Метаданни
Данни
- Серия
- Параграф 22 (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Catch-22, 1961 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боян Атанасов, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Втора световна война
- Екранизирано
- Постмодернизъм
- Реализъм
- Сатира
- Сюрреализъм
- Хаотичен сюжет
- Хумор
- Черен хумор
- Оценка
- 5,5 (× 155 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Маркиране на глава 12
- — Добавяне
- — Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.
Параграф 22 | |
Catch-22 | |
Автор | Джоузеф Хелър |
---|---|
Първо издание | 11 ноември 1961 г. САЩ |
Издателство | Simon & Schuster |
Оригинален език | английски |
Жанр | черен хумор, сатира, военен роман |
Издателство в България | Народна култура 1977 (преизд. 1982) |
Преводач | Боян Атанасов |
ISBN | ISBN 0-684-83339-5 (англ.) |
Начало | It was love at first sight. |
„Параграф 22“ (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).
Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.
Източници
- ↑ The 100 greatest novels of all time: The list, Гардиън, 12 October 2003.
- ↑ 100 best novels.
Външни препратки
- What is Catch-22? And why does the book matter?, BBC News
- „Книга на месец май 2023 г.“, сайт на Читателския клуб на НБУ
- Читателски клуб на НБУ: „Параграф 22“ от Джоузеф Хелър в
|
16
Лучана
Той завари Лучана, седнала сама на една маса в кабарето на съюзните офицери; пияният австралийски майор, който я беше довел там, я беше глупашки изоставил, за да се присъедини към неприличната компания на няколко свои другари, които се бяха разпели на бара.
— Добре, ще танцувам с тебе — каза тя още преди Йосарян да успее да я заговори, — но няма да те оставя да спиш с мене.
— Кой иска да спи с тебе? — попита Йосарян.
— Не искаш ли да спиш с мене? — възкликна тя изненадано.
— Не искам да танцувам с тебе.
Тя грабна Йосарян за ръката и го издърпа на дансинга. Танцуваше по-лошо дори от него, но подскачаше, без да се стеснява, под звуците на синтетичната джазова музика с такова удоволствие, каквото Йосарян никога не бе виждал. Най-после Йосарян почувствува, че краката му изтръпват от скука, издърпа я от танцовата площадка към масата, на която момичето, което той трябваше досега да е натаковал, още стоеше полупияно, сложило едната си ръка около врата на Арфи, оранжевата й атлазена блуза все още небрежно разкопчана до под белия бродиран сутиен, и суетно водеше мръсни разговори на полова тема с Хъпъл, Ор, Кид Сампсън и Джоу Гладника. Тъкмо когато стигнаха до тях, Лучана го блъсна силно и неочаквано, така че и двамата отминаха масата и останаха сами. Тя беше високо, прямо и непревзето, жизнерадостно момиче с дълга коса и хубавичко лице — здраво, приятно и закачливо момиче.
— Добре — каза тя, — ще ти позволя да ми платиш вечерята. Но няма да те оставя да спиш с мене.
— Кой иска да спи с тебе?
— Не искаш ли да спиш с мене?
— Не искам да ти плащам вечерята.
Тя го издърпа от кабарето на улицата и после по някакви стъпала го заведе в един черноборсаджийски ресторант, пълен с живи, чуруликащи, привлекателни момичета, които като че ли всички се познаваха помежду си, и със стеснителни офицери от различни страни, които бяха дошли там с тях. Ястията бяха изискани и скъпи и пътеките между масите натъпкани със зачервени и весели собственици, всички пълни и плешиви. Оживеният ресторант излъчваше огромни, заливащи вълни от веселост и топлина.
Колосално удоволствие бе за Йосарян да гледа с какво невъздържано увлечение ядеше Лучана и как напълно забрави присъствието му, докато тъпчеше с две ръце яденето в устата си. Тя яде като вълк, докато омете и последната чиния, после остави на масата сребърните прибори с вид на човек, който завършва работата си, и претъпкана, лениво се отпусна на стола със замечтан израз на наситено лакомство. Усмихната и доволна, тя пое дълбоко дъх и го загледа влюбено с разнежени очи.
