офицер. Но не би направил нищо толкова емоционално, разбира се. Макар да беше избухлив, имаше достатъчно разум, за да разбере колко му е необходим мониторът.

Както и Рипли.

 

 

Аш извършваше безкрайни нови тестове на коматозния Кейн. Те предлагаха допълнителна информация за състоянието му. На практика от тях нямаше полза, но научният ръководител намираше всичко това за много интригуващо.

Вътрешностите на Кейн можеха да се видят веднага от всеки, който влезе в амбулаторията и погледне към основния медицински екран. Самият Кейн не беше в състояние да се противопостави на това особено дълбоко посегателство на личността.

Влезе Рипли и се вгледа в показанията. Състоянието му не се бе променило от последния път, когато го бе видяла. Не бе и очаквала да се промени. Съществото си стоеше прикрепено за лицето му.

Тя погледна към по-малките апарати, после седна на празния стол до Аш. Той показа, че я е забелязал, с лека усмивка, без да откъсва очи от пулта.

— Правя му някои тестове — информира я той. — В случай че стане нещо.

— Какво например?

— Нямам ни най-малка представа. Но ако стане нещо, искам да узная за него в мига, в който започне.

— Нещо ново?

— За Кейн ли? — Аш замълча, прехвърляйки мислите си. — Все същото. Държи се нормално. Не, още по-добре: държи се здраво. Няма влошаване.

— А съществото? Сега знаем, че изпуска киселина и че зараства бързо. Знаем ли нещо друго?

Аш изглеждаше доволен от себе си, когато отговори.

— Както ти казах, правих тестове. Понеже не можем да сторим нищо за Кейн, реших, че ще е разумно, ако се опитаме да научим колкото се може повече за съществото. Никога не знаеш дали едно на пръв поглед маловажно откритие няма да помогне за окончателното му отстраняване.

— Знам това. — Тя нетърпеливо се въртеше на стола си. — Какво откри?

— Има външен слой от нещо като протеинови полизахариди. Поне така предполагам. Трудно е да се каже без късче за подробен анализ, а опитът да се вземе дори малка проба може да го накара да изхвърли отново течност. Не бива да рискуваме да разтвори част от автодоктора.

— В никакъв случай — сухо отвърна Рипли. — Точно сега тази машина е единствения шанс на Кейн.

— Точно така. По-интересното е, че то постоянно променя клетките на един вторичен, подкожен слой и ги замества с поляризирани органични силикати. Изглежда има двойна кожа, като тази киселина циркулира между двата й пласта. Освен това течността май се движи под голямо налягане. Хубаво, че Далас не сряза много дълбоко с ножа, защото си мисля, че то щеше да изпръска цялата амбулатория.

Рипли изглеждаше доста впечатлена.

— Силикатният пласт показва уникална, много плътна молекулна структура под микроскопа. Навярно може дори да устои на лазера. Знам, знам — отвърна той на невярващия й поглед, — звучи налудничаво. Това обаче е най-жилавото парче органичен материал, което някога съм виждал. Комбинацията на начина, по който са подредени тези клетки и това, от което са съставени, води до нещо, противоречащо на всички закони на класическата биология. Тези силикатни клетки, например. Те са съединени с метал. Резултатът е, че съществото става неимоверно устойчиво на неблагоприятните условия на околната среда.

— Нещо друго, освен силикатите и двойната кожа?

— Е, още нямам представа какво диша или дали въобще диша по стандартния за нас начин. Изглежда променя атмосферата около себе си, може би абсорбира нужните газове през многобройните пори на кожата си. Определено няма нищо, което да напомня ноздри. Като жива химическа фабрика превъзхожда по ефикасност всичко, за което съм чувал. Някои от вътрешните му органи като че ли изобщо не функционират, докато други правят неща, за които дори не мога да гадая. Възможно е видимо инертните органи да имат защитни функции. Ще го разберем, ако някога се случи да ги възбудим. — Той я погледна очакващо. — Достатъчно ли е?

— Предостатъчно. — Кейн не трябваше да бъде връщан на борда, замисли се тя. Трябваше да го оставят заедно със съществото навън. Аш беше изцяло отговорен за това, че сега са тук.

