Джоузеф Хелър
Параграф 22 (30)

29
Пекъм

И на следния ден не се получиха никакви новини за Ор и сержант Хуиткоум с похвална бързина и доста голяма надежда постави в картотеката си напомнителна бележка да изпрати, когато изтекат още девет дни, стандартно писмо с подписа на полковник Каткарт до близките на изчезналия. Имаше обаче новина от щаба на генерал Пекъм и Йосарян се присъедини към тълпата офицери и войници по къси панталони и бански гащета, които бръмчаха сърдито и смутено около дъската за обяви, поставена пред канцеларията.

— Каква разлика има между тази неделя и другите недели, искам да знам? — питаше гръмогласно Джоу Гладника, обръщайки се към вожда Бял Полуовес. — Защо казват, че нямаме маршировка днес, щом нямаме маршировки никоя неделя? А?

Йосарян си проби път до дъската и издаде дълго, мъчително стенание, когато прочете краткото съобщение:

Поради независещи от мен обстоятелства тази неделя следобед няма да има маршировка.

ПОЛКОВНИК ШАЙСКОПФ

Добз беше прав. Действително изпращаха всички по фронтовете, дори лейтенант Шайскопф, който с всичката енергия и мъдрост, с които разполагаше, се бе борил да не бъде преместен и който се яви на работа в канцеларията на генерал Пекъм мрачен и изпълнен с негодувание.

Генерал Пекъм посрещна полковника с очарователни излияния и го увери, че е възхитен, задето Шайскопф ще бъде при него. Още един полковник в щаба му означаваше, че той сега може да почне да настоява за още двама майори, четирима капитани, шестнадесет лейтенанти и безброй редници, пишещи машини, бюра, кантонерки, автомобили и други съществени принадлежности и материали, които ще допринесат за престижа на положението му и ще засилят бойната му мощ във войната, която бе обявил на генерал Дрийдъл. Сега той имаше двама полковници; генерал Дрийдъл имаше петима и четирима от тях бяха строеви командири. Почти без никакви интриги генерал Пекъм бе извършил маневра, която щеше да удвои силата му. А генерал Дрийдъл започна да се напива по-често. Бъдещето изглеждаше блестящо и генерал Пекъм очарован съзерцаваше новия си полковник с лъчезарна усмивка.

По всички сериозни въпроси генерал И. И. Пекъм беше реалист, както той винаги отбелязваше, когато се готвеше да критикува публично работата на някой свой близък сътрудник. Той беше хубав петдесет и три годишен мъж с розова кожа. Държането му беше винаги просто, непринудено, униформите му бяха ушити по поръчка. Имаше сребристосива коса, малко късогледи очи и тънки, отпуснати чувствени устни. Беше схватлив, изискан, светски човек, който усещаше слабостите на всекиго освен своите собствени и намираше, че всички други освен него са глупави и смешни. По всички въпроси, отнасящи се до добрия вкус и стил, генерал Пекъм бе крайно взискателен и им отдаваше голямо значение. Той винаги „окрупняваше“ нещата. Наближаващите събития никога не идваха, а се „надигаха“. Не беше вярно, че пише „меморандуми“, с които хвали себе си и препоръчва да се дадат „нови измерения“ на неговия „ресор“, така че и военните действия да минат под негово разпореждане; използуваше латинското множествено число и пишеше не „меморандуми“, а „меморанда“. А прозата на всички „меморанда“, писани от други офицери, бе винаги „бомбастична“, „високопарна“ и „смътна“. Грешките на другите бяха винаги „за окайване“. Наредбите бяха винаги „строги и неотменни“. Знаеше, че латинската дума data е множествено число на datum и поставяше съответния глагол в множествено число. Генерал Пекъм постоянно „се чувствуваше принуден“ да направи нещо. Той постоянно „чувствуваше за свой дълг“ и често действуваше „с най-голяма неохота“. От паметта му никога не се изличаваше фактът, че черно и бяло не са цветове, и той никога не употребяваше думата „словесен“, когато искаше да каже „устен“. С лекота цитираше Платон, Ницше, Монтен, Теодор Рузвелт, маркиз Дьо Сад и Уорън Хардинг. Един девствен слушател като полковник Шайскопф беше вода във воденицата на генерал Пекъм, насърчителен случай да разтвори цялата си ослепителна съкровищница на ученост — пословици, остроумия, клевети, проповеди, анекдоти, игрословици, епиграми, сентенции, bons mots и други язвителни поговорки. Той сияеше изискано, въвеждайки полковник Шайскопф в новото му обкръжение.