— Окей, Джоу — измърка тя и в жарките й очи, натежали от сън, се четеше благодарност. — Сега ще ти позволя да спиш с мен.
— Името ми е Йосарян.
— Окей, Йосарян — отговори тя с мек, разкаян глас. — Сега ще ти позволя да спиш с мен.
— Кой иска да спи с тебе?
Лучана бе зашеметена.
— Не искаш ли да спиш с мен?
Йосарян кимна недвусмислено и смеейки се, бързо мушна ръка нагоре под полата й. Момичето се сепна ужасено и веднага дойде на себе си. В миг отметна крака настрани и извъртя задника си. Изчервявайки се от уплаха и смущение, тя дръпна надолу полата си, хвърляйки срамежливи коси погледи към околните маси.
— Ще ти позволя да спиш с мене — обясни тя предпазливо с някаква загрижена снизходителност, примесена с опасения. — Но не веднага.
— Знам. Когато отидем в моята стая.
Момичето поклати глава, като го гледаше недоверчиво и стискаше колена.
— Не, сега трябва да си отида вкъщи при мама, защото мама не обича да танцувам с войници и не позволява те да ми плащат по ресторанти; и тя много ще се сърди, ако не се прибера вкъщи сега. Но ще ти позволя да ми запишеш къде живееш. И утре сутрин, преди да отида на работа във френското бюро, ще дойда в твоята стая за оная работа. Capisci?[1]
— Дрън-дрън! — възкликна Йосарян, ядосан и разочарован.
— Cosa vuol dire[2] „дрън-дрън“? — запита Лучана със слисан поглед.
Йосарян се разсмя гръмогласно. Най-после й отговори с тон на съчувствие и добро настроение:
— Значи, че сега искам да те изпратя дотам, където, дявол да го вземе, трябва да те заведа, та да мога да изтичам обратно до кабарето, преди Арфи да си е отишъл с оная женска, която е намерил, и да поискам да ми намери някоя леля или приятелка също като нея; тя сигурно знае някоя такава.
— Come?[3]
— Subito, Subito[4] — смъмри я нежно той. Мама чака. Спомни си!
— Si, si, мама.[5]
Йосарян остави момичето да го мъкне почти цяла миля в прелестната римска пролет, докато стигнаха до едно хаотично автобусно депо, където ревяха клаксони, святкаха червени и жълти светлини и отекваха ръмжащите ругатни на небръснати шофьори на автобуси, които бълваха гнусни псувни — да ти настръхнат косите: псуваха се един-друг, псуваха и пътниците, и шляещите се равнодушни тълпи от пешеходци, задръстили пътя им, които не им обръщаха никакво внимание, докато не ги блъснеха автобусите, и тогава и те започваха да им отвръщат с псувни.
Лучана изчезна в една от мъничките зелени коли и Йосарян се спусна назад, бързайки с всички сили през целия път, за да се върне в кабарето при обезцветената блондинка със замъглени очи и разтворена оранжева атлазена блуза. Тя изглеждаше захласната по Арфи, но докато тичаше, Йосарян се молеше настойчиво да се срещне със сладката й леля или със сладката й приятелка, сестра, братовчедка или майка, която е също тъй страстна и развратна, както нея. Тя щеше да бъде идеална за него — една покварена, груба, вулгарна, безнравствена, апетитна повлекана, за каквато бе копнял и която бе боготворил в течение на месеци. Тя беше истинска находка. Сама си плащаше каквото пиеше, имаше автомобил, апартамент и пръстен с камея с цвят на сьомга, който подлуди Джоу Гладника с изящно изрязаните си фигури — голо момче и момиче на една скала. Джоу Гладника пръхтеше, подскачаше и тропаше с крак по пода като кон, слюнки течаха от устата му от страст, пълзеше по земята от желание, но момичето не искаше да му продаде пръстена, макар че той й предлагаше всичките пари по джобовете на всички заедно със сложния си черен фотоапарат. Тя не се интересуваше от пари и апарати. Интересуваше се само от разврат.
