Алън Дийн Фостър
Пришълец (13)

Тринайсета глава

— Робот… проклет робот! — прошепна Паркър. Търсачът висеше в ръката му без капка кръв по него.

Очевидно аудиосензори имаше не само в главата, но и в мощното тяло, защото то реагира светкавично на гласа на Паркър и започна да се придвижва към него. Като вдигна търсача, инженерът го стовари върху рамото на Аш, после отново и отново… безрезултатно. Ръцете му пипнешком хванаха Паркър в прегръдка, която съвсем не беше нежна. Плъзнаха се нагоре, сключиха се около врата му и се стегнаха с нечовешка сила.

Рипли се бе съвзела и се озърташе припряно, докато не съгледа една от старите шокови тръби, с които смятаха да прогонят пришълеца. Като забеляза, че все още е заредена докрай, тя я грабна.

Ламберт теглеше краката на Аш, като се мъчеше да събори развилнялата се машина. От врата стърчаха голи проводници и контакти. Рипли се разрови сред тях. Очите на Паркър се бяха изцъклили, а от стиснатото му гърло излизаше немощно хриптене.

Като откри един възел на множество електрически схеми, Рипли мушна вътре пръта и натисна спусъка. Вкопчването на Аш в инженера като че ли отслабна леко. Тя измъкна тръбата, промени леко посоката й и я ръгна отново вътре.

От обезглавеното тяло, изскочиха сини искри. Тя я пъхна отново и я размърда, като държеше спусъка натиснат. Последва ярко избухване и се разнесе миризма на изгоряла изолация.

Аш се свлече на земята. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше, сякаш се бореше да поеме въздух. Паркър се претърколи, изкашля се няколко пъти и се изхрачи върху пода.

Премига, огледа се наоколо и видя неподвижния скелет на машината.

— Проклет да си. Проклета машина на Компанията! — Изправи се на крака и ритна металното тяло. То не реагира, а остана да лежи проснато и безвредно на пода.

Ламберт премести недоумяващ поглед от Паркър към Рипли.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук, по дяволите?

— Има само един начин да се разбере. — Рипли внимателно сложи настрана шоковата тръба, но така че да е наблизо в случай на спешна нужда, и се приближи до тялото.

— Какво е това? — попита Ламберт.

Рипли погледна към Паркър, който масажираше врата си.

— Свържи главата му обратно. Мисля, че съм изгорила двигателната система в тялото му, но главата и паметта трябва да работят, ако се включат. Той предпазваше пришълеца от самото начало. Аз се опитвах да ви го кажа. — Тя посочи към тялото. Трудно беше да започнеш да мислиш за бившия член на екипажа Аш като за част от инвентара. — Той го пусна на борда, спомняте ли си, нарушавайки правилника. — Лицето й се изкриви при този спомен. — Използва живота на Кейн като извинение, но никога не го е било грижа за Кейн. Остави това нещо да расте вътре в него и през цялото време знаеше какво става. И пак той натисна аварийната сирена на въздушния шлюз, за да го предупреди.

— Но защо? — Ламберт се опитваше упорито, но все още не можеше да прогледне в ситуацията.

— Това е само мое предположение, но единствената причина, поради която са могли да поставят робот за член на екипажа, без да ни уведомят, е, че някой е искал развитието на нещата да му бъде докладвано от робски подчиняващ се наблюдател. — Тя погледна към Ламберт. — Кой назначава персонал на корабите, като прави промени в последния момент и замества научни ръководители, и кой може да промъкне робот на борда? По каквато и да е причина.

Ламберт вече не изглеждаше объркана.

— Компанията.

— Точно така — усмихна се горчиво Рипли. — Телеуправляемите сонди на Компанията трябва да са засекли сигнала от напуснатия кораб. „Ностромо“ е бил следващия по график кораб на Компанията, който ще пътува през този квадрант от пространството. Те поставят Аш на борда, за да следи нещата за тях и да са сигурни, че спазваме това, което Майка нарича Специална заповед 937. Ако от проследяването на източника на предаването не излезе нищо, Аш може да им докладва за това, без ние дори да знаем какво става. Ако излезе нещо, тогава Компанията научава това, което я интересува, преди да изпрати скъпо струваща експедиция от изследователи. Просто подсигуряване на максимална печалба и минимална загуба. Печалбата за тях, загубата за нас.

— Страхотно — подсмръкна Паркър. — Нали вече си разбрала всичко. Сега ми кажи защо трябва да сглобим отново този кучи син. — Той плюна върху тялото на Аш.

Рипли междувременно бе закрепила главата на Аш върху един плот и свърза неподвижния череп с електрически кабел до един контакт на стената близо до автоготвача.

— Длъжни сме да разберем дали не премълчават още нещо. Съгласни ли сте?

Паркър кимна неохотно.

— Съгласен съм — рече той и се приближи. — Почакай, остави на мен.

Инженерът размърда проводниците и връзките, разположени под изкуствената коса в задната част на главата на Аш. Когато клепачите на научния ръководител се раздвижиха, Паркър изсумтя доволно и отстъпи назад.

Рипли се наведе над него.