— Единственият ми недостатък е — забеляза той с привичното си добро настроение, наблюдавайки какво впечатление ще произведат думите му, — че нямам недостатъци.

Полковник Шайскопф не се засмя и генерал Пекъм остана като гръмнат. Тежко подозрение сломи възторга му. Току-що бе започнал играта с един от парадоксите, на които най-много разчиташе, и положително бе разтревожен, че ни най-слаб проблясък на разбиране не мина по това непроницаемо лице, което изведнъж му заприлича по цвят и строеж на тъканта на неупотребявана пемза. Може би полковник Шайскопф е уморен, реши благосклонно генерал Пекъм; идва отдалеч и всичко му е ново и непознато. Отношението на генерал Пекъм към всичките му подчинени — офицери и войници — носеше отпечатъка на същия дух на търпимост и снизходителност. Той често споменаваше, че ако хората, които командува, направят половината от нужното усилие, той би направил повече от половината, и винаги после с лукав смях добавяше, че именно поради това усилията им не се срещат и се разминават безрезултатно. Генерал Пекъм се смяташе за естет и интелектуалец. Когато хората не се съгласяваха с него, той ги призоваваше да бъдат обективни.

И действително генерал Пекъм беше обективен, когато, гледайки насърчително полковник Шайскопф, отново поде своите поучения с вид на великодушно опрощение:

— Дошли сте тъкмо навреме, Шайскопф. Лятната офанзива пропадна благодарение на некадърното ръководство, което сме дали на войските, и аз имам крещяща нужда от един упорит, опитен, способен офицер като вас, който да ми помогне с изготвянето на докладите, на които ние толкова много разчитаме, за да обясним на хората колко сме добри и колко работа вършим. Надявам се, че сте плодовит съчинител на доклади.

— Не разбирам нищо от писане — отвърна мрачно полковник Шайскопф.

— О, това да не ви тревожи — продължи генерал Пекъм, като махна с ръка. — Просто предайте работата, която ви възлагам, на някой друг и се надявайте на късмета си. Ние наричаме това „прехвърляне на задължения“. Някъде долу, близо до най-ниското равнище на тази съгласувана организация, която възглавявам, има хора, които свършват работата, когато стигне до тях, и всичко върви гладко без прекалено усилие от моя страна. Предполагам, че върви, защото съм добър администратор. Нищо, което вършим в този голям наш отдел, не е работа. От друга страна, важно е хората да знаят, че вършим много работа. Уведомете ме, ако не ви стигат хора. Вече направих искане за двама майори, четирима капитани и шестнадесет лейтенанти, за да ви улеснят. Макар че никоя от работите, които вършим, не е много важна, важно е да вършим много работа. Съгласен сте, нали?

— А маршировките? — прекъсна го полковник Шайскопф.

— Какви маршировки? — запита генерал Пекъм с чувство, че неговата изисканост не се разбира ни най-малко.

— Няма ли да мога да правя маршировки всяка неделя следобед? — запита сприхаво полковник Шайскопф.

— Не. Разбира се, не. Кой ви даде тази идея?

— Казаха ми, че мога.

— Кой ви каза?

— Офицерите, които ме изпратиха на фронта. Казаха ми, че ще мога да карам войниците да маршируват колкото си искам.

— Излъгали са ви.

— Това е нечестно, сър.

— Съжалявам, Шайскопф. Готов съм да направя всичко, за да бъдете доволен тук, но за маршировки не може и дума да става. Нямаме достатъчно войници в нашата служба, за да изкараме една прилична маршировка, а строевите части направо ще се разбунтуват, ако се опитаме да ги накараме да маршируват. Май че ще трябва да пасувате, докато овладеем положението. Тогава ще можете да правите каквото искате с войниците.

— А какво ще кажете за жена ми? — запита намръщено и подозрително полковник Шайскопф. — Все пак ще мога да я повикам да дойде, нали?

— Жена ви? Защо, дявол да го вземе, трябва да я викаме?

— Съпрузите трябва да живеят заедно.

— Дума да не става.

— Но на мен ми казаха, че мога да я повикам!

