Джоузеф Хелър
Параграф 22 (24)

23
Старецът на Нейтли

В ескадрилата единственият, който видя нещо от бананите на Майлоу, беше Арфи: когато бананите узряха и огромни количества потекоха към Италия по нормалните черноборсаджийски пътища, той взе два банана от един влиятелен член на своята студентска организация, който служеше в интендантството и който беше в офицерския апартамент с Йосарян онази вечер, когато Нейтли най-после намери курвата си след толкова безплодни седмици, прекарани в скръбно преследване, и я примами да дойде в апартамента с две нейни приятелки, като обеща по тридесет долара на всяка от тях.

— По тридесет долара на всяка? — забеляза бавно Арфи, като опипваше и тупаше скептично всяко от трите яки момичета с вид на недоволен познавач. — Тридесет долара са много пари за такава стока. Освен това аз никога не съм плащал за тая работа.

— Не искам от тебе да плащаш — увери го Нейтли бързо. — Аз ще платя и на трите. Просто искам от вас, момчета, да вземете другите две. Няма ли да ме отървете от тях?

Арфи се захили самодоволно и поклати нежната си кръгла глава.

— Не е нужно никой да плаща за стария Арфи. Мога да си намеря колкото си искам момичета и когато поискам. В момента не съм в настроение.

— А защо не платиш на трите, пък да отпратиш другите две? — предложи Йосарян.

— Защото тогава моята ще се ядоса, че трябва да работи за парите, които ще получи — отговори Нейтли, като хвърли разтревожен поглед към своето момиче, което го гледаше неспокойно и свирепо и почна да мърмори. — Казва, че ако наистина я харесвам, трябва да я пусна и да легна с една от двете други.

— Аз имам по-добра идея — похвали се Арфи. — Защо да не задържим и трите тук, докато дойде полицейският час, и после ги заплашим, че ще ги изтласкаме на улицата, а там ще ги арестуват, и че ще го направим, ако те не ни дадат всичките си пари? Можем дори да ги заплашим, че ще ги изхвърлим през прозореца.

— Арфи! — извика Нейтли ужасен.

— Исках само да ти помогна — каза овчедушно Арфи. Той винаги се опитваше да помогне на Нейтли, защото бащата на Нейтли беше богат и прекрасно можеше да помогне на Арфи след войната. — Брей — защищаваше се той свадливо, — в университета постоянно правехме такива неща. Спомням си как един ден ние подмамихме две глупави ученички от града и ги заведохме в общежитието и ги накарахме да бутнат на всички, които искаха, като ги заплашихме, че ще повикаме родителите им и ще кажем, че ни се предлагат. Държахме ги в леглото повече от десет часа. Дори им ударихме по някоя плесница, когато почнаха да се оплакват. После им обрахме петачетата и дъвката и ги изхвърлихме навън. Ей, страшно се забавлявахме в студентските спални! — припомняше си спокойно той и едрите му бузи руменееха от радостната топлина на носталгичните спомени. — Гонехме всички, дори едни други се гонехме.

Но сега, когато момичето, в което Нейтли бе влюбен така дълбоко, започна да го ругае сърдито с растяща заплашителна ненавист, Арфи не можеше да помогне на Нейтли. За щастие в този миг Джоу Гладника се втурна в стаята и всичко беше наред, освен че минута по-късно Дънбар се дотътри пиян и олюлявайки се, веднага започна да прегръща едно от другите две кикотещи се момичета. Сега в апартамента се събраха четирима мъже и три момичета и седмината оставиха Арфи в апартамента и се качиха в един файтон, който спря до тротоара, докато момичетата настояваха да си получат парите предварително. С галантен жест Нейтли им даде деветдесет долара, след като взе на заем двадесет от Йосарян, тридесет и пет от Дънбар и седемнадесет от Джоу Гладника.