— Аш, чуваш ли ме? — Никакъв отговор. Тя погледна назад към Паркър.

— Добре е свързан. Електрическата мощност се саморегулира. Трябва да може да отговори, освен ако не са прекъснати някои важни вериги, когато главата му се удари в пода. При тези свръхмодерни модели клетките на паметта и компонентите в модулите за зрение и говор са свързани доста здраво. Струва ми се, че може да говори.

Тя опита отново.

— Чуваш ли ме, Аш?

В трапезарията отново прозвуча познатият глас.

— Да, чувам те.

Трудно й беше да се обръща към тази отделена от тялото глава, макар и да съзнаваше, че това е само част от една машина, както шоковата тръба или търсача. Прекарала бе толкова много часове на работа с Аш.

— Каква… каква е тази заповед 937?

— Това е в разрез с правилника и моята вътрешна програма. Знаеш, че не мога да ти кажа.

Тя отстъпи назад.

— Тогава няма смисъл да говорим. Паркър, изключи го.

Инженерът посегна към проводниците и Аш реагира достатъчно бързо, за да докаже, че познавателните му вериги са наистина непокътнати.

— Всъщност ми бяха наредили следното. — Ръката на Паркър увисна застрашително до контакта. — Заповядаха ми да отклоня „Ностромо“ или да се уверя, че екипажът се е отклонил от предначертания курс, така че да може да улови сигнала, да програмирам Майка да ви извади от хиперсъня и да препрограмирам паметта й, за да ви поднесе историята за сигнала за помощ. Специалистите на Компанията вече знаеха, че това предаване е предупредително, а не сигнал за помощ.

Ръцете на Паркър се свиха в юмруци.

— При източника на сигнала — продължи Аш, — трябваше да изследваме живата форма, почти със сигурност враждебна според това, което експертите на Компанията извлякоха от предаването, и да я докараме за изследване и оценка от Компанията за потенциални търговски приложения. Всичко това съвсем тайно, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Рипли, имитирайки безизразния глас на машината. — Това обяснява много добре защо сме били предпочетени, вместо да се изпрати първо скъпо струваща изследователска експедиция. — Сякаш изпитваше удоволствие, че е разнищила причините, преди Аш да ги обясни. — Внасянето на всякаква опасна чужда форма на живот в обитаем свят, и то не само на Земята, е абсолютно забранено. Правейки това да изглежда така, сякаш съвсем случайно ние, простите служители на влекача, сме попаднали на него, Компанията получава възможност да го докара на Земята „непреднамерено“. Докато самите ние можем да бъдем хвърлени в затвора, някой ще трябва да се погрижи за съществото. Естествено, специалистите на Компанията благородно ще услужат на митническите служители тази опасна твар да им се махне от ръцете, с няколко предплатени малки подкупа където трябва, просто за да се улесни прехвърлянето. И ако имаме късмет. Компанията ще поръчителства и ще се погрижи за нас, веднага щом властите решат, че наистина сме били толкова тъпи, колкото изглеждаме. Каквито и сме си в действителност.

— Защо? — попита Ламберт. — Защо не ни предупреди? Защо не ни каза в какво сме се забъркали?

— Защото нямаше да се съгласите — обясни Аш с желязна логика. — Целта на Компанията изискваше вашето несъзнателно сътрудничество. Като каза, че честното ви незнание би заблудило и митницата, Рипли бе много права.

— Ти и проклетата Компания — изръмжа Паркър. — А нашият живот, човече?

— Аз не съм човек — поправи го Аш, без да се ядосва. — Колкото до вашия живот, страхувам се, че той не е от съществено значение за Компанията. Тях ги интересуваше повече живота на пришълеца. Надяваха се, че може би ще оживеете, за да си вземете заплатите, обаче, трябва да призная, това беше от второстепенно значение. От страна на Компанията няма нищо лично срещу никого от вас. Просто такъв ви е късметът.

— Колко успокояващо — подигра се Рипли. Замисли се за малко, след което каза: — Ти вече ни разказа за нашата задача и за това, че сме изпратени на онази планетка, за да „изследваме една чужда и почти сигурно враждебна форма на живот“ и че експертите на Компанията са знаели през цялото време, че сигналът е предупредителен, а не за помощ.

— Да — отговори Аш. — Според това, което установиха транслаторите, вече бе твърде късно, за да може един сигнал за помощ да помогне на тези, които са го изпратили. Самият сигнал даваше ужасяващо конкретно и много подробно предупреждение. Изоставеният космически кораб, който намерихме, е кацнал на тази планета навярно за да извърши нормални проучвания. Подобно на Кейн екипажът му е срещнал един или повече от семенниците с чужди спори. Предаването не съобщава дали изследователите са имали време да разберат от тази планета ли произхождат спорите или са дошли от другаде. Преди всички те да бъдат победени, съумели да пуснат предупреждението, за да предпазят от същите страдания обитателите на други кораби, които могат да решат да се приземят на този свят. Откъдето и да са дошли, те са били благороден народ. Дано човечеството да ги срещне отново при по-добри обстоятелства.

— Те са много по-достойни хора от някои, които познавам — отсече Рипли. — А пришълецът на борда: как да го убием?

