Джоузеф Хелър
Параграф 22 (25)

24
Майлоу

За Майлоу април се бе оказал най-добрият месец от всички месеци на годината. Люляците цъфтяха през април и гроздове зрееха по лозите. Сърцата биеха по-бързо и стари желания се разпалваха. През април перуниката блестеше по-живо до лъскавия гълъб. Април е пролет и през пролетта въображението на Майлоу Майндърбайндър леко се насочи към мисълта за мандарини.

— Мандарини ли?

— Да, сър.

— Моите хора много ще се зарадват, ако получат мандарини — призна полковникът в Сардиния, който командуваше четири ескадрили самолети Б-26.

— Ще имат да ядат толкова мандарини, колкото можете да платите с парите от вашия стол — увери го Майлоу.

— А измирски пъпеши?

— На безценица се продават в Дамаск.

— Имам слабост към измирски пъпеши. Винаги съм имал слабост към тях.

— Само дайте на мое разположение по един самолет от всяка ескадрила, само по един, и ще имате толкова измирски пъпеши, колкото можете да изядете и колкото пари можете да платите.

— От синдиката ли купуваме?

— И всички имат дялове.

— Удивително, наистина удивително. Как успявате да направите това?

— Голяма покупателна мощ, там е цялата разлика. Например панирани телешки котлети.

— Не примирам за панирани телешки котлети — измърмори скептичният командир на самолетите Б-25 в Северна Корсика.

— Панираните телешки котлети са много хранителни — добронамерено го смъмри Майлоу. — Съдържат яйчен жълтък и галета. Също така хранителни са и агнешките котлети.

— О, агнешки котлети! — повтори командирът на самолетите Б-25. — Хубави ли са тия агнешки котлети?

— Най-хубавите, които могат да се намерят на черна борса.

— Котлети от сукалчета?

— Обвити в най-сладките розови хартийки, които някога сте виждали. На безценица се продават в Португалия.

— Не мога да пратя самолет в Португалия. Нямам такава власт.

— Аз мога да го пратя, стига само да ми дадете самолет. И пилот да го кара. И не забравяйте — ще ви посети генерал Дрийдъл.

— Ще яде ли пак генерал Дрийдъл в моя стол?

— Ще яде като свиня, щом почнете да го храните с най-хубавите бели пресни яйца, пържени в моето чисто прясно масло. Ще има също и мандарини, и измирски пъпеши, и пъпеши „Медена роса“, и филе от писия, и печена треска от Аляска, и миди, и стриди.

— И всички имат дялове?

— Това му е най-хубавото — каза Майлоу.

— Не ми харесва — изръмжа нежелаещият да сътрудничи командир на изтребител който не харесваше и самия Майлоу.

— Там, на север, има един командир на изтребител, който не желае да сътрудничи, защото ми има зъб — оплака се Майлоу на генерал Дрийдъл. — Един човек стига, за да съсипе цялата работа, и тогава вече няма да ядете пресни яйца, пържени в чисто масло.

Генерал Дрийдъл изпрати нежелаещия да сътрудничи командир на изтребител да копае гробове на Соломоновите острови и го замести с един изкуфял полковник, страдащ от бурсит и ламтящ за китайски нефелиум, който представи Майлоу на генерала, командуващ самолетите Б-17 на континента, който пък копнееше за полски салам.

— Полският салам е просто без пари в Краков — уведоми го Майлоу.

— Полски салам! — въздъхна носталгично генералът. — Какво не бих дал за едно по-големичко парче полски салам! Почти всичко бих дал.

— Не е нужно да давате нищо. Просто ми дайте по един самолет за всеки стол и по един пилот, който да върши каквото му кажа. И малка сума в брой за първата поръчка, колкото да покажете, че сте добросъвестен купувач.

— Но Краков е на стотици мили зад неприятелските линии. Как ще стигнете до салама?

— В Женева има международна полска борса по салами. Просто ще закарам със самолета фъстъци в Женева и ще ги разменя за полски салам по редовната пазарна цена. Те ще откарат фъстъците в Краков, а аз ще ви докарам полския салам тук. Ще купите от синдиката само толкова полски салам, колкото искате. Ще има също и мандарини със съвсем малка добавка багрилно вещество. И яйца от Малта, и уиски от Сицилия. Когато купувате от синдиката, вие всъщност ще плащате на себе си, тъй като ще притежавате дял, и затова в действителност ще получавате без пари всичко, което купувате. Нали има смисъл в тази работа?

— Просто гениално! Как, дявол да го вземе, можахте да го измислите?

— Казвам се Майлоу Майндърбайндър и съм на двадесет и седем години.

