Алън Дийн Фостър
Пришълец (1)

Първа глава

Седем сънуващи.

Трябва да си давате сметка, че те не бяха професионални сънуващи. Професионалистите са високо платени, уважавани и трудно намиращи се таланти. Както повечето от нас, седмината сънуваха, без да се напрягат или контролират. Да сънуваш професионално, така че сънищата ти да бъдат записани и предложени за развлечение на другите, е задача, изискваща много по-сериозни усилия. За нея е нужно умение да управляваш подсъзнателните си творчески импулси и да напластяваш въображението, което е изключително трудно за постигане. Професионалният сънуващ е едновременно най-организирания и най-спонтанно играещия от всички артисти. Изкусен ваятел на мисълта, а не прям и непохватен като вас и мен. Или като тези седем спящи.

Измежду седмината най-близки до тези специфични способности имаше Рипли. Тя притежаваше известен вроден талант и по-голяма гъвкавост на въображението в сравнение със спътниците си. Но й липсваше истинското вдъхновение и пълната зрялост на мисълта, които са характерни за професионалния сънуващ. Беше много добра в организирането на трюмовете и товарите на кораба, в подреждането на кашон А в складова камера Б или в съставянето на митнически декларации. В склада на нейния ум обаче класификационната й система не сработваше. Надежди и страхове, размишления и половинчати решения се промъкваха както дойде от едно отделение в друго.

Административният офицер Рипли се нуждаеше от повече самоконтрол. Фантастични мисли, в суров вид лежаха в очакване да бъдат уловени точно под повърхността на познанието. С още малко усилие и повече настойчивост в самоосъзнаването тя можеше да стане добър професионален сънуващ или поне си мислеше така от време на време.

За разлика от нея капитан Далас изглеждаше муден, въпреки че беше най-организирания от всички. А не му липсваше и въображение. Неговата брада беше доказателство за това. Никой не носеше брада в камерите за замразяване. Никой, освен Далас. Тя беше част от неговата индивидуалност, както бе обяснил на не един любопитен спътник. Той не би се разделил със старомодната окосменост по лицето, както не би го направил и с никоя друга част от тялото си. Далас беше капитан на два кораба: на междузвездния влекач „Ностромо“ и на своето тяло. И двата трябваше да останат непокътнати както при сънуване, така и в будно състояние.

Така че той разполагаше със способност да управлява мислите си и скромна фантазия. За професионален сънуващ обаче се изисква повече от средно развито въображение, чийто недостиг не може да се компенсира с никаква степен на самоконтрол. Далас не беше по-подходящ за професионален сънуващ от Рипли.

Кейн имаше по-слаб контрол върху мислите и действията си, отколкото Далас и далеч по-малко въображение. Като втори офицер се справяше добре. Но никога нямаше да стане капитан, тъй като за това се иска известна енергичност, съчетана с умението да се ръководят другите, а Кейн не бе надарен с нито едно от тях. Сънищата му бяха прозрачни, безформени сенки в сравнение с тези на Далас, точно както самият Кейн бе слабо, глъхнещо ехо на капитана. Което не го правеше по-малко симпатичен. За професионално сънуване все пак е нужно допълнително количество енергия, докато Кейн едва я събираше за всекидневните си задължения.

Сънищата на Паркър не бяха неприятни, но не и толкова пасторални колкото при Кейн. Отличаваха се изобщо с малко въображение. Бяха твърде специализирани и в тях рядко присъстваха хора. От корабен инженер едва ли може да се очаква друго.

Неговите сънища бяха недвусмислени и често грозновати. В будно състояние почти нищо от тази дълбоко погребана смет не се появяваше, освен когато инженерът беше нервиран или сърдит. Повечето от тинята и презрението, които ферментираха в дъното на душата му, бяха добре прикрити. Спътниците му виждаха единствено дестилирания Паркър, плаващ на повърхността, но никога не съзираха онова, което къкреше и вреше вътре в него.

Ламберт ставаше повече за вдъхновение на спящите, отколкото самата тя за сънуваща. В хиперсъня нейните неспокойни мисли бяха изпълнени със схеми на корабните системи и коефициенти на натоварване, преобразувани в необходими количества гориво. В така структурираните й сънища понякога се задействаше въображението, но никога по начин, който да възбуди страст у други.