— Изследователите, които са се приземили с напуснатия кораб, са били по-едри и вероятно по-интелигентни от хората. Не мисля, че ще успеете да го убиете. Но може би аз ще мога. Тъй като строежът ми не е органичен, пришълецът няма да ме смята за потенциална опасност. Нито пък за източник на храна. Аз съм значително по-силен, от който и да е от вас. Може и да се справя с него. В момента обаче не съм в най-добрата си форма. Ако замените само…

— Хитро измислено, Аш — прекъсна го Рипли, поклащайки глава, — но няма да го бъде.

— Вие сте идиоти! Не разбирате с какво си имате работа. Пришълецът има съвършено устроен организъм. Тялото му е изградено чудесно, а разумът му е хитър и жесток по природа. С вашите ограничени възможности нямате никакви шансове срещу него.

— Господи. — Ламберт се втренчи тъпо в главата. — Ти май се възхищаваш от проклетото същество.

— Как да не се възхищава човек на тази проста симетрия, която ни представя то? Паразит, съжителстващ с всякакви други видове, способен да живее за сметка на всеки дишащ организъм, независимо от състава на въздуха. Способен да прекара в летаргия неопределено време и при най-неприемливи условия. С единствената цел възпроизводството — задача, която преследва с изключително умение. В човешкия опит няма нищо подобно, с което да го сравните. Паразитите, с които човекът е свикнал да се бори, са комарите, дребните членестоноги и други подобни. В сравнение с тях по свирепост и продуктивност това същество стои толкова високо, колкото човекът спрямо червея по интелигентност. Вие дори не можете да си представите как да се борите с него.

— Достатъчно съм ти слушал глупостите. — Пръстите на Паркър се спуснаха към контакта. Рипли го спря с ръка и се вторачи в главата.

— Ти би трябвало да си част от екипажа ни, Аш. Ти си нашият научен ръководител, както и инструмент на Компанията.

— Вие хората ме дарихте с разум. А с него неизбежно идва и изборът. Аз съм предан само на търсенето на истината. Научната истина изисква красота, хармония и, над всичко, простота. Има едно просто и елегантно решение на проблема ви с пришълеца. Само един от вас ще оцелее.

— Предполагам, че това ни поставя, нас, бедните хора, на мястото ни, така ли? Кажи ми нещо, Аш. Компанията очаква „Ностромо“ да пристигне на Земята само с тебе и пришълеца, нали?

— Не. Те искрено се надяваха, че ще оживеете и ще задържите пришълеца. Служителите на Компанията просто нямат представа колко опасен и способен е той.

— Какво мислиш, че ще се случи, когато корабът се приземи, ако приемем, че всички ние сме умрели и пришълецът, вместо да е под контрол, разполага с целия кораб?

— Не мога да кажа. Съществува определена възможност пришълецът да успее да зарази санитарните инспектори и всички други, с които влезе в контакт, преди те да схванат размерите на опасността, която представлява той, и да вземат мерки за борба с тази напаст. А дотогава може да е станало твърде късно. И след хилядолетни усилия човекът не е успял да унищожи други паразити. А той никога по-рано не е срещал толкова развит паразит. Опитайте се да си представите как няколко милиарда комари действат съзнателно в съгласие един с друг. Ще има ли човекът някакъв шанс? Разбира се, ако участвам и аз и съм в работоспособно състояние, когато „Ностромо“ пристигне, ще информирам санитарните инспектори какво могат да очакват и как да процедират безопасно срещу него. Като ме унищожите, вие рискувате да пуснете страхотна чума за човечеството.

В трапезарията настъпи тишина, но не за дълго. Пръв проговори Паркър.

— Човечеството, в лицето на Компанията, май не дава и пет пари за нас. Ще си опитаме късмета срещу пришълеца. Поне знаем къде да го намерим. — Той погледна Рипли. — Никаква чума не ме безпокои, ако няма да съм там, за да се притеснявам. Аз предлагам да го изключим.

— Съгласна съм — рече Ламберт.

Рипли заобиколи масата и посегна да изключи щепсела.

— Само една последна дума — обади се бързо Аш. — Едно завещание, така да се каже.

Рипли се подвоуми.

— Е, добре?

— Навярно той наистина притежава интелект. Може би трябва да се свържете с него.

— Ти успя ли?

— Позволете ми да отнеса някои тайни в гроба.

Рипли дръпна кабела от контакта.

— Сбогом, Аш. — Тя прехвърли вниманието си от онемялата глава към спътниците си. — Когато трябва да избирам измежду паразити, по-скоро бих си опитала късмета с този, който не лъже. Още повече че ако не успеем да се справим с това нещо, можем да умрем спокойни, че то ще хване на въдицата си някои експерти на Компанията…

 

 

Рипли седеше пред терминала на главния компютър, когато Паркър и Ламберт се присъединиха към нея. Тя заговори обезсърчено.

— Аш беше прав за едно нещо. Нямаме особени шансове. — Тя посочи излизащите на екрана съобщения. — Останал ни е въздух за по-малко от дванайсет часа.