Когато Йосарян стигна там, нея вече я нямаше, всички си бяха отишли. Той веднага излезе и потиснат от смътен копнеж и обезсърчение, тръгна по тъмните, пустеещи улици. Когато оставаше сам, той рядко се чувствуваше самотен, но сега самотата му тежеше, защото много завиждаше на Арфи, който — както Йосарян добре знаеше — в този миг беше с момичето, което беше тъкмо за Йосарян, а Арфи би могъл веднага щом пожелае, ако въобще някога пожелае, да си нагласи работата с една от двете или с двете стройни, великолепни аристократки, които живееха в по-горния апартамент и оплодяваха Йосаряновите полови фантазии, когато той имаше полови фантазии — красивата, богата, чернокоса графиня с червени, влажни, нервни устни и нейната красива, богата чернокоса снаха. Когато се връщаше в офицерския апартамент, Йосарян беше лудо влюбен и в двете, влюбен в Лучана, влюбен в сладострастното, пияно момиче с разкопчана атлазена блуза и в красивата богата графиня и красивата й богата снаха, но те и двете никога не биха го оставили да ги пипне или дори да флиртува с тях. Те закачливо коткаха Нейтли и пасивно се подчиняваха на Арфи, но смятаха Йосарян за смахнат и се отдръпваха от него с отблъскващо презрение всеки път, щом направеше неприлично предложение или се опиташе да ги погали, когато слизаха по стълбите. И двете бяха великолепни създания с месести, светли, заострени езици и усти, кръгли като сливи, малко прекалено сладки и пенливи, малко гадни. У тях личеше класата. Йосарян не бе много сигурен какво е класа, но знаеше, че у тях има класа, а у него няма и че и те също знаеха това. Както си вървеше, той можеше нагледно да си представи бельото, което те носеха върху стройните си женски тела — ефирно, гладко, прилепнало бельо, съвсем черно или с преливащ се пастелен блясък, украсено с бродирани ръбове, ухаещо с изкусителния дъх на добре гледана плът и парфюмирано с бански аромати, които се разнасят като покълващ облак от синкаво-белите им гърди. Отново пожела да бъде там, където Арфи беше сега, и неприлично, брутално, весело да прави любов със сочната пияна курва, която не даваше пет пари за него и никога вече нямаше да помисли за него.
Но когато Йосарян пристигна, Арфи се беше вече върнал в апартамента и Йосарян зяпна със същото изтормозено чувство на учудване, което бе изпитал сутринта над Болоня пред неговото злостно, тайнствено и непоклатимо присъствие в носа на самолета.
— Какво правиш тука? — попита той.
— Вярно, питай го! — възкликна Джоу Гладника побеснял. — Накарай го да ти каже какво прави тука!
С дълъг, театрален стон Кид Сампсън направи подобие на пистолет с показалеца и палеца си, сякаш се готви да си пръсне черепа. Дъвчейки дъвка, която издуваше бузата му, Хъпъл попиваше всичко, което ставаше наоколо, с безизразното лице на неопитен петнадесетгодишен хлапак. Арфи спокойно изчукваше лулата върху дланта си, както се разхождаше напред-назад, едър, самодоволен, очевидно възхитен от суматохата, която бе причинил.
— Не отиде ли у нея? — попита Йосарян.
— О, тя искаше да остана при нея — изкикоти се Арфи. — Не се грижи ти за чичо си Арфи. Но аз не исках да се възползувам от беззащитността на това сладко момиче само защото беше малко прекалило с пиенето. За какъв ме смяташ ти?
— Кой ти казва да се възползуваш от случая? — изруга го Йосарян смаян. — Единственото нещо, което тя искаше, беше да легне с някого. Само за това говореше цяла вечер.