Самолетите на Майлоу Майндърбайндър пристигаха отвсякъде, в непрекъснат поток изтребители и бомбардировачи се приземяваха на летището на полковник Каткарт, карани от пилоти, които вършеха каквото им се каже. Самолетите бяха украсени с ярките емблеми на ескадрилите, символизиращи похвални идеали като Храброст, Мощ, Справедливост, Истина, Свобода, Любов, Чест и Патриотизъм, но механиците на Майлоу ги замазаха веднага с двоен слой бяла боя и ги заместиха с изписан с шаблон надпис: „Предприятия «М и М», висококачествени плодове и продукти“. Буквите ММ бяха инициалите на Майлоу Майндърбайндър, а съюзът „и“ беше вмъкнат между тях, както Майлоу откровено обясни, за да се заличи впечатлението, че синдикатът е еднолично предприятие. Самолети носеха стоки на Майлоу от летища в Италия, Северна Африка и Англия и от базите на Армейския въздушен транспорт в Либерия, остров Възнесение, Кайро и Карачи. Изтребители се разменяха срещу допълнителни товарни кораби или се задържаха за извънредни специални поръчки и пренасяне на малки пратки; камиони и танкове се доставяха от сухопътните войски и се използуваха за пътен превоз на къси разстояния. Всички имаха дялове, хората дебелееха и се разхождаха кротко с клечки за зъби между омазнените си устни. Майлоу сам контролираше разрастващите се сделки.

Грижите бяха изрязали постоянни, дълбоки сивокафяви бръчки на изнуреното му лице, които му придаваха някакъв изтерзан вид на трезвеност и недоверие. Всички освен Йосарян смятаха Майлоу за наивник, първо, защото сам бе поискал да завежда стола, и, второ, защото вземаше работата си така присърце. Йосарян също мислеше, че Майлоу е наивник, но знаеше също, че е и гений.

Един ден Майлоу отлетя за Англия, за да донесе една пратка турска халва, и се върна от Мадагаскар, водейки четири германски бомбардировача, пълни с ям, зеле, синапови връхчета и джорджийски грах на черни точици. Майлоу се смая, когато слезе от самолета и видя отделение въоръжена военна полиция, която чакаше на летището, за да отведе във военния затвор германските пилоти и да конфискува самолетите им. Да конфискува! Самата дума бе анатема за него и побеснял, той се разхождаше напред-назад, изпълнен с безпощаден упрек, размахвайки пронизващия си показалец пред виновните лица на полковник Каткарт, полковник Корн и нещастния капитан с белези от заздравели рани по лицето и автомат в ръце, който командуваше военните полицаи.

— Къде се намирате? — нахвърли се Майлоу върху им, като викаше колкото му глас държи. — Да конфискувате! — изпищя той, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Откога американското правителство е започнало такава политика — да конфискува частната собственост на гражданите? Позор! Позор, загдето дори сте допускали подобна мисъл да влезе в главите ви!

— Но, Майлоу — прекъсна го плахо майор Данби, — ние сме във война с Германия, а тези самолети са германски.

— Не са нищо подобно! — възрази яростно Майлоу. — Тези самолети принадлежат на синдиката и всеки има дял. Ще конфискувате! Как е възможно да конфискувате собственото си имущество? Ще конфискувате, как не! Никога, през целия си живот не съм чувал такова безнравствено нещо!

И наистина Майлоу се оказа прав, защото, когато присъствуващите вдигнаха очи, неговите механици бяха вече замазали германската свастика на крилата, опашките и корпусите на самолетите с двоен слой бяла боя и изписали с шаблон надпис „Предприятия «М и М», висококачествени плодове и продукти“. Пред очите им Майлоу бе превърнал синдиката в международен картел.

Майлоувите флотилии на изобилието сега изпълваха въздуха. Самолети прииждаха в непрекъснат поток от Норвегия, Дания, Франция, Германия, Австрия, Италия, Югославия, Румъния, България, Швеция, Финландия, Полша, всъщност от цяла Европа освен от Русия, с която Майлоу отказваше да търгува. Когато всички, при които ходеше, се записаха за членове на синдиката „Предприятия «М и М», висококачествени плодове и продукти“, Майлоу създаде един напълно личен филиал „М и М, луксозни пасти“ и получи още повече самолети и още повече пари от касите на столовете за млечни кифли и бисквити от Британските острови, датски пасти, пълнени със сирене, и сушени сливи от Копенхаген, еклери, вафли, пълни с крем, крем-пити и сухи сладки от Париж, кугел-копф пудинг, специален хляб пумперникел и медени сладкиши с джинджифил от Берлин, линзери и добуш-торти от Виена, щрудел от Унгария и баклава от Анкара. Всяка сутрин Майлоу изпращаше по цяла Европа самолети, които влечаха след себе си дълги ленти с реклами за най-новите лакомства: сьомга хайвер — 79 цента, бяла риба — 21 цента. Повиши приходите в брой на синдиката, като срещу заплащане закачваше на самолетите и ленти с реклами на фирмите „Пет милк“, „Гейнз — храна за кучета“ и „Ноксзема“. Изпълнен с дух на гражданска предприемчивост, той редовно отделяше известно място в рекламните ленти на генерал Пекъм за безплатно разпространение на послания от обществен интерес като: „Спретнатостта има значение“, „Бързата кучка слепи ги ражда“, „Семейство, което се моли заедно, остава сплотено“. За да върви работата, Майлоу закупи време за кратки съобщения по Радио Берлин и за ежедневните пропагандни предавания на лорд Хо-Хо от Германия. Бизнесът цъфтеше по всички фронтове.

