Джоузеф Хелър
Параграф 22 (16)

15
Пилчард и Рен

Капитан Пилчард и капитан Рен, безобидните офицери, които съвместно ръководеха оперативния отдел на ескадрилата, бяха кротки и учтиви момчета, по-ниски от среден ръст, обичаха бойните полети и не искаха от живота и от полковник Каткарт нищо повече от това да продължават да участвуват в бойни полети. Бяха извършили стотици полети и искаха да извършат още стотици. Записваха се за всички полети. Нищо по-прекрасно от войната не им се бе случвало преди; и те се страхуваха, че вече няма да им се случи втори път. Изпълняваха задълженията си смирено и сдържано, с минимум суетене, и много се стараеха да не си създават неприятели. Бързо се усмихваха на всекиго, когото срещнеха. Когато говореха, мънкаха. Бяха ловки, весели, раболепни хора, които се чувствуваха добре единствено когато бяха само двама и не гледаха никого в очите, дори Йосарян, когато свикаха събрание на открито, за да го порицаят публично, загдето при полета за Болоня е заповядал на Кид Сампсън да се върне на летището.

— Момчета — каза капитан Пилчард, чиято коса бе оредяла и който се усмихваше неловко, — когато напущате някой полет, уверете се най-напред, че се касае за нещо важно, нали? Не за нещо неважно… Като например за повреден микрофон — или нещо подобно. Окей? Капитан Рен има да ви каже нещо повече по въпроса.

— Капитан Пилчард е прав, момчета — каза капитан Рен. — И това е всичко, което имам да ви кажа по въпроса. Е, днес най-после отидохме до Болоня и открихме, че това било безопасен полет. Всички бяхме малко изплашени, струва ми се, и не нанесохме големи щети. А сега слушайте. Полковник Каткарт получи разрешение да извършим втори полет. И утре наистина ще насолим тия муниционни складове. Е, какво мислите по това?

И за да докаже на Йосарян, че не таи никаква враждебност към него, той дори му възложи да лети с водещ бомбардировач заедно с Макуот в първата група при полета на следния ден. Също като Хавърмайър, Йосарян се насочи право към целта, изпълнен с увереност и без предпазни маневри, и изведнъж отдолу започна такава стрелба, като че ли искаха да му извадят червата.

Беше пълно с тежки противовъздушни оръдия! Бяха го приспали, подмамили и хванали, не можеше да направи нищо, освен да седи като идиот и да гледа как гладните черни пушеци се пръскат наоколо му, за да го убият. Докато не хвърлеше бомбите си, не можеше да направи нищо, освен да гледа през далекогледа на мерника, в който тънките кръстосани косъмчета на лещите бяха залепени като магнит за целта, към която ги бе насочил — идеално се пресичаха дълбоко в двора на блока от маскирани складове пред основите на първата сграда. Той непрестанно трепереше, докато самолетът пълзеше напред. Чуваше се глухото „дум-дум-дум-дум“ на флака, което бумтеше наоколо му в четириударни тактове, които се застъпваха, и острите пронизителни трясъци на отделни снаряди, внезапно избухващи съвсем наблизо. Докато се молеше бомбите да паднат по-скоро, в главата му бушуваха хиляди противоречиви пориви. Идваше му да заплаче. Моторите бръмчаха монотонно като някоя тлъста, ленива муха. Най-после целта кацна на кръстчето на мерника, двеста и двадесет килограмовите бомби се откачиха една след друга и полетяха надолу. Облекчен от тежестта, самолетът весело политна нагоре. Йосарян се отдръпна от мерника, изви се косо настрани и започна да следи индикатора на левия борт. Когато стрелката стигна до нула, той затвори бомбения люк и изкрещя с всичка сила по микрофона:

— Надясно докрай!