— Значи всичко е свършено. — Паркър погледна към пода. — Включването на Аш е най-бързият начин за самоубийство. О, сигурен съм, че той щеше да се погрижи добре за пришълеца. Но нямаше да ни остави живи. Това е една от заповедите на Компанията, за която не би ни казал. Защото, след като ни каза всичко останало, той не би ни оставил живи, за да не издадем на властите какви ги върши Компанията. — Той се подсмихна. — Аш беше една предана на Компанията машина.

— За вас не знам — заяви Ламберт със сериозен вид, — но аз мисля, че предпочитам спокойната, безболезнена смърт пред всички други видове, които ни се предлагат.

— Не сме стигнали дотам.

Ламберт показа малък флакон с капсули. Рипли разпозна хапчета за самоубийство по червения цвят и нарисуваните върху всяко едно от тях малък череп с кръстосани кости.

— Още не. Уф.

Рипли се завъртя в креслото.

— Казвам ти, още не сме стигнали дотам. Ти се остави Аш да ти го втълпи. Той каза, че е единственият, който може да се справи с пришълеца, но сега той лежи изключен в трапезарията, а не ние.

— Имаме и друг избор. Мисля, че трябва да взривим кораба.

— Това ли е твоята алтернатива? — продума тихо Ламберт. — Аз оставам вярна на хапчетата, ако не възразяваш.

— Не. Не. Не забравяй какво предложи по-рано, Ламберт. Да напуснем със совалката и след това да взривим кораба. Ще вземем остатъка от кислорода в преносими контейнери. Совалката има и собствени запаси от въздух. А с допълнителните ще имаме шанс да стигнем до някое оживено трасе и да бъдем открити. Това ще ни предпази от пришълеца.

Замълчаха, потънали в размисъл. Паркър повдигна очи към Рипли и кимна.

— Това ми харесва повече от отровата. Освен това ще се радвам да видя как собствеността на Компанията се пръсва на парчета. — Той тръгна да излиза. — Трябва да почнем с прехвърлянето на въздуха в бутилките.

Инженерът пое контрола по прехвърлянето на сгъстен въздух от основните контейнери на „Ностромо“ в малки преносими бутилки, които да замъкнат в совалката.

— Това ли е всичко? — попита Рипли, когато Паркър се облегна уморено върху рамката на люка.

— Всичко, което е преносимо. — Той посочи към редицата бутилки. — Може да не изглежда толкова много, но е под голямо налягане. Количеството въздух ще е достатъчно, за да дишаме спокойно — ухили си той.

— Чудесно. Да натоварим малко изкуствена храна, да палим двигателите и да изчезваме оттук. — Тя се сепна от една внезапна мисъл. — Джонс. Къде е Джонс?

— Кой го знае? — Паркър явно не се интересуваше от премеждията на корабния котарак.

— За последен път го видях да се промъква в трапезарията и да души тялото на Аш — каза Ламберт.

— Иди и виж. Не можем да го оставим. Все още не сме загубили човечността си.

Ламберт погледна спътничката си накриво.

— И дума да не става. Не искам да ходя сама никъде на този кораб.

— Никога не съм обичал проклетия надут котарак — измърмори Паркър.

— Не се безпокойте — рече Рипли. — Аз ще отида. Вие двамата натоварете бутилките и храната.

— Съвсем справедливо — съгласи се Ламберт. Тя и Паркър повдигнаха кислородните бутилки и тръгнаха към совалката. Рипли се затича към трапезарията.

Не се наложи да търси дълго котарака. След като огледа трапезарията, заобикаляйки обезглавеното тяло на Аш, тя се отправи към командната зала. Веднага намери Джонс. Той лежеше върху пулта на Далас, миеше се и скучаеше.

Тя му се усмихна.

— Джонс, ти си късметлия.

Очевидно котаракът не беше съгласен. Когато посегна към него, той скочи с лекота от пулта и си тръгна, ближейки се. Тя се преви и го последва, като го примамваше с ръце и глас.

— Хайде, Джонс. Не се дърпай. Не сега. Другите няма да те чакат.

 

 

— Колко мислиш, че ни трябват? — Ламберт спря да трупа кутии, погледна към Паркър и избърса един косъм от лицето си.

— Колкото можем да носим. Не искам да се връщаме пак.

— Разбира се. — Тя се обърна да пренареди събраната купчина. По включения интерком прозвуча глас.

— Да те вземат мътните, Джонс, ела тук. Тук, котенцето ми… Ела при мама, пухчо. — Гласът на Рипли беше нежен и успокояващ, но Ламберт усещаше в него раздразнение.

Паркър излезе от склад номер две за хранителни запаси, скрит зад огромен куп от кутии с храна в ръцете си. Ламберт продължи да сортира храната, като от време на време заменяше една кутия с друга. Мисълта, че ще ядат сурова, непреработена изкуствена храна, беше най-малкото потискаща. В малката по обем совалка нямаше автоготвач. Суровата храна щеше да им помогне да оживеят, но това беше всичко. Искаше й се да подбере възможно най-вкусната.

Тя така и не забеляза слабата червена светлина на лежащия наблизо търсач.

 

 

— Хванах ли те! — Джонс възмутен отказваше да се предаде, но Рипли здраво го държеше за кожата на врата. Размахването на краката не го спаси от това да бъде безцеремонно напъхан в херметическата му пътна кутия.