Самолетите на Майлоу бяха позната гледка. Те минаваха свободно навсякъде и един ден Майлоу сключи договор с американските военни власти да бомбардира държания от германците шосеен мост при Орвието, а с германските военни власти да защищава шосейния мост при Орвието с противовъздушен огън срещу собственото си нападение. Хонорарът му за нападението на моста възлизаше на всички разходи по операцията, плюс шест на сто, а хонорарът му, платен от Германия, за да защищава моста, беше равен на германските разходи, плюс шест на сто, увеличен с премии по хиляда долара за всеки свален от него американски самолет. Изпълнението на тези сделки представлява голяма победа за частното предприятие — изтъкваше той, — тъй като войските и на двете страни са социализирани институции. Щом веднъж договорите бяха подписани, нямаше никакъв смисъл да се разходват средствата на синдиката, за да се бомбардира и отбранява мостът, тъй като и двете правителства имаха достатъчно хора и материали на самото място да свършат цялата работа и бяха съвсем доволни да ги поставят в действие; и накрая Майлоу получи фантастична печалба от двете половинки на своята сделка, без да направи нищо повече, освен да се подпише два пъти.

Споразуменията бяха справедливи и към двете страни. Тъй като Майлоу имаше свободен достъп навсякъде, неговите самолети можаха да прелетят незабелязани от германската противовъздушна отбрана и да атакуват ненадейно; но тъй като Майлоу знаеше за нападението, той можа да предупреди навреме германската противовъздушна отбрана, която откри точна стрелба, щом самолетите попаднаха в обсега й. Беше идеално споразумение за всички заинтересовани освен за мъртвеца в Йосаряновата палатка, който беше убит над целта в деня на пристигането си.

— Не съм го убил аз — отговаряше разпалено Майлоу на гневните обвинения на Йосарян. — Дори не бях там него ден, казвам ти. Да не мислиш, че съм бил там и съм стрелял с противовъздушно оръдие, когато са прелетели самолетите?

— Но ти си организирал цялата работа, нали? — му изкрещя Йосарян във виолетовия здрач, обвиващ пътеката, която минаваше покрай смълчаните коли на моторния парк и водеше към лятното кино.

— Не съм организирал нищо — възрази възмутено Майлоу, като подсмърчаше шумно и възбудено със съскащия си блед и потрепващ нос. — Германците държат моста и ние щяхме да го бомбардираме независимо от това дали аз ще се намеся, или не. Просто открих чудесен случай да изкарам известна печалба от нападението и се възползувах от него. Какво толкова ужасно има тука?

— Какво толкова ужасно ли? Майлоу, един човек от моята палатка беше убит при това нападение, преди дори да си разопакова багажа.

— Но не съм го убил аз.

— Но ти си получил хиляда долара отгоре заради това.

— Не съм го убил обаче. Аз дори не бях там, казвам ти. Бях в Барселона да купувам маслиново масло и белени обезкостени сардини, и още имам писмените поръчки, с които мога да ти го докажа. И аз не съм получил хилядата долара. Хилядата долара влязоха в касата на синдиката и всички имат дялове, дори и ти. — Майлоу трогателно апелираше към Йосарян от дъното на душата си. — Виж, Йосарян, аз не съм почнал тази война, каквото и да казва този гаден Уинтъргрийн. Аз просто се опитвам да я поставя на делова основа. Има ли нещо лошо в това? Знаеш ли, хиляда долара съвсем не е толкова лоша цена за един среден бомбардировач с екипаж. Ако мога да убедя германците да ми плащат по хиляда долара за всеки самолет, който свалят, защо да не взема тези пари?

— Защото това са сделки с неприятеля, ето защо. Не можеш ли да разбереш, че водим война. Хора умират. Погледни наоколо, за Бога!

Майлоу поклати глава уморено и търпеливо.

— Ама германците не са наши неприятели — заяви той. — О, знам какво ще кажеш. Разбира се, ние сме във война с тях. Но германците са също членове на синдиката, и то с много добро положение, и аз имам задължение да пазя правата им като акционери. Може би те са почнали войната и може би избиват милиони хора, но си плащат сметките много по-бързо, отколкото някои наши съюзници, които бих могъл да назова. Не разбираш ли, че трябва да уважавам светостта на моя договор с Германия? Не можеш ли да погледнеш на работата от моята гледна точка?

— Не — сряза го грубо Йосарян.

Майлоу бе засегнат и не направи усилие да прикрие наранените си чувства. Беше душна лунна вечер, изпълнена с мушици, нощни пеперуди и комари. Внезапно Майлоу вдигна ръка и посочи към откритото кино, където млечният, изпълнен с прах лъч, излизащ хоризонтално от прожекционния апарат, отрязваше един конусообразен сноп в тъмнината и обвиваше във флуоресцентна светлинна ципа зрителите, излегнати отпуснато на столовете си като хипнотизирани, с лица, вдигнати нагоре и вперени в алуминиевия екран. Очите на Майлоу бяха навлажнени от преливащо чувство на почтеност; безхитростното му и непокварено лице лъщеше от пот, размесена с мазило срещу насекоми.

— Погледни ги! — възкликна той с глас, сподавен от вълнение. — Те са мои приятели, мои съотечественици, мои другари по оръжие. Никой никога не е имал по-добра другарска компания. Мислиш ли, че бих направил каквото и да било, за да им навредя, ако не се налагаше? Нямам ли достатъчно грижи на главата си? Не виждаш ли колко съм разстроен заради този памук, който се трупа по кейовете в Египет? — питаше Майлоу измъчено и се вкопчи за предницата на Йосаряновата риза, сякаш се давеше. Очите му видимо туптяха подобно на кафяви гъсеници. — Йосарян, какво ще правя с толкова много памук? Ти си виновен, задето ме остави да го купя.