— Пак са ви излъгали.

— Те нямат право да ме лъжат! — възнегодува полковник Шайскопф и очите му се навлажниха от възмущение.

— Защо да нямат право? — сряза го генерал Пекъм с хладна и обмислена строгост, решавайки в същия миг да постави на бойно изпитание духа на новия си полковник. — Не ставайте такова магаре, Шайскопф. Хората имат право да вършат всичко, което не е забранено от закона, а няма закон, който да забранява да ви лъжат. Слушайте, не искам никога да ми губите времето с такива сантиментални, плоски забележки. Чувате ли?

— Да, сър — прошепна полковник Шайскопф.

Полковник Шайскопф клюмна трогателно и генерал Пекъм благослови орисниците, загдето са му изпратили за подчинен такъв слаб човек. Един смел човек би бил невъзможен. След като спечели победата, генерал Пекъм омекна. Не обичаше да унижава хората си.

— Ако жена ви беше в женския спомагателен корпус, вероятно бих я преместил тук. Но повече от това не мога да направя.

— Тя има една приятелка в Женския спомагателен корпус — предложи обнадежден полковник Шайскопф.

— Това май не е достатъчно. Нека госпожа Шайскопф постъпи в Корпуса, ако желае, и аз ще я докарам тук. Но междувременно, драги полковник, нека с ваше съгласие се върнем на нашата малка война. Ето накратко военното положение, в което се намираме.

Генерал Пекъм стана и се приближи до една въртяща се стойка с огромни цветни карти. Полковник Шайскопф побледня.

— Да не би да влизаме в сражение? — избъбри той, обзет от ужас.

— О, не, разбира се, не — увери го снизходително генерал Пекъм с приветлив смях. — Моля ви се, разчитайте поне малко на мен, нали? Затова сме още тук долу, в Рим. Разбира се, аз бих предпочел да бъда горе, във Флоренция, за да бъда във връзка с бившия ефрейтор Уинтъргрийн. Но Флоренция е все пак малко прекалено близо до бойната линия, за да ми се нрави. Генерал Пекъм вдигна една дървена показалка и с гумения й връх бодро пресече Италия от единия бряг до другия.

— Тук, Шайскопф, са германците. Окопали са се много здраво в тези планини, това е готическата линия, и няма да бъдат изтикани оттам преди края на идната пролет, макар че това няма да попречи на тези тъпаци горе да се опитат да атакуват и сега. Ние, отделът за специални операции, имаме почти девет месеца да постигнем целта си. И тази цел е да превземем всички бомбардировъчни групи в американските въздушни сили. В края на краищата — каза генерал Пекъм с тих, модулиран смях, — ако хвърлянето на бомби върху неприятеля не е специална операция, какво тогава, дявол да го вземе, е специална операция? Не сте ли съгласен?

Полковник Шайскопф не показа с нищо, че е съгласен, но генерал Пекъм беше вече твърде увлечен в собствените си словоизлияния, за да забележи това.

— Точно сега нашата позиция е отлична. Подкрепления като вас пристигат непрекъснато и имаме време повече, отколкото ни е нужно, за да изработим грижливо стратегията си. Нашата непосредствена цел е точно тук. — И генерал Пекъм замахна с показалката южно от остров Пианоза и многозначително чукна с нея по една дума, която бе изписана там едро с черен мазен молив. Думата беше Дрийдъл.

Полковник Шайскопф присви очи, приближи се до картата и за първи път, откакто бе влязъл в стаята, мъждива светлинка на разбиране слабо освети безстрастното му лице.

— Мисля, че разбирам — възкликна той. — Да, сигурен съм, разбирам. Първата ни работа е да превземем Дрийдъл от неприятеля. Така ли?

Генерал Пекъм се засмя благо.

— Не, Шайскопф. Дрийдъл е на наша страна. Но тъкмо той е нашият неприятел. Генерал Дрийдъл командува четири бомбардировъчни групи, които ние просто трябва да превземем, за да продължим офанзивата си. Завладяването на генерал Дрийдъл ще ни даде самолетите и жизнените бази, от които се нуждаем, за да пренесем операциите си в други райони. И тази битка е впрочем почти спечелена.