Паркър и Брет често си представяха собствените си системи съчетани с нейната. Разглеждаха въпроса за коефициентите на натоварване и пространствените взаимовръзки по начин, който би вбесил Ламберт, ако знаеше за тях. Такива неразрешени размишления те пазеха за себе си, надеждно заключени в мечти през деня и сънища през нощта, за да не я разярят. Защото Ламберт не биваше да се разстройва. Като навигатор на „Ностромо“ най-вече от нея зависеше да се приберат живи и здрави у дома, а това беше най-вълнуващото и желано съвместно изживяване, което човек може да си представи.

Брет беше вписан само като машинен техник. Ласкателен начин да се каже, че беше не по-малко умен и интелигентен от Паркър, но без правата на по-старшия. Двамата мъже образуваха странна двойка, изглеждайки неравнопоставени и абсолютно различни в очите на останалите. И все пак те съжителстваха и работеха заедно много спокойно. До голяма степен успехът им като приятели и сътрудници се дължеше на факта, че Брет никога не нападаше умствените устои на Паркър. Техникът беше толкова тежък и флегматичен на външен вид, а също и в говора си, колкото Паркър беше приказлив и подвижен. Паркър можеше да говори с часове за повредата в някой микрочип, проклинайки произхода му назад до почвата, от която са добити използваните в него редки елементи. На което Брет спокойно отговаряше: „Правилно“

За Брет тази единствена дума означаваше много повече от просто изказване на мнение. Тя беше утвърждаване на собственото му Аз. За него тишината беше най-чиста форма на общуване. Словоохотливостта е майка на лудостта.

И накрая Аш. Аш беше научният ръководител, но не това правеше сънищата му толкова забавни. Забавни в смисъл на странни, а не забавни в смисъл на смешни. Неговите бяха професионално най-организираните от тези на целия екипаж. От седмината той стигаше най-близо до своето събудено Аз. В сънищата му нямаше абсолютно никакви илюзии.

Това не би ви учудило, ако наистина познавахте Аш. Обаче никой от шестимата му другари от екипажа не го познаваше отблизо. Аш се познаваше добре. Ако го попитате, той би ви отговорил защо не е станал професионален сънуващ. Никой никога и не помисли да го попита, въпреки че научният ръководител явно смяташе повече от всеки друг професионалното сънуване за много привлекателно.

О, там беше и котката. Казваше се Джонс. Съвсем обикновена домашна или в случая корабна котка. Джонс беше едър жълтеникав котарак с неизвестно потекло и независим дух, отдавна свикнал с особеностите на корабния живот и странностите на хората, пътуващи в космоса. Той също беше потънал в студен сън и сънуваше скромно за топли, тъмни места и мишки, тичащи при нормално притегляне.

От всички сънуващи на кораба единствено той спеше доволен, макар да не може да се каже, че сънищата му бяха невинни.

Жалко, че никой не беше професионален сънуващ, тъй като всеки от тях разполагаше с повече време за сънуване по време на работата си от дузина професионалисти, въпреки забавения темп на сънищата заради студения сън. Принудата бе направила сънуването тяхно основно занимание. Членовете на екипаж за далечни полети нямат какво друго да правят в камерите за замразяване, освен да спят и сънуват. Можеха да си останат аматьори цял живот, но отдавна бяха станали доста компетентни.

Бяха седем на брой. Седем спокойно сънуващи в търсене на кошмар.

 

 

Въпреки че притежаваше някакъв вид съзнание, „Ностромо“ не сънуваше. Нямаше нужда, както не се нуждаеше и от съхраняващото действие на замразяването. А ако сънуваше, размишленията му трябваше да са кратки и ефирни, след като никога не спеше. Той работеше, поддържайки и проверявайки дълбоко заспалите човешки същества, стараейки се винаги да изпревари с една крачка постоянно дебнещата смърт, която следваше студения сън, като огромна сива акула зад кораб в морето.

Доказателства за непрекъснатия машинен надзор на „Ностромо“ се забелязваха навсякъде из притихналия кораб, в тихото боботене и светлините, които представляваха дишането на машинния разум. Той проникваше в самия корпус на кораба, протягаше сензори да проверяват всяка схема и подпора. Отвън също имаше сензори, които следяха пулса на космоса. Чувствителните антени бяха попаднали на една електромагнитна аномалия.