— Защото се беше малко объркала — обясни Арфи. — Но аз й се поскарах и наистина я вразумих донякъде.
— Ах ти, мръснико! — възкликна Йосарян и се отпусна уморено на дивана до Кид Сампсън. — Защо, дявол да те вземе, не я отстъпи на някого от нас, щом не си я щял?
— Виждаш ли — рече Джоу Гладника, — нещо му липсва.
Йосарян кимна и загледа Арфи с любопитство.
— Арфи, кажи ми, никога ли не таковаш никоя?
Арфи пак се изкикоти самодоволно и развеселено.
— О, разбира се, че ги боцкам. Не се тревожи за мене. Но никога не боцкам добри момичета. Знам кои момичета да боцкам и кои да не боцкам и никога не боцкам добри момичета. Оная е сладко хлапе. Човек вижда, че семейството и има пари. Ами аз дори я накарах направо да хвърли онзи неин пръстен през прозореца на колата.
Джоу Гладника подскочи с писък на непоносима болка.
— Какво? Какво си направил? — изпищя той. — Какво си направил? — Почти просълзен, започна да блъска с юмруци Арфи по рамената и ръцете. — Би трябвало да те убия, загдето си направил това, гадни мръснико. Той е грешник, това е той.
— Мръсна душа е той, нали? Не е ли мръсна душа?
— Най-мръсната душа — потвърди Йосарян.
— Какво приказвате вие, момчета? — попита Арфи искрено учуден, като гушеше глава в амортизиращото прикритие на облите си рамене, за да се запази от ударите. — О, стига, Джоу — молеше се той с усмивка, изразяваща леко неудобство. — Стига си ме удрял!
Но Джоу Гладника не престана да го удря, докато Йосарян не го дръпна и изтика към спалнята му. Йосарян влезе безучастно в стаята си, съблече се и заспа. Миг по-късно беше вече сутрин и някой разтърсваше рамото му.
— Защо ме будите? — изхленчи той.
Беше Микаела, кокалестата слугиня с весел характер и грозничко, жълто лице. Будеше го, защото му дошла гостенка, която чакала пред вратата. Лучана! Едва можеше да повярва. И след като Микаела си излезе, тя остана сама с него в стаята — прелестна, здрава, подобна на статуя, излъчваща неудържима любеща жизненост дори както бе застанала на едно място, сърдито намръщена. Стоеше като млад женски колос, разкрачила великолепните си подобни на колони крака, обута с високи бели обуща с клиновидни токове, облечена в хубава зелена рокля, и размахваше голяма, плоска, кожена дамска чанта, с която тя го удари през лицето, когато той скочи от леглото да я прегърне. Йосарян залитна назад, извън обсега на чантата, зашеметен, хванал смаяно парещата си буза.
— Свиня! — плю злобно тя и ноздрите и се разшириха с израз на бясно презрение. Vive com’un animale![6]
С яростна, гърлена, презрителна ругатня тя мина през стаята, отвори трите високи прозореца и пусна силен прилив от слънчева светлина и свеж резлив въздух, който се плисна през задушната стая като ободрително лекарство. Остави чантата си на един стол и започна да разтребва стаята — събра нещата му от пода и мебелите, хвърли чорапите, носната му кърпа и долните му дрехи в едно празно чекмедже на шкафа и окачи ризата и панталоните му в гардероба.
Йосарян изтича от спалнята в банята и изми зъбите си. Изми си ръцете и лицето, вчеса косата си. Когато тичешком се върна обратно, стаята беше разтребена и Лучана полусъблечена. Изразът на лицето й беше успокоен. Тя остави обиците си на тоалетната масичка и боса, безшумно отиде към леглото само по розова найлонова риза, която стигаше до хълбоците й. Внимателно огледа наоколо, за да се увери дали не е пропуснала нещо, дали всичко е спретнато в стаята, след това вдигна покривката на леглото и се излегна сладострастно с израз на котешко очакване. Кимна му с копнеж, като се засмя дрезгаво.
