Джоузеф Хелър
Параграф 22 (28)

27
Сестра Дъкет

Сестра Сю Ан Дъкет беше висока, суха, зряла, стройна жена с издаден, добре закръглен задник, малки гърди и ъгловати, аскетични, типични за Нова Англия черти на лицето, които еднакво можеха да се нарекат и твърде хубави, и твърде грозни. Кожата й беше бледорозова, очите малки, носът и брадичката тънки и заострени. Тя беше способна, пъргава, строга и умна. Не бягаше от задълженията си и не загубваше самообладание в моменти на криза. Беше зряла личност, осланяше се на собствените си сили и в нищо не се нуждаеше от никого. Йосарян се съжали над нея и реши да й помогне. На следната сутрин, когато тя се бе навела да оправи чаршафа на леглото му, той крадешком плъзна ръката си под полата й в тясното пространство между коленете и после изведнъж бързо я вдигна нагоре, докъдето можеше да стигне. Сестра Дъкет изпищя и подскочи цяла миля нагоре, но все пак недостатъчно високо; тя се гърчеше, мяташе и люлееше напред-назад, опряна на божествената си опорна точка, в продължение на почти цели петнадесет секунди, преди най-после да се извърти и да отскочи обезумяла на пътеката с пепеливо, разтреперано лице. Но тя отстъпи прекалено далече и Дънбар, който наблюдаваше всичко от самото начало, се изправи изведнъж на леглото си, сграбчи я изотзад и стисна гърдите й. Сестра Дъкет изпищя повторно, изскубна се с въртене и избяга достатъчно далече от Дънбар, така че Йосарян можеше да се хвърли напред и пак да я улови за оная работа. Сестра Дъкет отскочи отново на пътеката като жива топка за пинг-понг. Дънбар я очакваше зорко, готов да се хвърли върху й. Но тя си спомни навреме за него и скочи настрана. Дънбар не я улучи, прелетя край нея, падна на темето си, което изхрущя с мокър, глух звук, и изгуби съзнание.

Дойде на себе си, както лежеше на пода с разкървавен нос, и усещаше болки в главата — точно същите симптоми, които бе симулирал, откакто постъпи в болницата. Вдигна се страшна глъчка, цялото отделение бе в хаос. Сестра Дъкет бе обляна в сълзи и Йосарян я утешаваше и се извиняваше, седнал до нея на ръба на леглото. Началникът на болницата, полковник, беше разгневен и крещеше на Йосарян, че няма да допусне пациентите му да си позволяват неприлични волности със сестрите.

— Какво искате от него? — попита жаловито Дънбар, както лежеше на пода, потръпвайки от щракащата болка в слепоочията, която усети, щом заговори. — Той не е направил нищо!

— Аз говоря и за вас! — изрева с всичка сила слабият, изпълнен с достойнство полковник. — Вие ще бъдете наказан за постъпката си.

— Какво искате от него? — обади се Йосарян. — Нищо не е направил, освен дето падна на главата си.

— Аз и за вас говоря! — извика полковникът, като се завъртя, за да се нахвърли бясно на Йосарян. — Много ще съжалявате, че сте хванали сестра Дъкет за гърдите.

— Не съм хващал за гърдите сестра Дъкет — каза Йосарян.

— Аз я хванах за гърдите — уточни Дънбар.

— И двамата ли сте побъркани? — извика пискливо докторът, като отстъпи назад побледнял и объркан.

— Да, той наистина е побъркан, докторе — увери го Дънбар. — Всяка нощ сънува, че държи жива риба в ръцете си.

Докторът остана като закован на мястото си, с вид на елегантно изумление и погнуса, и цялото отделение притихна.

— Какво сънува? — запита той.

— Сънува, че държи жива риба в ръцете си.

— Какъв вид риба? — попита докторът строго, обръщайки се към Йосарян.

— Не знам — отговори Йосарян. — Не мога да различа един вид риба от друг.

— В коя ръка я държите?

— Различно — отговори Йосарян.

— Различно, според рибата — добави услужливо Дънбар.

Полковникът се обърна и присвивайки очи, подозрително втренчи поглед в Дънбар.

— Тъй ли? А как така знаете толкова много за сънищата му?

— И аз участвувам в тях — отговори Дънбар, без да се усмихне.

Лицето на полковника почервеня от смущение. Той изгледа свирепо и двамата със студена, непримирима омраза.

