Джоузеф Хелър
Параграф 22 (6)

5
Вождът Бял Полуовес

Доктор Данийка живееше в една изцапана сива палатка с вожда Бял Полуовес, когото презираше и от когото се страхуваше.

— Просто мога да нарисувам черния му дроб — мърмореше доктор Данийка.

— Нарисувай моя дроб — посъветва го Йосарян.

— Черният ти дроб е напълно в ред.

— Това показва колко много не знаеш — започна да блъфира Йосарян и разказа на доктор Данийка за неприятната болка в черния си дроб, която толкова бе смущавала сестра Дъкет и сестра Крамър и всички доктори в болницата, защото нито се превръщаше в жълтеница, нито пък минаваше.

Доктор Данийка не се интересуваше от това.

— Мислиш си, че имаш грижи ли? — искаше да знае той. — А какво да кажа аз? Трябваше да бъдеш в кабинета ми, когато влязоха онези младоженци.

— Какви младоженци?

— Онези младоженци, които влязоха в кабинета ми един ден. Не съм ли ти разказвал за тях? Тя беше много сладка.

Такъв бил кабинетът на доктор Данийка. Той бил украсил чакалнята си с аквариум, в който плували златни рибки, и с една от най-хубавите гарнитури от евтини мебели. Купил на кредит каквото можал, дори и златните рибки. За останалите разходи получил пари от алчни роднини срещу дялове от печалбите. Кабинетът му се намирал на Стейтън Айлънд в къща-близнак, която, ако се запалела, щяла да изгори като кибрит и която била на четири блока от ферибота и само на един блок южно от един супермаркет, три козметични салона и двама безчестни аптекари. Къщата била на ъгъл, но и това не помагало. Идвали малко нови хора, а местните по навик ходели все при същите лекари, които ги лекували от години. Сметките се трупали бързо и скоро той бил изправен пред опасността да изгуби най-ценните си медицински инструменти: сметачната машина трябвало да бъде върната на фирмата, а след това и пишещата машина. Златните рибки умрели. За щастие тъкмо когато положението станало съвсем безнадеждно, избухнала войната.

— Това беше божа благодат — призна доктор Данийка тържествено. — Повечето от другите доктори бяха мобилизирани и работите се оправиха изведнъж. Ъгловото разположение на сградата се оказа важно и аз скоро си дадох сметка, че през ръцете ми минават повече пациенти, отколкото мога да преглеждам основно. Повиших процента на комисионната, която получавах от двете аптеки. Козметичните салони ми носеха по два-три аборта всяка седмица. Човек не можеше да желае нищо по-добро, но после виж какво се случи. Взеха, че изпратиха един тип от мобилизационната комисия да ме прегледа. Аз бях в категория „четири-Е“. Бях се прегледал доста основно и бях открил, че съм негоден за военна служба. Всеки би сметнал, че моята дума е достатъчна, нали, тъй като бях доктор с добро положение в окръжното медицинско сдружение и в местното „Бюро за по-добър бизнес“. Но не, думата ми не важеше и те изпратиха онзи тип да провери дали наистина единият ми крак е ампутиран от бедрото и дали съм безпомощно прикован на легло с неизлечим ревматичен артрит. Живеем във век на недоверие и на упадък на духовните ценности, Йосарян. Това е ужасно — протестираше доктор Данийка с глас, разтреперан от дълбоко вълнение. — Ужасно нещо е, когато дори думата на един дипломиран лекар се поставя под съмнение в любимата му страна.

Доктор Данийка бил мобилизиран и изпратен на остров Пианоза като военен лекар, макар да изпадал в ужас при мисълта, че трябва да лети.

— Няма защо да си търся белята със самолет — отбеляза той, премигвайки като късоглед с кафявите си, малки и лъскави като мъниста, обидени очи. — Белята сама ме намира. Като онази девственица, за която ти казах, че не може да има дете.

— Каква девственица? — запита Йосарян. — Струва ми се, че ми разказваше за някакви младоженци.