Макуот моментално изпълни заповедта. Със скърцащ вой на моторите той извъртя самолета на едно крило и с ревящ завой го изтръгна безжалостно от двете остриета на флака, които Йосарян бе забелязал, че се готвят да се забият в тях. След това извика на Макуот да вземе височина и да продължи да се изкачва все по-високо и по-високо, докато най-после се откъснаха от флака и се озоваха в спокойното брилянтно-синьо небе, цялото слънчево и чисто, поръбено в далечината с дълги бели була от тънък пух. Вятърът подрънкваше успокоително върху цилиндричните стъкла на прозорците. Йосарян си отдъхваше ликуващ, докато отново набраха скорост и тогава заповяда на Макуот да завие наляво и да се спусне право надолу; с бегла тръпка на възторг той забеляза как никнещите като гъби гроздове на флака се разтваряха високо над него и зад дясното му рамо, точно там, където щеше да бъде, ако не бе завил наляво и не бе пикирал. С див крясък накара Макуот да изправи самолета и продължи да му крещи да го издига още и да завие отново към оръфания син къс неомърсено небе тъкмо когато бомбите, които бе хвърлил, започнаха да избухват. Първата падна в двора точно където се бе прицелил, и после останалите бомби от неговия самолет и от другите самолети в звеното избухнаха на земята с бързи оранжеви блясъци през покривите на сградите, които мигновено рухнаха в обширна кипяща вълна от розов, сив и катраненочер пушек, който буйно се пръсна на вълни във всички посоки и се тресеше конвулсивно в недрата си като от някакви големи взривове на червена, бяла и златна разклонена светкавица.

Я погледни това — възхищаваше се звучно Арфи до самия него и пълничкото му топчесто лице грееше от възхита. — Там трябва да е имало муниционен склад.

Йосарян беше забравил Арфи.

— Махай се! — кресна му той. — Махни се от носа на самолета!

Арфи се усмихна учтиво и посочи към целта, канейки любезно Йосарян да погледне надолу. Йосарян настойчиво го заблъска с длани, като бясно му сочеше входа на ниския проход.

— Върни се в кабината! — викаше той яростно. — Върни се обратно!

Арфи приятелски вдигна рамене.

— Не мога да те чуя — обясни той.

Йосарян го хвана за презрамката на парашута и го блъсна назад към прохода, но тъкмо в този миг самолетът бе ударен и рязко сътресение раздруса костите и спря сърцето му. Веднага разбра, че всички ще загинат.

— Нагоре! — изпищя Йосарян на Макуот по микрофона, когато видя, че е още жив. — Нагоре, копеле! Нагоре, нагоре, нагоре, нагоре!

Самолетът забръмча отново нагоре, изкачвайки се бързо и форсирано, докато с втори груб крясък, отправен към Макуот, Йосарян го изправи в хоризонтално положение и после го наклони с ревящ, безмилостен завой от четиридесет и пет градуса, който с едно смръкване изсмука вътрешностите му, изтощи го напълно и го остави да виси безплътен във въздуха, докато не викна на Макуот да изправи самолета и не го задържа достатъчно дълго в хоризонтално положение, за да може отново да го хвърли надясно и после пак да пикира с пронизителен вой. Самолетът летеше през безкрайни петна от призрачен черен дим и носещите се във въздуха сажди се лепяха по гладкия му, покрит с плексиглас нос, сякаш зли, влажни, черни изпарения лепнеха по бузите на Йосарян. Сърцето му биеше като чук, обзето от мъчителен страх, докато се носеха ту нагоре, ту надолу през невидимите оръдия на флака, които ту стреляха кръвожадно в небето, ту безсилно се умълчаваха. Пот бликаше на потоци от врата на Йосарян и се стичаше по гърдите и кръста му; струваше му се, че се облива с топла слуз. За миг той смътно долови, че самолетите от неговото звено ги няма вече; след това усещаше вече само себе си. В гърлото си чувствуваше остра рана от давещото напрежение, с което бе крещял командите си на Макуот. Всеки път, когато Макуот променяше посоката на самолета, шумът на моторите минаваше в оглушителен, агонизиращ трясък и вой. Далеч отпред избухващите снаряди на флака продължаваха да се тълпят в небето, идвайки от нови батареи, които търсеха точната височина и садистично чакаха Йосарян да навлезе в обсега на оръдията им.