— Станете от пода и легнете в леглото си — заповяда той на Дънбар със стиснати устни. — Не желая да чуя нито дума повече за тези сънища нито от един от вас. Имаме в болницата човек, който да слуша такива гадни безсмислици.

— Как мислите вие — внимателно запита майор Сандерсън, деликатният, набит, усмихнат психиатър на болницата, при когото полковникът бе заповядал да изпратят Йосарян, — защо полковник Фередж намира вашия сън за отвратителен?

Йосарян отговори почтително:

— Предполагам, че е поради някое качество на съня или някое качество на полковник Фередж.

— Много добре казано — каза одобрително майор Сандерсън; той носеше скърцащи войнишки обуща и имаше черна като въглен коса, която стърчеше почти право нагоре. — По някаква причина — сподели той — полковник Фередж винаги ми е приличал на чайка. Той, знаете ли, не вярва много в психиатрията.

— Вие не обичате чайките, нали? — запита Йосарян.

— Не, не особено — призна майор Сандерсън с остър, нервен смях и нежно подръпна увисналата си втора брадичка, сякаш тя беше дълга брада. — Намирам, че вашият сън е очарователен и се надявам, че често ще го сънувате, та да можем да продължим да го обсъждаме. Искате ли една цигара? — Той се усмихна, когато Йосарян отказа. — А защо според вас — каза той с вид на човек, комуто тези неща са напълно ясни — изпитвате толкова силно отвращение да приемете цигара от мен?

— Преди миг угасих цигарата си. Още дими в пепелника ви.

Майор Сандерсън се закикоти.

— Много остроумно обяснение. Но смятам, че скоро ще открием истинската причина. — Той стегна хлабаво вързаните връзки на обувките си на двоен клуп и после премести един жълт линиран бележник от бюрото на скута си. — Та за онази риба, която сънувате. Нека поговорим за нея. Винаги е същата риба, нали?

— Не знам — отвърна Йосарян. — Трудно ми е да разпознавам риби.

— За какво ви напомня тази риба?

— За други риби.

— А за какво ви напомнят другите риби?

— Пак за други риби.

Майор Сандерсън се облегна назад разочарован.

— Обичате ли риба?

— Не особено.

— Но защо мислите, че у вас има такова болезнено отвращение към рибите? — запита тържествуващо майор Сандерсън.

— Много са лигави — отговори Йосарян. — И също много костеливи.

Майор Сандерсън кимна съчувствено с усмивка, която беше приятна и неискрена.

— Много интересно обяснение. Но предполагам, че скоро ще открием истинската причина. Харесва ли ви тази риба? Рибата, която държите в ръка?

— Нито ми харесва, нито не ми харесва.

— Противна ли ви е рибата? Имате ли някакви враждебни или агресивни емоции към нея?

— Съвсем не. Всъщност рибата по-скоро ми харесва.

— Значи харесвате рибата?

— О, не. Нито ми харесва, нито не ми харесва.

— Но вие току-що казахте, че ви харесва. А сега казвате, че нито ви харесва, нито не ви харесва. Хванах ви в противоречие, виждате ли?

— Да, сър. Май че ме хванахте в противоречие. Майор Сандерсън гордо написа „противоречие“ с дебелия си черен молив в бележника.

— А защо според вас — поде той, когато свърши и вдигна очи — казахте тези две твърдения, изразяващи противоречиви емоционални реакции към рибата?

— Предполагам, че имам амбивалентно отношение към нея.

Майор Сандерсън подскочи от радост, когато чу думите „амбивалентно отношение“.

— Вие наистина разбирате — възкликна той и възторжено стисна ръце. — О, вие не можете да си представите колко самотен бях тук: говорех ден след ден на пациенти, които нямат понятие от психиатрия, опитвах се да лекувам хора, които не се интересуваха ни най-малко от мен и от работата ми. Това създаваше у мен ужасно чувство на некомпетентност. — Сянка на безпокойство премина през лицето му. — Изглежда, че не мога да се отърся от него.

— Наистина ли? — попита Йосарян, чудейки се какво друго да каже. — Защо упреквате себе си за празноти в образованието на другите?