Тогава момичетата станаха по-приветливи и дадоха един адрес на файтонджията, който с лек тръс премина през половината град и ги закара в непознат квартал, където не бяха ходили дотогава, и спря пред висока стара сграда в някаква тъмна улица. Момичетата ги поведоха по дългите дървени стълби до третия етаж, вкараха ги в собствения си чудесен, великолепен бедняшки апартамент, където като по чудо изникна безкрайно и размножаващо се изобилие от голи, гъвкави момичета и където се намираха злият, развратен и грозен старец, който постоянно дразнеше Нейтли с язвителния си смях, и кудкудякащата, порядъчна стара жена, облечена с пепеливосив вълнен пуловер, порицаваща всичко неморално, което ставаше там, и правеща усилия да разтребва апартамента.

Този смайващ дом беше истински плодовит и гъмжащ рог на изобилието на женски цици и пъпове. Отначало техните момичета стояха сами в мъждиво осветения мръсен салон с кафяви тапети, който свързваше трите полутъмни коридора, водещи в различни посоки към дълбините на този странен и чудесен публичен дом. Момичетата веднага почнаха да се събличат, но спираха на моменти, за да покажат гордо крещящите цветове на бельото си, като през всичкото време закачаха мършавия безпътен старец с невчесана дълга коса и измачкана бяла, незакопчана риза, който, седнал на старомоден стол, кудкудякаше сладострастно и с весела и язвително-подигравателна официалност поздрави Нейтли и другарите му с добре дошли. Тогава старата жена, стъпвайки тежко и кимайки тъжно и недоволно с глава, излезе да повика някое момиче за Джоу Гладника и се завърна с две едрогърди красавици, едната вече съблечена, а втората само по прозрачен къс розов комбинезон, от който тя се измъкна, както седеше на стола. Още три голи момичета влязоха в стаята от един друг коридор и останаха да побъбрят там, после дойдоха още две. Нови четири момичета минаха лениво през стаята в проточена група, погълнати в разговор; трите бяха боси, а четвъртата се клатушкаше опасно на чифт незакопчани сребърни бални обувки, които не изглеждаха да са нейни. Появи се още едно момиче, което беше само по долни гащи, и седна. Така за няколко минути общият брой на събраните достигна единадесет, от които всички освен едно бяха напълно голи.

Навсякъде се виждаше излегната или движеща се гола плът, в повечето случаи закръглена, и Джоу Гладника примря. Стоеше съвършено неподвижен в някакво схванато, каталептично учудване, докато момичетата влизаха и се настаняваха удобно по столовете. Внезапно той изпищя пронизително и със стремглав устрем се хвърли към вратата, за да изтича до войнишкия апартамент и вземе фотоапарата си, но веднага спря с втори безумен писък, внезапно обхванат от страшното, смразяващо предчувствие, че този прекрасен, ярък, богат и пъстър езически рай ще му бъде отнет завинаги, ако той дори за миг го изпусне от очи. Спря на вратата и изломоти нещо; сгърчените вени и сухожилия на лицето и врата му бурно туптяха. Старецът го наблюдаваше с победоносна веселост, разположен в старомодното си синьо кресло, подобен на някакво сатанинско и хедонистично божество, седнало на престол, и бе обвил вретенообразните си крака с откраднато американско военно одеяло, за да се предварди от настинка. Той се смееше спокойно и хлътналите му хитри очи святкаха схватливо с израз на безсрамна, развратна наслада. Старецът беше вече пил много. Щом го зърна, Нейтли настръхна, изпълнен с враждебност към този зъл, безпътен и непатриотичен старец, който беше достатъчно стар, за да му напомни за баща му, и който правеше непочтителни шеги за Америка.

— Америка — каза той, — ще загуби войната. А Италия ще я спечели.

— Америка е най-силната и най-процъфтяващата нация на света — осведоми го Нейтли с възвишен плам и достойнство. — И американският войник не е по-долу от войника на която и да е друга страна.

— Точно така — съгласи се любезно старецът с едва доловима насмешлива веселост. — А Италия пък е най-малко процъфтяващата нация на света. И италианският войник е вероятно най-лошият войник на света. И именно затова нашата страна е толкова добре и вашата страна е толкова зле. Нейтли прихна да се смее от изненада и след това се изчерви, обхванат от желание да се извини за неучтивостта си.