Памукът се трупаше по египетските кейове и никой не искаше да купува. Майлоу никога не си бе представял, че Нилската долина може да бъде толкова плодородна или че няма да намери пазар за цялата реколта, която бе закупил. Столовете на синдиката не искаха да му помогнат; те се разбунтуваха и упорито отхвърляха предложенията му да ги обложи с вноски, пресметнати на глава, така че всеки член на синдиката да стане собственик на свой дял от реколтата египетски памук. Дори германските му изпитани приятели го изоставиха по време на тази криза; те предпочитаха германския ерзац. Столовете на Майлоу не искаха дори да му помогнат да складира памука; разноските за наем на складовете хвръкнаха страшно високо и допринесоха значително за съсипателното изчерпване на паричните му резерви. Печалбите от операцията „Орвието“ се стопиха. Майлоу започна да пише вкъщи да му преведат обратно парите, които им бе изпратил в някогашните добри дни. Скоро и тези пари се привършиха. А всеки ден нови бали памук продължаваха да пристигат по кейовете на Александрия. Винаги щом успееше да се разтовари от малко памук, като го продаде на загуба, изкусни египетски посредници в Леванта го грабваха и му го продаваха обратно по първоначалната цена, така че в действителност той се озоваваше в още по-тежко положение отпреди.

„Предприятия М и М“ отиваха към крах. Майлоу се ругаеше ежечасно заради своята монументална алчност и глупост да закупи цялата египетска реколта памук, но договорът си оставаше договор и трябваше да се изпълнява, та затова една вечер, след разкошна вечеря, всичките изтребители и бомбардировачи на Майлоу излетяха, подредиха се в строй над лагера и започнаха да пущат бомби над авиогрупата. Той беше сключил втори договор с германците, този път да бомбардира собственото си поделение. В едно добре съгласувано нападение самолетите на Майлоу се разделиха и бомбардираха бензиновите резервоари, муниционните складове и бомбардировачите Б-25, които лежаха на подобните си на захарни петлета подпори на летището. Екипажите му пощадиха пистата и столовете, за да могат да се приземят безопасно и да получат топла закуска, преди да си легнат. Бомбардираха със запалени фарове, тъй като никой не стреляше по тях. Бомбардираха всичките четири ескадрили, офицерския клуб и сградата на щаба на авиогрупата. Обхванати от панически ужас, хората изхвърчаха от палатките си, но не знаеха на коя страна да бягат. Скоро целият лагер се изпълни с ранени, които пищяха за помощ. Един грозд бризантни бомби избухна в двора на офицерския клуб и проби неравни дупки с оръфани краища в стената на дъсчената сграда и в коремите и гърбовете на цяла редица лейтенанти и капитани, които стояха на бара. Те се превиха одве и се строполиха в агония на пода. Останалите офицери, обхванати от паника, хукнаха към двете врати и тъй като не смееха да излязат, задръстиха изходите като някаква ревяща преграда от човешка плът.

Полковник Каткарт си проби път с нокти и лакти през възбунената маса и най-после остана сам навън. Втренчи поглед в небето, недоумяващ и ужасен. Самолетите на Майлоу, плъзгащи се спокойно над върховете на цъфналите дървета, с отворени капаци на бомбовместилищата, със свалени задкрилки и с чудовищните си, ослепителни, свирепо мигащи, зловещи, подобни на очи на насекоми фарове, бяха най-апокалиптичната гледка, която бе виждал някога. Изтерзана въздишка на ужас се изтръгна от гърдите на полковник Каткарт и почти ридаещ, той се хвърли стремглаво в джипа си. Напипа педала за газта и стартера и с най-голямата скорост, която можеше да развие люшкащата се кола, препусна към летището, сграбчил в меките си, безкръвни ръце кормилото, като отчаяно натискаше копчето на сирената. На едно място едва не се преби, когато със злокобно изскърцване на колелата направи остър завой, за да не заоре в една група хора, които по долни дрехи тичаха лудо към планините, навели смаяните си лица и притиснали като мънички щитове тънките си ръце около слепите си очи. Жълти, оранжеви и червени огньове горяха от двете страни на пътя. Палатки и дървета бяха в пламъци, а самолетите на Майлоу продължаваха да пристигат безкрайно, с мигащи запалени фарове и отворени врати на бомбовместилищата. Полковник Каткарт едва не преобърна джипа, когато удари рязко спирачките пред контролната кула. Скочи от колата, докато тя още се извърташе, изтича нагоре по стълбите и се втурна вътре, където трима души следяха инструментите и направляваха самолетите. В своя устрем да грабне никелирания микрофон той събори двама от тях; очите му блестяха диво и месестото му лице бе сгърчено от напрежение. С животинска спазма той сграбчи микрофона и истерично изкрещя с всичка сила:

— Майлоу, ти, кучи сине, полудял ли си? Какво правиш, дявол да те вземе? Приземи се! Приземи се!