— За девственицата ти разказвах. Бяха просто две деца. Бяха женени — от малко повече от година, — когато влязоха в кабинета ми, без да имат определен час. Да можеше да я видиш. Беше толкова сладка, млада и хубавичка. Дори се изчерви, когато я попитах за менструацията й. Струва ми се, че никога няма да престана да обичам това момиче. Имаше тяло — мечта. И носеше на врата си верижка с медальон на свети Антоний, който се спущаше между най-хубавите гърди, които някога съм виждал. „Трябва да е страшно изкушение за свети Антоний“ — пошегувах се аз, колкото да не се чувствува неудобно, нали разбираш? „Свети Антоний ли — рече съпругът й. — Какъв свети Антоний?“ — „Питайте жена си — му казах аз. — Тя може да ви каже кой е свети Антоний.“ — „Кой е свети Антоний?“ — попита я той. „Кой?“ — полюбопитства тя. „Свети Антоний“ — каза й той. „Свети Антоний? — каза тя. — Какъв свети Антоний?“ Когато я прегледах доста основно отвътре, открих, че е още девствена. Говорих на съпруга й насаме, докато тя си слагаше колана и си закопчаваше чорапите. „Всяка нощ“ — похвали се той. Истински самохвалко, разбираш. „Не пропущам нито една нощ“ — хвалеше се той. Явно беше, че говори истината. „Турям й го дори преди да отидем на работа, докато ми готви закуската“ — хвалеше се той. Имаше само едно обяснение. Когато и тя се върна в кабинета, аз им направих една демонстрация на полово сношение с гумени модели, които имам в кабинета си.

Имам такива гумени модели в кабинета си с гениталиите на двата пола, които държа заключени в отделни шкафове, за да не стане някой скандал. Собствено имах ги едно време. Вече нямам нищо, нямам дори клиентела. Единственото нещо, което имам сега, е тази ниска температура, която наистина започва да ме тревожи. Тия две хлапета, които работят вместо мен в амбулаторията, не струват като диагностици. Само знаят да се оплакват. Мислят си, че имат грижи. А какво да кажа аз? Трябваше да бъдат в кабинета ми него ден, когато тия двама младоженци ме гледаха, сякаш им казвах нещо, което никой никога не е чувал. Никога не съм виждал хора да проявяват такъв интерес. „Искате да кажете така?“ — ме питаше той, докато манипулираше с моделите сам. Аз разбирам, знаеш, кога известен тип хора могат да получат удоволствие само като си играят с тия неща. „Това е то — му казах аз. — Сега си идете в къщи и опитайте по моя начин няколко месеца, да видите какво ще стане. Окей?“ — „Окей“ — казаха те и ми платиха в брой, без никакви разправии. „Весело прекарване“ — им казах аз. Благодариха ми и си излязоха заедно. Той я бе прегърнал през кръста, сякаш не можеше да чака, докато я заведе до вкъщи да й го тури. Няколко дни по-късно той се върна сам. Казал на моята сестра, че трябвало да го приема веднага. Щом останахме сами, веднага ми стовари един в носа.

— Какво направи?

— Нарече ме всезнайко и ме прасна в носа. „Всезнайко си, а?“ — каза той и ме удари така, че паднах на задника си. Прас! Точно така. Не се шегувам.

— Знам, че не се шегуваш — рече Йосарян. — Но защо те удари?

— Че отде да знам защо ме удари? — възрази доктор Данийка раздразнено.

— Може да е било заради свети Антоний? Доктор Данийка погледна Йосарян с недоумяващ поглед.

— Свети Антоний ли? — запита той учудено. — Какъв свети Антоний?

— Отде да знам? — отговори вождът Бял Полуовес, който, препъвайки се, влезе в палатката тъкмо в този момент, прегърнал шише уиски под мишница, и седна предизвикателно между двамата.

Без да промълви дума, доктор Данийка стана и изнесе стола си от палатката, свел гръб под тежкия товар несправедливости, който беше вечното му бреме. Той не можеше да понася компанията на вожда, с когото живееше в една палатка. Вождът Бял Полуовес смяташе, че докторът е луд.

— Не знам какво му има на този човек — забеляза той с упрек в гласа. — Няма ум, това му липсва. Ако имаше за две пари ум, щеше да грабне една лопата и да почне да копае. Точно тук в палатката, щеше да почне да копае, точно под моето легло. И скоро, скоро щеше да открие петрол. Не знае ли той, че в Щатите един войник откри петрол с лопата? Никога ли не е чувал какво се случи на онзи хлапак — как му беше името на оня гаден плъх, онова копеле, мръсник и сополан от Колорадо.