Рипли изучаваше научния ръководител дискретно, гледайки го как работи с апаратурата си, записва удовлетворяващите го резултати и изтрива ненужните. Аш беше последния член на екипажа, в който тя би се усъмнила, че е способен на драматични жестове, и все пак именно той бе взел внезапното решение да пусне изследователите обратно на борда, действайки против всички приети правила.

Трябваше да се поправи. Освен Аш в разрез с процедурата бяха действали също Далас и Ламберт, когато поискаха да бъдат допуснати. А животът на Кейн беше поставен на карта. Да предположим, че Аш я бе послушал и оставил тримата навън. Щеше ли Кейн да е жив още? Или от него щеше да остане само статистически запис в бордовия дневник? Това щеше да опрости само едно нещо: нямаше да й се наложи да погледне Кейн в лицето, когато той се възстанови, за да му обясни защо се е опитала да не пусне него и другите да влязат.

Аш забеляза изражението й и попита загрижено:

— Има ли нещо?

— Не. — Тя се поизправи. — Резюмирай ми всичко това. Представи си, че съм глупачка, каквато се чувствам понякога. Какво представлява това същество? Какво знаем за него?

— Интересна комбинация от елементи и структури го прави практически неуязвимо, ако имаме предвид сегашното ни положение и средства.

Тя кимна.

— Точно така го разбирам и аз, ако са ти верни резултатите. — Той изглеждаше огорчен. — Извинявай. Добре. Значи е неуязвимо. — Рипли го наблюдаваше отблизо. — Затова ли ти отиде напред и го пусна?

Както обикновено научният ръководител отказа да се хване на въдицата. Нито даде да се забележи някакво негодувание, когато отговори:

— Аз изпълнявах пряка заповед на капитана. Не помниш ли?

Тя се насили да не повишава тон, защото знаеше, че Аш признава само разума.

— Когато Далас и Кейн не са на кораба, аз съм най-старшият офицер. Аз поемам командването, докато единият или другият не се върнат отново вътре.

— Да, разбира се. Забравих, това е всичко. Временна възбуда.

— И таз добра! — възкликна тя. Вниманието му остана насочено към разнообразните данни. — Емоциите никога не са ти пречили да помниш всичко.

Това го накара да се обърне към нея.

— Ти си мислиш, че знаеш всичко за мен. Всички вие си го мислите. Ти си толкова сигурна, че знаеш точно какъв човек съм аз. Нека ти кажа нещо, Рипли. Когато отворих вътрешния шлюз, аз съзнавах какво правя, да. Колкото до тази работа кой кога е командир, добре, и аз мога да забравя като всеки друг. Паметта ми е много добра, но и тя може да има пропуски като паметта на всички останали. Дори и механична памет като тази на Майка може да загуби някаква информация.

Пропуск, разбира се, помисли си тя. Избирателен пропуск. Все пак беше възможно научният ръководител да казва истината. Трябваше да внимава малко повече колко от колегите си е обидила. Паркър и Брет вече чувстваха нещо много по-малко от любов към нея, а сега бе на път да направи свой враг и Аш.

Но Рипли не можеше да забрави подозренията. Почти й се искаше Аш да се разбеснее.

— Ти също така успя да забравиш основния карантинен закон на научния отдел, нещо, което е набивано в главата на всеки корабен офицер отрано в училището за летци.

— Не съм — отвърна той. Най-накрая, помисли си тя. Твърдение, на което може да се вярва. — Това не съм го забравил.

— Виждам. Не си го забравил. — Тя замълча за по-голям ефект. — Просто си решил да го престъпиш.

— Смяташ, че съм го извършил лекомислено. Че не съм си дал сметка за възможните последствия от постъпката си.

— Не, Аш. Това никога не съм си го помислила. — Той отново не реагира на провокацията.