Част от мозъка на „Ностромо“ бе специално пригодена да дестилира смисъла на аномалиите. Тя бе предъвкала старателно тази, намирайки вкуса й озадачаващ, бе изследвала резултатите от анализите и бе стигнала до решение. Спящите апаратури се активираха, дремещите схеми започнаха отново да регулират потока от електрони. В чест на това решение замигаха редици от блестящи светлини, признаци на живот в дишането на разбуждащата се машина.

Чу се ясен трептящ звук, въпреки че все още имаше само изкуствени уши, които да го чуят и приемат. Сигнал, който от доста време не се бе разнасял из „Ностромо“ и означаваше, че се е случило нещо необикновено.

В тази събуждаща се бутилка от щракания и святкания, от разговарящи помежду си устройства имаше една специална камера. В камерата, цялата с бяло метално покритие, лежаха седем пашкула от снежнобял метал и пластмаса.

Нов шум изпълни камерата, звук от експлозивно издишане, което я напълни с току-що пречистен, годен за дишане въздух. Човечеството охотно се бе поставило в това положение на пълно доверие в малките ламаринени богове като „Ностромо“ да му осигурят живителен въздух, когато му е невъзможно да го стори само.

Органите на това полуразумно електронно същество провериха изпуснатия въздух и го оцениха като годен за поддържане на живота на такива слаборазвити организми като хората. Блеснаха още светлини и се включиха още връзки. Без много шум капаците на седемте контейнера се вдигнаха и от тях за пореден път започнаха да измъкват навън на светлината приличащите на гъсеници тела.

Отърсвайки се от съня, седемте члена от екипажа на „Ностромо“ изглеждаха дори по-малко внушителни, отколкото в хиперсъня си. От една страна бяха целите мокри от консервиращата течност за криосъня, която бе изпълвала и заобикаляла телата им. Досегът до каквато и да е слуз, независимо колко благотворно е въздействието й, не е приятен.

От друга страна, те бяха голи и течността беше твърде недостатъчна да замести стройните форми на изкуствените кожи, наречени дрехи.

— Господи — промърмори Ламберт, избърсвайки с отвращение течността от раменете и страните си. — Колко ми е студено!

Тя излезе от ковчега, който съхраняваше живота, а не смъртта, и започна да тършува в едно близко шкафче. С хавлията, която намери там, започна да избърсва прозрачното желе от краката си.

— Защо, по дяволите, Мама не затопли кораба, преди да ни извади от хранилището? — Сега изтриваше краката си и се опитваше да си спомни къде бе захвърлила дрехите си.

— Знаеш защо. — Паркър беше твърде зает да бърше лепкавата течност от умореното си тяло, за да обърне каквото и да е внимание на голата навигаторка. — Политика на Компанията. Пестене на енергията, което води до икономии за Компанията. Защо да се хаби излишна енергия за затопляне на камерите за замразяване преди последната минута? Още повече че винаги ще ти е студено, като излезеш от хиперсъня. Знаеш доколко замразителят понижава телесната ти температура.

— Да, зная. Но от това не ми става по-топло — измънка тя, давайки си сметка, че Паркър бе абсолютно прав, но негодувайки, че трябва да го признае. Никога не бе харесвала инженера.

„По дяволите, Майко“, мислеше тя, като гледаше настръхналата кожа по ръцете си, „дай малко топлина“.

Далас също се бършеше, попивайки със суха гъба последните следи от криосънната течност, и се опитваше да не гледа към нещо, което другите не можеха да видят. Беше го забелязал още преди да излезе от замразителя. Корабът се бе погрижил за това.

— Работата ще ни загрее достатъчно бързо — измърмори нещо неразбираемо Ламберт. — Всички по местата си. Предполагам, че помните за какво ви се плаща. Освен да проспите неприятностите си.

Никой не се усмихна, нито си направи труда да коментира. Паркър погледна насреща, където неговият партньор се изправяше в замразителя си.

— Добро утро. Все още ли си с нас, Брет?

— А-ха.

— Какъв късмет! — обади се Рипли. Тя се протегна, правейки го с по-естетично движение от който и да е от останалите. — Радостно е да установим, че нашият главен дърдорко е все тъй приказлив както винаги.

Брет само се усмихна безмълвно. Не беше по-многословен от машините, които обслужваше. Което означаваше, че изобщо не приказваше, и за това беше прицел на постоянни шеги в седемчленното семейство на екипажа. В такива моменти всички се смееха с него, а не на него.