— Глупаво е, знам — отвърна смутено майор Сандерсън с неволен, лекомислен смях. — Но аз винаги съм намирал опора в доброто мнение на другите. Навлязох в пубертета малко по-късно от всичките си връстници, виждате ли, и това създаде у мен нещо като… е, разни проблеми. Просто съм уверен, че много, много голямо удоволствие ще ми достави да ги обсъждам с вас. Толкова ми се иска да почнем, че почти не ми се ще да се отклонявам сега и да се занимавам с вашите проблеми, но май че ще трябва. Полковник Фередж ще се сърди, ако научи, че отделяме цялото време за моите проблеми. Сега искам да ви покажа няколко мастилени петна, за да открия какво ви напомнят известни форми и цветове.

— Можете да си спестите труда, докторе. Всичко ми напомня за оная работа.

— Така ли? — извика майор Сандерсън с възторг, сякаш не вярваше на ушите си. — Сега вече наистина стигнахме до нещо. Имате ли понякога хубави еротични сънища?

— Рибата, която сънувам, е еротичен сън.

— Не, искам да кажа, истински еротични сънища — сънища, в които грабвате някоя гола женска за врата и я щипете, и я удряте с юмруци в лицето, докато я разкървавите, а после се хвърляте върху нея и я изнасилвате, а след това избухвате в плач, защото я обичате и мразите толкова много, че не знаете какво да правите. За такива еротични сънища обичам да говоря. Имате ли понякога такива еротични сънища?

Йосарян помисли малко с мъдър вид.

— Това е рибешки сън — реши той.

Майор Сандерсън се дръпна назад, сякаш бе получил плесница.

— Да, разбира се — съгласи се той студено и в държането му се усети остър, защитен антагонизъм. — Но все пак бих искал да сънувате такъв сън само за да видим как ще реагирате. За днес стига. Междувременно бих искал да намерите насън отговора на някои от тези въпроси, които ви зададох. Тези сеанси, знаете, не са по-приятни за мен, отколкото за вас.

— Ще говоря по въпроса с Дънбар — отвърна Йосарян.

— Дънбар?

— Той именно почна цялата работа. Това са негови сънища.

— О, Дънбар. — Майор Сандерсън се засмя подигравателно и самоувереността му се възвърна. — Басирам се, че Дънбар е онзи лош човек, който върши всички тези мръсни неща, в които ви обвиняват, нали?

— Той не е лош.

— И вие ще го защищавате до смърт, нали?

— Не чак до смърт.

Майор Сандерсън се усмихна презрително и написа „Дънбар“ в бележника си.

— Защо куцате? — запита той изведнъж, когато Йосарян тръгна към вратата. — И каква е, дявол да го вземе, тази превръзка на крака ви? Да не сте се побъркали?

— Ранен съм в крака. Затова съм в болницата.

— О, не, не сте ранен — тържествуваше злобно майор Сандерсън. — Вие сте в болницата заради камък в слюнчената жлеза. В края на краищата излиза, че не сте толкова хитър, а? Дори не знаете заради какво сте в болница.

— В болница съм заради ранения си крак. Майор Сандерсън не обърна внимание на довода му и се изсмя язвително.

— Е, поздравете от мен вашия приятел Дънбар. И ще му кажете да ми сънува този сън, нали?

Но на Дънбар му се гадеше, чувствуваше се замаян от постоянното главоболие и не бе склонен да сътрудничи на майор Сандерсън. Джоу Гладника имаше кошмари, защото бе изкарал шестдесет бойни полета и отново чакаше да си замине за дома, но не искаше да ги сподели, когато идваше на посещение в болницата.

— Никой ли няма сънища за майор Сандерсън? — питаше Йосарян. — Много ми е неприятно да го разочаровам. Той и без това се чувствува така отхвърлен.

— Сънувам много особени сънища, откакто ви раниха — призна си свещеникът. — По-рано всяка нощ сънувах, че жена ми умира или че я убиват, или че децата ми се задавят със залъци питателна храна и умират. Сега сънувам, че плувам под вода и една акула ме ухапва по крака, точно там, където е превързан кракът ви.

— Чудесен сън! — извика Дънбар. — Бас държа, че майор Сандерсън ще бъде във възторг от него.

— Ужасен сън! — извика майор Сандерсън. — Той е изпълнен с болка, осакатяване и смърт. Сигурен съм, че сте го сънували само за да ми направите напук. Знаете ли, щом сънувате такива гадни сънища, не съм много сигурен, че мястото ви е във войската.

Йосарян помисли, че е зърнал лъч надежда.

— Може би сте прав, сър — подхвърли хитро той. — Може би трябва да бъда причислен към земния персонал и изпратен в Щатите.