— Ще престанеш ли да крещиш? — отговори Майлоу, който стоеше до самия него на контролната кула, също с микрофон в ръка. — Не виждаш ли, че съм тук. — Майлоу го погледна с упрек и се обърна да продължи работата си. — Много добре, момчета, много добре — повтаряше той монотонно по микрофона си. — Но виждам, че един склад още стои. Това е недостатъчно. Първис, вече съм ти казал, че не искам претупана работа. Още в този миг ще се върнеш обратно и пак ще се опиташ да го удариш. И този път се приближи бавно… бавно. Който бърза, той прахосва, Първис. Хиляди пъти съм ти казвал това. Който бърза, той прахосва.

Високоговорителят над главата му започна да грачи:

— Майлоу, говори Алвин Браун. Хвърлих всичките си бомби. Какво да правя сега?

— Коси с картечниците — каза Майлоу.

— Да кося ли! — Алвин Браун бе възмутен.

— Няма къде да мърдаме — осведоми го Майлоу с примирение. — Предвидено е в договора.

— Е, тогава окей! — съгласи се Алвин Браун. — В такъв случай ще кося.

Този път Майлоу го беше прекалил. Да бомбардираш собствените си хора и самолети, това дори и най-флегматичният наблюдател не можеше да смели; изглеждаше, че краят на Майлоу е дошъл. Изсипаха се куп висши държавни чиновници, които започнаха разследване. Вестниците бичуваха Майлоу с ярки заглавия. Конгресмени заклеймяваха жестокостта му с гръмлив гняв и настояваха за наказание. Майки, чиито синове бяха военнослужещи, организираха протестни групи и искаха възмездие. Нито един глас не се издигна в негова защита. Навсякъде порядъчните хора се почувствуваха оскърбени. Нямаше съмнение, че краят на Майлоу бе дошъл, докато той не разкри търговските си книги пред публиката и не оповести огромната печалба, която бе осъществил. Можеше да заплати обезщетение на държавата за всички убити хора и унищожени имущества и все пак да му останат достатъчно пари, за да продължи да купува египетски памук. И най-сладкото в цялата сделка беше, че всъщност не бе нужно изобщо да се плаща някакво обезщетение на държавата.

— В една демокрация държавата е народът — обясняваше Майлоу. — Ние сме народът, нали? Затова можем просто да задържим парите и да отстраним посредника. Откровено казано, аз бих желал да видя държавата как се оттегля от войната и предоставя тази дейност на частната инициатива. Ако платим на държавата всичко, което й дължим, ние само бихме насърчили държавното вмешателство и бихме обезсърчили други частни лица да бомбардират собствените си хора и самолети. Бихме премахнали личната заинтересованост.

Майлоу, разбира се, беше прав, както всички бяха съгласни освен няколко огорчени несретници като доктор Данийка, който се мусеше свадливо, мърмореше и подхвърляше обидни намеци за морала на цялото предприятие, докато Майлоу не смекчи гнева му, като му подари от името на синдиката един лек, сгъваем градински стол от алуминий, който доктор Данийка можеше да сгъва удобно, да го изнася вън от палатката и да го внася обратно вътре всеки път, щом вождът Бял Полуовес излезеше навън. По време на бомбардировката на Майлоу доктор Данийка бе изгубил ума и дума. Вместо да изтича да се прикрие някъде, той бе останал на открито и бе изпълнявал задълженията си: под град от запалителни и шрапнелни бомби, под картечен огън, той се плъзгаше като плах, хитър гущер от ранен до ранен, тук пристягаше разкъсан крайник, за да спре кръвотечението, там правеше инжекция с морфин, слагаше шини, даваше сулфамид, мрачен, с печално лице, без да промълви дума повече, отколкото бе необходимо, виждайки във всяка синееща рана страшно предзнаменование за собственото си разложение; работи неотстъпно, докато капна още преди да изтече дългата нощ и на следния ден се разболя — запуши му се носът — и той изтича при Гюс и Уес да му премерят температурата, да сложат синапова лапа и да му напръскат лекарство в ноздрите.

През онази нощ доктор Данийка полагаше грижи за всеки ранен със същата навъсена, дълбока и самовглъбена печал, която бе изписана на лицето му в деня на Авиньонския полет, когато Йосарян, напълно смазан, слезе гол по няколкото стъпала на самолета, оплискан изобилно по голите си пети, пръсти на краката, колене, мишци и пръсти на ръцете с кръвта на Сноуден, и безмълвно посочи към кабината, където младият стрелец лежеше на пода и мръзнеше в агония до още по-младия заден стрелец, който отново загубваше съзнание, щом отвореше очи и видеше, че Сноуден умира.

Доктор Данийка почти нежно загърна раменете на Йосарян с одеяло, след като Сноуден бе свален от самолета и отнесен на носилка до линейката. Той отведе Йосарян до джипа. Макуот помагаше и тримата отидоха с джипа до амбулаторната палатка, където Макуот и доктор Данийка настаниха Йосарян на един стол и измиха кръвта на Сноуден със студени, мокри валма медицински памук. Доктор Данийка му даде хапче и му направи инжекция, от която той спа дванадесет часа. Когато Йосарян се събуди и отиде при него, доктор Данийка му даде още едно хапче и му направи още една инжекция, от която той спа още дванадесет часа. Когато Йосарян се събуди и пак отиде при него, доктор Данийка се приготви да му даде още едно хапче и да му направи още една инжекция.