Далас се извиваше наляво-надясно с успоредни на пода лакти и хванати една за друга ръце пред гърдите. Въобразяваше си, че чува скърцането на дълго неизползваните си мускули. Мигащата жълта лампичка, красноречива като глас, беше завладяла всичките му мисли. Използването на тези дяволити малки циклопи с цвета на слънцето беше начин за кораба да им каже, че са били събудени не за края на полета, а заради друго. Той вече се питаше какво.

Аш се изправи и се огледа безизразно наоколо. Ако се съдеше по жизнеността на лицето му, можеше да се помисли, че е все още в хиперсън.

— Чувствам се мъртъв — рече той, като наблюдаваше Кейн. Вторият офицер се прозяваше, още не напълно събуден. Професионалното мнение на Аш бе, че на втория наистина му харесва хиперсъня и би прекарал целия си живот така, ако има възможност.

Без да има представа за мислите на научния ръководител, Паркър го погледна и каза шеговито:

— Приличаш на умрял. — Той съзнаваше, че неговата собствена физиономия не изглеждаше по-различно. Хиперсънят уморяваше и кожата, и мускулите. Вниманието му бе привлечено от контейнера на Кейн. Вторият офицер най-после се надигна.

— Хубаво е да се завърнеш — примигна той.

— Няма на кой от нас да го кажеш, след като ти трябва толкова време да се събудиш.

Кейн се засегна.

— Не е честно, Паркър. Просто съм по-бавен от останалите, това е всичко.

— Сигурно — отказа се от по-нататъшен коментар инженерът и се обърна към капитана, който бе погълнат в изучаване на нещо извън зрителното поле на Паркър. — Преди да влезем в дока, може би ще е по-добре да обсъдим отново разпределението на премиите.

Брет показа първите слаби признаци на ентусиазъм след събуждането си:

— Наистина.

Паркър продължи, нахлузвайки обувките си:

— Ние с Брет мислим, че заслужаваме цяла част. Пълна премия за успешно завършване на курса плюс заплати и проценти.

„Поне е ясно, че хиперсънят не е увредил инженерния състав“, размишляваше уморено Далас. Едва съвзели се от няколко минути, те вече се оплакваха.

— Вие двамата ще вземете това, което ви се полага по договор. Нито повече, нито по-малко. Както и всички останали.

— Всички взимат повече от нас — каза тихо Брет. За него това бе цяла реч. Това обаче не оказа въздействие върху капитана. Сега Далас нямаше време за баналности или полусериозни словесни двубои. Мигащата светлина бе приковала вниманието му и направляваше мислите му, като изключваше всичко друго.

— Всички останали заслужават повече от вас. Оплачете се на счетоводителя на Компанията. А сега бързо слизайте долу.

— Оплачи се в Компанията — мърмореше си Паркър тъжно, докато гледаше как Брет се измъква от ковчега си и започва да подсушава краката си. — Със същия успех можеш да се оплачеш направо на Бога.

— Все същото. — Брет проверяваше някаква слаба контролна лампичка в замразителя си. Едва съвзел се, гол, с капеща от него течност, той вече бе погълнат от работата. Беше от тези хора, които са в състояние дни наред да ходят със счупен крак, но не могат да не обърнат внимание на развалена тоалетна.

Далас се приготвяше да отиде в залата на главния компютър, като викна през рамо:

— Веселяци, някой от вас да вземе котката.

Рипли реагира на думите му и извади отпуснатото жълтеникаво тяло на котарака от една от камерите. На лицето й бе изписана болка.

— Не трябва да си толкова безразличен към него. — Тя нежно погали мокрото животно. — Той не е част от оборудването. Джонс е член на екипажа както всеки от нас.

— Дори повече от някои други. — Далас наблюдаваше Паркър и Брет, които, вече напълно облечени, се оттегляха по посока на инженерния отсек. — Той поне не изпълва малкото ми будни часове на борда с жалби за заплати или премии.

Рипли потегли с котарака, който бе увила добре в суха кърпа. Джонс мъркаше на пресекулки, като се ближеше с голямо достойнство. Не излизаше за пръв път от хиперсън. За момента щеше да изтърпи унижението да го носят.

Далас бе привършил с подсушаването. Докосна бутона в основата на контейнера си и едно чекмедже безшумно се плъзна навън на лагери, търкалящи се почти без триене. В него се намираха дрехите му и някои лични вещи.

