Алън Дийн Фостър
Пришълец (10)

Десета глава

Далас разглеждаше за последен път показанията за останалия кислород, надявайки се някое непредвидено чудо да прибави още една нула към безпощадното число на уреда. Докато наблюдаваше работата на брояча, последната цифра на реда присветна от девет на осем. Откъм входа се чу трополене и той се извърна, но си отдъхна, когато видя, че бяха Паркър и Брет.

Паркър стовари един наръч метални тръби на пода. Всяка от тях беше с диаметър около два човешки палеца. Те издрънчаха на кухо, съвсем не звучейки и не приличайки на оръжия. Брет отмота от себе си няколко метра мрежа. Имаше вид на човек, доволен от себе си.

— Ето нещата. Всичко е изпитано и готово за работа.

Далас кимна.

— Ще извикам и другите. — Той даде сигнал за общ сбор в командната зала и докато очакваше останалите от екипажа да пристигнат, разглеждаше колекцията от тръби с леко съмнение. Аш дойде последен, понеже идваше от най-далече.

— С тези ли ще се опитваме да обуздаем онова нещо? — Ламберт посочи тръбите, като тонът й оставяше малко съмнение относно мнението й за тяхната ефективност.

— Нека ги изпробваме — рече Далас. — Всеки да вземе по едно. — Те застанаха в редица и Брет им подаде приспособленията. Всяко от тях беше дълго около метър и половина. Единият край беше натъпкан с апаратура и образуваше груба дръжка. Далас размаха тръбата като сабя, за да я усети по-добре. Не беше тежка, което го накара да се почувства по-спокоен. Имаше нужда от нещо, което бързо да постави между себе си и пришълеца, независимо от киселинните плюнки или други непредвидими начини за защита. В чувството, че държи тояга, имаше нещо нелогично и примитивно, но все пак доста успокояващо.

— Поставил съм портативни импулсни устройства във всеки прът — каза Брет. — Акумулаторите ще произведат доста силен електрически шок. Няма да се нуждаят от презареждане, освен ако не държите спусъка натиснат дълго време. — Той посочи дръжката на собствената си тръба. — Имам предвид наистина доста дълго време. Така че не ги пестете. Дръжката и част от тръбата в горния край са покрити с плътна изолация. Докосването на тръбата, когато е включена, ще те накара да я пуснеш бързо. Вътре обаче има друга тръба, която е свръхпроводима. Именно тя пренася по-голямата част от заряда, като запазва почти сто процента от капацитета на заряда при освобождаването му на другия край на тръбата. Така че много внимавайте да не пипнете другия край.

— Няма ли да направиш демонстрация? — попита Рипли.

— Да, разбира се. — Машинният техник допря края на пръта до един тръбопровод, минаващ по близката стена. Между пръта и тръбопровода прескочи синя искра, чу се силно пукане и се разнесе лека миризма на озон. Брет се усмихна. — Вашите вече са изпробвани. Всичките работят и са добре заредени.

— Има ли някакъв начин за промяна на напрежението? — поинтересува се Далас.

Паркър поклати глава.

— Опитахме се да създадем нещо за защита, а не смъртоносно оръжие. Не знаем нищо за способностите на съществото, пък и без това нямахме време да инсталираме такива дребни луксове като потенциометри и други. Всяка тръба генерира единичен, непроменлив заряд. Не правим чудеса, както знаеш.

— За пръв път те чувам да го признаваш — каза Рипли. Паркър й хвърли кисел поглед.

— Няма да нарани онова малко копеле, освен ако нервната му система не е много по-чувствителна от нашата — обясни Брет. — Поне така вярваме. Неговият родител беше по-дребен и доста жилав. — Той хвана пръта и заприлича на древен гладиатор, готов за излизане на арената. — Това само ще го поукроти леко. Разбира се, няма да ме заболи сърцето, ако електрошокът успее да убие мъничкия ни любимец.

— Може и да свърши работа — отстъпи Ламберт. — Ето значи решението ни на проблем номер едно. Какво ще кажете обаче за проблем номер две: да го намерим?

— Вече се погрижих за това. — Всички се обърнаха изненадани и видяха Аш да държи малко приспособление с големината на комуникатор. Аш обаче наблюдаваше само Далас. Безсилен да погледне научния ръководител в очите, Далас задържа вниманието си концентрирано единствено върху малкия уред.