— Докога ще ми даваш хапчета и ще ми правиш инжекции? — запита го Йосарян.

— Докато се почувствуваш по-добре.

— Сега се чувствувам много добре.

Нежното, изгоряло от слънцето чело на доктор Данийка се набразди от изненада.

— Тогава защо не се обличаш? Защо се разхождаш гол?

— Не искам вече да нося униформа.

Доктор Данийка прие обяснението и остави спринцовката.

— Наистина ли се чувствуваш добре?

— Чувствувам се отлично. Само дето съм останал без сила от тия твои хапчета и инжекции.

През останалата част от деня Йосарян се разхождаше съвършено гол и още беше гол на следната сутрин, когато Майлоу, след като го бе търсил навсякъде, най-после го намери седнал в клонака на едно дърво, близо зад странното малко военно гробище, където в този момент погребваха Сноуден. Майлоу беше облечен в обичайното си служебно облекло — тъмен маслиненозелен панталон, чиста тъмна маслиненозелена риза и връзка, със сребърни лейтенантски нашивки на яката и униформена фуражка с корава кожена козирка.

— Търсих те навсякъде — извика укоризнено Майлоу отдолу.

— Трябваше да ме потърсиш на това дърво — отговори Йосарян. — Цяла сутрин съм тук.

— Слез долу да опиташ това и да ми кажеш дали е вкусно. Много важно е.

Йосарян поклати глава. Той седеше гол на най-долния клон на дървото и с две ръце се държеше за клона, който беше точно над него. Отказа да мръдне от мястото си и Майлоу не можеше да направи нищо друго, освен да протегне двете си ръце, да обгърне с чувство на отвращение дънера и да почне да се катери. С усилие пълзеше нагоре, като пръхтеше и дишаше хрипливо. Когато най-после се изкачи достатъчно високо, за да преметне крак над клона и да си поеме дъх, дрехите му се бяха измачкали и извъртели настрана. Фуражката му беше килната и имаше опасност да падне. Майлоу я хвана навреме, тъкмо в момента, когато започна да се плъзга от главата му.

Капчици пот блестяха като прозрачни перли около мустаците му и се издуваха като матови мехури под очите. Йосарян го наблюдаваше с безразличие. Майлоу предпазливо се извъртя в полукръг, така че да бъде с лице към Йосарян. Той разгъна лигниновата обвивка от нещо меко, кръгло и кафяво и го подаде на Йосарян.

— Моля ти се, опитай го и ми кажи как го намираш. Искам да го сервирам в стола.

— Какво е това? — запита Йосарян и отхапа голяма хапка.

— Памук, покрит с шоколад.

Йосарян повърна конвулсивно и изплю право в лицето на Майлоу покрития с шоколад памук, с който бе пълна устата му.

— Ето ти го, вземи си го обратно — изрева той ядосано. — Исусе Христе! Да не си полудял? Дори не си извадил тия проклети семки!

— Нека опитаме, а? — примоли се Майлоу. — Не може да е толкова лошо! Наистина ли е толкова гадно?

— По-лошо от гадно.

— Но аз трябва да накарам столовете да го сервират на хората.

— Хората няма да могат да го преглътнат.

— Трябва да го преглътнат — заповяда Майлоу, изпълнен с диктаторско величие, и почти щеше да падне и да си счупи врата, когато пусна клона, за да размаха пръст в знак на справедлив укор.

— Ела насам — покани го Йосарян. — Тук ще бъдеш по-сигурен и ще можеш да виждаш всичко.

Майлоу сграбчи клона над главата си и започна бавно да се премества настрани със страх и крайна предпазливост. Лицето му бе застинало от напрежение и той въздъхна с облекчение, когато най-после се намери седнал сигурно до Йосарян. Поглади дървото нежно.

— Много хубаво дърво — забеляза той с възхищение и собственическо задоволство.

— Това е дървото на живота — отговори Йосарян, мърдайки пръстите на краката си, — а също и на познанието за добро и зло.

Майлоу присви очи и загледа кората и клоните.

— Не е — отговори той. — Кестен е. Трябва да разбирам от тия работи. Нали продавам кестени.

— Така да бъде.

Няколко секунди те седяха на дървото, без да говорят, провесили крака, като се държаха с ръце за клона над тях — единият напълно гол, само със сандали с подметки от суров каучук, другият напълно облечен в груба тъмна маслинено-зелена вълнена униформа със силно пристегната вратовръзка. Майлоу разглеждаше недоверчиво Йосарян с крайчеца на окото и тактично се колебаеше.

— Искам да те попитам нещо — каза той най-после. — Ти не носиш никакви дрехи. Не искам да се бъркам или нещо такова, но просто искам да зная. Защо не носиш униформата си?

— Не искам да я нося.

Майлоу закима бързо като врабче, което кълве.

— Разбирам, разбирам — каза той припряно, с израз на пълно объркване. — Отлично разбирам. Чух Апълби и капитан Блак да разправят, че си се побъркал, и просто исках да проверя. — Той отново се поколеба от учтивост, като претегляше наум въпроса си. — Ще си облечеш ли пак униформата някой ден?

— Май че няма да я облека вече.