— Не ми се нравеше, че трябва да го сторя, но нямах друг избор — обясни кротко той. — Какво би направила с Кейн? Единственият му шанс да остане жив зависеше от това да стигне до амбулаторията, където автодокторът може да му въздейства възможно най-бързо. Състоянието му се стабилизира. Аз съм склонен да призная това за заслуга на машината и бързото й лечение, навременното прилагане на антисептични средства и интравенозно хранене.

— Противоречиш си, Аш. Преди малко каза, че съществото го поддържа жив, а не автодокторът.

— Съществото изглежда наистина помага, но го върши в атмосферата и средата на Кейн. Няма как да разберем какво би могло да направи, ако остане само с него навън. Тук ние можем да следим отблизо системата му и сме готови да противодействаме, ако съществото се опита да му навреди. Докато навън нищо не бихме могли да сторим. — Той замълча, колкото да активира един ключ и провери показанията. — Освен това имах пряка заповед.

— Искаш да кажеш, че ти ще слушаш Далас през главата ми, независимо от ситуацията?

— Искам да кажа, че капитанът си е капитан и фактът, че е бил един метър извън коридора вместо вътре, не е достатъчно основание да пренебрегна неговите решения.

Тя отмести поглед встрани, вбесена от него и от себе си.

— С нарушаването на карантинната процедура ти рискува живота не само на Кейн, но и на всички останали.

Аш бавно се протегна да въведе запитване от клавиатурата на компютъра и се втренчи със сериозно изражение в получената информация. После проговори, без да обръща лицето си към настоятелната Рипли.

— Мислиш ли, че ми беше лесно да взема това решение? Добре познавам правилата, отнасящи се до карантината и извънземните форми на живот, може би по-добре от теб. Трябваше да ги съпоставя с живота на един човек. Навярно трябваше да го оставя да умре там. Възможно е да съм изложил на опасност останалите от нас. Но знам едно нещо: законодателите винаги пишат скъпите си правилници и устави в безопасност и удобства, а не на открито в полето, където тези шедьоври трябва да се прилагат. В такива моменти трябва да разчитаме на собствения си разум и чувства. Именно това и направих. Досега съществото не е посегнало застрашаващо към никой от нас. Може да го стори по-късно, но тогава ще срещне обаче една вече предупредена и подготвена група от шестима, вместо един самотник, който се препъва из тъмния трюм на непознат кораб. Срещу този риск поставям живота на Кейн. — Пръстите му затанцуваха по клавиатурата.

— Не обсъждам личните ти чувства. — Рипли пренесе тежестта си върху левия крак и стана. — Само казвам, че нямаш нито правото, нито властта да ги налагаш и на нас останалите. Може би ние не сме склонни да поемем същия риск.

— Вече няма значение. Кейн е на борда… и е жив. Събитията ще произтичат от тази реалност, а не от минали алтернативи. Само си губим времето да ги обсъждаме.

— Това ли е значи официалното ти становище като научен ръководител? Не е точно по учебника.

— Повтаряш се, Рипли. Защо? За да ме провокираш? Аз вече описах доброволно действията си в официалния дневник и ще се подчиня на всяко решение, което Компанията вземе по този случай. Да, това е официалното ми становище. Не забравяй, че основната задача на науката е запазването и подобряването на човешкия живот. Никога няма да тръгна срещу това.

— Не, но твоята представа за това кое подобрява човешкия живот може да се различава от тази на някой друг.

По някаква причина това го накара да се обърне и да я изгледа остро, докато другите й, много по-преки въпроси, не бяха предизвикали такава реакция.

— Аз поемам отговорността си на научен ръководител толкова сериозно, колкото и ти твоята на административен офицер. Това трябва да ти говори достатъчно. Уморих се от този спор. Ако искаш да ме обвиниш в нещо конкретно, докладвай го на Далас. Ако не — той се обърна към скъпоценната си апаратура, — ти си върши твоята работа, а аз моята.

Тя кимна леко.

— Отлично. — И като се обърна, тръгна към коридора… все още неудовлетворена, без да знае защо. Отговорите на Аш бяха бляскаво обосновани, трудно беше да се оспорват. Но не това я тревожеше.

