Алън Дийн Фостър
Пришълец (2)

Втора глава

Макар и не особено комфортна, трапезарията беше достатъчно голяма да побере целия екипаж. Тъй като всичките му членове рядко се хранеха едновременно (постоянно работещият автоматичен готвач насърчаваше индивидуалния избор на ядене), помещението не бе проектирано с удобни кресла за седем души. Те пристъпваха от крак на крак, блъскайки се един друг и опитвайки се да не си лазят по нервите.

На Паркър и Брет не им харесваше положението и те не се опитваха да скрият недоволството си. Единственото им утешение беше, че нямаше никакви проблеми с техниката и че за каквото и да са били съживени, щеше да е задължение на други да се занимават с въпроса. Рипли вече ги бе осведомила за смущаващата липса на това, което беше тяхна първоначална цел.

Паркър смяташе, че всички трябва да се върнат към хиперсъня, което в най-добрия случай беше мръсен и непривлекателен процес, и ругаеше под носа си. Инженерът негодуваше срещу всичко, което го делеше от получаването на парите му след края на пътуването.

— Знаем, че не сме пристигнали в Слънчевата система, Капитане — заговори Кейн от името на другите, които гледаха Далас в очакване. — Не сме никак близо до дома и корабът все пак е счел за уместно да ни извади от хиперсъня. Време е да разберем защо.

— Да, време е — се съгласи с готовност Далас. — Както всички знаете, — започна важно — Майка е програмирана да прекъсне нашето пътуване и да ни извади от хиперсъня при възникването на определени обстоятелства. — Той спря, за да подсили ефекта, след което каза: — Те са налице.

— Трябва да са доста сериозни — обади се Ламберт, наблюдавайки играта на котарака Джонс с една мигаща сигнализация. — Знаеш го. Цял екипаж не се вдига от хиперсън с лека ръка. Това винаги е рисковано.

— Разправяй ми го ти на мен — промълви Паркър толкова тихо, че само Брет можа да го чуе.

— Всички ще се зарадвате да чуете — продължи Далас, — че непредвидените обстоятелства, заради които сме събудени, не са свързани с „Ностромо“. Майка казва, че сме в отлично състояние. — Два-три възгласа „амин“ от сърце прозвучаха в тясната трапезария.

— Опасността е другаде — по-точно на една планета в непознатата система, в която неотдавна сме навлезли. Сигурно трябва да сме приближили вече до въпросната планета. — Той погледна Аш, който му отвърна с утвърдително кимване. — Уловен е сигнал от друг източник. Закодиран е и очевидно е отнел известно време на Майка да го разгадае, но той определено е сигнал за бедствие.

— Почакай, в това няма смисъл. — Ламберт изглеждаше объркана. — От всички обикновени предавания повикванията за помощ са най-ясни и най-прости. Защо ще се затруднява Майка при разтълкуването на един такъв сигнал?

— Според Майка може би става дума за всичко друго, но не и за „обикновено“ предаване. Сигналът е акустичен и насочващ, като се повтаря на всеки дванайсет секунди. Дотук няма нищо необичайно. Обаче тя смята, че сигналът не е от човешки произход.

Това предизвика разтревожен шепот. Когато първоначалната възбуда попремина, Далас продължи да обяснява:

— Майка не е категорична. Ето какво аз не разбирам. Никога досега не съм виждал компютър да показва собственото си объркване. Незнание да, но не и объркване. Това май ще е за пръв път. Важното е, че тя е достатъчно сигурна, че става дума за сигнал за бедствие, за да ни извади от хиперсъня.

— И какво? — Брет имаше вид на съвсем незасегнат.

Кейн отговори с едва забележимо раздразнение:

— Хайде, човече. Знаеш си устава. Според раздел Б2 от разпорежданията на Компанията за транзитни пътувания в такива ситуации сме длъжни да оказваме каквато помощ можем. Независимо дали повикването е от човек или не.

Паркър ритна пода с отвращение.

— Господи, мразя да го напомням, но ние сме търговски влекач с голям, трудно управляем товар, а не някой проклет спасителен кораб. Такъв вид задължения не влизат в договора ни. — Изведнъж той се оживи малко. — Разбира се, ако за това дадат допълнително възнаграждение…

— Ти по-добре прочети своя договор — намеси се Аш и издекламира отчетливо като централния компютър, с който толкова се гордееше: — „Всяко систематично предаване, за чийто източник може да се смята, че е проява на разум, трябва да бъде проучено.“ Наказанието за неизпълнение е пълно лишаване от всякаква заплата и премии след завършване на курса. Няма нито дума за парични премии при спасяване на някой в беда.