Докато се обличаше, Аш се въртеше наоколо. След като закопча чистата си риза, запита със снишен глас:

— Майка ли иска да говори с теб? — Докато шепнеше, той кимна към жълтата лампичка, която мигаше равномерно върху намиращия се наблизо терминал.

— Веднага я забелязах. — Далас пъхна ръце в ръкавите на ризата си. — Ярко жълто. Не е предупреждение, а тревога първа степен. Не казвай на другите засега. Ако наистина има някакъв сериозен проблем, ще го разберат съвсем скоро. — Той облече едно поизмачкано кафяво сако, като го остави незакопчано.

— Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно — прозвуча с надежда гласът на Аш. — Все още е само жълта, а не червена.

— Засега. — Далас не беше оптимистично настроен. — За предпочитане е да се бяхме събудили от красиво горско зелено. — Вдигна рамене, като се опита да се покаже обнадежден като Аш. — Навярно ни сигнализира автоматичният готвач. Може да е благословия, като се има предвид какво той нарича храна.

Направи опит да се усмихне, но не успя. „Ностромо“ не беше човек. Не си правеше шеги с екипажа и не би ги събудил от хиперсън с жълта предупредителна лампичка без сериозни основания за това. А някаква повреда в автоматичния готвач не би му дала такива.

Е, добре. След няколко месеца, прекарани в бездействие и спане, Далас нямаше право да се оплаква, ако сега поискат от него да се поизпоти честно няколко часа…

 

 

Залата на централния компютър бе малко по-различна от другите помещения на „Ностромо“. Смайващ калейдоскоп от светлини и екрани, информационни табла и измервателни уреди създаваха впечатлението за увеселително заведение, изпълнено с дузина пияни коледни елхи.

Като се настани в удобното си меко кресло, Далас се замисли как да действа. Аш седна срещу Мозъка, като манипулираше с управлението му с такава бързина и лекота, каквато трудно би могла да се очаква от човек, току-що излязъл от хиперсън. Умението на научния ръководител да работи с машините нямаше равно на себе си.

Това бе умение, което Далас често съжаляваше, че не притежава. Чувствайки се все още смазан от последствията на хиперсъня, той въведе от клавиатурата първоначалното си запитване. По екрана пробягнаха няколко изкривени фигури, които се наместиха да оформят разбираеми думи. Далас провери формулировката и я прие за нормална.

МАТРИЧНО ИЗВЕЖДАНЕ И ЗАПИТВАНЕ НА ФУНКЦИЯ ЗА СЛЕДЕНЕ И ПОДАВАНЕ НА ТРЕВОГА.

Корабът също я прие и Майка отговори незабавно.

АДРЕСНА МАТРИЦА НА СЛЕДЕНЕТО.

Под това сбито заглавие се изписаха за проверка колони от информационни групи.

Далас прегледа дългия ситно отпечатан списък, намери частта, която го интересуваше, и въведе: ТРЕВОГА С ПРИОРИТЕТ НА КОМАНДА.

ФУНКЦИЯ ЗА СЛЕДЕНЕ ГОТОВА ЗА ЗАПИТВАНЕ, отговори Майка.

Компютърните мозъци не бяха програмирани за многословност. Майка не правеше изключение от правилото.

Това устройваше Далас. Той нямаше настроение да говори. Напечата кратко: КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО, МАЙКО? и зачака…

Не можеше да се каже, че командната зала на „Ностромо“ бе обширна. По-скоро предизвикваше клаустрофобия в по-ниска степен, отколкото останалите стаи и камери на кораба, но не чак толкова по-ниска. По многобройните информационни табла кротко светваха и изгасваха светлини, докато няколко екрана с различни форми и размери очакваха идването на хората, които да им кажат какво да показват. По-широка командна зала щеше да представлява скъпо струващ разкош, след като екипажът прекарваше по-голямата част от полета неподвижен в замразителите. Тази бе проектирана специално за работа, а не за почивка или забавления. Хората, които работеха тук, го знаеха също тъй добре, както и машините.

Една изолираща врата се плъзна тихо в стената. Влезе Кейн, последван веднага от Рипли, Ламберт и Аш. Те се насочиха към местата си, седнаха зад пултовете с лекотата и познанството на стари приятели, приветстващи се един друг след дълга раздяла.