Майлоу кимна с престорена енергия, за да покаже, че разбира и това, и замълча, смутен от предчувствия и потънал в размисъл. Някаква птица с ален гребен се стрелна под тях, докосвайки със сигурните си, тъмни криле един трептящ храст. Йосарян и Майлоу седяха в беседката си, покрити от тънки като хартия редици наклонена зеленина и обградени от други сиви кестенови дървета и един сребрист смърч. Слънцето беше високо в просторното сапфиреносиньо небе, украсено с огърлица от отделни ниски пухкави облачета, блеснали със сухата си безукорна белота. Нямаше никакъв вятър и листата около тях висяха неподвижно. Сянката беше пъстра. Всичко беше спокойно освен Майлоу, който се изправи внезапно и надавайки приглушен вик, започна възбудено да сочи с пръст.

— Погледни нататък! — извика той разтревожено. — Погледни нататък! Там долу има погребение. Това, изглежда, са гробища, нали?

Йосарян му отговори бавно, с равен глас:

— Погребват момчето, което беше убито в моя самолет над Авиньон онзи ден. Сноуден.

— Какво се е случило с него?

— Беше убит.

— Това е ужасно — нажали се Майлоу и големите му кафяви очи се наляха със сълзи. — Бедното момче! Наистина ужасно! — Той прехапа силно треперещата си устна и когато продължи, гласът му бе изтънял от вълнение: — И ще стане още по-лошо, ако столовете не се съгласят да купят моя памук. Йосарян, какво става с тях? Не си ли дават сметка, че синдикатът е техен? Не знаят ли, че те всички имат дял?

— Имаше ли дял мъртвецът в моята палатка? — запита Йосарян язвително.

— Разбира се, че имаше — увери го словоохотливо Майлоу. — Всеки в ескадрилата има дял.

— Той беше убит, преди дори да бъде зачислен в нея.

Майлоу направи изкусна гримаса, изразяваща скръб, и се обърна настрани.

— Престани да ме закачаш за този мъртвец в твоята палатка — помоли го докачен той. — Казах ти, че нямам нищо общо със смъртта му. — Моя ли е вината, че съзрях тази велика възможност да закупя всичкия памук на египетския пазар, който вкара всички ни в тази беля? Трябваше ли да зная, че пазарът ще бъде преситен? По онова време аз дори не знаех какво значи пресищане на пазара. Възможност да изкупиш всички предлагани на пазара количества от една стока не се явява често и от моя страна беше много хитро да се възползувам от случая, щом той ми се предложи. — Майлоу преглътна стона си, когато видя шест души в униформа да вдигат простия чамов ковчег от линейката и да го слагат леко на земята до зеещата рана на прясно изкопания гроб. — И сега не мога да се отърва, не мога да продам и за един петак памук — оплакваше се той.

Йосарян остана безучастен към надутата загадъчна погребална церемония и към съкрушителната загуба на Майлоу. Поради разстоянието гласът на военния свещеник достигаше до него съвсем слабо — неразбираем, монотонен, почти недоловим, подобен на шума на изтичащ газ. Йосарян можа да разпознае майор Майор по дългунестата му фигура, която стърчеше отделно от другите присъствуващи на погребението, и смяташе, че е познал и майор Данби, който бършеше челото си с кърпичка. Майор Данби не бе престанал да трепери, откакто се сблъска с генерал Дрийдъл. Около тримата офицери имаше няколко гердана от войници, изваяни в една крива и неподвижни като пънове, и четирима незаети с нищо гробари в работни дрехи на райета, които се бяха отпуснали безразлично на лопатите си близо до ужасната, нелепа могилка от рохкава медночервена пръст. Както Йосарян гледаше втренчено, свещеникът вдигна блажен поглед към него, притисна с пръсти очните си ябълки, като че ли да изрази скръбта си, взря се отново изпитателно нагоре към Йосарян и наведе глава, завършвайки церемонията с жест, който Йосарян взе за връхна точка на погребалния обред. Четиримата мъже в работни дрехи повдигнаха ковчега с въжета и го спуснаха в гроба. Майлоу цял се разтрепера.

— Не мога да гледам това — извика той и изтерзан се обърна настрани. — Просто не мога да седя тук и да гледам, докато тия столове оставят моя синдикат да умре. — Той скръцна със зъби и разтърси глава, измъчен от горчива болка и негодувание. — Ако у тях имаше капка преданост към синдиката, те щяха да купуват моя памук, докато ги заболи сърцето, и щяха да продължат да купуват, докато ги заболи още по-силно. Биха запалили огньове и биха изгорили долните си дрехи и летните си униформи само за да предизвикат по-голямо търсене. Но те не щат да направят нищо. Йосарян, опитай се да изядеш останалото парче от шоколадения памук заради мен. Може би сега ще ти хареса.

Йосарян блъсна ръката му.

— Откажи се, Майлоу. Хората не могат да ядат памук.

Майлоу хитро присви лице.

— Това всъщност не е памук — предумваше го той. — Аз се пошегувах. Всъщност е захар на конци, чудесен захарен памук. Опитай и ще видиш.

— Сега вече лъжеш.

— Аз никога не лъжа — възрази Майлоу с гордо достойнство.

— Но сега лъжеш.