Паркър отново ритна пода, както си мълчеше. Нито той, нито Брет се мислеха за герои. Всичко, което би принудило кораба да навлезе в един непознат свят, можеше да ги засяга слабо. Не че имаха някакви доказателства, че този непознат посетител е бил принуден да кацне, но бидейки реалист в тази безчувствена вселена, той бе склонен към песимизъм.

Брет просто схвана отклонението като забавяне да му се изплати заплатата.

— Така че отиваме там. Това е всичко. — Далас ги огледа един по един. Беше му дошло до гуша от тези двамата. И той като тях не се радваше на такъв вид отклонения и също толкова желаеше да стигнат у дома и да разтоварят кораба, но понякога изпускането на парата се превръщаше в неподчинение.

— Правилно — каза Брет язвително.

— Какво е правилно?

Техникът не беше глупак. Комбинацията от тона на Далас и израза на лицето му показваше на Брет, че е време да се успокои.

— Правилно… отиваме там. — Далас продължаваше да го гледа и той прибави с усмивка: — сър.

Капитанът погледна с неприязън към Паркър, но той вече се бе укротил.

— Можем ли да кацнем на планетата? — попита той Аш.

— Някой вече го е сторил.

— Това исках да кажа — рече той многозначително. — „Приземяване“ е благ термин, при който се подразбира поредица от успешно извършени действия, водещи до мекото и безопасно докосване на кораб в твърда повърхност. А ние приемаме сигнал за бедствие, което означава, че случилото се съвсем не е било успешно. Нека отидем и видим какво става… но нека отидем тихо, с обувките в ръце.

В командната зала имаше светещо картографско табло. Далас, Кейн, Рипли и Аш застанаха в противоположните му краища, а Ламберт седна на пулта си.

— Ето го — посочи Далас с пръст светещата точка на таблото и се огледа. — Има нещо, което искам всички да чуят.

Седнаха отново и той кимна на Ламберт. Пръстите й висяха над един ключ.

— Добре, нека го чуем. Следете силата на звука.

Навигаторът включи говорителите. Смущения и съскащи звуци изпълниха командната зала. Изведнъж те се изчистиха и отстъпиха на звук, който накара косите на Кейн да настръхнат и тръпки да полазят по тялото на Рипли. Това продължи дванайсет секунди, след което се върнаха смущенията.

— Мили Боже — рече Кейн с измъчено изражение.

Ламберт изключи говорителите. Командната зала отново придоби човешки облик.

— Какво, по дяволите, е това? — Рипли гледаше, сякаш току-що бе видяла някакъв труп в чинията с обяда си. — Не ми прилича на никой от сигналите за помощ, които съм чувала.

— Майка го нарича така — отвърна Далас. — Нарече го в един момент също „зов на пришълеца“.

— Може би е глас — каза Ламберт и замълча, за да обмисли току-що произнесените си думи. Реши, че това, което следваше от тях, не е особено приятно, и се опита да се държи сякаш не ги е казвала.

— Скоро ще разберем. Засече ли го?

— Определих сектора на планетата. — Ламберт с радост се обърна към пулта си, доволна, че ще може да се занимава с математика вместо с обезпокояващи мисли.

— Съвсем близо сме.

— Майка не би ни извадила от хиперсъня, ако не бяхме — промърмори Рипли.

— Идва от място с дължина шест минути и двайсет секунди и отклонение минус трийсет и девет градуса и две секунди.

— Покажи ми всичко на екрана.

Навигаторът натисна последователно няколко бутона. Един от екраните в залата светна и ги дари със светла точица.

— Високо албедо. Не можем ли да го видим от по-близо?

— Не. Трябва да го гледаш от това разстояние. Но виж какво ще направя. — Изображението на светлинната точка върху екрана веднага се увеличи, като разкри безлично и леко сплескано тяло, висящо сред пустотата.

— Хитруша — каза Далас без язвителна нотка. — Сигурна ли си, че е това? Тази система е претъпкана.

— Това е, точно то. На практика е само един планетоид. Може би не повече от хиляда и двеста километра в диаметър.

— Какво е въртенето му?

— Период около два часа по първоначални данни. Ще ти кажа по-точно след десет минути.

— Засега е достатъчно. Какво е притеглянето?

Ламберт погледна различни показания.

— Нула цяло и осемдесет и шест. Трябва да е от доста плътно вещество!

