Джоузеф Хелър
Параграф 22 (15)

14
Кид Сампсън

По време на нападението върху Болоня Йосарян бе вече достатъчно храбър, за да не мине над целта дори веднъж, и когато се озова горе в носа на самолета на Кид Сампсън, той притисна копчето на прикрепения към ларинкса му микрофон и попита:

— Е? Какво не е наред със самолета?

Кид Сампсън нададе писък:

— Какво не е наред със самолета? Какво става?

Викът на Кид Сампсън вледени Йосарян.

— Има ли някаква повреда? — изрева той в ужас. — Ще скачаме ли?

— Не знам! — кресна в отговор разтревоженият Кид Сампсън и застена от вълнение. — Някой каза, че ще скачаме! Кой се обади? Кой беше?

— Аз се обадих, Йосарян! Йосарян от носа на самолета. Чух те да казваш, че нещо не е в ред. Не каза ли, че нещо не е в ред?

— Помислих, че ти казваш, че нещо не е в ред. Всичко е окей. Всичко е наред.

Йосарян клюмна. Съвсем не е добре, когато всичко е наред и няма никакво извинение да се върнат назад. Той сериозно се поколеба.

— Не мога да те чуя — рече той.

— Казах, че всичко е в ред.

Слънцето блестеше ослепително върху порцелановосините води под тях и по искрящите ръбове на другите самолети. Йосарян хвана разноцветните жици, които свързваха микрофона с разпределителната кутия, и ги откъсна.

— Все не мога да те чуя — каза той.

Вече не чуваше нищо. Бавно събра картите си в чантата, взе трите си защитни костюма и изпълзя в общата кабина. Седнал схванато на мястото на помощник пилота, Нейтли го дебнеше с крайчеца на окото си, докато Йосарян се изкачваше на площадката зад Кид Сампсън. Той се усмихна изнурено на Йосарян. Изглеждаше деликатен, съвършено млад и свенлив под огромната кула, образувана от слушалките, шапката, ларинксовия микрофон, защитния костюм и парашута му.

Йосарян се наведе до ухото на Кид Сампсън.

— Пак не мога да те чуя — изкрещя той, заглушавайки равномерното бръмчене на моторите.

Кид Сампсън погледна изненадано назад към него. Той имаше ъгловато смешно лице с извити вежди и редки мустаци.

— Какво? — извика той, като се обърна.

— Пак не мога да те чуя — повтори Йосарян.

— Говори по-високо! — каза Кид Сампсън. — Все не мога да те чуя.

— Казвам, че пак не мога да те чуя.

— Какво да правя! — изкрещя в отговор Кид Сампсън. — Викам колкото мога.

— Не можах да те чуя по микрофона — изрева Йосарян с растяща безпомощност. — Карай обратно!

— Заради микрофона ли? — запита недоверчиво Кид Сампсън.

— Обратно — кресна Йосарян, — или ще ти счупя главата!

Кид Сампсън погледна към Нейтли, очаквайки морална подкрепа, но Нейтли многозначително гледаше настрани. Йосарян имаше по-голям чин и от двамата. Кид Сампсън упорствува неуверено още една секунда и след това с готовност капитулира, надавайки радостен вик.

— За мен от това по-хубаво няма! — обяви той весело и пронизително подсвирна няколко пъти през мустаците си. — Да, да, за стария Кид Сампсън по-хубаво от това няма. — Той подсвирна отново и извика по микрофона: — Сега слушайте, мои синигерчета. Говори адмирал Кид Сампсън, грачи адмирал Кид Сампсън, гордостта на кралската морска пехота. Да, да! Връщаме се, момчета, дявол да го вземе, връщаме се!

С ликуващ замах Нейтли отметна шлема и слушалките от главата си и започна да се люлее напред-назад като красиво дете, поставено на висок стол. Сержант Найт се изтърси като круша от оръдейната куличка и обхванат от луд възторг, започна да тупа всички по гърба. Кид Сампсън изтегли самолета от строя и като описа широка грациозна дъга, се насочи обратно към летището. Йосарян скачи слушалките си с една от запасните разпределителни кутии и чу как двамата картечари от задната част на самолета пееха „Ла Кукарача“.

Щом се приземиха на летището, веселбата изведнъж секна. Замени я неловко мълчание. Йосарян бе напълно отрезвен и смутен, когато слезе от самолета и зае мястото си в джипа, който вече ги чакаше. Никой не обели дума, докато пътуваха край морето и през заобикалящите ги хипнотични, спокойни планини и гори. Чувството на самота продължаваше да ги гнети, когато се отбиха от пътя и се отправиха към лагера на ескадрилата. Йосарян излезе последен от джипа. След минута той и мекият топъл вятър бяха единствените неща, които се движеха в призрачната тишина, тегнеща като упойка над празните палатки. Лагерът се простираше безжизнен, лишен от всичко човешко, само доктор Данийка, умислен печално като премръзнал мишелов, седеше до затворения вход на амбулаторната палатка и в копнеещо безсилие вдигаше запушения си нос към смътната слънчева светлина, която струеше наоколо му. Йосарян знаеше, че доктор Данийка няма да отиде да плува с него. Доктор Данийка няма никога вече да отиде да плува: човек може да припадне или да получи леко коронарно запушване и да се удави в два-три пръста вода, може да бъде отнесен навътре в морето от подводно течение, или да стане податлив на зараза от полиомиелит или менингококус вследствие на простуда или преумора. Болонската опасност, заплашваща летците, бе вдъхнала на доктор Данийка още по-мъчителна загриженост за собствената му безопасност. Сега той нощем чуваше как се промъкват крадци.