Генерал Пекъм се отдръпна към прозореца, като се смееше спокойно, и се разположи на перваза със скръстени ръце, крайно доволен от своето остроумие, осведоменост и надменна безочливост. Умелият подбор на думите, които използуваше, го гъделичкаше нежно и приятно. Генерал Пекъм обичаше да се слуша как говори и най-обичаше да слуша, когато говореше за себе си.

— Генерал Дрийдъл просто не знае как да се справи с мен — тържествуваше той. — Аз постоянно се намесвам с коментари и критични бележки в неговата област, което в действителност не е моя работа, и той не знае как да реагира. Щом ме обвини, че се стремя да разклатя положението му, аз отговарям само, че единствената ми цел, когато привличам внимание върху грешките му, е да допринеса за нашето военно усилие чрез отстраняване на слабостите, произлизащи от некадърното ръководство. След това невинно го запитвам дали той е против подобрение на нашите военни усилия. О, той мърмори, настръхва и реве, но всъщност е съвършено беззащитен. Той просто е демодиран. Станал е цял пияница, знаете ли? Горкият глупак, той не би трябвало да бъде генерал. У него няма стил, изобщо никакъв стил. Слава Богу, той няма да кара дълго. — Наслаждавайки се на успеха си, генерал Пекъм самодоволно се закикоти и плавно се понесе към любимото си литературно сравнение.

— Понякога виждам себе си като Фортинбрас — ха-ха… в пиесата „Хамлет“ от Уилям Шекспир. Фортинбрас само обикаля, обикаля около действието, докато всичко се разпадне, и накрая влиза, за да обере всички отломки за себе си. Шекспир…

— Не разбирам нищо от пиеси — безцеремонно го прекъсна полковник Шайскопф.

Генерал Пекъм го изгледа смаяно. Никога досега негово позоваване на свято почитания Шекспиров „Хамлет“ не е било пренебрегвано и стъпквано с такова грубо безразличие. Той започна да се пита с истинска тревога каква лайняна глава му е пробутал Пентагонът.

— А от какво разбирате? — запита кисело генерал Пекъм.

— От маршировки — отговори с готовност полковник Шайскопф. — Мога ли да изпращам доклади за маршировки?

— Можете при условие, че няма да насрочвате никакви маршировки. — Генерал Пекъм седна отново на стола си все още намръщен. — И дотолкова, доколкото те не пречат на главната ви задача да препоръчвате дейността на „Специални операции“ да бъде разширена така, че да обхване и бойните действия.

— Мога ли да насрочвам маршировки и после да ги отменям?

Лицето на генерал Пекъм веднага светна.

— Ах, ами това е чудесна идея! Но по-добре издавайте седмични съобщения, с които отлагате маршировките. Дори не си давайте труд да ги насрочвате. Така ще бъде безкрайно по-объркващо. — Сърдечността на генерал Пекъм отново бързо разцъфна. — Да, Шайскопф — каза той, — мисля, че това е наистина добро хрумване. В края на краищата кой боен командир може да се кара с нас, загдето сме уведомили хората му, че няма да има маршировка идната неделя? Ние просто съобщаваме един широко известен факт. Но изводът е прекрасен. Да, положително прекрасен. Ние загатваме, че можем да насрочим маршировка, ако решим. Ще ми харесате Шайскопф. Отбийте се на излизане и се представете на полковник Каргил. Кажете му какво ще направите. Сигурен съм, че ще се харесате взаимно.

Минута по-късно полковник Каргил влетя в кабинета на генерал Пекъм, побледнял от сдържан гняв.

— Аз съм тук по-дълго от Шайскопф — оплака се той. — Защо аз да не отменям маршировките?

— Защото Шайскопф има опитност в маршировките, а вие нямате. Вие можете да отменяте спектаклите, ако искате. Всъщност защо да не ги отменяте? Просто помислете за всички места, където няма да има спектакли на военните трупи за даден ден. Помислете за всички места, които всеки прочут певец няма да посети. Да, Каргил, мисля, че това ваше хрумване е отлично. Мисля, че вие разкрихте цяла нова област на нашата дейност. Кажете на полковник Шайскопф, че желая и той да работи по това под ваш надзор. И след като му дадете инструкции, изпратете го при мен.

— Полковник Каргил твърди, че вие сте му казали, че желаете да работя по отменянето на спектаклите под негов надзор — оплака се полковник Шайскопф.