— Никога ли не ви е минавало през ум, че с вашето безразборно гонене на жени просто се мъчите да успокоите подсъзнателните си опасения от полова немощ?

— Да, сър, минавало ми е през ума.

— Тогава защо го правите?

— За да успокоя опасенията си от полова немощ.

— Ами защо вместо това не си изберете някаква невинна занимавка? — запита майор Сандерсън с приятелско съчувствие. — Например въдичарство. Наистина ли намирате сестра Дъкет толкова привлекателна? Бих рекъл, че е малко кокалеста. Знаете, по-скоро лигава и костелива. Като риба.

— Аз почти не познавам сестра Дъкет.

— Тогава защо я хванахте за гърдите? Само защото има гърди?

— Дънбар я хвана за гърдите.

— О, не почвайте пак — възкликна майор Сандерсън с жлъчно презрение и отвратен запокити молива си. — Наистина ли си мислите, че можете да се освободите от вина, като твърдите, че сте съвсем друга личност? Не ми харесвате, Форциори. Знаете ли това? Никак не ми харесвате.

Йосарян усети как го лъхна студеният, влажен вятър на лоши предчувствия.

— Аз не съм Форциори, сър — каза той плахо. — Аз съм Йосарян.

— Кой сте?

— Казвам се Йосарян, сър. И съм в болница заради ранения си крак.

— Вашето име е Форциори — обори го бойко майор Сандерсън. — И вие сте в болница заради камък в слюнчената жлеза.

— Хайде де, майоре — кипна Йосарян. — Мога ли да не знам кой съм.

— Аз имам тук официален войскови документ за доказателство — възрази майор Сандерсън. — Ще направите добре да се опомните, преди да е твърде късно. Най-напред сте Дънбар. Сега сте Йосарян. Утре ще ви хрумне да твърдите, че сте Уошингтън Ървинг. Знаете ли какво не е наред у вас? Вие имате раздвоено его, това не е наред у вас.

— Може би сте прав, сър — съгласи се дипломатично Йосарян.

— Разбира се, че съм прав. Вие имате лош комплекс за преследване. Мислите, че хората се опитват да ви навредят.

— Хората действително се опитват да ми навредят.

— Виждате ли? У вас няма уважение към прекален авторитет и отживели традиции. Вие сте опасен и извратен и трябва да бъдете изведен вън и застрелян.

— Сериозно ли говорите?

— Вие сте враг на народа!

— Да не ви е изхвръкнала чивията?

— Не, не ми е изхвръкнала чивията — изрева в отговор Добз с глас, за който той си въобразяваше, че е потаен шепот. — Джоу Гладника ги е видял, казвам ти. Видял ги е вчера, когато отлетя до Неапол да купи на черна борса климатична инсталация за къщата на полковник Каткарт. Там имало голям център за подменяване и било пълно с пилоти, щурмани и бордови стрелци, които се връщат в Щатите. Изкарали са по четиридесет и пет полета и това е всичко. Неколцина, които имали медал за раняване, били извършили дори по-малко полети. Нови екипажи пристигали масово от Щатите във всички други бомбардировъчни авиогрупи, за да заместят заминаващите. Искали всеки да служи, макар и кратко, в бойната зона, дори и административният персонал. Не четеш ли вестниците? Трябва сега да го убием!

— Имаш да изкараш само два полета още — увещаваше го Йосарян с тих глас. — Защо да не си опиташ щастието?

— При тия два полета мога да бъда убит — отговори заядливо Добз с грубия си, разтреперан, развълнуван глас. — Можем да го убием рано утре сутрин, когато се връща от фермата си. Пистолетът ми е тука.

Йосарян се облещи от учудване, когато Добз измъкна пистолета от джоба си и го вдигна високо нагоре.

— Ти луд ли си? — изсъска той неистово. — Скрий го веднага. И не викай така идиотски.

— Защо се тревожиш? — запита Добз с тон на обидена невинност. — Никой не може да ни чуе.

— Хей, вие там, спрете да дрънкате — прокънтя един глас от другия край на отделението. — Не виждате ли, че се опитваме да дремнем.