Рипли я включи.

— Ето така. Подишай сега малко собствената си рециклирана миризма.

 

 

Двата огнемета лежаха пред склада за храна. Паркър внимателно се наведе и се опита да вземе своя. Но загуби равновесие и голяма част от добре подредените кутии паднаха от ръцете му.

— Дявол да го вземе!

Ламберт спря пренареждането и се опита да погледне през вратата на склада.

— Какво стана?

— Нищо. Опитах се да нося наведнъж повече, отколкото мога, това е всичко. Побързай.

— Идвам. Пази се.

Червената лампичка на търсача изведнъж стана кървавочервена, а едновременно с това прозвуча и сигналът. Паркър пусна товара си, втренчи се в търсача и вдигна огнемета.

— Да се махаме от тук — викна той на Ламберт.

Тя също чу шума.

— Веднага.

Нещо издаде друг звук зад нея. Тя се обърна и изкрещя, когато ръката посегна към нея. Пришълецът още не бе измъкнал цялото си масивно тяло от шахтата.

 

 

Рипли чу вика по отворения интерком в командната зала и замръзна.

Паркър надникна в склада и полудя, като видя какво прави пришълецът. Не можеше да използва огнемета, без да засегне Ламберт. Размахвайки оръжието си като тояга, той се хвърли в склада.

— Проклет да си дано!

Пришълецът пусна Ламберт. Тя падна в безсъзнание на пода, а Паркър нанесе силен удар с огнемета. Това не оказа никакво въздействие върху пришълеца. Със същия успех инженерът можеше да се опита да строши стената.

Паркър се опита да се свие и избегне удара, но не успя. С един-единствен удар пришълецът му счупи врата, като го уби на място. После се зае отново с Ламберт.

Рипли все още стоеше неподвижно. По интеркома до нея достигаха слаби звуци. Писъците на Ламберт скоро заглъхнаха. Отново настъпи тишина.

— Паркър… Ламберт? — обади се Рипли по интеркома.

Изчака отговор, без обаче да се надява. Така и не го получи. Необходима й беше само една мигновена мисъл, за да осъзнае значението на продължаващата тишина.

Беше сама. На кораба навярно бяха останали три живи същества: пришълецът, Джонс и тя самата. Но трябваше да се увери в това.

Което означаваше да остави Джонс. Не й се искаше, но котаракът бе чул писъците и бясно мяукаше. Вдигаше твърде много шум.

Стигна до палуба Б безпрепятствено, здраво стискайки огнемета с две ръце. Складът за хранителни продукти беше точно пред нея. Съществуваше минимален шанс пришълецът да е оставил някого поради невъзможност да се придвижва с двете тела през тесните тръби. Шанс, че някой все още е жив.

Тя надникна през вратата на склада. Това, което видя, й показа как пришълецът бе успял да промуши и двете си жертви през въздушната шахта.

Тогава тя хукна да бяга. Заслепена, не на себе си, без да мисли и без да дава пет пари за нищо. Стените се протягаха да я зашеметят с удар и забавят, но нищо не можеше да спре лудия й бяг. Тя продължи да тича, докато не я заболяха дробовете. Те й припомниха Кейн и съществото, което се развиваше в него между дробовете му. Това на свой ред я накара да си спомни за пришълеца.

Всички тези мисли я накараха да се съвземе. Като се бореше за всяка глътка въздух, тя намали темпото и се огледа наоколо. Беше пробягала кораба почти по цялата му дължина. Сега се бе озовала по средата на инженерния отсек.

Нещо й се чу и тя притихна. Звукът се повтори. Рипли се огледа внимателно. Звукът беше познат, човешки. Звук от плач.

Като продължаваше да стиска огнемета, тя обходи бавно залата, докато източникът на гласа не се оказа точно под краката й. Установи, че бе застанала върху капака на една стълба, представляващ кръгъл метален диск. Без да изпуска от вниманието си добре осветената зала, тя коленичи и го отмести. Стълбата се спускаше надолу в тъмното.

Рипли заслиза пипнешком, докато не стъпи на твърдо. Тогава запали фенерчето си. Намираше се в малко помещение за поддръжка и ремонт. На светлината се откроиха пластмасови опаковки и рядко употребявани инструменти. Както и кости с месо по тях. Полазиха я тръпки, когато освети части от дрехи, засъхнала кръв, скъсан ботуш. Стените бяха набраздени от странни линии.

Нещо помръдна леко в мрака. Тя се завъртя, насочвайки натам дулото на огнемета, докато не освети причината за движението.

От тавана вдясно от нея висеше огромна какавида. Приличаше на затворен, полупрозрачен хамак, изтъкан от фина бяла коприна. Той трепна.

Тя се приближи с пръст върху спусъка на огнемета. Лъчите на фенерчето правеха какавидата полупрозрачна. В нея имаше някакво тяло… Далас.

Съвсем неочаквано очите му се отвориха и се впериха в Рипли. Устните му се разделиха и заговориха. Тя се приближи още, едновременно хипнотизирана и отвратена.

— Убий ме — помоли я шепнешком капитанът.