— Нищо подобно не съм му казал — отговори генерал Пекъм. — Откровено казано, Шайскопф, аз не съм много доволен от полковник Каргил. Обича да командува и работи бавно. Бих искал да следите отблизо това, което върши, и да се опитате да го накарате да работи малко повече.

— Постоянно ми се бърка в работата — негодуваше полковник Каргил. — Не ме оставя да свърша нищо.

— Има нещо много смешно у Шайскопф — съгласи се генерал Пекъм замислено. — Следете го отблизо и се опитайте да откриете какво крои.

— Сега той се меси в моята работа — извика полковник Шайскопф.

— Нека това не ви тревожи, Шайскопф — каза генерал Пекъм, като се поздрави за умението, с което бе вкарал полковник Шайскопф в обичайната си система на управление. Двамата полковници вече едва си говореха. — Полковник Каргил ви завижда за вашите великолепни постижения в маршировките. Той се страхува да не би да ви натоваря с разположението на попаденията.

Полковник Шайскопф цял се превърна в слух.

— Какво разположение на попаденията?

— Разположение на попаденията? — повтори генерал Пекъм, светнал от самодоволно, весело настроение. — Разположение на попаденията е термин, който измислих само преди няколко седмици. Не значи нищо, но вие ще бъдете изненадани от бързия му успех. Ами един куп хора са вече убедени, че е важно бомбите да избухват близо една до друга, така че да може да се направят хубави въздушни снимки. Има един полковник в Пианоза, който вече почти не се интересува дали целта е ударена, или не. Нека отлетим днес при него да се позабавляваме. Полковник Каргил ще ви завиди, а аз научих тази сутрин от Уинтъргрийн, че генерал Дрийдъл ще бъде в Сардиния. Генерал Дрийдъл побеснява, когато аз инспектирам някоя негова част, докато той инспектира друга своя част. Дори може да стигнем там навреме за инструктажа. Ще бомбардират едно незащищавано малко село и ще го превърнат в куп развалини. Научих от Уинтъргрийн — Уинтъргрийн е един бивш ефрейтор, — че това нападение е напълно ненужно. Единствената цел е да се забави изпращането на германски подкрепления сега, когато ние дори не готвим офанзива. Но така вървят нещата, когато издигаме посредствени хора на отговорни места. — Той уморено протегна ръка към огромната карта на Италия. — Хм, това малко планинско село е толкова незначително, че дори го няма на картата.

Пристигнаха в групата на полковник Каткарт твърде късно, за да присъствуват на предварителния инструктаж и да чуят как майор Данби настоява:

— Има го на картата, казвам ви. Има го, има го.

— Къде е? — запита предизвикателно Дънбар, преструвайки се, че не го вижда.

— Точно там, където пътят прави малък завой. Не виждаш ли малкия завой на картата?

— Не, не мога да го видя.

— Аз го виждам — обади се услужливо Хавърмайър и отбеляза мястото на картата на Дънбар. — И тук, на тази снимка, селото е добре излязло. Целта на нападението е да ударим селото, така че то да се изсипе по планинския склон и да задръсти пътя, та германците да трябва да го разчистват. Така ли е?

— Точно така — каза майор Данби, като бършеше изпотеното си чело с кърпа. — Радвам се, че някои тук почнаха да ме разбират. Тези две бронирани дивизии ще се спуснат от Австрия в Италия по този път. Селото е построено на толкова стръмен склон, че всичките камъни от къщите и другите сгради, които разрушите, сигурно ще се смъкнат надолу и ще се натрупат по пътя.

— И с какво, дявол да го вземе, ще се промени положението? — искаше да узнае Дънбар, когото Йосарян гледаше със смесица от благоговение и възторг. — Само за няколко дни ще го разчистят.

Майор Данби гледаше да избегне всякакъв спор.

— Е, очевидно според щаба това ще промени положението — отговори той с примирителен тон. — Предполагам, че затова са заповядали тази бомбардировка.

— Предупредени ли са хората от селото? — запита Макуот. Майор Данби се обърка, когато видя, че и Макуот също се обявява против полета.

— Не, мисля, че не са предупредени.

— Не сме ли хвърлили листовки да им съобщим, че този път ще минем над селото, за да го разрушим? — запита Йосарян. — Не можем ли да им се обадим, така че да излязат от селото?