— Кой си ти, дявол да те вземе, всезнайко ли си? — изкрещя Добз и се завъртя като пумпал, стиснал юмруци и готов за бой. Завъртя се обратно към Йосарян и преди да може да заговори, кихна гръмотевично шест пъти, като се олюляваше настрани на жилестите си крака през промеждутъците и напразно вдигаше лакти, за да отблъсне следващия пристъп на кихавица. Клепачите на воднистите му очи бяха подути и възпалени. — Какво си мисли той, че е — питаше Добз, като подсмърчаше спазмодично и бършеше носа си с опакото на яките си китки. — Да не е стражар или нещо подобно?

— Той е човек на контраразузнаването — уведоми го спокойно Йосарян. — Сега имаме вече трима и още други са на път. О, не се плаши. Те търсят един фалшификатор на подписи на име Уошингтън Ървинг. Не се интересуват от убийци.

— Убийци! — Добз се засегна. — Защо ни наричаш убийци? Само защото ще убием полковник Каткарт?

— Тихо, дявол да те вземе! — изсъска Йосарян — Не можеш ли да шепнеш?

— Нали шепна. Аз…

— Пак крещиш.

— Не крещя. Аз…

— Хей, ще млъкнете ли вие там? — почнаха да викат на Добз пациентите от цялото отделение.

— Сам ще се бия срещу всички ви! — изкрещя им Добз и скочи на един разклатен стол, размахвайки бясно пистолета си. Йосарян го хвана за лакътя и успя да го свали. Добз отново се разкиха. — Имам алергия — извини се той, като престана да киха. От ноздрите и очите му течаха сълзи.

— Жалко. Да нямаше алергия, щеше да станеш велик народен водач.

— Полковник Каткарт е убиецът — продължи дрезгаво Добз, след като мушна в джоба си мръсната, измачкана кафявозеленикава кърпичка. — Полковник Каткарт ще избие всички ни, ако не направим нещо да го спрем.

— Може би няма вече да повишава броя на полетите. Може би шестдесет е максимумът, до който ще стигне.

— Той винаги ги повишава. Знаеш много добре. — Добз преглътна и наведе напрегнатото си лице съвсем близо до Йосарян. Мускулите на бронзовата му, подобна на скала челюст се събираха на трептящи възли. — Само кажи „окей“ и ще свърша цялата работа утре сутрин. Разбираш ли какво ти говоря? Сега шепна, нали?

Йосарян отвърна очи от изпълнения с гореща молба поглед, който Добз впиваше в него.

— Защо, по дяволите, направо не отидеш да свършиш всичко сам? — възнегодува Йосарян. — Защо не престанеш да ми говориш за това и не си свършиш работата сам?

— Страхувам се да го извърша сам. Страхувам се да извърша сам каквото и да е.

— Тогава не ме замесвай. Да не съм луд да се замесвам в такова нещо сега. На крака си имам рана за милиони. Скоро ще ме изпратят в Щатите.

— Ти си побъркан! — възкликна Добз с тих глас, изразяващ абсолютно недоверие. — Твоята рана е само драскотина. Щом излезеш от болницата, ще те пратят пак да участвуваш в бойни полети заедно с медала за раняване.

— Тогава наистина ще го убия — зарече се Йосарян. — Ще те потърся и ще действуваме заедно.

— В такъв случай нека свършим цялата работа утре, докато още имаме възможност — молеше се Добз. — Свещеникът каза, че той отново е предложил групата да бомбардира Авиньон. Може да ме убият, преди да излезеш от болницата. Гледай как ми треперят ръцете. Не мога да управлявам самолет. Не ме бива.

Йосарян се боеше да каже „да“.

— Искам да изчакам да видя какво ще стане.

— Лошото ти е, че нищо не искаш да свършиш — сопна му се Добз с пресипнал, разярен глас.

— Правя всичко, което мога — обясни кротко свещеникът на Йосарян, след като Добз си отиде. — Дори бях в амбулаторната палатка да говоря с доктор Данийка да ви помогне.

— Да, виждам, че сте ходили — каза Йосарян и едва се сдържа да не се усмихне. — И какво стана?

— Боядисаха ми венците с мораво — отвърна свещеникът овчедушно.

— Боядисаха му с мораво и пръстите на краката — добави възмутено Нейтли. — И после му дадоха очистително.

— Но аз отидох пак тази сутрин да говоря с него.

— И пак му боядисаха венците мораво — каза Нейтли.