През бледолилавия мрак, засенчващ входа на щабната палатка, Йосарян зърна вожда Бял Полуовес, който усърдно обсебваше чужди дажби уиски, като подправяше подписите на непиещите и бързо преливаше в свои шишета алкохола, с който се тровеше, за да открадне колкото може повече, преди капитан Блак да се сети за нераздадените дажби и да се размърда; сигурно щеше да се разбърза тромаво и да дойде да задигне остатъка.

Джипът тихо потегли отново. Кид Сампсън, Нейтли и другите отлетяха в безшумна вихрушка, изсмукани от пресищащата жълта тишина. Джипът се изкашля и изчезна.

Йосарян беше сам в тягостното първично затишие, в което всичко зелено изглеждаше черно и всичко останало беше пропито с цвят на гной. В сухото, прозрачно пространство вятърът шумолеше в листата. Йосарян беше нервен, изплашен и сънлив. Струваше му се, че преумората се е настанила като мръсотия в орбитите на очите му. Докато бавно влизаше в парашутната палатка с нейната дълга излъскана маса, той не можеше да се отърве от някакво съмнение, което го тормозеше като заядлива кучка и безболезнено се заравяше в съвестта му, макар че тя се чувствуваше напълно чиста. Остави защитния си костюм и парашута там, мина отново покрай цистерната и влезе в палатката на разузнавателния отдел, за да върне чантата с картите. Капитан Блак, който дремеше на стола си, вдигнал дългите си мършави крака на бюрото, го запита с безразлично любопитство защо самолетът му се е върнал. Йосарян не му обърна никакво внимание. Сложи картата на масата и излезе.

Когато се завърна в палатката си, той се изхлузи с въртене от парашутните ремъци и после от дрехите си. Ор беше в Рим и трябваше да пристигне същия следобед от отпуската си, която бе спечелил като награда, загдето е забил самолета си в морето близо до Генуа. Нейтли, ликуващ, че е още жив, и горящ от нетърпение да продължи напразното си сърцераздирателно ухажване на курвата си в Рим, сигурно вече си стягаше багажа да го замести. Йосарян се разсъблече и седна на леглото си да си почине. Почувствува се много по-добре, щом остана гол. Никога не се чувствуваше удобно в дрехи. След малко си обу чисти долни гащи и се упъти към плажа по пантофи, с метнат на рамената пешкир.

Пътеката от лагера към морето минаваше покрай тайнственото оръдейно гнездо в гората; двама от тримата войници, оставени на пост там, спяха върху наредените в кръг чували с пясък, а третият бе седнал и ядеше кървавочервен нар — отхапваше големи парчета, като кривеше челюсти и плюеше люспестите части в шубраките. Когато захапваше плода, червен сок потичаше от устата му. Стъпвайки безшумно, Йосарян навлезе отново в гората, като от време на време благоговейно галеше голия си, настръхнал от студ корем, сякаш за да се увери, че той е още на мястото си. Изтърка парченце мъх от пъпа си. Изведнъж от двете страни на пътеката видя десетки току-що покарали от дъждовете гъби, които подаваха възлестите си пръсти от клисавата земя, подобни на стълбчета безжизнена плът; бяха избуяли като гангрена в такова изобилие навсякъде, където погледнеше, сякаш се размножаваха пред очите му. Имаше хиляди гъби, бъкаше от гъби, докъдето проникваше погледът му под храстите; и те сякаш набъбваха и се умножаваха, докато ги гледаше. Побърза да се махне от това място, тръпнещ от свръхестествена тревога, и не забави стъпките си, докато стъпалата му не усетиха, че пръстта става ронлива, превръща се в пясък и гъбите са останали зад гърба му. Погледна със страх назад, едва ли не очаквайки да види как гъвкавите бели гадини пълзят подире му и го преследват слепешком или се увиват като змии по върховете на дърветата, гърчейки се в непреодолима изменчива маса.

Плажът беше опустял. Единствените звуци, които се чуваха, бяха приглушени — набъбналото бълбукане на потока, шушненето на дишащите зад него високи треви и храсти, безучастното стенание на немите прозрачни вълни. Прибоят беше винаги слаб, водата — бистра и хладна. Йосарян остави нещата си на пясъка, тръгна през вълните, които стигаха до коленете му, и вървя, докато водата го покри целия. От другата страна на морето лежеше дълга грапава тресчица — къс тъмна суша, мъглява и почти невидима. Той преплува лениво разстоянието до сала, опря се за миг на него и уморено заплува обратно към пясъчния нанос, където можеше да застане прав. Хвърли се няколко пъти в зелената вода с главата надолу, докато се почувствува чист и напълно освежен; след това се изтегна на пясъка по очи и спа, докато самолетите, които се завръщаха от Болоня, дойдоха почти над главата му и силният общ тътен на множеството мотори разби с трясък съня му като разкъсващ земята рев.

Той се събуди, като примигваше от лека болка в главата и отвори очи за един кипящ в хаос свят, където всичко беше в надлежния ред. Ахна, крайно смаян от фантастичната гледка на дванадесетте самолетни звена, летящи спокойно в правилен строй. Гледката беше прекалено неочаквана, за да бъде истинска. Нямаше самолети, които да избързват напред заради ранените на борда, нито един самолет не изоставаше поради повреди. По небето не се виждаха да пушат сигнални ракети за помощ. Липсваше само неговият самолет. За миг той бе парализиран от някакво усещане, че го обхваща лудост. Тогава той разбра и почти заплака пред иронията на съдбата. Обяснението бе съвсем просто: облаци са покрили целта, преди самолетите да могат да я бомбардират, и полетът над Болоня трябва да се — повтори.

Но той грешеше. Не бе имало облаци. Болоня беше бомбардирана. Болоня се оказа безопасен полет. Там нямало противовъздушна артилерия.