— След като очевидно е наложително да се открие местонахождението на съществото колкото се може по-бързо, реших и аз да се поразчовъркам. Брет и Паркър свършиха превъзходна работа, като измислиха начин за въздействие върху съществото. А това е средството да го намерим.

— Портативен следотърсач? — Рипли се любуваше на малкия апарат. Приличаше на сглобен в завод, а не на нещо скалъпено набързо в научната лаборатория на търговски влекач.

Аш кимна.

— Настройваш го да търси движещи се предмети. Няма много голям обхват, но като се приближиш на определено разстояние, започва да сигнализира и силата на сигнала се повишава пропорционално на намаляването на разстоянието до целта.

Рипли взе следящото устройство от ръката на научния ръководител, обърна го и го разгледа с окото на професионалист.

— Как се настройва? Как ще различим пришълеца от някой член на екипажа?

— По два начина — обясни гордо Аш. — Както споменах, обхватът му не е голям. Това може да се разглежда като недостатък, но в случая е в наша полза, понеже позволява на две групи да търсят близо една до друга, без следящото устройство на първата да засича втората. По-важното е, че съдържа доста чувствителен индикатор за плътността на въздуха. Всеки движещ се предмет ще му въздейства. От показанията можеш да разбереш в каква посока се движи предметът. Просто трябва да го държиш насочен напред. Не е толкова интелигентно устройство, с каквото би ми се искало да разполагам, но е най-доброто, което успях да измайсторя за това ограничено време.

— Справил си се чудесно, Аш — трябваше да признае Далас. Взе следотърсача от Рипли. — Трябва да е повече от достатъчно. Колко такива си направил? — Вместо отговор Аш извади още едно копие на устройството в ръката на капитана. — Това означава, че можем да се разделим на две групи. Хубаво. Нямам какво да ви кажа за инструктаж. Всички като мен знаете какво да правите. Който го намери пръв, го хваща в мрежата, вкарва го в шлюза и го издухва толкова бързо, колкото могат да действат люковете. Няма да се сърдя, ако решите, че се налага да взривите външния люк за по-бързо. По-късно ще излизаме в предварително облечени скафандри, ако е необходимо.

Той тръгна към коридора, но се спря да огледа тясното, натъпкано с апаратура помещение. Изглеждаше невъзможно нещо да се е промъкнало вътре, без да бъде забелязано, но ако искаха да извършат старателно претърсване, не трябваше да правят изключения.

— За начало нека се уверим, че командната зала е чиста.

Паркър взе единия от търсачите. Включи го и обиколи с него залата, като наблюдаваше внимателно грубо разграфената скала върху лицевата част на устройството.

— Шест сигнала за движение — съобщи той, когато завърши обиколката. — Всеки от тях приблизително там, където стои по един от нас. Изглежда тук е чисто… ако това проклето нещо работи добре.

— Работи. Ти току-що го демонстрира — отговори Аш, без да се обижда.

Разпределиха допълнителното снаряжение. Далас огледа чакащите мъже и жени.

— Готови ли сте всички? — Чуха се два тихи отговора „не“ и всички се усмихнаха. Ужасната смърт на Кейн вече бе избледняла някак си от спомените им. Този път бяха подготвени за среща с пришълеца и се надяваха, че са въоръжени подходящо за целта.

— Комуникационните канали на всички палуби са отворени. — Далас се насочи към коридора. — Ще поддържаме постоянна връзка. Аш и аз тръгваме с Ламберт и единия търсач. Брет и Паркър ще образуват втория екип. Рипли, ти го поемаш заедно с другия търсач. Веднага, щом засечете съществото, ваше задължение е да го хванете и закарате до шлюза. Известяването на другия екип е от второстепенно значение. Да вървим.

Те се изнизаха един по един.

Никога по-рано коридорите на ниво А не бяха изглеждали толкова дълги и толкова тъмни. Далас ги познаваше като собствената си ръка и все пак мисълта за това, че нещо смъртоносно може да се крие в ъглите и складовите камери, го караше да се промъква внимателно там, където иначе би минал уверено със затворени очи.