— Но успях да говоря с него — настояваше свещеникът, оправдавайки се с жаловит тон. — Доктор Данийка изглежда толкова нещастен човек. Подозира, че някой крои планове да го премести в тихоокеанската военна зона. През всичкото време мислел да се обърне за помощ към мен. Когато му казах, че имам нужда от неговата помощ, той почна да се пита дали наблизо няма някой свещеник, към когото мога да се обърна. — Свещеникът, обезсърчен, търпеливо чакаше, докато Йосарян и Дънбар се смееха. — Смятах, че е безнравствено човек да бъде нещастен — продължи той, сякаш се оплакваше и нареждаше насаме. — Сега вече не знам какво да мисля. Исках да взема темата за безсмъртието като основа на проповедта си в неделя, но ми се струва, че не трябва да чета проповед с тия морави венци. Полковник Корн беше много недоволен, когато ги видя.

— Отче, защо не дойдете при нас в болницата за известно време да се поотпуснете? — покани го Йосарян. — Тук ще бъдете много спокоен.

Безочливото и греховно предложение изкуши и развесели за миг свещеника.

— Не, няма да дойда — реши той неохотно. — Искам да си уредя пътуване до континента, за да говоря с един деловодител в щаба, на име Уинтъргрийн. Доктор Данийка ми каза, че той може да помогне.

— Уинтъргрийн е вероятно най-влиятелният човек на италианския фронт. Той е не само деловодител в щаба, но има достъп и до един циклостил. Но няма да помогне никому. Това с една от причините, поради които ще напредне много.

— Все пак бих искал да говоря с него. Трябва да има човек, който да може да ви помогне.

— Говори за Дънбар, отче — сряза го Йосарян с високомерен вид. — Аз имам на крака си тая рана за милиони, тя ще ме измъкне от строя. Ако тя не свърши работа, има един психиатър, който смята, че мястото ми не е във войската.

— На мен мястото ми не е във войската — захленчи завистливо Дънбар. — Сънят беше мой.

— Не е заради съня, Дънбар — обясни Йосарян. — Той харесва съня ти. За егото се касае. Смята, че то е раздвоено.

— Раздвоено е чак до долу — каза майор Сандерсън, който по този случай си бе завързал връзките на тежките войнишки обуща и бе пригладил черната си като въглен коса с някакъв лепкав и миризлив брилянтин. Той се усмихваше демонстративно, за да покаже, че желае да бъде разумен и мил. — Не казвам това, защото искам да бъда жесток или да ви обидя — продължи той с жестока и обидна наслада. — Не го казвам, защото ви мразя или искам да си отмъстя. Не го казвам, защото ме отблъснахте и оскърбихте ужасно чувствата ми. Не, аз съм човек на медицината и съм хладно обективен. Имам много лоша новина за вас. Имате ли достатъчно мъжество да я чуете?

— Господи! Нямам никакво мъжество — изпищя Йосарян. — Ще рухна.

Майор Сандерсън моментално се разяри.

— Не можете ли поне едно нещо да свършите като хората? — извика той умолително и почервенявайки от яд като цвекло, тресна едновременно двата си юмрука на масата. — Лошото ви е, че си мислите, че стоите над всички обществени условности. Може би си мислите, че стоите по-високо и от мен само защото съм достигнал късно до пубертета. А знаете ли какво сте вие? Вие сте един неуспял, нещастен, разочарован, недисциплиниран, неприспособен младеж! — Майор Сандерсън като че ли поомекна, след като изреди неласкавите епитети.

— Да, сър — съгласи се предпазливо Йосарян. — Предполагам, че сте прав.

— Разбира се, че съм прав. Вие сте незрял. Вие сте негоден да се приспособите към идеята за война.

— Да, сър.

— Вие имате болезнено отвращение към смъртта. Вие вероятно изпитвате негодувание срещу факта, че участвувате във войната и че всеки миг главата ви може да бъде отнесена от някой снаряд.

— Повече от негодувание, сър. Абсолютно съм вбесен.

— У вас има дълбоко вкоренена тревога за живота ви. И вие не обичате фанатици, тирани, сноби и лицемери. Вие подсъзнателно мразите много хора.

— Съзнателно, сър, съзнателно — поправи го Йосарян с желание да помогне. — Мразя ги съзнателно.

— У вас има антагонизъм към мисълта да бъдете ограбван, експлоатиран, унижаван, оскърбяван или мамен. Мизерията ви потиска. Невежеството ви потиска. Преследванията ви потискат. Насилието ви потиска. Бедняшките квартали ви потискат. Алчността ви потиска. Престъпността ви потиска. Покварата ви потиска. Знаете ли, няма да се изненадам, ако вие се окажете депресивен маниак!