Внезапно самолетът се разтърси от гръмка, рязка експлозия, която едва не го преобърна, и носът му се изпълни със сладникави облаци син дим. Нещо гори! Йосарян се завъртя, готов да се втурне към люка, но се блъсна в Арфи, който бе драснал кибритена клечка и палеше лулата си. Виждайки захиленото, кръгло като месечина лице на навигатора, Йосарян зяпна поразен и объркан. Мина му през ума, че един от двамата е луд.

— Исусе Христе! — кресна той на Арфи, изтерзан от смайване. — Махай се, дявол да те вземе, от носа на самолета! Да не си полудял? Махай се!

— Какво? — запита Арфи.

— Махай се! — ревна Йосарян истерично и го заблъска с юмруци. — Излез оттук!

— Пак не мога да те чуя — извика му Арфи в отговор с израз на благо и неодобрително недоумение. — Трябва да говориш малко по-високо.

— Махни се от носа! — извика Йосарян, обхванат от чувство на безсилие. — Искат да ни убият! Не разбираш ли? Искат да ни убият!

— Накъде да карам, дявол да го вземе? — извика бясно Макуот през микрофона с висок страдалчески глас. — Накъде да карам?

— Давай наляво! Наляво, кучи сине! Давай наляво, докрай!

Арфи се промъкна съвсем близо до гърба на Йосарян и остро го мушна в ребрата с мундщука на лулата си. Йосарян подскочи и изскимтя, като се извъртя във въздуха и падна на колене, бял като платно и разтреперан от ярост. Арфи му смигна насърчително и посочи с палец назад към Макуот, като направи смешна гримаса.

— Какво го мъчи? — запита той със смях.

Йосарян бе обхванат от странно чувство — стори му се, че възприемаха действителността по някакъв изопачен начин.

— Няма ли да се махнеш оттук? — изпищя той умолително и тласна Арфи с всичка сила. — Глух ли си или какво? Върви отзад! — А на Макуот той извика: — Пикирай! Пикирай!

Долу те отново потънаха в скърцащия глух бумтеж на обширната огнева преграда от избухващи противовъздушни снаряди тъкмо в момента, когато Арфи отново се примъкна зад Йосарян и остро го ръгна в ребрата. Йосарян се сепна и подскочи, издавайки задъхан, подобен на цвилене звук.

— Пак не мога да те чуя — каза Арфи.

— Казах, махни се оттук! — кресна Йосарян и избухна в сълзи. Заудря Арфи в гърдите с две ръце, колкото сила имаше. — Махни се, махни се!

Да удряш Арфи, беше все едно, че забиваш юмруци в слабо напомпан гумен дюшек. Меката, нечувствителна маса не оказваше съпротива, ударите не предизвикваха противодействие, след малко Йосарян се отчая и ръцете му безпомощно увиснаха от изтощение. Смазан бе от унизителното чувство на безсилие; идеше му да заплаче от жал за самия себе си.

— Какво каза? — запита Арфи.

— Махай се оттук — отговори Йосарян и се опита да го придума. — Върни се обратно в кабината.

— Пак не мога да те чуя.

— Няма значение — изстена Йосарян, — няма значение. Само ме остави на мира.

— Кое няма значение?

Йосарян започна да се удря по челото. Хвана Арфи за предницата на ризата, изправи се с усилие на крака, завлече го към задната част на предната кабина и го тласна във входа на прохода като някакъв надут, неудобен за носене чувал. Както бързаше да се върне на мястото си, един снаряд изтрещя до самото му ухо; ударът бе така зашеметяващ, че в някакво неразбито ъгълче на съзнанието си той се питаше дали всички те не са вече мъртви. Отново се изкачваха. Моторите отново ревяха сякаш от болка, а вътре в самолета въздухът бе парлив от миризмата на машинарии и вонеше на бензин. После му се стори, че е завалял сняг.