— Не казвай на Паркър и на Брет! — подхвърли Рипли. — Ще си помислят, че е от плътен и тежък метал и ще хукнат нанякъде да го проучват, преди да сме проверили непознатия радиопредавател.

Забележката на Аш бе по-прозаична:

— По него може да се ходи.

Заеха се да подготвят процедурата за кацане…

„Ностромо“ се приближаваше до този малък свят, влачейки огромния си товар от цистерни и пречиствателно оборудване.

— Приближаваме апогея на орбитата. Отбележи го. Двайсет секунди, деветнайсет, осемнайсет… — Ламберт продължаваше да брои, докато колегите й работеха около нея.

— Завий на деветдесет и пет градуса, дясно на борд — делово обяви Кейн.

Влекачът и рафинерията се завъртяха, като направиха голям пирует в необятния космос. В задната част на влекача се появи светлина, когато вторичните двигатели бяха стартирани за кратко.

— Вече сме на екваториална орбита — съобщи Аш. Под тях миниатюрният свят се въртеше с безразличие към маневрата им.

— Дай ми данни за налягането в цистерните.

Аш погледна приборите и прочете данните, без да се обръща към Далас:

— Три цяло четирийсет и пет нютона на квадратен метър, сър.

— Викни, ако се измени!

— Тревожиш се, че достъп отвън може да изключи системата за управление на централната памет, когато сме заети с нещо друго?

— Да.

— Системите за събиране и предаване на данни не разрешават достъп до управлението на централната памет. Ще увеличим приоритета на терминалния достъп и ще контролираме чрез компютърния интерфейс. По-добре ли се чувстваш сега?

— Доста.

Аш бе странен тип, но изключително опитен. Държеше се приятелски, макар и сухо. Нищо не можеше да го разстрои. Далас се чувстваше спокоен с научния ръководител зад гърба си, който да следи решенията му.

— Готови за отделяне от платформата! — обяви той, като активира един ключ. — Инженери, пригответе се за разкачане!

— Подравняване на борда нормално — рапортува Паркър без следа от обичайния си сарказъм.

— Готовност за освобождаване на връзката — добави Брет.

— Пресичаме границата — информира Ламберт всички. — Навлизаме в нощната страна. — Долу тъмна линия разделяше плътните облаци, като оставяше едната им страна окъпана в ярка светлина, а другата потънала в мрак като в гроб.

— Наближаваме. Наближаваме. Готови — отчиташе Ламберт, натискайки последователно множество бутони. — Готови. Петнайсет секунди… десет… пет… четири. Три. Две. Едно. Сега!

— Освободи! — заповяда късо Далас.

Малки облачета газ се появиха между „Ностромо“ и свързаната с него масивна платформа на рафинерията. Двете изкуствени космически тела, едното малко и обитавано, а другото огромно и пусто, бавно се разделиха. Далас наблюдаваше съсредоточено отделянето на екран номер две.

— Връзката е освободена — съобщи Рипли след кратка пауза.

— Корекция на прецесията. — Кейн се облегна назад в креслото и се отпусна за няколко секунди. — Чиста работа. Разделянето е успешно, щети няма.

— При мен всичко е наред — добави Ламберт.

— И при мен — с облекчение каза Рипли.

Далас погледна към навигатора си.

— Сигурна ли си, че оставихме платформата на постоянна орбита? Не ми се иска тези два милиона тона да паднат и изгорят, докато се оглеждаме долу. Атмосферата не е достатъчно плътна, за да ни предпази.

Ламберт провери показанията.

— Без проблем ще се задържи на тази орбита година, че и повече, сър.

— Добре. Парите ще са на сигурно място, както и главите ни. Вече можем да кацнем. Пригответе се за навлизане в атмосферата!

Петимата се захванаха усърдно за работа, всеки уверено изпълнявайки поверената му задача. Котаракът Джонс беше седнал пред един терминал и изучаваше приближаващите се облаци.

— Спускаме се! — Вниманието на Ламберт бе фиксирано върху един от уредите. — Пет хиляди метра. Надолу. Надолу. Четири хиляди. Навлизаме в атмосферата.

Далас наблюдаваше собствения си пулт за управление, като се стараеше да оцени и запомни дузините променящи се цифри. При полети в далечния космос е нужно да следиш внимателно показанията на уредите пред себе си и да оставиш Майка да свърши тежката работа. Коренно различно стоят нещата при полети в атмосфера, при които се изисква умението на пилот, а не на машина.

Кафяви и сиви облаци докоснаха долната част на кораба.