— Да, сър. Може би съм депресивен маниак.

— Не се опитвайте да отказвате.

— Не отказвам, сър — каза Йосарян, доволен от чудотворната връзка, която най-после се създаде помежду им. — Съгласен съм с всичко, което казахте.

— Тогава признавате, че сте луд, нали?

— Луд ли? — Йосарян беше поразен. — Какво говорите? Защо да съм луд? Вие сте луд!

Майор Сандерсън отново се зачерви от възмущение и удари с юмруци бедрата си.

— Наричате ме луд! — извика той, като пръскаше слюнки от ярост. — Това е типична садистична и отмъстителна реакция при параноя. Вие наистина сте луд.

— Тогава защо не ме уволните?

— Ще ви уволня.

— Ще ме уволнят! — съобщи ликуващ Йосарян, когато се върна, куцайки, в отделението.

— И мен! — радваше се Форциори. — Току-що дойдоха в нашето отделение да ми кажат.

— Ами аз? — запита Дънбар сприхаво докторите.

— Вие ли? — отвърнаха те рязко. — Вие тръгвате с Йосарян. Право в строя!

И право в строя отидоха и двамата. Йосарян беше побеснял, когато линейката го върна в лагера на ескадрилата и той, куцайки, отиде да търси справедливост при доктор Данийка, който го изгледа свирепо и намръщено, цял изпълнен с мъка и презрение.

— Ти! — възкликна печално доктор Данийка с укор и отвращение; яйцеподобните торбички под очите му имаха твърд и порицателен вид. — Винаги само за себе си мислиш. Иди да погледнеш бомбардировъчната линия, ако искаш да видиш какво стана, откакто ти постъпи в болницата.

Йосарян се сепна.

— Отстъпваме ли?

— Отстъпваме! — извика доктор Данийка. — Цялото военно положение отива по дяволите, откакто взехме Париж. Знаех какво ще се случи. — Той спря, мрачната му ярост мина в меланхолия: после се намръщи раздразнено, сякаш всичко ставаше по вина на Йосарян. — Американските войски навлизат в германска земя. Русите са завладели цяла Румъния. Вчера гърците от осма армия са завзели Римини. Навсякъде германците са в отбрана! — Доктор Данийка отново спря и подкрепи силите си, като вдъхна огромно количество въздух, за да издаде пронизителен, скръбен вик. — Няма вече Luft-waffe — вайкаше се той. Изглеждаше, че ще избухне в плач. — Има опасност да рухне цялата укрепена готическа линия!

— Е, какво? — попита Йосарян. — Какво лошо има?

— Какво лошо има! — извика доктор Данийка. — Ако наскоро не се случи нещо, Германия може да капитулира. И тогава всички ще бъдат изпратени на тихоокеанския боен театър!

Йосарян погледна тъпо доктор Данийка, обхванат от странна тревога.

— Полудял ли си? Чуваш ли се какво говориш?

— Да, леко ти е на тебе да се смееш — засмя се подигравателно доктор Данийка.

— Кой, по дяволите, се смее?

— Ти поне имаш късмет. Ти си строевак и може да те убият. А какво ще стане с мен? Няма на какво да се надявам.

— Изхвръкнала ти е чивията — извика Йосарян натъртено, като го хвана за предницата на ризата. — Знаеш ли това? Сега си затвори глупавата уста и слушай какво ще ти кажа!

Доктор Данийка се изтръгна от ръцете му.

— Не смей да ми говориш така. Аз съм дипломиран лекар.

— Тогава си затваряй глупавата, дипломирана лекарска уста и слушай какво ми казаха горе, в болницата. Аз съм луд. Знаеше ли това?

— Е, какво от това?

— Наистина съм луд.

— Е, какво от това?

— Побъркан съм. Щур. Не разбираш ли? Изхвърчала ми е чивията. По погрешка уволниха друг човек вместо мене. В болницата имат дипломиран специалист, който ме прегледа и това беше неговото мнение. Аз съм наистина душевноболен.

— Е, какво от това?

— Какво от това ли? — Йосарян бе озадачен от неспособността на доктор Данийка да го разбере. — Не виждаш ли какво значи това? Сега можеш да ме отчислиш от летателния състав и да ме пратиш в Щатите. Няма да изпратят побъркан човек да бъде убит, нали?

— Ами кой друг ще отиде?