— Уинтъргрийн.

— Да, Уинтъргрийн.

— Страхува се — обясни Йосарян.

— О, не. Уинтъргрийн не се страхува. — Вождът Бял Полуовес поклати глава с нескривано възхищение. — Този вонящ негодник, всезнайко и кучи син не се бои от никого.

— Доктор Данийка се страхува, това не му е в ред.

— От какво се страхува?

— Страхува се за тебе — каза Йосарян. — Страхува се, че може да умреш от пневмония.

— Има за какво да се страхува — каза вождът Бял Полуовес. Дълбок, басов смях прогърмя от масивните му гърди. — И ще умра при първия удобен случай. Почакай и ще видиш.

Вождът Бял Полуовес беше хубав, мургав индианец от Оклахома, с грубо кокалесто лице и черна коса на кичури. Той беше наполовина индианец от племето крийк от Инид, който по някакви тайнствени собствени съображения бе решил, че ще умре от пневмония. Беше намръщен, отмъстителен, обезверен индианец, който мразеше чужденците с имена като Каткарт, Корн, Блак и Хавърмайър и желаеше да ги види да си отидат там, откъдето са дошли гадните им прадеди.

— Няма да повярваш, Йосарян — разсъждаваше той, като повишаваше гласа си нарочно, за да дразни доктор Данийка, — но доста добре се живееше в тази страна, преди да я омърсят с тази проклета набожност.

Вождът Бял Полуовес бе решил да си отмъщава на белите хора. Едва се научи да чете и пише, и го придадоха към капитан Блак като помощник по разузнаването.

— Как можех да се науча да чета и пиша — питаше вождът Бял Полуовес с престорена войнственост, повишавайки гласа си отново, за да може да го чуе и доктор Данийка. — Щом си построяхме вигвама някъде, веднага спущаха сонда да търсят петрол. И винаги щом спуснеха сонда, откриваха петрол, и винаги щом откриеха петрол, ни караха да си съберем палатката и да отидем някъде другаде. Бяхме като онези пръчки, с които търсят вода под земята. Цялото ми семейство имаше природно влечение към петролни залежи и скоро всичките петролни компании на света пратиха техници да ни гонят от земите ни. Бяхме постоянно в движение. Мога да ти кажа, че беше страшно нещо да се отглеждат деца при това положение. Струва ми се, че не съм прекарвал на едно място повече от седмица.

Най-ранните му спомени бяха за един геолог.

— Всеки път, щом се родеше някой Бял Полуовес — продължи той, — акциите на борсата започваха да се покачват. Скоро цели групи сондьори тръгнаха по петите ни с всичките си съоръжения само за да се изпреварват един-други. Компаниите започнаха да се обединяват, за да могат да намалят броя на хората, които трябваше да ни гонят, но тълпата зад нас непрекъснато растеше. Ни една нощ не можахме да се наспим спокойно. Щом спрем, и те спират. Щом тръгнем, и те тръгват с походните си кухни, булдозерите, сондажните кули и генераторите си. Ние бяхме пътуващ, цветущ бизнес и започнахме да получаваме покани от някои от най-добрите хотели само заради благосъстоянието, което щеше да дойде след нас в града им. Някои от тези покани бяха доста щедри, но като индианци не можехме да ги приемем, а най-добрите хотели, които ни канеха, не биха приели индианци. Расовият предразсъдък е нещо ужасно, Йосарян. Наистина е нещо ужасно. Ужасно нещо е да се отнасяш към един приличен, уважаващ законите индианец като към черен, към чифут, жабар или шпаньолец. Вождът Бял Полуовес кимаше бавно с убеден вид. Тогава, Йосарян, най-после настъпи началото на края. Те започнаха да се движат вече и пред нас. Мъчеха се да отгатнат къде ще спрем следващия път и почваха да дълбаят дори преди да стигнем там, така че ние не можехме да спрем. Щом почнехме да си разгъваме одеялата, и те ни изритваха от това място. Имаха доверие в нас. Дори не чакаха да открият петрол и ни изритваха. Бяхме толкова уморени, че когато дойде краят, вече ни беше все едно. Една сутрин се озовахме напълно заградени от петролотърсачи, които чакаха да отидем към тях, за да могат да ни изритат. Накъдето погледнехме, на всеки рид виждахме петролотърсачи, които чакаха там като индианци, готови за нападение. Това беше краят. Не можехме да останем където бяхме, защото току-що ни бяха изритали оттам и нямаше къде да отидем. Само войската ме спаси. За щастие войната избухна точно навреме — мобилизационната комисия ме измъкна от тая мъка и ме спусна благополучно в Лауъри Фийлд, Колорадо. Единствено аз останах жив.