— Внимавай. Тук долу изглежда отвратително.

Типично за Далас, помисли Рипли. Някъде в сиво-кафявия ад долу друг кораб периодически изпращаше нечовешки, ужасяващ сигнал за беда. Самият този свят не бе регистриран, което означаваше, че им се налагаше да започнат с атмосферните характеристики, терена и други подобни неща. А Далас го смяташе чисто и просто за „отвратителен“. Тя често се чудеше защо толкова опитен космонавт като техния капитан лети на такъв обикновен влекач като „Ностромо“.

Ако можеше да прочете мислите му, би се изненадала. На него просто му харесваше.

— Вертикалното снижение е изчислено и въведено. Лека корекция на курса — информира ги Ламберт. — Сега летим по нов курс на приземяване. Задържан така, ще ни откара право в целта.

— Проверете как ще се запази при вторичната тяга при това време!

— Дотук добре, сър. Не мога да кажа със сигурност, докато не минем под облаците. Ако успеем да минем под тях.

— Това е достатъчно — намръщи се той, като погледна данните и натисна един бутон. Показанията придобиха по-благоприятен вид. — Уведомете ме, ако се отклоняваме.

— Разбрано!

Влекачът се удари в нещо невидимо. Невидимо за човешките очи, но не и за апаратите. Корабът подскочи един, два, три пъти, след което се намести по-удобно в плътната материя на тъмния облак. Лесното навлизане се дължеше на уменията на Ламберт в съставянето на курса и на Далас в пилотирането.

Положението обаче не се задържа дълго. Във въздушния океан се завихриха силни течения, които започнаха да блъскат снижаващия се кораб.

— Турбулентност — рече Рипли, борейки се с управлението.

— Дай ни курс и светлини за кацане. — Далас се опитваше да разбере какво става във въртопа, който засенчваше екрана. — Навярно ще успеем да различим нещо.

— Не по-добре от уредите — каза Аш. — Не и в този случай.

— Няма нищо по-добро и от това да опитаме. Както и да е, бих искал да видя.

Мощни светлини блеснаха под „Ностромо“. Те пронизаха вълнообразните облаци съвсем слабо и не успяха да направят по-ясна картината, което толкова се искаше на Далас. Но осветиха тъмните екрани, а с това командната зала и душевната атмосфера в нея. Ламберт изгуби усещането, че сякаш плуват в мастило.

 

 

Паркър и Брет не можеха да видят обгърналия ги отвън облак, но го чувстваха. Инженерният отсек внезапно се наклони на една страна, залюля се на обратната, после рязко още веднъж.

Паркър изруга под нос.

— Какво беше това? Ти чу ли?

— Да — нервно проверяваше информацията Брет.

— Спадане на налягането във вентилационна шахта номер три. Трябва да сме загубили някой щит. — Натисна няколко бутона. — Да, третият го няма. През шахтата навлиза прах.

— Затвори я! Затвори я!

— Ти какво мислиш, че правя?

— Чудесно. Сега вторичната система е пълна с прах.

— Не е проблем… надявам се. — Брет извърши настройка на един контролер. — Ще шунтирам номер три и ще издухам праха тъй както влиза.

— Обаче щетата е налице. — Паркър не искаше и да мисли какво могат да причинят вдуханите от вятъра абразиви на облицовката на вентилационната шахта.

— През какво летим, по дяволите? През облаци или скали? Ако не се разбием, обзалагам се в старата шапка на леля ти, че ще пламне пожар някъде из главните връзки на мрежата.

 

 

Не знаейки за случилото се нещастие в инженерния отсек, петимата от командната зала работеха за безопасното приземяване на влекача близо до източника на сигнала.

— Доближаваме източника — изучаваше уредите Ламберт. — Приближение двайсет и пет километра, двайсет, десет, пет…

— Намалявам скоростта и завивам. — Далас наклони напред и встрани ръчния щурвал.

— Коригирай курса с три градуса и четири минути вдясно. — Далас изпълняваше указанията. — Много добре. Пет километра до целта, задръж така.

— Задържам — хвана отново щурвала Далас.

— Три километра. Два. — Гласът на Ламберт звучеше леко възбудено, дали от опасността или от близостта до източника на сигнала, Далас не можеше да определи. — На практика се въртим над него.

— Добра работа, Ламберт. Как изглежда теренът, Рипли? Намери ни място за кацане.