— Извинете, че се изсмях — каза той искрено и продължи с тон на почтителна снизходителност: — Но Италия беше окупирана от германците, а сега е окупирана от нас. Няма да кажете, че това е много добре за Италия, нали?

— Разбира се, че е добре — възкликна бързо и весело старецът. — Вие изтиквате германците, а ние сме си все тук. След няколко години и вие ще си отидете, а ние ще бъдем тук. Виждате ли, Италия е наистина много бедна и слаба страна и това именно ни прави толкова силни. Италиански войници вече не умират, а американски и германски войници още умират. Аз намирам, че това е извънредно добре за Италия. Да, напълно съм сигурен, че Италия ще преживее войната и ще съществува дълго след като вашата страна бъде унищожена.

Нейтли едва вярваше на ушите си. Никога преди не бе чувал такова възмутително светотатство и с някаква инстинктивна логика се питаше защо не идват войници да арестуват този предател.

— Америка няма да бъде унищожена! — извика той със страст.

— Никога ли? — подразни го леко старецът.

— Е… — запъна се Нейтли.

Старецът се изсмя снизходително, като сдържаше своята по-дълбока, по-бурна наслада. Закачките му оставаха леки.

— Рим е бил унищожен, Гърция е била унищожена, Персия е била унищожена, Испания е била унищожена. Всички велики държави са били унищожени. Защо не и вашата страна? Колко дълго наистина смятате, че ще трае вашата страна? Вечно ли? Не забравяйте, че и Земята един ден ще бъде унищожена от Слънцето след около двадесет и пет милиона години.

Нейтли, объркан, се размърда неловко.

— Е, вечно е май голяма дума.

— Един милион години? — настояваше присмехулно старецът със страстно, садистично увлечение. — Половин милион години? Жабите съществуват от почти петстотин милиона години. Можете ли наистина да кажете с някаква сигурност, че Америка с цялата си сила и благосъстояние, със своя войник, който не отстъпва на никой друг войник, и със своето жизнено равнище, което е най-високото на света, ще трае… колкото жабите?

На Нейтли му се прищя да смачка злобното лице на стареца. Той се огледа умолително, търсейки някой да му помогне да защити бъдещето на отечеството си от омразните клевети на този хитър и греховен нападател. Остана разочарован: на другия край на стаята Йосарян и Дънбар се бяха отдали на дива оргия — опипваха необуздано четири-пет игриви момичета и шест шишета червено вино, а Джоу Гладника отдавна се бе затътрил по един от тайнствените коридори, тласкайки пред себе си като буйствуващ деспот колкото от младите проститутки с най-широки задници можеха да обхванат слабите му разперени като крила на вятърна мелница ръце и колкото можеше да побере едно двойно легло.

Нейтли се смути и не знаеше какво да отговори. Неговото момиче се бе излегнало безсрамно на едно издуто канапе с израз на скука и празнота. Нейтли бе обезсърчен от нейното вцепенено безразличие към него, от същата сънлива и вяла самоувереност, която той си спомняше тъй живо, тъй сладко и с такава болка от първия момент, когато тя го видя и не му обърна никакво внимание при играта на тридесет и едно — залагаха по един цент — в хола на войнишкия апартамент. Отпуснатата й уста беше отворена и образуваше идеално О. Един Господ знаеше в какво бе втренчила изцъклените си тъмносиви очи с такава животинска безчувственост. Старецът чакаше търпеливо, наблюдавайки го с проницателна усмивка, която беше едновременно и презрителна, и съчувствена. Едно пъргаво и гъвкаво русо момиче с прелестни крака, чиято кожа имаше цвят на мед, се излегна на страничната облегалка на креслото на стареца и започна да го задява вяло и кокетно, като го щипеше леко по ъгловатото, бледо, развратно лице. Нейтли настръхна от омраза и враждебност при вида на такава поквара у толкова стар човек. Обърна се настрани обезсърчено и се запита защо просто не вземе момичето си и не отиде да си легне. Този долен, хищен, демоничен старец напомни на Нейтли за баща му, защото двамата не си приличаха по нищо. Бащата на Нейтли беше изискан, побелял господин, който се обличаше безупречно; този старец бе един недодялан, пропаднал тип. Бащата на Нейтли беше трезвен, философски настроен човек с чувство за отговорност; старецът бе лекомислен и безпътен. Бащата на Нейтли беше сдържан и културен; този старец бе простак. Бащата на Нейтли вярваше в честността и имаше готови отговори на всички въпроси; този старец не вярваше в нищо и знаеше само да задава въпроси. Бащата на Нейтли имаше хубави бели мустаци; този старец нямаше никакви мустаци. Бащата на Нейтли — и всички бащи, които Нейтли бе срещал — бяха изпълнени с достойнство, мъдри, и почтени; този старец беше крайно отблъскващ и Нейтли отново потъна в спор с него, решен да обори безчестната му логика и гнусните му подмятания с честолюбива отмъстителност, която да привлече вниманието на отегченото, флегматично момиче, в което се бе влюбил тъй силно, и завинаги да спечели възхищението й.