Йосарян знаеше, че той лъже, но не прекъсваше вожда Бял Полуовес, който дори твърдеше, че оттогава не бил чувал нищо за родителите си. Това не го безпокояло твърде много, защото само от техните думи знаел, че са му родители; и понеже го били лъгали за толкова много други неща, сигурно са го излъгали и за това. Той беше много по-добре запознат със съдбата на едно племе от първи братовчеди, които скитали на север с цел да заблудят петролотърсачите, и по погрешка навлезли в Канада. Когато се опитали да се върнат, били спрени на границата от американските емиграционни власти, които не ги пуснали обратно — не можели да се върнат в страната, защото били червени.

Това беше страхотна шега, но доктор Данийка не се засмя, докато Йосарян не дойде при него след следващия полет и без наистина да се надява на успех, започна да настоява да бъде прехвърлен към земния персонал. Доктор Данийка се изкикоти веднъж и скоро отново потъна в собствените си проблеми: те включваха вожда Бял Полуовес, който цялата сутрин го бе канил да изкарат една индианска борба, и Йосарян, който тъкмо в този момент бе решил да полудее.

— Само си губиш времето — бе принуден да му каже доктор Данийка.

— Не можеш ли да отчислиш от летящия персонал луд човек?

— О, разбира се, трябва да го отчисля. Има правило, според което съм длъжен да отчислявам лудите.

— Тогава защо не ме отчислиш? Аз съм луд. Питай Клевинджър.

— Клевинджър ли? Къде е Клевинджър? Намери Клевинджър и аз ще го питам.

— Тогава питай когото и да е от другите. Те ще ти кажат колко съм луд.

— И те са луди.

— Тогава защо не ги отчислиш?

— А те защо не искат да ги отчисля?

— Защото са луди. Ето защо.

— Разбира се, че са луди — отвърна доктор Данийка. — Нали току-що ти казах, че са луди. Човек не може да остави луди хора да решават кой е луд и кой не, нали така?

Йосарян го погледна сериозно и реши да опита друг подход.

— Луд ли е Ор?

— Разбира се, че е луд — каза доктор Данийка.

— Можеш ли да го отчислиш?

— Мога, разбира се. Но той трябва да поиска от мен да го отчисля. Така е според правилника.

— Тогава защо той не поиска?

— Защото е луд — каза доктор Данийка. — Трябва да е луд, щом продължава да извършва бойни полети, след като толкова пъти едва се отървава. Разбира се, че мога да отчисля Ор. Но най-напред трябва той да се обърне към мен.

— Значи това е всичко, което трябва да направи, за да бъде отчислен?

— Това е всичко. Нека се обърне към мен.

— И тогава можеш да го отчислиш? — попита Йосарян.

— Не. Тогава не мога да го отчисля.

— Значи има някаква засечка?

— Разбира се, че има засечка — отвърна доктор Данийка. — Параграф 22. Всеки, който иска да бъде освободен от строева служба, не е луд.

Имаше само една засечка и това беше параграф 22 — според него онзи, който при действителна и непосредствена опасност е загрижен за собствената си сигурност, има напълно здрав разум. Ор беше луд и можеше да бъде отчислен от летателния състав. Единственото, което трябваше да направи, беше да поиска да го отчислят, но щом поискаше, той вече нямаше да бъде луд и трябваше да участвува в полети и занапред. Ор щеше да бъде луд, ако участвуваше и занапред в бойни полети, а щеше да бъде здрав, ако не участвуваше, но щом беше здрав, трябваше да продължи да лети. Ако летеше, щеше да бъде луд и нямаше да трябва да лети, но ако не искаше да лети, значи беше здрав и трябваше да лети. Йосарян бе дълбоко развълнуван от абсолютната простота на тая клауза в параграф 22 и подсвирна многозначително.