— Сега — каза тя тържествено, като протегна жадно двете си ръце към него, — сега ще ти позволя да спиш с мене.
Каза му няколко лъжи за един-единствен уикенд, когато лежала с покойния си годеник — войник от италианската армия, убит във войната, — но излезе, че това било истина, защото тя извика „finito!“[7] почти веднага щом той почна, и се чудеше защо той не спира, докато и той също не финишира и не й обясни.
Йосарян запали цигари за двамата. Тя беше очарована от тъмния, обгорял цвят на тялото му. Той се питаше защо тя не иска да свали розовата риза. Беше скроена като мъжка риза, с тесни презрамки, и прикриваше невидимия белег на гърба й, който тя не му позволяваше да види, след като я накара да му каже, че действително има белег на гърба. Тя се изпъна като стоманена струна, когато той прокара върха на пръстите си по обезобразения й гръб от плешките почти до основата на гръбнака. Йосарян потръпна при мисълта за многото мъчителни нощи, които тя е прекарала в болницата, приспана с опиати или в болки, с вездесъщите, неотстраними миризми на етер, изпражнения и дезинфекционни средства, на гниеща, разлагаща се човешка плът, всред бели униформи, всред обуща с гумени подметки и тайнствени нощни лампи, мъждукащи до зори в коридорите. Била ранена при едно въздушно нападение.
— Dove? — запита той със затаен от напрежение дъх.
— Napoli.[8]
— Germans.[9]
— Americani.[10]
Сърцето му се размекна и той се влюби. Запита се дали тя би се омъжила за него.
— Tu sei pazzo.[11] — му каза тя с приятен смях.
— Защо да съм луд? — попита той.
— Perche non posso sposare.[12]
— Защо не можеш да се омъжиш?
— Защото не съм девствена — отговори тя.
— Какво общо има това с женитбата?
— Че кой ще се ожени за мен? Никой не иска момиче, което не е девствено.
— Аз искам. Аз ще се оженя за тебе.
— Ma non posso sposarti.[13]
— Защо не можеш?
— Perche sei pazzo.[14]
— Защо да съм луд?
— Perche voui sposarmi.[15]
Йосарян набръчка чело, забавно озадачен.
— Не искаш да се омъжиш за мен, защото съм луд, а казваш, че съм луд, защото искам да се оженя за тебе. Така ли е?
— Si.
— Tu sei pazzo! — извика той високо.
— Perche? — изкрещя тя възмутено в отговор и седна в леглото. Под розовата риза неотразимите й кръгли гърди се повдигаха и спущаха дръзко в знак на обида.
— Защо да съм луда?
— Защото не искаш да се омъжиш за мен.
— Stupido! — изкрещя му тя и го плесна театрално по гърдите с опакото на ръката си. — Non posso sposarti. Non capisci? Non posso sposarti.
— О, ясно разбирам. А защо не можеш да се омъжиш за мен?
— Perche sei pazzo!
— И защо съм луд?
— Perche voui sposarmi.
— Защото искам да се оженя за тебе. Carina, ti amo[16] — обясни той и нежно я притисна към възглавницата. — Ti amo molto.
— Tu sei pazzo — пошепна тя поласкана в отговор.
— Perche?
— Защото казваш, че ме обичаш. Как можеш да обичаш момиче, което не е девствено?
— Защото не мога да се оженя за тебе.
Тя веднага скочи отново и се изправи заплашително разярена.
— Защо не можеш да се ожениш за мен? — запита тя, готова да го цапне отново, ако отговорът му бъде неласкав. — Само защото не съм девствена?
— Не, не, мила. Защото ти си луда.