— Лъжа само когато е необходимо — обясни Майлоу в своя защита, като сведе за миг очи и замига очарователно с клепки. — Този сладкиш е дори по-хубав от захарен памук, наистина е по-хубав. Направен е от истински памук. Йосарян, ти трябва да ми помогнеш да накарам хората да го ядат. Египетският памук е най-хубавият на света.

— Но той е несмилаем — натърти Йосарян. — Ще го повърнат, не разбираш ли? Защо сам не опиташ да го ядеш, като не ми вярваш?

— Опитах — призна унило Майлоу. — И повърнах.

Гробището под тях беше жълто като сено и зелено като варено зеле. След малко свещеникът се отдръпна от гроба и бежовият полумесец от човешки фигури започна лениво да се разкъсва като отломки от разбит кораб. Войниците се пръснаха безшумно, без да бързат, към паркираните покрай неравния черен път коли. Безутешно навели глави, свещеникът, майор Майор и майор Данби се упътиха към джиповете си в остракирана група, като всеки от тях вървеше на няколко стъпки от другите, без да се интересува от тях.

— Свърши се — забеляза Йосарян.

— Това е краят — съгласи се Майлоу обезверен. Няма никаква надежда. И всичко стана, защото ги оставих свободно да вземат решения. Това трябва да ми послужи за урок по дисциплина за следния път, когато се опитам да направя нещо подобно.

— Защо не продадеш памука на държавата? — подметна случайно Йосарян, както наблюдаваше четиримата мъже в работни дрехи на райета, които хвърляха с лопати медночервената пръст в гроба.

Майлоу рязко наложи вето на подхвърлената идея.

— Това е въпрос на принцип — обясни той твърдо. — Държавата не може да се меси в бизнеса и аз нямам никакво желание да забърквам държавата в моя бизнес. Но работата на държавата е бизнес — спомни си бодро той и продължи с повишено настроение: — Това са думи на Калвин Кулидж, а Калвин Кулидж е бил президент и следователно трябва да е вярно. И върху държавата лежи задължението да купи всичкия египетски памук, който никой не иска, така че аз да мога да изкарам печалба, нали? — Лицето на Майлоу се помрачи внезапно и доброто му настроение се смени с тревога. — Но как да накарам правителството да го направи?

— Подкупи го — каза Йосарян.

— Да го подкупя! — Майлоу беше възмутен и едва не загуби пак равновесие; без малко не падна да си строши врата. — Засрами се! — смъмри го строго той, изригвайки от издутите си ноздри и сурово свитите си устни пламък на справедливо възмущение нагоре и надолу през ръждивите си мустаци. — Подкупите са забранени от закона и ти много добре знаеш това. Но законът не забранява да се изкара печалба, нали? Значи не е противозаконно да подкупя някого, за да си осигуря справедлива печалба, нали? Не, разбира се, не! — Той отново се замисли, изпаднал в кротко, почти жалко отчаяние. — Но отде да знам кого да подкупя?

— О, не се тревожи за това — утеши го Йосарян и се захили беззвучно, докато моторите на джиповете и линейката разбиваха сънливата тишина и най-последните коли тръгнаха на заден ход. — Предложи достатъчно голям подкуп и хората сами ще те намерят. Но непременно действувай напълно открито. Нека всички знаят какво искаш и колко си готов да платиш за услугата. Ако се срамуваш или се чувствуваш виновен, може да загазиш.

— Не би ли искал да дойдеш с мен? Няма да се чувствувам сигурен сред хора, които вземат подкупи. Те са истински мошеници.

— Нищо няма да ти се случи — успокои го Йосарян с увереност. — Ако загазиш, казвай на всекиго, че сигурността на страната изисква една здрава спекулативна търговия с национален египетски памук.

— Наистина изисква — потвърди тържествено Майлоу. — Здравата спекулативна търговия с египетски памук означава една много по-силна Америка.

— Разбира се, че означава. И ако това не хване, изтъкни, че голям брой американски семейства изкарват прехраната си от нея.

— Голям брой американски семейства изкарват прехраната си от нея.

— Виждаш ли — рече Йосарян. — Тебе повече те бива за тия работи. Когато ти го казваш, звучи почти като истина.

— То си е истина! — възкликна Майлоу с голяма доза от предишното си високомерие.

— Тъкмо това искам да кажа. Ти го изричаш с необходимото убеждение.

— Наистина ли няма да дойдеш с мене?

Йосарян разтърси глава.

Майлоу гореше от нетърпение да се залови за работа. Мушна остатъка от покритото с шоколад памучно валмо в джоба на ризата си и предпазливо се примъкна обратно по клона до гладкия сив дънер. Протегна великодушно ръце, сграбчи дънера в несръчна прегръдка и започна бързо да се спуща надолу. Ръбовете на кожените му подметки постоянно се плъзгаха по кората и на няколко пъти той едва не падна да се пребие. Когато достигна средата на дънера, той се сети за нещо и пак се закатери нагоре. Късчета кора се бяха полепили по мустаците му и напрегнатото му лице бе зачервено от направеното усилие.

— Да беше си облякъл униформата, вместо да се разхождаш така съвсем гол — довери му той замислено, преди да се намери отново долу и да хукне да оправя работите си. — Хората може да се поведат по тебе и тогава никога няма да мога да се отърва от този пусти памук.