— Този параграф 22 е засечка и половина — забеляза той.

— Няма по-добра засечка от него — съгласи се доктор Данийка.

Йосарян виждаше ясно абсолютната логика на параграфа. Съвършената симетричност на постановките разкриваше някаква елиптична точност, изтънчена и възмутителна като в добро произведение на модерното изкуство, и на моменти Йосарян не беше съвсем сигурен дали действително я вижда, както никога не беше съвсем сигурен, когато се касаеше за добро модерно изкуство или за мухите, които Ор бе видял в очите на Апълби. За мухите в очите на Апълби той трябваше да се осланя на думите на Ор.

— О, има мухи, дума да не става — уверяваше го Ор, след като Йосарян и Апълби се бяха били с юмруци в офицерския клуб, — макар че той вероятно не знае това. Затова и не може да вижда нещата такива, каквито са в действителност…

— Хайде де, как може да не знае? — запита Йосарян.

— Защото има мухи в очите си — обясни му отново Ор, като си налагаше търпение. — Как може да види, че има мухи в очите си, щом има мухи в очите?

Това беше доста смислено твърдение, не по-лошо от което и да било друго, и Йосарян беше готов да го приеме, защото Ор беше израснал в някакво затънтено място около Ню Йорк и знаеше за диви животни и насекоми много повече от Йосарян и защото, за разлика от Йосаряновата майка, баща, сестра, брат, леля, чичо, сродници по сватовство, учители, духовни ръководители, законодатели, съседи и вестници, никога дотогава не го бе лъгал за нещо важно. В течение на два-три дни Йосарян размишляваше върху това откритие и най-после реши да стори една добрина, тоест да го съобщи на самия Апълби.

— Апълби, ти имаш мухи в очите си — пошепна му той услужливо, когато се разминаха на входа на парашутната палатка в деня на безопасния полет до Парма.

— Какво? — отвърна рязко Апълби, объркан от обстоятелството, че Йосарян го заговаря.

— Имаш мухи в очите — повтори Йосарян. — Вероятно затова не ги виждаш.

Апълби се отдръпна от Йосарян с израз на омраза и смущение. Начумерен и мълчалив той се качи в джипа с Хавърмайър и те се отправиха по дългия прав път към бараката, където майор Данби, вечно суетящият се началник на оперативния отдел на авиогрупата, ги чакаше, за да даде предварителна инструкция на всички водещи пилоти, командири и щурмани. Апълби заговори с тих глас, за да не го чуе шофьорът или капитанът, който се бе изтегнал със затворени очи на предната седалка на джипа.

— Хавърмайър — каза той колебливо, — имам ли мухи в очите си?

Хавърмайър замига от недоумение.

— Трохи ли? — попита той.

— Не, мухи — каза Апълби.

Хавърмайър отново замига.

— Мухи?

— В очите ми.

— Ти си луд — рече Хавърмайър.

— Не, не съм луд. Йосарян е луд. Само ми кажи дали имам мухи в очите, или не. Хайде, кажи. Мога да понеса истината.

Хавърмайър мушна още едно парче захаросани фъстъци в устата си и се взря съвсем отблизо в очите на Апълби.

— Не виждам никакви мухи — съобщи той.

Апълби въздъхна с дълбоко облекчение. Хавърмайър имаше трохички от захаросани фъстъци, полепени по устните, брадичката и бузите.

— По цялото ти лице има трохи от захаросани фъстъци — забеляза Апълби.

— Предпочитам да имам трохи от захаросани фъстъци по лицето, отколкото мухи в очите — отвърна язвително Хавърмайър.