Всички светлини бяха включени. Но коридорът не стана по-светъл. Сервизните лампи не се използваха често. Защо да се хаби енергия за осветяване на всеки ъгъл на товарен кораб като „Ностромо“, когато екипажът прекарва толкова малко време в будно състояние? Беше достатъчно светло, за да се вижда при заминаване и пристигане или при редките аварии по време на полет. Далас беше благодарен дори на оскъдното осветление, но това не му пречеше да съжалява, че няма прожектори.

Ламберт държеше другия край на мрежата, вървейки успоредно с Далас. Мрежата се простираше от едната до другата стена на коридора. Далас стисна своя край малко по-здраво и го дръпна рязко. Тя извърна глава към него с широко отворени очи. После се отпусна, кимна му и започна отново да следи коридора. Беше се замислила и потънала в нещо като самохипноза. Умът й беше завладян дотолкова от ужасяващи представи, че бе забравила какво държи в ръцете си. От нея се искаше да търси из ъглите и нишите на кораба, а не във въображението си. Зоркият й поглед се върна на лицето й и Далас насочи цялото си внимание към близкия завой на коридора.

Аш ги следваше непосредствено, вперил очи в екрана на търсача. В ръцете му го насочваха бавно от една страна на друга, сканирайки от стена до стена. Апаратът мълчеше, освен когато научният ръководител го завърташе прекалено наляво или надясно и той засичаше Ламберт или Далас. Тогава сигнализираше раздразнено, докато Аш не натиснеше бутона, за да млъкне.

Спряха до една виеща се надолу стълба. Ламберт се наведе и викна:

— Има ли нещо там долу? Ние тук горе сме чисти като репутацията на майка ви.

Брет и Паркър прихванаха по-добре мрежата, когато Рипли спря пред тях, вдигна поглед от търсача и извика нагоре:

— И тук няма нищо.

Горе Ламберт и Далас продължиха, следвани от Аш. Вниманието им беше погълнато от следващия завой на коридора. Тези извивки не им харесваха, тъй като предлагаха места за укриване. Когато подминеше някоя от тях и видеше, че оттатък се простира само един празен коридор, Ламберт се чувстваше, сякаш бе намерила Светия Граал.

Търсачът натежа в ръцете на Рипли, когато под основния екран изведнъж замига малка червена лампичка. Тя видя стрелката на апарата да трепва. Не беше сигурна дали трепването беше на самата стрелка, а не на ръцете й. След това стрелката помръдна ясно и се отдели на косъм от нулата на индикаторната скала.

Преди да каже каквото и да е, тя се увери, че търсачът не е хванал нито Паркър, нито Брет.

— Спрете. Засякох нещо. — Тя отиде няколко стъпки напред.

Стрелката скочи ясно по скалата, а червената лампичка се включи и остана да свети. Рипли стоеше и я наблюдаваше, но не се забелязваха никакви признаци на движение, освен съвсем лека промяна на мястото. Червената лампичка светеше все тъй силно.

Брет и Паркър се взираха в коридора, като оглеждаха стените, тавана и пода. Всеки помнеше как първото извънземно, макар и умряло, бе паднало върху Рипли. Никой не искаше да поеме риска, че тази разновидност няма да се покатери. Така че те оглеждаха постоянно както пода, така и тавана.

— Откъде идва? — тихо попита Брет.

Рипли се намръщи, когато стрелката на индикатора започна внезапно да се мята по цялата скала. Освен ако това същество не се движеше през стените, поведението на стрелката не можеше да се обясни с движенията на нищо живо. Тя разтърси здраво търсача, но това не промени странното му поведение. Червената лампичка продължаваше да гори.

— Не знам. Апаратът се е побъркал. Стрелката се върти по цялата скала.

Брет ритна мрежата и изруга.

— Да го вземат дяволите! Не можем да си позволим такива повреди. На този Аш ще му извия…

— Чакай — прекъсна го тя. Обърна апарата надолу. Стрелката се стабилизира веднага. — Работи добре. Беше се объркал. Или по-точно аз се бях объркала. Сигналът идва отдолу. — Те погледнаха надолу към краката си. Нищо не изригна през палубата, за да ги нападне.

— Това е ниво В — измърмори Паркър. — Само за работа по поддръжката. Ще е доста мръсно място за претърсване.

— Искаш да го оставим ли?

Той я погледна, но този път без да й се ядосва.

— Никак не е смешно.

— Не. Не е — продума тя разкаяно. — Водете. Вие двамата познавате това ниво по-добре от мен.