— Търся, сър! — Тя огледа няколко екрана, но чувството й на отвращение нарасна, когато прочете неприемливите данни. Далас продължаваше да държи кораба, така че целта да е в центъра на кръженето, докато Рипли се опитваше да разбере нещо за повърхността, която не се виждаше.

— Няма да може с директна видимост.

— Виждаме го — измънка Кейн. — Или по-точно не го виждаме.

Редките зървания на повърхността, които уредите му бяха позволили, не му създаваха приятно настроение. Частично постъпващите данни загатваха за ширещо се опустошение на един пустинно гол и враждебен свят.

— Шум в радара — Рипли би желала електрониката да реагира на ругатни като хората. — Шум в сонара. Шум в инфрачервения скенер. Почакайте, ще пробвам ултравиолетовия. Спектърът е достатъчно висок, за да няма смущения. — Миг по-късно се появиха най-сетне данни за решаващите резултати с ярко изписани букви и компютърна схема на местността. — Този сработи.

— А място за кацане?

Рипли вече се бе отпуснала напълно.

— Доколкото мога да преценя, все едно е къде ще се приземим — където пожелаете. Според показанията долу е равно. Абсолютно равно.

В мислите на Далас изплуваха видения за гладка повърхност от студена лава с измамливо тънка коричка, която едва покрива разтопените останки от катастрофа.

— Да, но какво е това равното? Вода, пясък? Измисли нещо, Кейн, как да го определим. Ще спусна кораба достатъчно ниско, така че да намалим смущенията. Ако повърхността е равна, съвсем спокойно мога да я приближа.

Кейн натисна няколко ключа.

— Ще проверя. Включих анализаторите. Има само шум.

Далас внимателно спусна влекача над повърхността.

— Все още само шум, но започва да се изчиства.

Далас снижи кораба още. Ламберт наблюдаваше уредите. Летяха достатъчно високо, за да са в безопасност, но със скоростта, с която се движеха, това бързо можеше да се промени, ако нещо в корабните двигатели се развали или внезапно на този друг свят възникне течение надолу. Повече не можеха да намалят скоростта си. При този вятър това би означавало решаваща загуба на управлението.

— Изчиства се, изчиства се… ето го! — Той разгледа надписите и изображенията, генерирани от корабния скенер. — Някога повърхността е била разтопена, но вече не е. Не за дълго, според анализаторите. В голямата си част е базалт с малко риолит и тук-там напластена лава. Няма следи за вулканична дейност. — Включи друга апаратура, за да проникне по-дълбоко в тайните на този малък свят. — Няма съществени разломи под нас или в околността. Изглежда идеално място за кацане.

Далас прецени бързо:

— Сигурен ли си в състава на почвата?

— Много е стара, за да е нещо друго. — Вторият офицер изглеждаше малко раздразнен. — Достатъчно си знам работата, за да проверя възрастта заедно със състава. Мислиш ли, че бих поел риска да се спуснем в някой вулкан?

— Добре, добре. Извинявай. Просто проверявам. Не съм се приземявал без карта и сигнални светлини от тренировките в училището. Малко съм нервен.

— Не сме ли всички? — съгласи се веднага Ламберт.

— Да се насочваме ли тогава? — Никой не се възпротиви. — Нека се снижим. Ще се движа спираловидно, доколкото мога при този вятър и ще се придържам възможно най-близо до целта. Но ти я наблюдавай непрекъснато, Ламберт. Не бих искал да се приземим върху сигнализиращия кораб. Предупредете ме за разстоянието, ако се приближа твърде много. — Гласът му прозвуча напрегнато в претъпканата зала.

Верните електронни помощници извършиха настройки и изпълниха дадените им команди. „Ностромо“ започна да се спуска по спирала към повърхността, като се бореше със страничните ветрове и възпиращите го тласъци на черния въздух за всеки метър от пътя си.

— Петнайсет километра и продължаваме да се спускаме — обяви Рипли лаконично. — Дванайсет… десет… осем. — Далас завъртя леко един ключ. — Намали скоростта. Пет… три… два. Един километър. — Отново завъртя същия ключ. — Намали още. Включи двигателите за приземяване.

— Включени. — Кейн работеше уверено на пулта си. — Спускането сега се следи от компютъра. — Силен пукащ тътен изпълни командната зала, когато Майка пое управлението на тяхното спускане, управлявайки кораба през последните метри с по-голяма точност, отколкото би могъл да постигне и най-добрият пилот.

— Включване на спомагателни двигатели — обяви Кейн.

— Изключи основните!

Далас извърши последна проверка преди кацане и завъртя няколко ключа в положение „изключено“.