Офицерите от другите звена пристигнаха с камиони за общия инструктаж, който щеше да им бъде даден половин час по-късно. Тримата войници от всеки екипаж не получаваха инструкции и затова бяха откарани направо на летището при самолетите, определени за полета, където останаха да чакат заедно с обслужващия персонал. Офицерите, с които трябваше да летят, отвориха дрънчащите задни вратички на камионите, които ги докараха, и наскачаха на земята. Стана време да се качат на самолетите и да отлетят. Моторите забръмчаха сърдито над подпорите, съпротивявайки се отначало, след това тръгнаха по-бавно и по-гладко, и самолетите, подобни на безоки, глупави, сакати животни, се затътриха тежко, душейки предпазливо покрития с чакъл терен, докато най-после достигнаха края на пистата, бързо се отделиха от земята един след друг с бръмчене и усилващ се рев, подредиха се бавно във формация над пъстрите върхове на дърветата, почнаха да обикалят летището с равномерна скорост, за да се образуват всички звена от по шест самолета, и после се насочиха към небесносините води, над които трябваше да прелетят през първата част от маршрута до целта в Северна Италия или Франция. Самолетите постепенно набраха височина и когато навлязоха в неприятелска територия, бяха вече на девет хиляди фута над земята. Едно от изненадващите усещания винаги беше чувството на спокойствие и пълна тишина, прекъсвана само от кратките откоси, изстрелвани, за да опитат картечниците, от случайно подхвърлена суха, кратка забележка по бордовия микрофон и най-после от отрезвяващото съобщение на командира на всеки самолет, че са вече в бойната зона и скоро ще се насочат към целта. Винаги имаше слънце, винаги се усещаше леко стягане в гърлото поради разредения въздух.

Самолетите В-25, с които летяха, бяха здрави, сигурни машини, боядисани в матовозелено, с две кормила, два мотора и широки криле. Единственият им недостатък, от гледна точка на Йосарян, който като командир седеше в предната кабина на покрития с плексиглас нос на самолета, беше тесният тунел, който го отделяше от най-близкия люк, откъдето при нужда можеше да изскочи навън. Тунелът беше тесен, четвъртит и студен, вграден под контролното табло, и едър човек като Йосарян би се проврял доста трудно през него. Арфи, бузестият щурман с лице като месечина, с малки очи на влечуго и лула в устата, също трудно се промъкваше и затова Йосарян обикновено го гонеше от носа в задната част на самолета, щом се насочеха към целта, която сега бе на няколко минути от тях. Тогава настъпваха мигове на напрежение, мигове на очакване, през които нямаше какво да чуеш, нямаше какво да видиш, нямаше какво да правиш, освен да чакаш противовъздушните оръдия долу да се премерят и да се приготвят да те ударят, ако могат, и да те свалят на земята, където ще потънеш във вечен сън. Тунелът беше единственият път за спасение, ако самолетът почнеше да пада, и Йосарян го псуваше с кипяща омраза, ругаеше го като пречка, поставена там от провидението, като част от заговора срещу живота му. Имаше място за допълнителен люк точно там, в носа на В-26, но там нямаше люк. Вместо изход имаше тунел и откакто стана бъркотията при полета над Авиньон, той намрази гигантските сантиметри на този безкраен тунел, който му отнемаше много, много секунди, докато стигне до парашута си. Парашутът беше твърде обемист, за да го вземе със себе си отпред, — и след това много, много секунди, докато стигне до люка, който се намираше на пода между задната част на издигнатата площадка и краката на стрелеца с невидимо лице, седнал високо над него в куличката си. Йосарян мечтаеше да бъде там, където Арфи можеше да бъде, щом Йосарян го изгонеше от носа на самолета. Йосарян копнееше да седи на пода, свит на топка точно върху люка, в някакво ескимоско иглу от защитни костюми, които би бил щастлив да мъкне със себе си, закачил вече парашута на гърба си, където му беше мястото, стиснал в единия си юмрук червената дръжка на връвта, вкопчил другия в лоста на люка, който при първия страшен писък на смъртта щеше да го изсипе във въздуха и отправи към земята. Там именно желаеше да бъде той — ако въобще трябваше да лети, — вместо да бъде кацнал отпред като някаква идиотска златна рибка, в идиотски буркан върху идиотска конзола, докато тия проклети, мръсни, черни редове от снаряди се пръскат, бумтят и бушуват като вълни около него, над него и под него, с надигаща се, пращяща, зашеметяваща, гърмяща, фантасмагорична, космологична злоба, която се разтърсваше и мяташе, трепереше, пробиваше и заплашваше да ги унищожи за част от секундата в едно огромно огнено блясване.