Тя се втренчи в него за миг озадачена и с омраза и после, оценявайки шегата, избухна в шумен смях. Когато престана да се смее, тя отново го гледаше одобрително; сочните реагиращи тъкани на тъмното й лице потъмняха още повече и сънливо разцъфнаха, подути и разхубавени от прилив на кръв. Очите й се замъглиха. Той смачка в пепелницата и своята, и нейната цигара и те безмълвно се сляха в една всепоглъщаща целувка тъкмо в момента, когато Джоу Гладника, без да почука, влезе, криволичейки, в стаята, за да попита Йосарян дали не иска да излязат заедно да търсят момичета. Джоу Гладника спря изведнъж, когато ги видя, и изхвръкна от стаята. Йосарян скочи от леглото дори още по-бързо и извика на Лучана да се облече. Момичето остана смаяно. Той я хвана за ръката, издърпа я грубо от леглото и я блъсна към дрехите й, после изтича към вратата и я затръшна тъкмо в момента, когато Джоу Гладника се върна тичешком с фотоапарат в ръка. Джоу Гладника успя да сложи крака си между вратата и рамката и не искаше да го дръпне.
— Пусни ме да вляза! — молеше се той настойчиво и се гърчеше и въртеше като някакъв маниак. — Пусни ме да вляза! — Той спря за миг борбата, да погледне лицето на Йосарян през открехнатата врата, като изкриви лице в някаква гримаса, която смяташе за подкупваща усмивка.
— Аз не Джоу Гладника — обясни той сериозно. — Аз голям фотограф от списание „Лайф“. Купчина големи снимки на купчина големи корици. Аз правя тебе голяма холивудска звезда, Йосарян. Multi dinero! Multi разводи. Чукане по цял ден. Si, si, si.
Когато Джоу Гладника направи крачка назад, за да се опита да снеме Лучана, както се облича. Йосарян успя да хласне вратата и да я затвори.
Джоу Гладника се нахвърли отчаяно срещу дебелата дървена преграда, отдръпна се назад да събере сили и отново се хвърли бясно върху вратата. В промеждутъците между нападенията Йосарян навлече дрехите си. Лучана бе облякла лятната си рокля в зелено и бяло и я запретваше над кръста си. Вълна от горчива мъка се надигна в гърдите му, когато той видя Лучана готова да изчезне завинаги в гащите си. Протегна ръка към нея и я привлече към себе си, хванал прасеца на вдигнатия й крак. Тя заподскача на куц крак напред и се притисна до него. Йосарян целуна романтично ушите и затворените й очи и опипа задната страна на бедрата й. Тя замърка чувствено, но миг по-късно Джоу Гладника стовари хилавото си тяло върху вратата в новото отчаяно нападение и едва не повали двамата на пода. Йосарян я блъсна настрани.
— Vite! Vite![17] — смъмри я той. — Облечи си дрехите!
— Какво дрънкаш, дявол да те вземе? — полюбопитствува тя.
— Бързо! Бързо! Не разбираш ли английски? Бързо се облечи!
— Stupido! — изръмжа тя. Vite е на френски, не на италиански. Subito, subito. Това искаш да кажеш. Subito!
— Si, si. Това искам да кажа. Subito, subito!
— Si, si — отговори тя с готовност и изтича да вземе обувките и обиците си.
Джоу Гладника бе прекратил нападенията си, за да прави снимки през затворената врата. Йосарян чуваше как трака блендата на фотоапарата му. Когато и той, и Лучана бяха готови. Йосарян изчака следващото нападение и неочаквано дръпна вратата. Джоу Гладника се просна всред стаята като жаба, която плясва във вода. Йосарян пъргаво го заобиколи, водейки Лучана зад себе си. Минаха през апартамента и излязоха в коридора. Заподскачаха надолу по стълбите с весел глъч, смеейки се шумно, докато им секна дъхът, и блъскаха развеселено главите си една о друга, щом спряха да си починат. Към края на стълбите срещнаха Нейтли, който се качваше, и престанаха да се смеят. Нейтли изглеждаше измъчен, мръсен и нещастен. Връзката му беше изкривена, ризата измачкана и той вървеше с ръце в джобовете. Имаше гузен, безнадежден вид.
— Какво става с тебе, момче? — запита съчувствено Йосарян.