— Не, мисля, че не може. — Майор Данби започна да се поти още по-силно, въртейки неспокойно очи. — Германците може да научат и да тръгнат по друг път. Не зная нищо по тия въпроси. Просто правя предположения.

— Те дори няма да се крият — ожесточено настояваше Дънбар. — Даже, когато видят, че самолетите ни се приближават, ще излязат по улиците да ни махат. Ще излязат и децата, и кучетата, и старите хора. Исусе Христе! Не можем ли да ги оставим на мира?

— Защо да не можем да задръстим пътя някъде другаде? — запита Макуот. — Защо трябва точно на това място?

— Не знам — отговори майор Данби с нещастен вид. — Не знам. Вижте, момчета, трябва да имаме малко доверие в хората над нас, които издават заповеди. Те знаят какво правят.

— Дяволи знаят — каза Дънбар.

— Каква трудност има? — запита полковник Корн, минавайки с бавни, отмерени крачки през бараката за инструктаж с провиснала риза, мушнал ръце в джобовете си.

— О, никаква трудност, сър — каза майор Данби изплашено, като се мъчеше да прикрие случилото се. — Просто разискваме върху полета.

— Не искат да бомбардират селото — издаде го Хавърмайър, като се изхили.

— Лайно! — извика Йосарян на Хавърмайър.

— Оставете Хавърмайър на мира — заповяда рязко полковник Корн на Йосарян. — Той позна Йосарян: пияния, който го подкачаше грубо в офицерския клуб онази вечер преди бомбардировката на Болоня и благоразумно насочи гнева си към Дънбар.

— Защо не искате да бомбардирате селото?

— Жестоко е, затова.

— Жестоко ли? — запита полковник Корн хладно, но в добро настроение, уплашен само за миг от несдържаната и буйна враждебност на Дънбар. — По-малко жестоко ли ще бъде да пуснем ония две германски дивизии да дойдат да се бият с нашите войски? Касае се за живота на американски войници, нали разбирате? Или предпочитате да видите да се пролива американска кръв?

— Американска кръв се пролива и без това. Но онези хора там горе си живеят в мир. Защо, по дяволите, не ги оставим на мира?

— Да, лесно ви е на вас да говорите — подигра му се полковник Корн. — Вие сте в безопасност тук, в Пианоза. Вас какво ви е грижа, ако тия германски подкрепления пристигнат, нали?

Лицето на Дънбар стана вишнево от смущение и той отговори с глас, който звучеше като самозащита:

— Защо да не затрупаме пътя някъде другаде? Не можем ли да бомбардираме склона на планината или самия път?

— Бихте ли предпочели да летите пак над Болоня? — Въпросът, произнесен тихо, отекна като изстрел и в бараката настъпи тишина, която беше неловка и заплашителна. Йосарян, засрамен, жарко се молеше Дънбар да си държи езика. Дънбар сведе очи и полковник Корн разбра, че е спечелил.

— Не, не допущам — продължи той с нескривано презрение. — Знаете ли, полковник Каткарт и аз правим огромни усилия да ви осигурим такъв безопасен полет. Ако предпочитате нападение над Болоня, Специя и Ферара, можем да ви издействуваме тия цели без никакви трудности. — Очите му блестяха опасно зад очилата без рамки, а ъгловатите му челюсти бяха твърдо стиснати под мургавата кожа. — Само ми се обадете.

— Аз бих ви се обадил — откликна пламенно Хавърмайър, като се изкикоти доволен, че му се удава случай да се похвали. — Обичам да летя над Болоня направо, без да променям височината, с глава, забита в мерника, и да слушам флакът как бумти наоколо ми. И голямо удоволствие ми прави, когато след полета всички се нахвърлят върху ми и ме обсипват с обидни думи. Дори и войниците са толкова ядосани, че ме псуват; иде им да ми стоварят по някой юмрук.

Полковник Корн погъделичка весело Хавърмайър по брадичката и без да му обръща внимание, се обърна към Дънбар и Йосарян със сух, монотонен глас:

— Давам ви честна дума. Никой не съжалява онези въшливи италианци повече, отколкото ние с полковник Каткарт. Mais c’est la guerre! Спомнете си, че не ние почнахме войната, а Италия. Не ние сме агресорите, а Италия. И че ние не бихме могли да извършим повече жестокости над италианците, руснаците и китайците, отколкото те вече сами са извършили над себе си. — Полковник Корн стисна приятелски рамото на майор Данби, без да промени враждебния си израз. — Продължете инструктажа, Данби. И се уверете дали са разбрали значението на събраните бомбени попадения.