Тревожеше я фактът, че неговата постъпка с отварянето на шлюза и пускането на изследователския екип вътре противоречеше не само на правилника. В много по-голяма степен тя противоречеше на всичко познато от личността на научния ръководител, противоречеше пряко на доказания му професионализъм в другите неща. Тя не го познаваше толкова отдавна, но до този инцидент той бе създал у нея и у другите на борда впечатлението, че за него нищо не стои по-горе от известните научни подходи.

Аш твърдеше, че е направил всичко това, само за да спаси живота на един човек. А тя бе взела страната на закона. Сгрешила ли бе? Би ли се съгласил с нея Кейн?

Рипли тръгна към командната зала доста объркана. В главата й изплуваха дребни съвпадения и взеха да се натрапват в мислите й. Това, което трябваше да ги съедини в едно, обаче липсваше…

 

 

Нямаше какво друго да се прави на „Ностромо“, освен да се чака. Да се чака Паркър и Брет да завършат работата си, да се чака промяна в състоянието на Кейн.

В командната зала Ламберт забавляваше котарака Джонс с някаква връв. Предполагаше се, че връвта е на борда само за забавление на Джонс, но котаракът мислеше друго. Негов дълг беше да забавлява хората от време на време. Те изглежда извличаха немалко удоволствие от неговото закачане и мачкане на бялата връв, когато я дърпаха с несръчните си огромни лапи.

Ламберт наричаше играта котешка люлка. Джонс я наричаше човешка люлка. Той беше много съзнателен котарак и правеше всичко възможно, за да разсмива навигаторката. Хората бяха толкова сериозни понякога. Задачата беше трудна за един котарак. Джонс обаче беше съзнателен. Той продължи да се грижи за удоволствието на жената, мислейки си за храна и топли, дебели мишки.

 

 

— Какво мислиш? — Брет изскочи изпод надвисналата част и погледна колегата си.

Паркър настрои един уред и избърса потта от челото си.

— Почти стана. Още половин градус и ще свършим. Може би това ще удовлетвори Рипли.

Машинният техник изсумтя.

— Нима не знаеш? Рипли не може да бъде задоволена.

Иззад щита на вентилационната система, с който той продължаваше да се занимава, долетяха остри звуци.

Паркър погледна към смълчания интерком и изръмжа в отговор.

— Ако и след това не получим пълни дялове, аз ще депозирам оплакване. Ние изработихме двойни заплати. Навярно ни се полага и премия за риск. Този път Компанията трябва да ни възнагради добре или ще се обърнем към Гилдията. Не го пипай повече.

— Правилно — отвърна Брет. Една ръка се протегна навън от вътрешността на тръбата, където бе закрепен щитът. — Уплътнение номер три трябва да свърши работа.

Паркър порови в едно добре надписано, но мръсно пластмасово куфарче, извади малък сив квадрат, нашарен в зелено и червено, и погледна към невинния интерком…

 

 

Ритъмът беше прост, без много вариации, а записът беше загубил чистия си звук от годините и честата употреба, но Далас лежеше и поглъщаше музиката, сякаш присъстваше на самото изпълнение. Тактуваше тихо с единия си крак в несъзнателен ударен контрапункт на музиката.

Комуникаторът избръмча за внимание. Направи го три пъти, преди да привлече вниманието на капитана. Като въздъхна примирено, той се протегна и изключи музиката, след което натисна бутона за отговор по интеркома.

— Тук Далас.

— Аш. Мисля, че трябва да погледнеш Кейн. Нещо става.

Далас свали краката си от дивана и бързо се изправи. Гласът на Аш не прозвуча тревожно, което беше окуражаващо. Неговият собствен прозвуча смутено, което съвсем не беше насърчаващо.

— Сериозно ли е?

— Интересно е.

— Идвам веднага.

Той стана и изключи магнетофона и неохотно остави зелената лампичка отстрани на апарата да изгасне. Аш бе казал „интересно“. Това можеше да значи, че са се случили сума неща, и то не задължително хубави. Донякъде го успокои мисълта, че Аш щеше да каже нещо много по-различно, ако Кейн вече бе издъхнал.

Което означаваше, че офицерът все още е жив… но в „интересно“ състояние.