Паркър и Брет, държейки внимателно мрежата помежду си, вървяха пред нея надолу по малко използваната стълба. Ниво В беше слабо осветено, даже и по оскъдните стандарти на „Ностромо“. Спряха в основата на стълбите, за да привикнат очите им към тъмнината.

Рипли докосна без да иска една стена и отдръпна ръката си с отвращение. Стената беше покрита с дебел слой лепкава смазка. Явно пропуска, помисли си тя. Всеки пътнически кораб би бил спрян, ако някой инспектор забележи места с подобни условия на него. Но никой не се занимаваше с такива течове на кораб като „Ностромо“. Тук смазката нямаше да подразни някоя важна клечка. А малко, макар и рядко срещана мръсотия надали би учудила екипажа на един влекач.

Тя си обеща, че когато завършат това пътуване, ще поиска и ще настоява да се прехвърли на пътнически кораб или, в противен случай, ще напусне службата. Знаеше, че вече си е давала същото обещание над двайсет пъти. Този път Рипли щеше да го изпълни.

Насочи търсача към единия край на коридора. Нищо. Когато го обърна да сочи към другия, червената лампичка светна отново. Светещата стрелка даваше ясно показание.

— Добре, да вървим. — Тя тръгна, доверявайки се на малката стрелка, защото знаеше, че Аш изпипваше нещата, защото досега устройството работеше добре и защото нямаше избор.

— Скоро ще стигнем до едно разклонение — предупреди я Брет.

Минаха няколко минути. Коридорът се раздвои. Тя използва търсача, започна от дясното разклонение. Червената лампичка започна да гасне. Тя се обърна и тръгна по другия коридор.

— Оттук.

В тази секция на кораба лампите бяха още по-оскъдни. Около тях се притискаха големи сенки, задушавайки ги, въпреки че никой, който е бил трениран да пътува с кораб в далечния космос не страда от клаустрофобия. Стъпките им отекваха върху металния под и заглъхваха, само когато нагазваха мазни локви от насъбрала се течност.

— Далас трябва да изиска инспекция — измърмори Паркър, отвратен. — Ще съставят акт поне за четирийсет процента от кораба и тогава Компанията ще трябва да плати, за да го изчистят.

Рипли поклати глава и хвърли скептичен поглед към инженера.

— Искаш ли да се обзаложим? За Компанията ще е по-евтино и по-лесно да подкупи инспектора.

Паркър се опита да скрие разочарованието си. Още една от неговите блестящи идеи пропадна. Най-лошото беше, че логиката на Рипли, както обикновено, беше непоклатима. Неговото негодувание и възхищение от нея растяха пропорционално едно на друго.

— Като говорим за екипировка и почистване — продължи тя, — какво им има на лампите? Казах, че не съм запозната с тази част на кораба, но и вие едва ли можете да видите собствените си носове тук. Мислех, че вие, момчета, сте поправили дванайсети модул. Осветлението би трябвало да е по-добро от това, дори тук долу.

— Ние наистина го поправихме — запротестира Брет.

Паркър отиде да огледа едно близко контролно табло.

— Със захранващата система е нужно да се действа предпазливо. Знаеш ли, че някои от веригите не се захранваха както трябва. Доста трудно бе да възстановим мощността, без да изгорят всички проводници на кораба. Когато нещата се усложнят, засегнатите системи ограничават използваната мощност, за да се предпазят от свръхнатоварване. Тази тук обаче прекалява. Можем да я поправим.

Той натисна един превключвател в разпределителното табло и включи една верига. Светлината в коридора се усили.

Продължиха напред, докато Рипли внезапно спря и вдигна предупредително ръка.

— Чакайте.

Паркър за малко не падна, бързайки да я послуша, а Брет почти се препъна в мрежата. Никой не се засмя или помисли за това.

— Близо ли сме? — попита шепнешком Паркър, като се напрягаше да проникне с невиждащи очи в тъмнината отпред.

Рипли провери стрелката, сравни я с ръчно гравираната от Аш скала в металния корпус отстрани на светещия екран.

— Според апарата то е на около петнайсет метра.