— Основните двигатели са изключени. Спомагателните за кацане функционират нормално. — Непрестанно пулсиране изпълваше командната зала.

— Деветстотин метра и продължаваме да се спускаме — наблюдаваше терминала си Рипли. — Осемстотин. Седемстотин. Шестстотин — продължи тя да брои стотиците метри на спускането, след което премина в десетки.

На пет метра влекачът застина, поддържан от спомагателните двигатели над опустошената от бурите и забулена от нощта повърхност.

— Спусни стойките! — Кейн вече се пресягаше да извърши нужното действие, когато Далас даде командата. Слаб вой изпълни командната зала. Няколко дебели метални крака се разгънаха като на бръмбари от корема на „Ностромо“, протягайки се с усилие към все още невидимата скала под тях.

— Четири метра… уф! — спря Рипли, както и „Ностромо“, когато стойките докоснаха непоклатимата скала. Масивни амортисьори омекотиха контакта.

— Кацнахме!

Нещо щракна. Може би второстепенна схема или недостатъчно компенсирано претоварване, на което не е било реагирано своевременно. Страшен удар разтресе целия кораб. Металният корпус завибрира, издавайки зловещо метално скърцане.

— Изгубихме го, изгубихме го — изкрещя Кейн, когато лампите в командната зала угаснаха. Уредите виеха за внимание, докато аварията се разпростря като лавина през свързаните един с друг метални нерви на „Ностромо“.

Когато вълната стигна инженерния отсек, Паркър и Брет се канеха да отворят нов пакет бири. Няколко тръбопроводи, вградени в тавана, изведнъж се спукаха. Три блока в кабината за управление избухнаха в пламъци, а наблизо един нагнетателен клапан се изду и се пръсна.

Светлините угаснаха и двамата започнаха пипнешком да търсят ръчните прожектори. Паркър се опитваше да намери бутона на аварийния генератор, който ги захранваше с енергия в случаите, когато не я взимаха директно от работещите двигатели.

В командната зала цареше контролиран безпорядък. Когато виковете и въпросите стихнаха, Ламберт изрази най-простото предположение.

— Вторичният генератор трябваше вече да се е включил. — Тя направи крачка и удари силно коляното си в един пулт.

— Чудя се какво го бави? — Кейн отиде до стената и я опипа. Това бе… аварийното управление при приземяване. Прокара пръстите си по няколко познати бутона. Следващото бе… лостът за обратен ход. Трябва да е наблизо… Ръката му напипа един авариен прожектор и го включи. Мъждива светлина разкри няколко призрачни силуета.

Включеният прожектор на Кейн помогна на Далас и Ламберт да намерят своите. Комбинацията от трите лъча осигуряваха достатъчно осветление за работа.

— Какво се случи? Защо вторичният не заработи? И какво причини спирането?

Рипли включи интеркома.

— Инженерен отсек, какво става? Как е положението?

— Отвратително. — Паркър изглеждаше едновременно зает, луд и обезпокоен. Думите му се чуваха на фона на далечно бръмчене като че ли от трептящите крила на някакво гигантско насекомо. Гласът му ту се усилваше, ту заглъхваше, сякаш говорещият не можеше да се задържи в обхвата на микрофоните, предназначени да приемат от всички посоки.

— Проклетият прах влезе в двигателите, това се случи. През вентилационната шахта, докато се спускахме. Предполагам, че не сме я затворили и почистили навреме. Отзад стана някакво късо.

— И то големичко — бе лаконичната добавка на Брет към разговора. Едва се чуваше в далечината.

Настъпи пауза, през която се различаваше единствено шипенето на химическите пожарогасители, носещо се от високоговорителя.

— Инсталацията е задръстена — можа най-после да обясни Брет на притеснената група слушатели. — Лошо сме прегрели, мисля, че е изгоряла цяла клетка. Господи, тук долу наистина всичко се разпада…

Далас погледна към Рипли.

— Тези двамата изглеждат доста заети. Нека някой да ми даде ясен отговор. Нещо „трясна“. Моля се на дяволите да е само в техния отсек, но може и да е по-лошо. Пробит ли е корпусът? — Той пое дълбоко въздух. — Ако е така, къде и доколко?

Рипли извърши бърз преглед на уредите за аварийна херметизация, после огледа кратко диаграмите на индивидуалните кабини, преди да отговори уверено:

— Не виждам нищо. В нито един отсек няма спадане на налягането. Ако има пробив, той е твърде малък, за да се види, а междувременно автоматичното уплътняване е успяло да го запуши.