— Какво… какво е направил той с теб?

Далас се опита да проговори пак, но не можа. Главата му се обърна леко надясно. Рипли завъртя фенерчето в тази посока. Там висеше втора какавида, различна по състав и цвят от първата. Беше по-малка и по-тъмна, коприната бе оформила твърда, блестяща обвивка. Приличаше, въпреки че Рипли не можеше да знае това, на една от празните урни в изоставения кораб.

— Това беше Брет. — Върна светлината обратно към говорещия.

— Ще те измъкна оттук. — Рипли плачеше. — Ще докарам автодоктора, ще ти…

Млъкна, защото й беше невъзможно да говори. Спомни си аналогията на Аш за паяка и осата, малките на която се хранят с парализираното тяло на паяка, докато растат. Паякът разбира какво става, но…

Тя успя да спре тези противни мисли. Те щяха да я докарат до лудост.

— Какво мога да сторя?

Отново агонизиращ шепот.

— Убий ме.

Рипли се взря в него. Слава Богу, очите му се бяха затворили. Само устните му трепереха, сякаш се готвеше да извика. Не беше сигурна, че ще може да понесе този вик.

Вдигна дулото на огнемета и натисна конвулсивно спусъка. Стопяваща струя обхвана какавидата и това, което бе останало от Далас. Те изгоряха безшумно. Рипли забълва огън из бърлогата. Цялото помещение избухна в пламъци. Когато вече се изкачваше нагоре по стълбата, те лизваха краката й.

Подаде глава от отвора в инженерния отсек. Беше все така празен. Около нея се виеше пушек и тя се закашля. Изкачи се, ритна диска на място, като остави малък процеп, за да влиза въздух към огъня. След това се упъти към кабината за управление в инженерния отсек.

Уредите и машините работеха търпеливо, очаквайки някой да им каже какво да правят. Вътре имаше един специален пулт, всички ключове на който бяха оцветени в червено. За момент се замисли, припомни си последователността и започна да ги изключва един по един.

Един двоен превключвател лежеше защитен под херметически капак. Тя се вгледа в него за миг, след което разби капака с приклада на огнемета и натисна ключа.

Изчака сякаш цяла вечност. Сирените започнаха да вият. Един глас се обади по интеркома и тя подскочи уплашено, но после разпозна гласа на Майка.

— Внимание. Внимание. Охладителната система на хипердвигателите не функционира. Резервната също не функционира. Двигателите ще се претоварят след четири минути и петдесет секунди; четири минути и петдесет секунди.

Стигнала беше средата на коридор Б, когато се сети за Джонс.

Откри го по непрекъснатото мяукане. Все пак беше цял и непокътнат, сам-самичък в херметическата си кутия в коридора, който водеше от командната зала към ниво Б. Оттам Рипли се втурна към совалката, като носеше огнемета здраво стиснат в едната си ръка, а с другата влачеше кутията на Джонс, която се удряше в краката й.

Подминаха и последния завой към совалката. Внезапно Джонс изсъска в кутията, а козината на гърба му настръхна. Рипли се спря и се взря зашеметена в отворения шлюз. До нея достигнаха звуци от борба.

Пришълецът беше влязъл в совалката.

Като остави Джонс в безопасност върху стълбата на ниво Б, тя изтича обратно до инженерния отсек. Котаракът запротестира с всички сили, че отново го изоставят.

Когато се насочи към кабината сред двигателите, равномерният безстрастен глас на Майка изпълни залата:

— Внимание. Двигателите ще прегреят след три минути и двадесет секунди.

При влизането й в кабината я удари гореща вълна. Димът затрудняваше видимостта. Докато изтриваше потта от лицето си, машините виеха, оплаквайки се шумно. Някак си откри контролното табло, насили се да си спомни правилната последователност и затвори същите превключватели, които бе отворила преди минута. Сирените продължаваха да вият непрестанно.

— Внимание. Двигателите ще се претоварят след три минути. Двигателите ще се претоварят след три минути.

Борейки се за въздух, тя се облегна на горещата стена и натисна един бутон.

— Майко, превключих охладителната система на пълна мощност!

— Много е късно за възстановителни действия. Сърцевината на двигателя започна да се топи. Реакцията вече е необратима. Избухването е в начален стадий, ще последва неудържимо свръхнатоварване и след това детонация. Двигателите ще се претоварят след две минути и петдесет и пет секунди.

Майка винаги бе звучала успокояващо за Рипли. Сега гласът на компютъра беше лишен от човекоподобност, безжалостен като времето, което отчиташе.

Задушаваща се вече, тя изскочи от кабината. Гърлото й гореше, а сирените истерично виеха в мозъка й.

— Внимание. Двигателите ще прегреят след две минути — обяви Майка през един високоговорител на стената.

Джонс я чакаше на стълбата. Сега бе утихнал и не мяукаше. Рипли се заклатушка към совалката, като едва влачеше котешката кутия и придържаше някак си огнемета в готовност. Веднъж й се стори, че някаква сянка помръдва зад нея и тя потръпна, но това беше само сянка и нищо друго.