— Е, откровено казано, не зная колко дълго ще съществува Америка — продължи той безстрашно. — Сигурно не може да съществува вечно, ако целият свят ще бъде унищожен някой ден. Но знам положително, че ще живеем и ще побеждаваме дълго, дълго време.

— Колко дълго? — попита подигравателно богохулният старец и очите му блеснаха от злобно въодушевление. — Дори не толкова, колкото са живели жабите?

— Много повече от мен и вас — изтърси Нейтли неубедително.

— О, само толкова ли? Тогава няма да бъде много дълго, щом вие сте толкова лековерен и храбър, а аз съм вече толкова стар.

— На колко години сте? — попита Нейтли, който бе заинтересуван и очарован от стареца въпреки волята си.

— На сто и седем. — Старецът се изкикоти гръмко, забелязал опечаления израз на Нейтли. — Виждам, че и това не вярвате.

— Не вярвам на нищо, което ми казвате — отвърна Нейтли със свенлива усмивка, която смекчаваше грубостта на думите му. — Единственото нещо, в което вярвам, е, че Америка ще спечели войната.

— Толкова голямо значение отдавате на печеленето на войни — каза насмешливо мърлявият, порочен старец. — Истинският майсторлък е да знаеш кои войни можеш да загубиш. Италия е губила войни в течение на столетия и вижте как въпреки това великолепно ни е вървяло. Франция печели войни и е във вечна криза. Германия губи войни и процъфтява. Погледнете най-новата история. Италия спечели една война срещу Етиопия и бързо изпадна в затруднения. Победата ни вдъхна такава безумна мания за величие, че ние допринесохме за започването на една световна война, която в никой случай не можем да спечелим. Но сега, откакто почнахме отново да губим, всичко тръгна по-добре и ако успеем да достигнем до поражение, сигурно пак ще излезем отгоре.

Нейтли зяпна от объркване, което не се мъчеше да прикрие.

— Сега вече наистина не мога да разбера какво казвате. Говорите като луд.

— Но живея като здравомислещ. Бях фашист, когато Мусолини беше на власт; сега съм антифашист, понеже той беше свален. Бях фанатичен германофил, когато германците бяха тук, за да ни пазят от американците; а сега, когато американците са тук, за да ни пазят от германците, аз съм фанатичен американофил. Уверявам ви, мой възмутени приятелю, хитрите, изпълнени с презрение очи на стареца заблестяха все по-възбудено, колкото повече заекваше и се ужасяваше Нейтли, — че вие и вашата страна няма да имате по-верен поддръжник от мен в Италия… но само докато сте в Италия.

— Но вие сте изменник! — извика Нейтли, не вярвайки на думите му. — Вие се въртите според вятъра! Безсрамен, безскрупулен опортюнист!

— Аз съм на сто и седем години — напомни му старецът любезно.

— Нямате ли никакви принципи?

— Никакви, разбира се.

— Никаква нравственост?

— О, аз съм напълно нравствен човек — увери го със сатирична сериозност отвратителният старец, като погали голия хълбок на закръгленото чернокосо момиче с красиви трапчинки на бузите, което се беше изтегнало съблазнително на другата странична облегалка на креслото му. Той се захили саркастично на Нейтли, както седеше между двете голи момичета в самодоволно и овехтяло великолепие; сложил властно по една ръка върху всяко от тях.