Аш изучаваше данните върху терминала си, който, както и останалите, беше с автономно захранване в случай на авария, каквато имаха в момента.

— Във въздуха във всички отделения не се забелязват признаци на замърсяване от външната атмосфера. Мисля, че херметизацията ни не е била нарушена досега, сър.

— Най-добрите новини, които чувам през последните шейсет секунди. Кейн, включи екраните за външно наблюдение, разполагащи все още с енергия.

Офицерът настрои три потенциометъра. Появи се забележимо премигване, бегло се показаха геоложки форми и пак настъпи пълен мрак.

— Нищо. Слепи както тук, така и навън. Трябва поне да оправим вторичния генератор, преди да видим къде сме. Акумулаторите не са достатъчни дори за минимално изображение.

Аудиосензорите се нуждаеха от по-малко енергия. Те пренесоха гласа на този свят в залата. Звуците на бурния вятър се издигнаха и удариха неподвижните приематели, изпълвайки командната зала с насечен вой, който звучеше като караница.

— Ще ми се да се бяхме приземили на дневна светлина. — Ламберт се взираше навън в тъмното. — Щяхме да виждаме без апаратура.

— Какво ти става, Ламберт? — закачи я Кейн. — Страх те е от тъмното?

Тя не отвърна на усмивката му.

— Не се страхувам от тъмното, което познавам. Ужасява ме тъмното, което не познавам. Особено когато е изпълнено със звуци като този сигнал за помощ. — Отново насочи вниманието си към илюминатора, заливан с прахоляк.

Нейното желание да изрази най-дълбоките им страхове не успя да подобри психологическата атмосфера в командната зала. Характеризираща се с неловкост дори в най-добрите времена, сега тя стана задушаваща в почти пълната тъмнина и още по-лоша поради продължителното мълчание на хората.

Облекчението дойде, когато Рипли обяви:

— Имаме отново връзка с инженерния отсек. — Далас и другите я гледаха очакващо, докато тя си играеше с усилвателя. — Ти ли си, Паркър?

— Да, аз съм. — По звученето се разбираше, че инженерът е твърде уморен, за да отвърне с обичайния си сарказъм.

— Какво е положението при тебе? — Далас мислено стискаше палци. — Какво стана с пожара?

— В края на краищата се справихме с него — въздъхна той, шумейки като вятър по интеркома. — Беше проникнал по онази стара смазка по стените на коридора чак до ниво В надолу. За момент помислих, че дробовете ни ще изгорят. Но горимата материя бе по-тънка, отколкото предполагах, и го изгасихме достатъчно бързо, преди да погълне повечко кислород. Чистачите изглежда добре се справят със саждите.

Далас облиза устни.

— Какви са пораженията? Покритието е без значение. Безпокоя се само за кораба и пречките за нормалната му работа.

— Да видим… четири блока са гръмнали. — Далас можеше да си представи как инженерът отмята с пръсти нещата, докато докладва. — Разпределителната секция на вторичния генератор излезе от строя и поне три клетки от модул дванайсет са свършили, с всички последствия. — Той остави това да проникне в съзнанието им и добави: — Искате ли подробности? Дайте ми около час и ще ви направя списък.

— Остави! Чакай малко! — Далас се обърна към Рипли: — Опитай екраните отново. — Тя ги включи, но все така безрезултатно. Оставаха си празни като главата на счетоводителя на Компанията.

— Ще трябва да минем без тях за момента — каза й той.

— Сигурен ли си, че това е всичко? — каза тя в слушалката. Рипли откри, че симпатизира на Паркър и Брет за пръв път, откакто се присъединиха към екипажа. Или по-точно, откакто тя стана негов член, защото Паркър имаше по-голям стаж на „Ностромо“.

— Засега — изкашля се той в микрофона — се опитваме да възстановим пълната мощност на кораба. Дванайсети модул е унищожил всичко наоколо. Ще те информирам по-подробно за мощността, когато прегледам всичко, през което е минал огънят.

— Какво става с ремонта? Ще се справите ли? — Далас мислено прехвърляше доклада на инженера в мозъка си. Ще закърпят главните повреди, но проблемът с клетката ще им отнеме доста време. Предпочиташе да не мисли какво се е случило с дванайсети модул.

— Не мога да поправя всичко тук, за нищо на света — отговори Паркър.

— Не съм мислил, че можеш. Не го и очаквам. Какво можеш да направиш?