Паркър и Брет стиснаха по-здраво мрежата, без някой да ги подканя. Рипли повдигна тръбата в дясната си ръка и търсача в другата. Трудно, невъзможно трудно е да си представи човек трима души, които да вдигат по-малко шум, отколкото Рипли, Паркър и Брет по този коридор. Дори предишното равномерно дишане на дробовете им беше приглушено.

Изминаха пет метра, после десет. Един мускул на левия прасец на Рипли подскочи като скакалец и изтръпна. Тя не обърна внимание на това. Продължиха, а изчисленото от търсача разстояние се стопяваше безвъзвратно.

Рипли ходеше вече прегърбена, готова да отскочи назад, ако нещо в тъмното се раздвижи внезапно. Търсачът, сега с умишлено изключен сигнализатор, я накара да спре след петнайсет метра и две десети. Светлината все още беше мътна, но достатъчна, за да им покаже, че нищо не се крие в зловонния коридор.

Като завъртя бавно търсача, тя се опита да следи едновременно показанията му и далечния край на коридора. Стрелката леко се премести по скалата. Рипли повдигна очи и различи малък отвор в стената на коридора. Той беше леко притворен.

Паркър и Брет забелязаха накъде е насочено вниманието й. Те застанаха така, че да покрият колкото се може по-голямо пространство пред отвора. Рипли им кимна, когато бяха готови, опитвайки се да изтръска част от избилите капки пот от лицето си. Пое дълбоко въздух и остави търсача на пода. Със свободната си ръка хвана дръжката на люка. Почувства я студена и влажна върху вече изпотената й длан.

Като вдигна пръта, тя натисна бутона в края на дръжката, прилепи се към стената на коридора и пъхна металната тръба в шкафчето. В коридора проехтя ужасен вой. Едно малко същество, покрито сякаш цялото с изпъкнали очи и бесни нокти, изскочи от шкафчето. То се приземи точно в средата на мрежата, докато двамата обезумели механици се бореха да го омотаят в колкото се може повече слоеве от здрави нишки.

— Хванахме го! Хванахме го! — закрещя победоносно Паркър. — Хванахме малкото чудовище, ние…!

Рипли се вгледа в мрежата. Голяма вълна на разочарование премина през нея. Тя изключи тръбата и вдигна отново търсача.

— Да го вземат дяволите! — промълви тя уморено. — Успокойте се малко и го вижте.

Паркър пусна мрежата едновременно с Брет. И двамата видяха какво са хванали и мърмореха ядосано. От оплелата го мрежа изскочи безкрайно раздразнен котарак и побягна, съскайки и фучейки нагоре по коридора, преди Рипли да успее да възрази.

— Не, не — опита се да им каже тя, но беше твърде късно. — Не го пускайте да си отиде.

Едва забележимото петно от оранжева козина изчезна в далечината.

— Да, права си — съгласи се Паркър. — Трябваше да го убием. Сега пак може да го засечем с търсача.

Рипли го изгледа остро, но не каза нищо. После насочи вниманието си към по-малко склонния към убийство Брет.

— Върви да го хванеш. После ще обсъждаме какво да правим с него, но ще бъде добре да го държим наблизо или да го затворим в кутията му, така че да не обърква машината… или нас.

Брет кимна.

— Правилно.

Обърна се и се затътри обратно нагоре по коридора след котарака. Рипли и Паркър продължиха бавно в другата посока, като Рипли се опитваше да работи с търсача и едновременно с това да помага на Паркър с мрежата.

 

 

Една отворена врата водеше в голямо помещение, пълно с оборудване по поддръжката. Брет хвърли последен поглед нагоре и надолу по коридора, но не забеляза следа от котарака. От друга страна, полупразното помещение беше идеално място за котешки скривалища. Той реши да се присъедини отново към другите, ако котаракът не е вътре. Вече можеше да е стигнал навсякъде из кораба. Но отделението по поддръжката беше логично място за убежище.

Вътре осветлението не беше по-силно отколкото в коридора. Брет не обърна никакво внимание на редиците от складирано оборудване, небрежно нахвърляните контейнери с модули за смяна и мръсни инструменти. Луминесцентни табелки указваха съдържанието им.

Хрумна му, че двамата му спътници сигурно вече бяха твърде далеч, за да могат да го чуят. Колкото по-бързо спипа котарака, толкова по-добре.