— Не мога да повярвам — неохотно каза Нейтли, като упорито се стараеше да не гледа как старецът опипва момичетата. — Просто не мога да повярвам.

— Но това е съвършено вярно. Когато германците влязоха в града, аз танцувах като млада балерина и крещях „Хайл Хитлер!“, докато ми прегракна гърлото. Дори размахвах нацистко знаменце, което грабнах от едно красиво момиченце, докато майка му гледаше на другата страна. Когато германците напуснаха града, аз изтичах да посрещам американците с шише отличен коняк и кошница цветя. Конякът беше, разбира се, за мене, а цветята — да ги хвърлям по нашите освободители. Имаше един страшно вдървен и надут стар майор в първата кола и го ударих право в окото с една червена роза. Чудесно попадение! Да бяхте го видели само как потрепери от болка.

Нейтли ахна и скочи на крака от учудване; бузите му останаха без кръв.

— Майор … де Къвърли! — извика той.

— Познавате ли го? — запита старецът възхитен. — Какво очарователно съвпадение!

Нейтли беше тъй поразен, че не можа да го чуе.

— Значи вие сте ранили майор … де Къвърли! — възкликна той, обхванат от ужас и възмущение. — Как сте могли да извършите такова нещо?

Демоничният старец беше невъзмутим.

— Как можех да устоя да не го ударя, искате да кажете. Само да бяхте видели този надменен, стар досадник, седнал строго в колата, като че ли е самият всемогъщ Господ, с голямата си вдървена глава и глупавото си, тържествено лице! Каква изкушаваща цел представляваше! Ударих го в окото с роза „Американска красавица“. Мисля, че беше много подходящо. Не смятате ли?

— Ужасно нещо сте извършили! — извика му Нейтли укоризнено. — Лоша постъпка, престъпление! Майор … де Къвърли е началник на снабдяването, на нашата ескадрила.

— Така ли? — дразнеше го непоправимият стар грешник и щипеше изострената си брадичка, като насмешливо се преструваше на дълбоко разкаян. — В такъв случай трябва да признаете, че съм безпристрастен. Когато германците влизаха с колите си, едва не убих един як оберлейтенант, като го прободох с един стрък еделвайс.

Нейтли беше ужасен и зашеметен от неспособността на гнусния старец да схване колко чудовищна е постъпката му.

— Не си ли давате сметка какво сте направили? — смъмри го яростно той. — Майор … де Къвърли е благороден, чудесен човек и всички се възхищават от него.

— Той е един стар глупак, който няма право да се държи като млад глупак. Къде е той сега? Убит ли е?

Нейтли отговори тихо, с глас, издаващ мрачно страхопочитание:

— Никой не знае. Изглежда, е изчезнал.

— Виждате ли? Представете си само: човек на неговата възраст да рискува краткия живот, който още му остава, за такова абсурдно нещо като родина.

Нейтли отново се разбунтува.

— Няма нищо абсурдно в това да рискуваш живота си за родината! — заяви той.

— Няма ли? — запита старецът. — Какво е родината? Къс земя, заграден от всички страни с граници, обикновено неестествени. Англичани умират за Англия, американци умират за Америка, германци умират за Германия, руснаци умират за Русия. Сега петдесет-шестдесет страни участвуват във войната. Сигурно всички тия страни не заслужават да се умре за тях.

— Ако си заслужава да живееш за едно нещо, заслужава си и да умреш за него — каза Нейтли.

— Ако си заслужава да умреш за едно нещо — отговори кощунствуващият старец, — сигурно си заслужава да живееш за него. Знаете ли, вие сте такъв чист и наивен младеж, че почти ми е жал за вас. На колко години сте? Двадесет и пет? Двадесет и шест?

— Деветнадесет — каза Нейтли. — През януари ще стана на двадесет.