Както се оказа, Аш дори нямаше предвид Кейн. Неговото обаждане беше предизвикано от състоянието на нещо друго.

Далас намери научния ръководител в коридора пред амбулаторията, с притиснат към стъклото нос. Взираше се вътре, а при появата на капитана се огледа наоколо.

— Какво става? — Рипли се бе появила внезапно в другия край на коридора. Погледът й се местеше бързо от Далас към Аш и обратно. — Чух ви по един отворен монитор.

— Подслушвала си? — погледна я с любопитство Далас.

Тя направи гримаса.

— Няма какво друго да се прави на този кораб. Защо? Възразяваш ли?

— Не. Само съм любопитен. — Той погледна през дебелото стъкло в амбулаторията, но след като не забеляза нищо особено, се обърна към Аш:

— Е?

— Кейн — посочи научният ръководител. — Огледай го внимателно. Целия.

Далас се вгледа, присви очи, след това забеляза за какво говореше Аш. Или по-точно не го забеляза.

— Отишло си е.

При бърз оглед на амбулаторията не откри никаква следа от извънземното. Кейн продължаваше да лежи неподвижен върху медицинската установка. Гръдният му кош се издигаше и спускаше равномерно. Изглеждаше, че диша нормално и без усилие, въпреки отсъствието на пришълеца. При по-нататъшен оглед забеляза някакви малки черни точици, пръснати по цялото му лице.

— Дали не е насадило нещо в него? — Далас се опита да се отърси от неприятната мисъл.

— Не — отговори категорично Аш и Далас искаше да му вярва. Трябваше да му вярва. И без друго досиетата на персонала показваха, че научният ръководител имаше най-острото зрение на борда. — Това са дупчици, а не издатини. Предполагам, че са следи от смукане. — Аш направи пауза и добави: — Ако изключим тях, на Кейн изглежда му няма нищо след изпитанието.

— Което може още да не е свършило — вметна Рипли. — Вратата е затворена плътно. Трябва да е още вътре. — Гласът й звучеше уверено, но това беше прикритие за истинските й чувства. Мисълта как подобния на ръка паяк с изцъклено немигащо око пропълзява край краката им я плашеше повече, отколкото се осмеляваше да покаже.

— Не можем да отворим вратата — замислено каза Аш. — Не бива да го изпускаме навън. Последното, което бихме искали, е да плъзне из кораба.

— Не бих могла да съм по-съгласна. — Рипли изследваше внимателно пода на амбулаторията, но забелязваше само блестящ метал и боя. — Няма как да го хванем или убием от разстояние. Така че какво ни остава?

— Когато се опитахме да го махнем от лицето на Кейн — каза Далас, — ние го порязахме и го наранихме. Може би ако не бяхме го застрашили толкова, то нямаше да окаже съпротива. Възможно е да трябва просто да го хванем. — Видения на грандиозни похвали от Компанията, възможно повишение и, разбира се, премия, се завъртяха в главата му. Тогава отново забеляза тялото на намиращия се в безсъзнание Кейн и се почувства виновен.

Рипли я побиха тръпки само при мисълта за това.

— Вие се опитайте да го хванете. Аз ще наблюдавам вратата.

— Мисля, че това е забележителна идея. — Аш се отдалечи от стъклото. — То е безценен екземпляр. Задължително трябва да направим опит да го хванем живо и невредимо.

Той докосна ключа за управление на вратата. Амбулаторията беше добро място да се опитат да хванат натрапника. Беше с двойни стени и с изключение на въздушните шлюзове, най-непроницаемото помещение на „Ностромо“.

Вратата се плъзна леко назад. Аш погледна Далас, който кимна. Натисна отново бутона на вратата и тя се плъзна на още няколко сантиметра. Сега бе отворена достатъчно, за да се промъкне през нея човек. Далас влезе пръв, следван предпазливо от Рипли. Аш влезе последен и натисна бързо бутона, за да затвори вратата зад тях.

Те стояха близо един до друг пред вратата и оглеждаха помещението. Все още не забелязваха никаква следа от извънземното. Далас присви устни и рязко изсвири. С това не успя да привика съществото, но накара Рипли да се разсмее нервно.