Хиляди малки късчета бяла хартия валяха като снежинки в самолета, въртяха се тъй гъсто около главата му, че се лепяха по клепките, когато мигаше от учудване, и пърхаха в ноздрите и устните, щом вдъхнеше въздух. Той се обърна смаян и Арфи, гордо захилен до уши като някакво нечовешко същество, вдигна пред очите му една страшно разпокъсана карта. Голям къс от снаряд, минал през пода на самолета, бе прерязал огромния куп карти на Арфи и разкъсал покрива на кабината само на няколко инча от главите им. Радостта на Арфи беше безподобна.

— Погледни това — пошепна той, като мърдате пред лицето на Йосарян два от дебелите си пръсти, които бе мушнал през дупката на една от картите си. — Погледни това.

Йосарян бе потресен от възторженото му задоволство. Арфи беше като някакво свръхестествено чудовище, което човек вижда насън — не можеш нито да го удариш, нито да избягаш от него. Йосарян се боеше от него по много причини, но беше прекалено зашеметен, за да може да си ги обясни. Вятърът, който свиреше през назъбената дупка в хода, въртеше хилядите късчета хартия, подобни на дребни частици алабастър в стъклено преспапие, и усилваше впечатлението за някаква лакирана, подводна нереалност. Всичко изглеждаше странно, тъй крещящо пъстро и гротескно. Главата му туптеше от някакъв пронизителен крясък, който безмилостно се забиваше в двете му уши като свредел. Беше Макуот — обезумял той крещеше и искаше да му се дадат инструкции. Сякаш изпаднал във властта на мъчителна магия, Йосарян продължаваше да гледа втренчено валчестото лице на Арфи, който със спокойно и тъпо изражение му се усмихваше лъчезарно през носещите се във вихрушка късчета бяла хартия, и реши, че той е побеснял. Тъкмо в този момент осем снаряда избухнаха един след друг вдясно от тях на височината на очите им, после още осем, и пак още осем; последната група изстрели се изтеглиха по-наляво, така че те се озоваха почти точно пред тях.

— Давай наляво, рязко! — изрева той на Макуот, докато Арфи продължаваше да се хили, а Макуот завиваше наляво. И флакът обаче се изви рязко наляво, бързо ги достигна и Йосарян изкрещя:

— Казах ти рязко, рязко, копеле такова, рязко! Макуот изви самолета още по-рязко и изведнъж, като по чудо, те излязоха извън обстрела на оръдията — флакът свърши. Оръдията престанаха да бумкат по тях. И те бяха живи.

Зад него умираха хора. Проточени на километри в разкъсана, лъкатушеща, сгърчена линия, другите звена летяха по същия опасен път над целта и подобно на плъхове, които тичат заедно през собствените си изпражнения, минаваха бързо през растящите облачета от нови и стари пръскания на снаряди. Един самолет гореше, откъсна се безпомощно от другите, издувайки се гигантски като някаква чудовищна кървавочервена звезда. Както Йосарян го наблюдаваше, горящият самолет легна на едната си страна и започна бавно да пада спираловидно в широки, трептящи кръгове, докато огромният му пламтящ товар блестеше с оранжев блясък, оставяйки след себе си разширяваща се черна следа, подобна на дълга, усукана мантия от огън и дим. Мярнаха се парашути, един, два, три… четири. После самолетът се завъртя около оста си, полетя право надолу и падна на земята, пърхайки безчувствено в живата клада като късче тънка цветна хартия. Цяло звено от една друга ескадрила беше разбито на парчета.