— Ако останете жив дотогава. — Старецът поклати глава и на лицето му за миг се появи същият обидчив, замислен, намръщен израз, който имаше лицето на раздразнителната и недоволна стара жена. — Ще ви убият, ако не внимавате, и аз отсега виждам, че няма да внимавате. Защо не вложите малко здрав разум и не се опитате да бъдете като мен? Може и вие да стигнете до сто и седем години.

— Защото е по-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене — отвърна Нейтли с тържествуваща и възвишена убеденост. — Предполагам, че сте чували тази поговорка.

— Да, разбира се, чувал съм я — разсъждаваше на глас коварният старец, като пак се усмихна. — Но май сте я запомнили наопаки. По-добре е да живееш прав, отколкото да умреш на колене. Такава е поговорката.

— Сигурен ли сте? — запита Нейтли сериозен и смутен. — Струва ми се, че има повече смисъл, както аз я казах.

— Не, има повече смисъл, както аз я казах.

Нейтли се обърна да попита приятелите си и откри, че бяха изчезнали. Старецът изрева весело, гледайки с презрение смутения и изненадан израз на Нейтли. Лицето на младежа потъмня от срам. Той се поколеба безпомощно още няколко секунди, после се завъртя и избяга в най-близкия коридор, надявайки се да ги улови навреме и да ги извика на помощ, като им съобщи новината за забележителния инцидент със стареца и майор … де Къвърли. Всички врати в коридора бяха затворени. Под никоя не се виждаше светлина. Беше вече много късно. Отчаян, Нейтли се отказа да ги търси. Най-после си даде сметка, че не му остава нищо друго, освен да вземе момичето, в което бе влюбен, и да легне някъде с него, да го ухажва нежно и благовъзпитано и заедно да кроят планове за бъдещето; но когато се върна да го потърси в салона, то вече бе отишло да си легне и нему не оставаше нищо, освен да продължи безплодния спор с омразния старец, който стана от креслото си и с насмешлива любезност му пожела лека нощ, като остави Нейтли с двете момичета с гуреливи очи, които не можаха да му кажат в коя стая е отишла неговата курва и които след няколко секунди отидоха да си легнат, шляпайки боси по пода, след като напразно се бяха опитали да събудят у него интерес към себе си, и го оставиха да спи сам в салона на малкото изтърбушено канапе.

Нейтли беше чувствително, богато, хубаво момче с тъмна коса, доверчиви очи и схванат врат, когато се събуди рано на следната сутрин и със замаяна глава се питаше къде се намира. Той бе неизменно нежен и учтив по природа. Бе живял почти двадесет години без травми, напрежения, омрази или неврози, което за Йосарян бе доказателство колко смахнат е всъщност. Детството му беше приятно, макар в дома му да имаше дисциплина. Разбираше се добре с братята и сестрите си и не мразеше майка си и баща си, макар че и двамата бяха много добри към него.

Нейтли бе възпитан да ненавижда хора като Арфи, които майка му окачествяваше като кариеристи, или хора като Майлоу, които баща му характеризираше като пресметливи нахалници, но не знаеше как да ги ненавижда, понеже никога не го бяха оставяли дори да се приближи до такива хора. Доколкото можеше да си спомни, в къщите, в които бе живял във Филаделфия, Ню Йорк, Мейн, Палм Бийч, Саутхамптън, Лондон, Довил, Париж и Южна Франция, винаги се събираха само дами и господа, които не бяха нито кариеристи, нито пресметливи нахалници. Майката на Нейтли, потомка на Торнтъновци от Нова Англия, беше „дъщеря на Американската революция“. Баща му беше кучи син.

— Винаги помни — напомняше му често майка му, — че носиш името Нейтли. Ти не си от семейство Вандербилт, чието богатство е създадено от един вулгарен капитан на корабен влекач, нито си от Рокфелеровци, чието богатство е натрупано чрез безсъвестни спекулации с нефт; нито си Рейндълс или Дюк, които извличаха доходи, като продаваха на неосведомените консуматори продукти, съдържащи канцерогенни смоли и катрани; ти не си, разбира се, от рода Астор, които, мисля, още дават стаи под наем. Ти си от рода Нейтли, а този род не е работил нищо, за да спечели парите си.