— Джонс… ела тук, пис-пис. Котарако Джонс. Ела при Брет, пис-пис. — Той се наведе, за да надникне в тъмния процеп между два грамадни кафеза. Процепът беше празен. Изправяйки се, той избърса потта от очите си, първо от лявото, после от дясното. — По дяволите, Джонс — тихо измърмори той, — къде се криеш, да те вземат мътните?

От дълбините на помещението се чуха звуци от драскане. Те бяха последвани от неопределен, но успокояващ вой, който несъмнено беше от котешки произход. Той въздъхна облекчено и тръгна към източника на писъка.

 

 

Рипли спря и погледна уморено към екрана на търсача. Червената лампичка беше изгаснала, стрелката отново стоеше на нулата, а сигналът не се чуваше от доста време. Както се взираше, стрелката трепна веднъж и замря.

— Тук няма нищо — каза тя на останалия с нея гладиатор. — Ако изобщо тук е имало нещо, освен нас и Джонс. — Тя погледна към Паркър. — Чакам предложения.

— Нека се върнем. Поне можем да помогнем на Брет да догони този шантав котарак.

— Не си го изкарвай на Джонс — защити веднага животното Рипли. — И той е уплашен като всички нас.

Обърнаха се и се върнаха нагоре по смърдящия коридор. Рипли остави търсача включен за всеки случай.

 

 

Брет си бе пробил път зад купчините оборудване. Не можеше да мине много по-напред. Подпори и колони за горната конструкция на „Ностромо“ образуваха заплетен лабиринт от метал около него.

Отново бе почнал да губи надежда, когато още един познат писък стигна до него. Като подмина един метален пилон, видя две малки жълти очи да светят в тъмното. Поколеба се за миг. Джонс беше почти толкова голям, колкото нещото, което избухна от гърдите на Кейн. Още едно измяукване го накара да се почувства по-добре. Само обикновена домашна котка можеше да издаде такъв звук.

Като се приближи още, той се наведе да мине под една греда и съзря козина и мустаци: Джонс.

— Тук, пис-пис… радвам се да те видя, космато малко копеле.

Той посегна към котарака, който изсъска заплашително към него и се отдръпна по-назад в ъгъла си.

— Хайде, Джонс. Ела при Брет. Сега нямаме време за глупости.

Нещо не толкова дебело, колкото гредата, под която машинният техник бе минал току-що, изведнъж се протегна надолу. То се спусна в пълна тишина, като излъчваше усещането за страхотна сила, която държи под контрол. Пръстите му се разтвориха, посегнаха, обгърнаха изцяло врата на инженера и се пресрещнаха. Брет изпищя и инстинктивно вдигна двете си ръце към врата. Колкото и да се мъчеше, стискащите го пръсти сякаш бяха заварени едни за други. Огромната ръка го повдигна и краката му се разлюляха във въздуха. Под него се стрелна Джонс.

Котаракът профуча покрай Рипли и Паркър, които тъкмо пристигаха. Те влязоха в помещението за оборудване, без да се замислят. Скоро се озоваха там, където допреди малко бяха висели краката на Брет. Вглеждайки се в тъмнината, те съзряха за миг как клатещите се крака и усуканото му тяло се отдалечаваха нагоре. Над безпомощното тяло на инженера се забелязваше неясен силует, нещо като човешка фигура, но което със сигурност не беше човек. Нещо огромно и злобно. За части от секундата те зърнаха отразяващи светлината очи, твърде големи дори за грамадна глава. След това пришълецът и инженерът изчезнаха към горните сектори на „Ностромо“.

— Господи — прошепна Паркър.

— То е пораснало. — Рипли погледна безизразно към шоковата тръба, съпоставяйки я с исполина високо над тях. — Бързо е пораснало. Докато търсехме нещо с големината на Джонс, то се е превърнало в това. — Тя изведнъж си даде сметка за ограниченото пространство около тях, за тъмнината и масивните контейнери, които ги притискаха отвсякъде, за безбройните проходи между кашоните и дебелите метални подпори.

— Защо стоим тук? То може да се върне. — Тя вдигна подобната на играчка тръба, съзнавайки колко малък ефект може да има върху същество с такива размери.

Бързо напуснаха помещението. Колкото и да се опитваха, споменът за този последен заглъхващ вик остана запечатан в мозъците им. Паркър познаваше Брет от дълго време, но последният му писък го накара да побегне почти с бързината на Рипли…