Като държеше под око скришните места, Далас тръгна към един отворен шкаф, който би могъл да представлява отлично укритие. Но щателният оглед на вътрешността му разкри само медицински материали, добре подредени и непокътнати.

Ако не възнамеряваха да хванат съществото с ръце, щяха да имат нужда от нещо здраво. Далас избра първия удобен по размери предмет, който видя — едно сандъче от неръждаема стоманена сплав. Като се обърна, за да продължи издирването, си даде сметка, че ако съществото е достатъчно изплашено, може да си разтопи път през сандъчето също толкова лесно, колкото и през ръцете на Далас. Но тежестта му действаше успокояващо.

Аш оглеждаше далечния ъгъл на амбулаторията. На Рипли й доскуча да седи до вратата. Тя влезе навътре и отиде да погледне под установката, на която лежеше Кейн, мислейки, че съществото може да се е прилепило от долната й страна. Всеки мускул на тялото й беше напрегнат, готов да я отдалечи на безопасно разстояние при първото зърване на малкия нашественик.

Тя не се разочарова, когато не откри нищо върху долната страна на установката.

Изправяйки се, тя обмисляше къде да търси по-нататък. Блъсна се в една преграда. Нещо твърдо кацна и се хвана за рамото й. Извърна глава и видя пред лицето си дълги костеливи пръсти и мътносиво стъклено око.

Успя някак си да извика веднъж. Мускулите й се стегнаха и тя се изви непохватно. От движението й съществото се изтърси тежко на пода и остана да лежи неподвижно.

Далас и Аш се бяха притичали на вика й. Сега тримата стояха и гледаха неподвижното тяло, което лежеше между тях. Пръстите бяха стиснати здраво и неестествено като ръката на умрял човек, на каквато все още приличаха повече отколкото на каквото и да е друго. Само допълнителните пръсти, опашката и мътното око без клепач разваляха илюзията.

Дясната ръка на Рипли стоеше на рамото, където нещото бе кацнало. Тя по-скоро гълташе въздуха, а не го вдишваше, докато адреналинът бавно се разсейваше из организма й. Още усещаше тежестта на извънземното върху себе си.

Протегна обутия си в ботуш крак и побутна съществото. То не помръдна и не оказа съпротива. Единственото му око беше сякаш безчувствено, а мъхестата му кожа изглеждаше набръчкана и суха. Тя го побутна отново с крак и го преобърна. Тръбата лежеше отпусната върху дланта, почти напълно прибрана.

— Мисля, че е умряло. — Далас продължи да разглежда още известно време необичайния труп, след което погледна Рипли. — Ти добре ли си?

Езикът и гърлото й се раздвижиха с усилие:

— Да. Не ми направи нищо. Мисля, че е умряло много преди да падне върху мен.

Тя отиде до отворения шкаф и избра една дълга метална пинсета. Допирът до свитите пръсти не предизвика никаква реакция, нито мушкането в окото. Далас предложи сандъчето. Използвайки пинсетата, тя ловко вкара в него вкочанения пришълец и бързо затвори бляскавия капак.

Отидоха до близката маса. Внимателно извадиха пришълеца от сандъчето и го поставиха върху гладката повърхност. Аш насочи една силна лампа към него. Осветлението подсили мъртвешката бледност на съществото. Той избра една малка сонда, натисна я и бодна несъпротивляващото се тяло.

— Виж тези смукала. — Той използва сондата, за да посочи една редица от малки, дълбоки дупчици, лежащи от вътрешната страна на „дланта“ на съществото. Бяха разположени по цялата й повърхност. — Не е чудно, че не можахме да го отскубнем от Кейн, ако вземем предвид тези, както пръстите и опашката, обвила се около врата му.

— Къде му е устата? — Далас трябваше насила да отклони погледа си от единичното око. Дори в смъртта сивата очна ябълка притежаваше някакво хипнотично привличане.