Подвоуми се в коридора, без да може да реши какво да прави, чувствайки се безкрайно изтощена. Един глас й помогна да се стегне.

— Внимание. Двигателите ще експлодират след деветдесет секунди.

Като остави кутията на Джонс, тя хвана огнемета с две ръце и се вмъкна в шлюза на совалката.

Беше празен.

Завъртя се, изскочи обратно в коридора и грабна котешката кутия. Не се появи нищо, което да й попречи.

— Внимание. Двигателите ще експлодират след шестдесет секунди — спокойно информира Майка.

Нещастният Джонс бе стоварен до основния пулт, а Рипли се тръшна в пилотското кресло. Нямаше време за пресмятане на подробности като траектория или ъгъл на излитане. Съсредоточи се изцяло върху натискането на един-единствен бутон, под които бяха издълбани червени букви: ИЗСТРЕЛВАНЕ.

Закрепващите болтове изхвръкнаха с малки смешни експлозии. Последва взрив от спомагателните двигатели и совалката се отдели от „Ностромо“.

Гравитационните сили се мъчеха да разкъсат Рипли, докато тя се бореше да сложи предпазните колани. Претоварването скоро изчезна, понеже совалката напусна хиперполето на „Ностромо“ и пое по своя курс през пространството.

Рипли приключи със закопчаването на коланите, след което си позволи да вдиша дълбоко от чистия въздух на совалката. В уморения й мозък проникнаха звуците на нечие виене. От мястото си можеше да достигне кутията на котарака. Сведе глава над нея и от зачервените й очи бликнаха сълзи, когато я притисна до гърдите си.

Погледът й се плъзна нагоре към екрана за наблюдение назад. Една малка светла точка изведнъж се превърна безшумно в грандиозно, разширяващо се огнено кълбо, от което се протегнаха пипала от разкъсан метал и надробена пластмаса. То изчезна, за да бъде последвано от още по-голямо огнено кълбо, когато избухна рафинерията. Два милиарда тона нефт и изпарено оборудване се пръснаха из космоса, като временно закриха видимостта й, но после и те започнаха да избледняват.

Вълната удари совалката малко по-късно, когато покрай нея преминаха разширяващите се прегрети газове. След като совалката се стабилизира отново, Рипли се откопча, отиде в дъното на малката кабина и се загледа в задния илюминатор. Лицето й се обля в оранжева светлина, отразена от топящото се кълбо, което скоро изчезна.

Най-накрая тя извърна глава. „Ностромо“, другарите й от екипажа, всичко престана да съществува. Тях ги нямаше вече. В този миг на тишина и самота това я порази по-силно, отколкото си бе мислила. Най-труден за приемане беше безвъзвратния завършек на всичко, мисълта, че те повече не съществуват като част, макар и нищожна, от голямата вселена. Дори не и като трупове. Те просто се бяха превърнали в нищо.

Тя не забеляза голямата ръка, която се протегна към нея от прикритието на сянката. Но Джонс я видя и измяука.

Рипли се завъртя и се намери лице в лице със съществото. То е било през цялото време в совалката.

Първата й мисъл беше за огнемета. Той лежеше на пода край приведения пришълец. Отчаяно потърси място, където да отстъпи. В близост до нея имаше малка кабина. Вратата й се бе отворила от ударната вълна на разширяващия се газ. Опита се да се приближи към нея.

Щом се помръдна, съществото започна да се надига. Тя скочи и се хвърли в кабинката, като посегна с едната си ръка към дръжката. Вътре тя падна, като тежестта й блъсна вратата и я затвори с трясък.

В горната част на вратата имаше малко прозорче. В плитката кабина носът на Рипли се оказа практически долепен до него. Отвън пришълецът притисна собствената си глава до прозорчето, като я разглеждаше с любопитство, сякаш бе експонат в клетка. Искаше й се да закрещи, но не можеше. Гърлото й се бе стегнало. Единственото, което можеше да направи, беше да гледа с широко отворени очи наблюдаващото я чудовище.

Кабинката не беше затворена херметически. До нея достигна далечно мяукане. Това привлече вниманието на пришълеца и той се отдръпна от прозорчето, за да разгледа източника на странните звуци. Наведе се и повдигна плътно затворената котешка кутия, което накара Джонс да измяука още по-силно.

Тя почука по стъклото, за да отклони вниманието на съществото от безпомощното животно. Това сработи. След секунда пришълецът застана отново пред прозорчето. Рипли застина, а той се върна към спокойното проучване на котешката кутия.

Рипли започна да претърсва неистово затворената камера. Нямаше почти нищо, освен един-единствен скафандър. Като действаше бързо, тя успя да се намъкне в него.

Навън пришълецът правеше опити с кутията на котарака, като я тръскаше. Джонс фучеше през мембраната на кутията. Рипли беше облякла наполовина скафандъра, когато пришълецът захвърли кутията на пода. Тя подскочи, но не се отвори. Като я вдигна отново, той я заудря в стената. Джонс беше обезумял и пищеше, без да спира. Пришълецът напъха кутията в цепнатината между две открити тръби и започна да блъска по капака й, а Джонс се бореше да се измъкне, като съскаше и плюеше.