За Йосарян, Арфи не бе от полза нито като щурман, нито като нещо друго и Йосарян винаги го гонеше яростно от носа на самолета, за да не си пречат един на друг, ако се наложи внезапно да избягат през тунела към изхода. Щом Йосарян веднъж го изгонеше от носа на самолета, Арфи беше свободен да клечи на пода, където Йосарян копнееше да клекне, но вместо това той стоеше изправен като свещ, сложил удобно късите си ръце на облегалките на пилота и помощник-пилота, с лула в ръка, като дрънкаше любезно за незначителни неща с Макуот или който друг се случеше да бъде помощник-пилот, сочейки забавни, но обикновени неща по небето на двамата си съседи, които бяха твърде много заети, за да проявят интерес към думите му. Макуот беше твърде зает да върти ръчките за управление, изпълнявайки резките заповеди на Йосарян, който насочваше самолета към целта и след това почваше да пуска бомбите между жадните стълбове от избухващи снаряди, крещейки кратки, пискливи, неприлични команди на Макуот, които много приличаха на тревожните, умолителни, кошмарни скимтения, издавани нощем от Джоу Гладника. През целия хаотичен сблъсък Арфи замислено пущаше облаци дим от лулата си и гледаше със спокойно любопитство бойната сцена през прозореца на Макуот, сякаш тя бе някаква далечна суматоха, която не го засягаше. Той беше разпален член на своето студентско дружество, обичаше да дирижира приветствените викове и да ръководи събранията на курса, но нямаше достатъчно ум, за да се страхува. Йосарян имаше достатъчно ум и се страхуваше. Когато започнаха да ги обстрелват, единственото нещо, което го спираше да не изоставя поста си и бързо-бързо да изпълзи през тунела, зарязвайки другарите си като последен страхливец, беше нежеланието му да повери комуто и да било другиму лъкатушния курс, с който трябваше да се отдалечат от целта. Нямаше човек на света, комуто той би направил честта да повери такава голяма отговорност. Не познаваше друг такъв страхливец като себе си. За такива маневри Йосарян беше най-добрият офицер от групата, без сам да знае защо.

Нямаше установени правила как да се измъкнат от противовъздушния огън. Единствено бе нужно страх и Йосарян изпитваше голям страх, повече от Ор или Джоу Гладника, повече от Дънбар, който покорно се бе примирил с мисълта, че някой ден трябва да умре. Йосарян не се бе примирил с тази мисъл и при всеки полет, в момента, когато паднеха бомбите, той бясно маневрираше, за да спаси живота си, като крещеше: „Давай, давай, давай, давай, копеле!“ на Макуот и мразеше Макуот със страшна злоба, сякаш Макуот беше виновен да бъдат там горе, където непознати хора искат да ги затрият. В такива моменти никой в самолета не използуваше микрофона, освен по време на онази грозна суматоха при полета над Авиньон, когато Добз полудя във въздуха и започна да плаче покъртително.

— Помогнете му, помогнете му хълцаше Добз. — Помогнете му, помогнете му.

— На кого да помогна? На кого да помогна? — му извика Йосарян, щом отново включи слушалките си в микрофона, който бе изхвръкнал, когато Добз изтръгна лостовете за управление от ръцете на Хъпъл и самолетът се устреми внезапно надолу в оглушителен, парализиращ, ужасяващ отвесен полет, при който Йосарян бе изхвърлен безпомощно нагоре и блъсна темето си в тавана и от който Хъпъл ги спаси в последния миг, като изтръгна лостовете от Добз, изправи самолета почти също така внезапно и го върна обратно сред бушуващата какафония на флака, от която се бяха изплъзнали успешно само преди миг.

„… О, Боже! О, Боже! О, Боже!“ — молеше се Йосарян без думи, увиснал безпомощно в носа на самолета, тъй като шлемът му се бе закачил за тавана.

— На командира! На командира! — отвърна Добз с плач, когато Йосарян заговори. — Той не се обажда, не се обажда. Помогнете на командира!

— Аз съм командирът — му извика Йосарян. — Нищо ми няма. Нищо ми няма.

— Помогнете му! Помогнете му! — молеше се Добз. Помогнете му! Помогнете му!

А отзад Сноуден умираше.