Петото място бе празно и щеше да остане незаето, докато Далас не се върне от своя разговор на четири очи с Майка, компютърът „Мозък“ на „Ностромо“. Прякорът беше точен, а не даден на шега. Хората стават сериозни при разговор за оборудване, от което зависи поддържането на живота им. От своя страна машината прие наименованието с не по-малка тържественост, макар и без емоционалния оттенък.

Дрехите им висяха също така разпуснати като самите им тела, небрежни пародии на униформи за членове на екипаж. Всяка отразяваше личността на този, който я носеше. Ризите и панталоните бяха намачкани и изхабени след години престой в склада. Такива бяха и телата, които покриваха.

Първите звуци, разнесли се в командната зала от много години, бяха събрали в себе си чувствата на всички присъстващи, въпреки че те надали разбираха това. Джонс измяука, когато Рипли го пусна на пода. После започна да мърка и се увъртя нежно около глезените й, след като тя се сгуши в креслото с висока облегалка.

— Включи ни. — Кейн проверяваше пулта си, милвайки с поглед автоматите, дебнейки за несъответствия или неразбории, докато Рипли и Ламберт започнаха да настройват необходимите превключватели и регулатори.

Нови светлини и цветове преминаха по информационните табла и екраните във вихър на видима възбуда. Това създаваше впечатлението, че инструментите се радваха на появата на органическите им партньори и силно желаеха да покажат дарбите си при първа възможност.

На екрана пред Кейн се появиха новоизписани числа и думи. Той ги сравни с тези, които бяха дълбоко запечатани в ума му.

— Дотук изглежда добре. Покажи ни да видим нещо.

Пръстите на Ламберт се движеха като за арпеджо върху гъсто струпаните редици от бутони. Из цялата зала оживяха екрани, окачени на тавана за по-лесно наблюдение. Навигаторката се вгледа в най-близките до креслото си квадратни очи и веднага се намръщи. Част от това, което видя, го бе очаквала. Но повечето бе изненадващо. Най-важното нещо, тялото, което се предполагаше, че трябва да заема централно място в полезрението им, липсваше. Фактът беше от такова значение, че анулираше нормалността на всичко останало.

— Къде е Земята?

Изучавайки внимателно своя екран, Кейн различи изпъстрена със звезди тъмнина и почти нищо друго. Ако приемеха възможността, че са излезли твърде рано от хиперпространството, родната им звездна система трябваше поне да се вижда ясно на екрана. Но Слънцето беше също тъй невидимо както и очакваната Земя.

— Ти си навигаторът, Ламберт. Ти трябва да ми обясниш.

Все пак имаше едно централно слънце, заковано точно в средата на многобройните екрани. Но то не беше тяхното Слънце. Цветът не беше същия, а увеличените от компютъра точки, които се въртяха на орбита около него, бяха не просто грешни, а направо съвсем други. Те бяха невъзможни, несъответстващи по форма, по размер, по брой.

— Това не е нашата система — забеляза вцепенено Рипли, изказвайки гласно очевидното.

— Може би причината е в нашата ориентация, а не в тази на звездите. — Кейн не звучеше убедително дори на себе си. — Известни са случаи, когато кораби са излизали от хиперпространството, обърнати наопаки към желаната цел. Може би виждаме Центавър при най-голямо увеличение. Слънцето навярно е зад нас. Нека направим едно сканиране, преди да изпадаме в паника. — Той не добави, че виждащата се на екрана система има приблизително толкова голяма прилика с Центавър, колкото и със Слънчевата.

Закрепените по очуканата обшивка на „Ностромо“ камери започнаха да се въртят във вакуума на космоса, търсейки в безкрайността следи от топлата Земя. Вторичните камери върху товарния сектор на „Ностромо“ представляващ чудовищно струпване на обемисти тела и метални форми, също се включиха с периметъра на своето зрително поле. Жителите от по-стари времена биха се изумили, ако научат, че „Ностромо“ превозва значително количество суров петрол през празното пространство между звездите, съхраняващ се в собствената му автоматична, непрекъснато работеща рафинерия.

Това гориво щеше да се е превърнало в завършени нефтопродукти, когато „Ностромо“ влезе в орбита около Земята. Налагаше се да се използват такива методи. Макар човечеството отдавна да разработваше чудни и ефикасни заместители, за да захранва цивилизацията си с енергия, те бяха осъществени едва след като алчни личности изцедиха и последната капка петрол от пресушената Земя.