— Пак съм без пукната пара — отвърна Нейтли с бледа и безумна усмивка. — Какво ще правя?
Йосарян не знаеше. Плащайки по двадесет долара на час, Нейтли бе прекарал последните тридесет и два часа с апатичната курва, която обожаваше, и не му бе останал ни цент от заплатата, нито от едрата сума, която получаваше всеки месец от богатия си и щедър баща. Това значеше, че той не може да прекарва времето си с нея. Тя дори не му позволяваше да върви редом с нея, когато обикаляше по тротоарите и заговаряше други военни; разяряваше се, щом забележеше, че той я следи от разстояние. Нищо не му пречеше да се навърта около апартамента й, но не беше сигурно дали тя си е вкъщи. А тя не му даваше нищо, ако не можеше да плати. За нея полът не представляваше интерес. Нейтли чувствуваше нужда да бъде уверен, че тя не прави любов с гадни типове или с някого, когото познава. Капитан Блак винаги държеше да я купи, когато идваше в Рим, само за да може да измъчва Нейтли, като му каже, че пак го е турил на милата му, и да го гледа как се трови, когато му разправя за всичките жестоки безобразия, на които я е принуждавал.
Лучана бе трогната от отчаяния вид на Нейтли, но веднага отново прихна в бурен, жизнерадостен смях, щом излезе с Йосарян на заляната от слънце улица и чу виковете на Джоу Гладника, който ги умоляваше от прозореца да се върнат и да се съблекат, защото той наистина бил фотограф от списание „Лайф“. Лучана весело изтича по плочника с високите си бели обуща с клинообразни токове, като теглеше Йосарян след себе си със същия жизнерадостен и чистосърдечен устрем, който бе показала в танцувалния салон предната вечер и през цялото време оттогава. Йосарян я настигна и тръгна редом с нея, като я прихвана през кръста, докато стигнаха до ъгъла, където тя се отдели от него. Оправи косата си на огледалцето, което извади от чантата си, и си сложи червило.
— Защо не ме помолиш да ти позволя да си запишеш името и адреса ми на лист хартия, та да можеш да ме намериш, когато дойдеш пак в Рим? — подхвърли тя.
— Защо не ми позволиш да си запиша името и адреса ти на лист хартия? — съгласи се той.
— Защо? — запита тя войнствено. Устата й внезапно се изкриви в яростна, подигравателна усмивка и очите й блеснаха гневно. — За да можеш да го скъсаш на парчета веднага щом си отида?
— Кой иска да го скъса? — протестира смутено Йосарян. — Какво говориш, дявол да го вземе?
— Ще го скъсаш — настояваше тя. — Ще го скъсаш в момента, когато си отида, и ще тръгнеш като важна клечка, загдето едно високо, младо, хубаво момиче като мене, Лучана, ти е позволило да спиш с него и не ти е поискало пари.
— Колко пари искаш? — запита я той.
— Stupido — извика тя развълнувано. — Не ти искам никакви пари. — Тропна с крак и вдигна ръка с буен жест, така че Йосарян се уплаши да не би да го прасне през лицето с голямата си чанта. Вместо да го удари обаче, тя записа името и адреса си на листче хартия и му го мушна в ръцете. — Ето — присмя му се язвително тя, като прехапа устната си, за да прикрие лекото й трепкане. — Не забравяй. Не забравяй да го скъсаш на дребни парченца веднага щом си тръгна.
След това тя му се усмихна спокойно, стисна му ръката, пошепвайки със съжаление addio, притисна се до него за миг и после се изправи и си тръгна с несъзнавано достойнство и грация.