— Майка ти иска да каже, синко — намеси се веднъж баща му любезно със своя усет за елегантен и пестелив стил, от който Нейтли така се възхищаваше, — че старите пари са по-добри от новите и че скоро забогателите не трябва никога да се ценят така високо, както наскоро обеднелите. Правилно ли се изразих, мила?

Бащата на Нейтли просто преливаше от умни, изпълнени с житейска мъдрост съвети от този вид. Той беше горещ и румен като горещо червено вино с подправки и Нейтли го харесваше много, макар че не обичаше горещо червено вино с подправки. Когато избухна войната, семейството на Нейтли реши, че той ще постъпи във въоръжените сили, тъй като беше прекалено млад, за да постъпи на дипломатическа служба, и тъй като баща му бе осведомен от много авторитетен източник, че Русия ще рухне за няколко седмици или месеци и Хитлер, Чърчил, Рузвелт, Мусолини, Ганди, Франко, Перон и японският император ще подпишат мир и ще живеят щастливо заедно во веки веков. Бащата на Нейтли именно има идеята синът му да постъпи във въздушните войски, където ще може безопасно да се обучава като летец, докато руснаците капитулират и се уточнят подробностите по примирието, и където като офицер той ще общува само с изискани господа.

Вместо това той се озова с Йосарян, Дънбар и Джоу Гладника в публичен дом, болезнено влюбен в една равнодушна проститутка, с която най-после легна на сутринта след нощта, когато спа сам в салона, само за да бъде прекъснат почти веднага от непоправимата й малка сестра, която се втурна ненадейно и обхваната от ревност, скочи на леглото, за да може Нейтли да прегърне и нея също. Курвата на Нейтли скочи ядосана, ръмжейки, че ще я наплеска, и като я хвана за косите, я издърпа от леглото и я изправи на крака. На Нейтли дванадесетгодишното момиче му приличаше на оскубано пиле или на пръчка с обелена кора: тънкото й като фиданка тяло смущаваше всички при преждевременните й опити да подражава на по-големите момичета; затова винаги я гонеха да се облече и й заповядваха да излезе на чист въздух да играе на улицата с другите деца. Двете сестри се кълняха диво една друга и се плюеха, като вдигаха оглушителна врява, която събра цяла тълпа развеселени зяпачи в стаята. Вбесен, Нейтли се отказа от намерението си. Каза на момичето да се облече и го заведе долу на закуска. Малката сестра се помъкна след тях и докато тримата закусваха с напълно порядъчен вид на терасата на близкото кафене, Нейтли се чувствуваше като горд глава на семейство. Но когато тръгваха обратно, курвата на Нейтли се беше вече отегчила и реши да отиде с две други момичета да търси клиенти по улиците, вместо да прекарва времето си с него. Нейтли и малката сестра смирено вървяха подире й на известно разстояние и докато амбициозното хлапе събираше ценни сведения за занаята, Нейтли, разсеян и обхванат от чувство на безсилие, се тровеше; и двамата се натъжиха, когато няколко войници в една щабна кола спряха момичетата и ги откараха със себе си.

Нейтли се върна обратно в кафенето и поръча шоколадов сладолед на малката сестра и когато настроението й се подобри, той се върна с нея в апартамента. Йосарян и Дънбар спяха на пода в салона, а на натъртеното лице на Джоу Гладника още бе изписана същата блажена, няма, тържествуваща усмивка, която имаше, когато сутринта се показа на бял свят, напущайки многобройния си харем и накуцвайки като човек с много счупени кости. Сладострастният и развратен старец беше във възторг от разцепените устни и синините под очите на Джоу Гладника. Облечен все в същите измачкани дрехи, които носеше предишната вечер, той поздрави сърдечно Нейтли. Младежът бе дълбоко смутен от неговия опърпан и неприличен вид и когато отиваше в апартамента, винаги му се щеше да завари този развален, безнравствен старец в чиста риза, марка „Брук Брадърс“, обръснат, с вчесана коса, облечен в туидено сако и с хубави бели мустаци, така че Нейтли да не се смущава и засрамва всеки път, щом го погледне и си припомни баща си.