— О, не, господин полковник — изтърси майор Данби, като премигваше. — Не при тази цел. Казах им да раздалечат попаденията на шестдесет стъпки едно от друго, така че да затрупаме пътя по цялата дължина на селото, а не на едно място. Ще задръстим пътя много по-ефикасно с разпръснати бомби.

— Не ме интересува затрупването на пътя — уведоми го полковник Корн. — Полковник Каткарт иска да получи от тази бомбардировка хубави, чисти въздушни снимки, които няма да се срамува да изпрати нагоре. Не забравяйте, че генерал Пекъм ще бъде тук за главния инструктаж, а вие знаете какво мисли той за бомбените попадения. Впрочем, майоре, побързайте с тези подробности и се махайте оттук, преди той да е пристигнал. Генерал Пекъм не може да ви търпи.

— О, не, господин полковник — поправи го услужливо майор Данби. — Генерал Дрийдъл не може да ме търпи.

— И генерал Пекъм също не може да ви търпи. Всъщност никой не може да ви търпи. Свършвайте каквото сте почнали и изчезвайте. Аз ще проведа инструктажа.

— Къде е майор Данби? — запита полковник Каткарт, след като пристигна за главния инструктаж заедно с генерал Пекъм и полковник Шайскопф.

— Щом ви видя, че пристигате с колата, веднага поиска разрешение да напусне — отговори полковник Корн. — Бои се, че генерал Пекъм не го обича. И без това аз смятах да се заема с инструктажа.

— Прекрасно! — каза полковник Каткарт. — Не! — поправи се той в следващия миг, когато си спомни колко добре се бе справил със задачата си полковник Корн пред генерал Дрийдъл на първия инструктаж преди бомбардировката на Авиньон. — Аз ще водя инструктажа.

Ободрен от мисълта, че той е един от любимците на генерал Пекъм, полковник Каткарт започна инструктажа, като произнасяше рязко и отсечено думите си пред внимателната си аудитория от подчинени офицери с безцеремонна и безстрастна грубост, която бе възприел от генерал Дрийдъл. Даваше си сметка, че прави добро впечатление, както бе застанал на подиума с отворена яка на ризата, с цигарето и ниско подстриганата си, къдрава черна, напръскана със сиво, коса. Всичко вървеше прекрасно, той говореше живо и непринудено, подражаваше на генерал Дрийдъл дори в характерния за него неправилен изговор на някои думи и ни най-малко не се плашеше от новия полковник на генерал Пекъм, докато изведнъж не си спомни, че генерал Пекъм ненавижда генерал Дрийдъл. Гласът му секна и цялата му увереност го напусна. Започна да се запъва и продължи по инстинкт, цял пламнал от чувство на унижение. Внезапно се уплаши и от полковник Шайскопф. Още един полковник в този сектор на фронта значеше още един съперник, още един враг, още един човек, който го мрази. И при това този изглеждаше опасен! Ужасяваща мисъл мина през главата на полковник Каткарт. Ами ако полковник Шайскопф е подкупил всички офицери в бараката да почнат да стенат както при първия инструктаж преди полета над Авиньон? Как ще ги усмири! Какво ужасно позорно петно би било за него! Полковник Каткарт бе обхванат от такъв страх, че едва не направи знак за помощ на полковник Корн. Някак си успя да се стегне и да синхронизира часовниците. Като свърши това, бе сигурен, че е спечелил, защото сега вече можеше да спре когато поиска. Бе преодолял една криза. Искаше му се да се изсмее тържествено в лицето на полковник Шайскопф. Бе блестящо доказал качествата си в напрегната обстановка. Завърши инструктажа с вдъхновяващо заключение, което — както инстинктът му подсказваше — беше майсторска демонстрация на красноречие, такт и изтънченост.

— А сега, момчета — поде той своя призив, — днес имаме тук виден гост, генерал Пекъм от Отдела за специални операции, човека, който ни осигурява бухалки за бейзбол, комикси и спектакли. Искам на него да посветя този полет. Излетете и бомбардирайте — за мен, за родината, за Бога и за великия американец, генерал И. И. Пекъм, и нека всичките ви бомби да бият в целта!