Минута след като тя си бе отишла, Йосарян скъса листчето и тръгна в обратна посока, чувствувайки се доста важна личност, защото едно хубаво младо момиче като Лучана бе спало с него и не му бе поискало пари. Беше много доволен от себе си, докато вдигна глава и огледа столовата в сградата на Червения кръст и откри, че закусва с десетки и десетки други военни в най-различни фантастични униформи и тогава изведнъж се озова обграден от многобройни образи на Лучана — тя се събличаше, обличаше, галеше го и му държеше бурни речи в розовата риза от изкуствена коприна, с която бе облечена в леглото и която не искаше да свали. Препеченият резен хляб и яйцата му приседнаха на гърлото при мисълта за огромната грешка, която бе направил, като така безсрамно накъса на мънички късчета хартия нейните дълги, гъвкави, голи, млади, трептящи крайници и така самодоволно я хвърли от бордюра на тротоара в канавката на улицата. Тя вече ужасно му липсваше. Толкова много пискливи, безлични хора в униформа имаше в столовата. Той почувствува настойчиво желание да бъде отново сам с нея, скочи буйно на крака, изтича навън и тръгна по улицата към апартамента, търсейки дребните късчета хартия в канавката, но те бяха вече измити от маркуча на уличния чистач.
Не можа да я намери и вечерта в кабарето на съюзните офицери нито в задушната, излъскана, хедонистична лудница на черноборсовия ресторант с неговите широки дървени табли с изискани ястия и чуруликащи ята от живи и прелестни момичета. Не можа дори да намери ресторанта. Когато отиде да си легне сам в леглото, той сънува, че пак се мъчи да избяга от флака над Болоня, а Арфи отново виси над главата му по най-отвратителен начин и се усмихва надуто, злобно и подло. На сутринта пак обикаля да търси Лучана по всички френски бюра, които успя да открие, но никой не можеше да разбере за кого говори и тогава той побягна в ужас, така възбуден, влуден и разстроен, че просто трябваше да продължи да тича нанякъде, към апартамента, запазен за редниците, при тумбестата прислужница с лимоненожълтите гащи, която той завари да бърше прах в стаята на Сноуден на петия етаж, облечена в обезцветения си кафяв пуловер и дебела тъмна пола. Сноуден беше още жив по онова време и Йосарян можа да познае, че това беше стаята на Сноуден по името му, отпечатано с бели букви на синята цилиндрична торба, о която се препъна на вратата, както летеше към прислужничката, обхванат от някакъв бяс на творческо отчаяние. Жената го хвана за китките, преди да падне, както бе залитнал към нея, и просвайки се заднишком на леглото, го дръпна върху си, гостоприемно го обви в меката си, отпусната, утешителна прегръдка, вдигнала високо в ръката си като знаме бърсалката за прах, докато широкото й, животинско, симпатично лице го гледаше нежно с усмивка на предано приятелство. Чу се плясък на ластик и както лежеше под него, тя смъкна лимоненожълтите си гащи, без ни най-малко да го обезпокои.
Когато свършиха, той мушна пари в ръката й. Тя го прегърна от благодарност. И той я прегърна. Тя го сграбчи и отпущайки се отново на леглото, го дръпна върху себе си. Той отново мушна пари в ръката й, когато свършиха, и избяга от стаята, преди тя пак да почне да го прегръща от благодарност. Щом се прибра в апартамента, той събра с най-голяма бързина багажа си, остави на Нейтли, колкото пари имаше и отлетя за Пианоза с един снабдителен самолет, за да се извини на Джоу Гладника, загдето му бе затръшнал под носа вратата на стаята си. Извинението се оказа ненужно, тъй като Джоу Гладника беше в отлично настроение, когато Йосарян го намери. Джоу Гладника бе захилен до уши и на Йосарян му призля, когато го видя, защото в миг разбра какво значеше доброто му настроение.
— Четиридесет полета — обясни охотно Джоу Гладника с глас, станал лиричен от облекчение и възторг. — Полковникът пак повиши броя на полетите.
Йосарян беше зашеметен.
— Ами аз имам тридесет и два, дявол да го вземе! Още три, и щях да съм свободен.
Джоу Гладника вдигна равнодушно рамене.
— Полковникът иска четиридесет полета — повтори той. Йосарян го блъсна от пътя си и изтича право в болницата.