Във всички машини на хората се използваха термоядрен синтез и слънчева енергия. Но те не можеха да заместят нефтопродуктите. Двигател на основата на термоядрен синтез не може да произвежда например пластмаси. Новите светове можеха да съществуват по-скоро без енергия, отколкото без пластмаси. Това обясняваше съществуването на търговски изгодния, макар и исторически нелеп товар на „Ностромо“ от оборудване и зловонна черна течност, която той преработваше търпеливо.

Единствената система, която камерите засичаха, беше същата, която се виждаше в центъра на различните екрани, с неподходящото колие от планети, обикалящи една безцветна звезда. В съзнанието на Кейн, а още по-малко в това на Ламберт, нямаше вече никакво съмнение, че „Ностромо“ бе избрал тази система за тяхна непосредствена цел.

Все пак възможна беше грешка във времето, а не в пространството. Може би Слънчевата система се намираше в далечината просто вляво или вдясно от тази звезда. Имаше сигурен начин да се провери.

— Свържи се с управлението на полетите — предложи Кейн, като дъвчеше долната си устна. — Ако ги хванем, ще знаем, че сме във верния квадрант. Ако Слънцето е наблизо, ще получим отговор от някоя от извънземните радиорелейни станции.

Пръстите на Ламберт докосваха различни ключове.

— Тук е търговският влекач за далечни полети „Ностромо“, регистрационен номер едно осем нула, две четири шест, на път за Земята с голям товар суров петрол, обработван в съответната рафинерия. Викаме Антарктическото управление на полетите. Чувате ли ме? Приемам.

От говорителите се чу единствено слабото, постоянно свистене на далечни слънца. До краката на Рипли котаракът Джонс мъркаше в тон със звездите.

Ламберт опита отново:

— Търговски влекач за далечни полети „Ностромо“ вика Слънчевото или Антарктическото управление на полетите. Имаме затруднения при уточняването на курса. Това е аварийно повикване, моля отговорете. — Отново само изнервящото звездно пращене. Ламберт изглеждаше обезпокоена. — Мейдей, мейдей. Влекач „Ностромо“ вика Слънчевото управление на полетите или кой да е кораб в обхвата на предаването. Мейдей. Отговорете.

Неоправданият сигнал за помощ „мейдей“ (Ламберт знаеше, че не бяха в непосредствена опасност) остана без отговор. Обезкуражена, тя изключи предавателя, но остави приемника включен на всички канали в случай че някой предаващ кораб мине наблизо.

— Знаех си, че не може да сме близо до нашата система — каза тихо Рипли. — Познавам района — кимна тя към екрана, който висеше над нейния пулт. — Това е доста далече от Слънцето, както и ние.

— Продължавай да опитваш — заповяда й Кейн. После се обърна да погледне Ламберт. — Е, къде сме сега? Получи ли някакви данни?

— Ще ми дадеш ли още минутка? Никак не е лесно. Попаднали сме в дълбока провинция.

— Продължавай да опитваш!

— Работя по въпроса.

След няколкоминутно интензивно търсене и сътрудничество с компютъра по лицето й се изписа задоволство.

— Намерих къде е… и къде се намираме. Ние сме близо до Зета II Ретикули. Дори не сме достигнали външния заселен кръг. Твърде далеч сме, за да уловим навигационен радиомаяк, а камо ли предавател от Слънчевата система.

— Какво, по дяволите, правим тук? — учуди се Кейн. — Ако няма нищо нередно с кораба и не сме у дома, защо Майка ни размрази?

Просто по съвпадение, а не като пряк отговор на размишлението му, се разнесе силният и настоятелен вой на тревога до всички пултове…

 

 

Близо до кърмата на „Ностромо“ беше разположена просторна зала, пълна предимно със сложна, мощна техника. В нея живееше сърцето на кораба, обширната система от двигатели, която даваше възможност на кораба да изкривява пространството, да пренебрегва времето, да вирне металния си нос с пренебрежение към Айнщайн… и само между другото да захранва устройствата, които поддържат живота на крехките човешки същества от нейния екипаж.

В предната част на този масивен бръмчащ комплекс имаше стъклена кабина, прозрачна пъпка на върха на този айсберг с хипердвигател. Вътре, седнали в удобни кресла, почиваха двама мъже. Те отговаряха за здравето и доброто състояние на двигателя на кораба, положение, от което и двамата бяха доволни. Те се грижеха за него, както и той за тях.