Изпълнил задачата си за днес, Йосарян въздъхна отегчено. Беше равнодушен и тялото му лепнеше от пот. Монотонното бръмчене на моторите звучеше като медена песен, когато Макуот намали газта, за да забави хода и даде възможност на останалите самолети от тяхното звено да ги настигнат. Внезапната тишина изглеждаше чужда и изкуствена, дори малко коварна. Йосарян дръпна ципа на защитния си костюм и свали шлема си. Отново въздъхна, този път неспокойно, затвори очи и се опита да се отпусне.

— Къде е Ор? — попита внезапно някой по микрофона. Йосарян подскочи, издавайки кратък вик, трептящ от тревога, който даваше единственото разумно обяснение на тайнственото появяване на флака в Болоня: Ор! Той се хвърли напред над мерника, търсейки да открие през плексигласовото стъкло някаква успокоителна следа от Ор, който притегляше флака като магнит и който несъмнено бе привлякъл през нощта елитните батареи на цялата дивизия „Херман Гьоринг“ в Болоня от мястото, където, дявол да ги вземе, са били предния ден, когато Ор беше още в Рим. Миг по-късно и Арфи се хвърли напред и удари Йосарян между веждите и носа с острия ръб на шлема си. Йосарян го изруга и очите му се напълниха със сълзи.

— Ето го — изрече Арфи с погребален тон, като посочи драматично към една кола със сено и два коня, които стояха пред плевнята на сива каменна селска къща. — Разкъсан на парчета. Май че са им излезли номерата на всички.

Йосарян повторно изруга Арфи и продължи да търси напрегнато, сега изтръпнал от някакъв състрадателен страх за дребничкия, жизнерадостен и странен другар по палатка със стърчащ зъб, който бе разбил челото на Апълби с ракетата за пинг-понг и сега отново бе страшно изплашил Йосарян. Най-после Йосарян забеляза двумоторния двукормилен самолет тъкмо когато излизаше от зеления фон на горите и летеше над една жълта нива. Едно от витлата беше изкривено и съвършено неподвижно, но самолетът поддържаше височина и следваше необходимия курс.

Йосарян несъзнателно измърмори благодарствена молитва и след това яростно избухна в гръмка смесица от омраза и облекчение.

— Това копеле — започна той, — този проклет, недорасъл, червендалест, дебелобузест, къдравокос плъх и копелдашки кучи син с щръкнал зъб…

— Какво? — запита Арфи.

— Това мръсно, проклето, дребнодупесто дребосъче с опулени очи, с ябълки в бузите и щръкнал зъб, това захилено, побъркано копеле и кучи син! — ломотеше Йосарян и пръски летяха от устата му.

— Какво?

— Няма значение!

— Пак не мога да те чуя — отвърна Арфи.

Йосарян бавно се обърна към Арфи.

— Ти, тъпако… — започна той.

— Аз ли?

— Ти, надут, закръглен, махленски, празноглав, самодоволен…

Арфи стоеше невъзмутим. Спокойно драсна клечка кибрит и шумно засмука лулата си с вид, който красноречиво изразяваше благо и великодушно опрощение. Усмихна се дружелюбно и отвори уста да заговори. Йосарян сложи ръка върху устата му и уморено го блъсна назад. Затвори очи и докато стигнат летището, се преструваше, че спи, за да не слуша и да не гледа Арфи.

В палатката на оперативния отдел Йосарян направи доклада си пред капитан Блак и заедно с всички други остана да чака и да мърмори разтревожено, докато най-после Ор се показа над главите им с пухтящия си самолет; здравият му мотор още го държеше смело във въздуха. Всички го гледаха със затаен дъх. Колесникът му не можеше да се спусне. Йосарян остана на летището само докато Ор благополучно направи коремно кацане, после отмъкна първия джип, чийто ключ намери оставен в стартера, и го подкара с пълна скорост към палатката си, за да почне да стяга трескаво багажа си за извънредна отпуска, която бе решил да прекара в Рим, където същата вечер намери Лучана с нейния скрит белег.