— Нужно е да пренасочим няколко от тези тръби и да подменим повредената вентилационна система. Аварията наистина е много лоша. Не можем да закрепим тръбите както трябва, преди корабът да кацне на сух док. Ще трябва да измислим нещо.

— Разбирам. Какво друго?

— Вече ти казах. Дванайсети модул. Съобщавам ти го направо. Загубихме основна клетка.

— Как? От праха ли?

— Донякъде — замълча Паркър, разменяйки думи с Брет, които не се чуваха, след което се върна пред микрофона: — Частици от него са се спекли във вентилационната шахта и са полепнали върху облицовката, с което са предизвикали прегряването й, а оттам и пожара. Знаеш колко чувствителни са тези двигатели. Прахът е минал направо през защитните екрани и е взривил цялата система.

— Можеш ли да направиш нещо? — попита Далас. Системата трябваше да се оправи някак си. Не можеха да я подменят.

— Мисля, че може. И Брет мисли така. Трябва да я изчистим цялата и да я тестваме във вакуум, за да видим колко добре държи. Ако е здрава след почистването, ще бъде чудесно. Ако не, можем да се опитаме да излеем метална пломба. Но излезе ли, че пукнатината минава през целия канал, тогава… — Гласът му се изгуби.

— Нека не обсъждаме евентуални проблеми — реши Далас. — Да се захванем с неотложните засега и да се надяваме, че те ще са единствените.

— Съгласни!

— Правилно — прибави Брет като гласът му прозвуча сякаш работеше някъде далеч вляво от инженера.

— Тук командната, край.

— Тук инженерния, край. Дръжте топло кафето!

Рипли изключи интеркома и погледна Далас въпросително. Той седеше спокойно и мислеше.

— Колко време смяташ, Рипли, че ще трябва за привеждане на кораба отново в изправност? Ако приемем, че Паркър е прав за повредата и че той и Брет могат да я отстранят, така че системата да не пропуска повече.

Следейки показанията, тя се замисли за миг:

— Ако могат да пренасочат онези тръби и поправят модул дванайсет, така че да издържа натоварването, предполагам от петнайсет до двайсет часа.

— Не е толкова зле. Осемнайсет по мои сметки. — Той не се усмихна, макар да се чувстваше обнадежден. — Какво става със спомагателните двигатели? Трябва да са готови за старт, когато отново имаме мощност.

— Работим по въпроса! — Ламберт настройваше апаратура, скрита от очите на останалите. — Ние тук ще сме готови, когато приключат в инженерния отсек.

След десет минути малкият високоговорител върху пулта на Кейн заработи с остро писукане. Вторият офицер погледна един уред, след което включи интеркома.

— Командна зала. Тук е Кейн.

В гласа на Паркър прозираше изтощение, но също и задоволство, когато заговори от другия край на кораба:

— Не знам колко време ще издържи… Някои от заварките, които трябваше да направим, са слаби. Ако всичко потръгне както трябва, ще ги повторим по-старателно и ще херметизираме системата за постоянно. Вече трябва да имате мощност.

Вторият офицер натисна ключа и в командната зала се включи осветлението, редиците информационни табла запремигаха и светнаха също. Разнесоха се одобрителни възгласи и мърморения от страна на останалата част от екипажа.

— Отново имаме мощност и светлина — докладва Кейн. — Добра работа сте свършили двамата!

— Всичката ни работа е добра — отвърна Паркър.

— Правилно. — Брет сигурно се намираше близо до микрофона зад двигателите, ако се съди по равномерното бучене в контраст на обичайния му едносричен отговор.

— Не се вълнувайте толкова — каза Паркър. — Новите заварки ще издържат, но не давам никакви обещания. Просто запълнихме дупките отзад. Нещо ново при вас?

Кейн поклати глава, но се сети, че Паркър не го вижда.

— Нищо ново.

Погледна през близкия илюминатор. Лампите на командната зала хвърляха слаба светлина върху малък участък от еднообразната гола земя наоколо. От време на време бушуващата навън буря позволяваше да се види купчина пясък или крайче на скала, което блясваше за кратко, отразявайки светлината. И това бе всичко.

— Само голи скали. Не виждаме много надалеч. Но както ми изглежда, нищо не пречи да сме само на пет метра от някой местен оазис.

— Мечтай си! — Паркър изкрещя нещо на Брет, след което завърши делово: — В случай че имаме неприятности, ще ви се обадим. Вие също ни дръжте във връзка.

— Ще ти изпратя картичка! — рече Кейн и изключи…