През по-голямата част от времето двигателят отлично се грижеше сам за себе си, което им даваше възможност да се занимават с такива просветителски, заслужаващи внимание проекти като пиене на бира и разказване на мръсни истории. Сега бе ред на Паркър да говори. За стотен път той повтаряше историята за новака инженер и камерата в безтегловност. Историята беше добра, такава, каквато винаги успяваше да изтръгне многозначителен кикот от мълчаливия Брет, докато самият й разказвач се превиваше от смях.

— И тъй мадамата се нахвърля върху мен, едновременно разтревожена и побесняла — разказваше инженерът, — и настоява да дойдем да спасим този глупав мухльо. Представяш ли си, не знаел в какво се забърква.

Както обикновено, той се заливаше в смях.

— Помниш туй местенце, нали? Подът и таванът и четирите стени са напълно облицовани с огледала и няма легло. Само кадифена мрежа, висяща в камерата на стаята, за да ограничава действията ти и да те предпазва да не се удариш в стените, и никакво притегляне! — Той поклати глава при този спомен. — Това съвсем не е място за игра на аматьори! Предполагам, че момчето е било подтикнато или придумано да опита от спътниците си. Според това, което момичето ми каза по-късно, докато се чистеше, всичко тръгнало много добре. Но след като започнали да се въртят, той се изплашил. Не можели да спрат да се премятат. Тя се опитала, но за да се спре, както и да се започне свободно падане, са нужни двама. А с огледалата, които объркват чувството ти за ориентация, плюс свободното премятане, той не можел да спре да повръща. — Паркър отпи пак от бирата си. — Никога в живота си не си виждал такава бъркотия. Обзалагам се, че още чистят онези огледала.

— А-ха — оцени Брет историята с усмивка.

Паркър седеше неподвижно, оставяйки последните следи от спомена да се стопят в съзнанието му, оставяйки приятно сладострастно усещане след себе си. Той превключи разсеяно едно копче на пулта си. Над него се появи успокояваща зелена светлина и се задържа в това положение.

— Твоята светлина каква е?

— Зелена — потвърди Брет, след като повтори процедурата на превключване и проверка върху апаратурата пред себе си.

— Моята също.

Паркър изучаваше мехурчетата в бирата. Само няколко часа след хиперсъня той вече се чувстваше отегчен. Машинната зала работеше автоматично с тиха експедитивност, без да губи време, което го караше да се чувства излишен. Тук нямаше с кого да спори, освен с Брет, а не можеш да разговаряш, за да стоиш бодър, с човек, който ти отвръща едносрично и за когото едно цяло изречение представлява изтощително изпитание.

— Все си мисля, че Далас съзнателно пренебрегва нашите оплаквания — реши се да заговори той отново. — Навярно не може да нареди да получим пълна премия, но той е капитанът. Ако иска, би могъл да помоли или да каже добра дума за нас двамата. Това ще е от голяма помощ. — Следеше информационното табло, което изобразяваше числа, маршируващи с плюс или минус наляво и надясно. Флуоресциращата червена линия, тръгваща от центъра му, стоеше точно на нулата, разделяйки желаното неутрално показание точно на две.

Паркър би продължил да разказва несвързаните си истории и да ги редува с оплаквания, ако сигнализиращата система над тях не бе надала внезапно монотонния си зов.

— Господи, какво ли има сега? Тъкмо човек се настани удобно и веднага някой ще започне да смърди наоколо.

— Правилно. — Брет се наведе напред, за да чува по-добре, докато говорещият прочистваше гърлото си.

Чу се гласът на Рипли:

— Явете се в трапезарията.

— Не може да е обед, нито вечеря. — Паркър беше объркан. — Или трябва да спрем и разтоварим товара, или… — Той погледна въпросително към приятеля си.

— Скоро ще разберем — отвърна Брет.

Докато вървяха към столовата, Паркър оглеждаше не съвсем антисептично чистите стени на коридор „В“ с отвращение.

— Бих искал да знам защо никога не слизат тук. Ето къде е истинската работа.

— По същата причина, по която имаме само половината на техните дялове. Нашето време е тяхно. Така виждат те нещата.

— Хубаво, ще ти кажа нещо. Тази работа вони. — Тонът на Паркър не остави съмнение, че имаше предвид нещо друго, а не миризмата, с която бяха напоени стените на коридора…