Рипли си сложи шлема и го свърза плътно със скафандъра. Нямаше кой да направи втора проверка. Скоро щеше да разбере дали уплътненията са поставени както трябва. Включи с едно докосване респиратора и костюмът се изпълни с бутилиран живот.

Огледа кабинката за последен път. Нямаше и следа от лазер, който и без това не можеше да използва. Но един дълъг метален лост се оказа с остър връх, когато махна гумения му предпазител. Не беше нищо особено като оръжие, но й придаде малко кураж, което беше по-важно в момента.

Пое дълбоко въздух, бавно отключи вратата и я отвори с ритник.

Пришълецът се обърна с лице към кабинката и стоманеният прът го промуши в средата на тялото. Рипли се бе хвърлила с цялата си тежест върху пръта и той го прониза дълбоко. Пришълецът сграбчи пръта, а от раната започна да се излива жълта течност, която засъска буйно при допира с метала.

Рипли се дръпна назад, хвана се с едната си ръка за най-близката подпора, докато с другата напипа бутона на аварийния отварящ механизъм и го натисна. Задният люк се отвори. В един миг всичкият въздух в совалката и всичко, което не бе прикрепено с болтове, ремъци или конзоли, беше изсмукано навън в космоса. Пришълецът профуча покрай нея. С нечовешки рефлекс той протегна един от израстъците си… и я хвана за крака точно над глезена.

Тя се озова увиснала наполовина извън люка и отчаяно зарита крайника, който се бе вкопчил в крака й, но той не го пускаше. До аварийния механизъм имаше един лост и тя го натисна. Шлюзът се затвори, като я остави от вътрешната страна, а пришълеца от външната.

Киселината започна да се пени по обшивката на люка, капейки от смазания крайник, който допреди малко бе стискал крака й. Като се препъваше, тя се приближи и огледа бързо пулта и откри ключовете за пускане на спомагателните двигатели. Натисна няколко от бутоните.

Навън, близо до кърмата на совалката, изригна безцветна енергия. Изпепелен, Пришълецът се отдели от кораба. В момента, в който се откъсна, киселината престана да тече.

Рипли тревожно я наблюдаваше как бълбука, но количеството не се оказа голямо. Накрая и това спря. Тя въведе запитване от клавиатурата на малкия компютър и зачака безмълвно информацията.

ПОВРЕДА В ЗАДНИЯ ЛЮК: ДА СЕ ПРОВЕРИ.

АНАЛИЗ: ЛЕКО ОКИСЛЕНИЕ НА КОРПУСА.

ХЕРМЕТИЧНОСТТА НА КОРАБА НЕ Е НАРУШЕНА. СПОСОБНОСТТА ЗА ЗАДЪРЖАНЕ НА ВЪЗДУХ Е ЗАПАЗЕНА. МАТЕРИАЛЪТ ЗА УПЛЪТНЕНИЕ Е ДОСТАТЪЧЕН.

ЗАБЕЛЕЖКА: ДА СЕ РЕМОНТИРА ПОВРЕДЕНАТА СЕКЦИЯ ВЕДНАГА СЛЕД ПРИСТИГАНЕ ПО МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕ. НАСТОЯЩИЯТ КОРПУС НЕ ОТГОВАРЯ НА ИЗИСКВАНИЯТА ЗА ТЕХНИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД.

Рипли извика от радост, а после отиде да надзърне през задния илюминатор. Зад кораба едно гърчещо се, димящо тяло се премяташе бавно и се отдалечаваше. От него се откъсваха парчета овъглена плът. Най-накрая невероятно издръжливият организъм отстъпи пред законите на разликата в налягането и пришълецът експлодира, като се изду и се пръсна, а частиците му се разпиляха във всички посоки. Безвредните вече тлеещи парчета се стопиха от полезрението.

Не можеше да се каже, че Рипли се радваше. Бръчките по лицето й и болното място в мозъка й уталожваха всяка подобна възможност. Обаче се беше успокоила достатъчно, за да отпусне тялото си и се облегне назад в пилотското кресло.

С натискане на няколко бутона възстанови налягането в кабината. После отвори котешката кутия. С чудесната лекота, характерна за всички котки, котаракът вече бе забравил за нападението. Когато Рипли седна отново, той се сви в скута й като изтъкано от удоволствие светлокафяво кълбо и замърка. Тя започна да го гали, докато диктуваше на корабния магнетофон.

„Трябва да стигна границата след около още четири месеца. С малко късмет мрежата от радиомаяци ще улови моя SOS и ще разпространи съобщението. Ще имам готово заявление за пресата и ще депозирам копие от него в този дневник заедно с някои пояснителни бележки, представляващи интерес за властите и засягащи известни действия на Компанията.

Аз, Рипли, личен номер W5645022460H, административен офицер, последен оцелял член на екипажа на търговския междузвезден кораб «Ностромо» приключвам този запис.“

Тя натисна стоп-клавиша. В кабината стана тихо, първият тих ден от много време насам. Помисли си, че едва ли можеше да си почине сега. Можеше само да се надява, че няма да сънува.

Една ръка погали жълто-оранжевата козина. Тя се усмихна.

— Хайде, котенце… Да вървим да спим…