— Трябва да е този тръбовиден орган, тук отгоре. Нещото, което бе спуснало в гърлото на Кейн. Но то с нищо не показа, че се храни. — Аш използва сондата, за да преобърне тялото. Хвана тръбичката с пинсетата и я измъкна частично от дланта. Когато изтегли повече от тръбичката, тя промени цвета си и стана същата като останалото тяло.

— Втвърдява се веднага, щом влезе в контакт с въздуха. — Аш премести малкото тяло върху скенера, положи го под лещата и настрои апаратурата. Когато натисна съответния бутон, по малкия екран се появиха числа и думи.

— Това е краят — съобщи след малко той. — Свърши се. Умряло е. Няма никакви признаци на живот. Може и да не знаем много за него, но не е чак толкова чуждо, че да не можем да установим дали е живо или не.

Рамото на Рипли изтръпна.

— Добре. Нека се отървем от него.

Аш я погледна невярващо.

— Ти се шегуваш, разбира се. Много смешно.

Тя поклати глава.

— Съвсем не се шегувам.

— Но… това трябва да се върне. — Гласът на Аш прозвуча почти възбудено. — Това е първия ни контакт с такова същество. Няма нищо подобно на него на нито една от лентите, нито дори при хипотезите. Би трябвало да извършим всякакви видове тестове и анализи върху него.

— Хубаво — каза тя. — Тогава си направи тестовете и след това ще се отървем от него.

— Не, не. За това е необходима апаратурата на цяла добре екипирана биологична лаборатория. Аз мога само да запиша най-незначителните детайли за строежа и състава. Не мога да започна да определям такива важни неща като еволюционната му история. Може да изхвърлим през шлюза като парче обикновен боклук едно от най-големите ксенологични открития на последното десетилетие! Протестирам, лично и като научен ръководител. Кейн би направил същото.

— Това нещо изпусна киселина и едва не проби дупка през целия кораб — кимна тя към „нещото“ — Господ знае какво може да направи сега, когато е умряло.

— Още нищо не е направило — парира я Аш. — Киселинната течност сигурно се е абсорбирала в мъртвите клетки и е станала инертна. Не е навредило с нищо.

— Все още не.

Аш отправи умоляващ поглед към Далас.

— То не помръдна въобще, не реагира, когато го бодяхме, дори в окото. Скенерът твърди, че е умряло, и аз мисля, че е безопасно да приемем, че то не е зомби. Далас, трябва да запазим този екземпляр. — Когато Далас не отговори, Аш продължи: — Първо на първо, ако не можем да извадим Кейн от комата, медицинският екип, който ще го лекува, ще се нуждае от съществото, което е предизвикало това състояние. Като го изхвърлим, ние може би ще изхвърлим тайната за съживяването на Кейн.

Далас най-после проговори:

— Ти си научният ръководител. Това е твоята област, ти решавай.

— В такъв случай аз вече реших. — Аш дари с нежен поглед своята придобивка. — Ще го запечатам в една стазна тръба. Това ще предотврати всякаква възможност за съживяване. Така ще можем да се справим с него.

— Навярно така е предположил и Кейн — прошепна Рипли. Далас се вгледа в нея и тя отмести погледа си встрани. — Това означава, че бъдещето на чудовището е уредено, предполагам. — После посочи към медицинската установка. — А какво става с Кейн?

Аш се обърна с лице към установката. След бърз оглед на втория офицер и внимателен преглед на белязаното му от смукалата лице научният ръководител задейства няколко апарата от медицинския пулт. Автодокторът забръмча и започнаха да се появяват данни.

— Вдигнал е температура.

— Висока ли?

— Не. Нищо, с което организмът му да не може да се справи. Машината ще му свали температурата. Още е в безсъзнание.

— Това го виждаме.

Аш погледна назад към киселата Рипли.

— Не е задължително. Той може да спи, което е нещо друго.

Рипли понечи да отговори, но беше прекъсната от ядосания Далас.

— Престанете с вашите спорове.

Като че ли нямаше за какво да се тревожи, а сега трябваше да се справя и с напрежението между членовете на екипажа. Имайки предвид умственото напрежение, на което всички те бяха подложени в последно време, естествено беше да се появят такива конфликти, но той можеше да толерира само необходимия минимум за разтоварване. Откритият антагонизъм беше нещо, което трябваше да се избягва на всяка цена. Той нямаше време да се занимава с враждуващи клики.

За да отклони вниманието на Рипли и Аш един от друг, той върна разговора към Кейн.

— В безсъзнание и с лека треска. Има ли още нещо?

Аш прегледа данните.

— Нищо, което да е отбелязано тук. Жизнените функции продължават да са нормални.

— Какво може да се очаква за по-нататък?

Научният офицер се колебаеше.

— Аз не съм медицински офицер. „Ностромо“ не е достатъчно голям, за да има право на такъв.

— Или недостатъчно важен. Знам това. Но измежду нас ти си най-запознат с медицината. Просто искам мнението ти. Това няма да се отбележи в дневника и аз, разбира се, няма да те държа отговорен. По дяволите, не мога да те държа отговорен. — Погледът му се върна отново към Кейн, спътника и приятеля.

— Не искам да прозвучи много оптимистично — каза Аш, — но като се основавам на сегашното му състояние и на това, което ми показват мониторите, бих казал, че може да издържи.

Далас се намръщи и бавно кимна.

— Почти задоволително. Не можем да искаме повече.

— Надявам се да си прав — добави Рипли. — Имаме несъгласие по някои неща, но този път се моля на Господа да си прав.

Аш се сви.

— Иска ми се да направя повече за него, но както казах, нямам достатъчно познания за това. Зависи от автодоктора. Точно сега получавам някои страшно любопитни данни, но това не е повод за машината да действа. Всичко, което можем да направим, е да чакаме, докато тя изясни какво му е направил пришълеца. Тогава тя може да предпише и започне лечение. — Той изглеждаше внезапно разочарован. — Бих искал да съм медик. Не обичам да разчитам на машините.

Рипли беше изненадана.

— За пръв път те чувам да се изказваш пренебрежително за машините, Аш.

— Никоя машина не е идеална. Те трябва да бъдат по-гъвкави. Трябва ни истинска болница, а не малък автодоктор. Той не е създаден да се справя с такова нещо… с това извънземно. Проблемът може да е над възможностите му. Като всяка машина, той е толкова ефективен, колкото е програмираната в него информация. Просто бих искал да разбирам повече от медицина.

— Също за пръв път — продължи Рипли — те чувам да признаваш, че се чувстваш некомпетентен.

— Ако не знаеш абсолютно всичко, винаги ще се чувстваш некомпетентен. Не знам как би могла да се чувстваш другояче. — Той погледна отново надолу към Кейн. — Това чувство се засилва, когато вселената те изправи срещу нещо напълно непознато. Липсват ми познания да се справя както трябва и това ме кара да се чувствам безпомощен.

Като държеше внимателно пинсетата, той повдигна пришълеца за два от неговите пръсти и го прехвърли в една широка прозрачна стъкленица. Докосна един контролен бутон върху запушалката й и стъкленицата се затвори херметически. Жълт блясък изпълни тръбата.

Рипли бе наблюдавала внимателно процедурата. Тя почти очакваше съществото изведнъж да разтопи стазисната тръба и да ги нападне. Убедила се накрая, че то не ги заплашва повече, освен в кошмарите им, тя се отправи към изхода на амбулаторията.

— Не знам как се чувствате — каза тя през рамо, — но аз имам нужда от едно кафе.

— Добра идея. — Далас погледна Аш. — Имаш ли нещо против да останеш тук сам?

— Искаш да кажеш сам с това? — Той посочи с пръст запечатания контейнер и се ухили. — Аз съм учен. Такива неща ми засилват любопитството, а не пулса. Ще се оправя сам, благодаря. Ако се появи нещо или състоянието на Кейн покаже признаци на промяна, ще ти звънна моментално.

— Разбрано. — Той погледна отново към чакащата Рипли. — Да вървим при кафето.

Вратата на амбулаторията се затвори плътно зад тях и те потеглиха назад към командната зала, оставяйки автодоктора да се грижи за Кейн, а Аш да се оправя с автодоктора…