Джоузеф Хелър
Параграф 22 (41)

40
Параграф 22

Имаше, разбира се, засечка.

— Параграф 22 ли? — запита Йосарян.

— Разбира се — отвърна любезно полковник Корн, след като отпрати мощната стража от снажни военни полицаи с небрежен замах на ръката си и им кимна малко презрително; както винаги той се държеше най-непринудено, когато можеше да бъде най-циничен. Четвъртитите му очила без рамки блестяха с хитра веселост, докато гледаше Йосарян. — В края на краищата не можем току така да ви изпратим в Щатите, а да държим останалите хора тук, нали? Не би било честно спрямо тях.

— Съвършено прав си, дявол да го вземе — избърбори полковник Каткарт, който се разхождаше тромаво напред-назад из кабинета, подобно на задъхан бик, като пухтеше и се въсеше. — Бих искал да му връзвам краката и ръцете и да го хвърлям в самолета при всеки боен полет. Това бих искал да направя.

Полковник Корн направи знак на полковник Каткарт да мълчи и се усмихна на Йосарян.

— Знаете ли, вие действително създавате ужасни трудности на полковник Каткарт — забеляза той безочливо, явно добре разположен, сякаш този факт не му бе ни най-малко неприятен. — Хората се чувстват нещастни и бойният дух започва да пада. И всичко това е по ваша вина.

— По ваша вина е — възрази Йосарян — защото повишихте броя на задължителните бойни полети.

— Не, вината е ваша, защото вие отказахте да извършите тези полети — отвърна му полковник Корн. — Хората бяха напълно доволни да летят колкото пъти им кажем, докогато мислеха, че нямат друга възможност. Сега вие им дадохте надежда и те се чувстват нещастни. Така че, само вие сте виновен.

— Не знае ли той, че водим война? — запита навъсено полковник Каткарт, който продължаваше да крачи тежко напред-назад, без да погледни Йосарян.

— Сигурен съм, че знае — отговори полковник Корн. — Вероятно по тази причина отказва да лети.

— Няма ли това значение за него?

— Знаете, че се води война. Това няма ли да разколебае решението ви да не участвате вече в нея? — запита полковник Корн с язвителна сериозност, подражавайки на полковник Каткарт.

— Не, сър — отговори Йосарян и почти отвърна с усмивка на усмивката на полковник Корн.

— Страхувах се, че е така — забеляза полковник Корн с обмислена въздишка, като сключи удобно пръсти върху гладкото си, широко, лъскаво, кафяво теме. — Знаете ли, което си е право, ние наистина сме се отнасяли с вас доста добре, нали? Хранихме ви и ви плащахме навреме. Дадохме ви орден и дори ви направихме капитан.

— Не трябваше да го произвеждам капитан! — възкликна с горчивина полковник Каткарт. — Трябваше да го пратя на военен съд, загдето оплеска полета над Ферара, като прелетя два пъти над целта.

— Казах ти да не го повишаваш — рече полковник Корн, — но ти не искаше да ме послушаш.

— Не, не си ми казвал. Каза ми да го повиша.

— Казах ти да не го повишаваш. Но ти не искаше да ме послушаш.

— Трябваше да те послушам.

— Никога не ме слушаш — настояваше полковник Корн с удоволствие — и затова сме сега в това положение.

— Добре де! Престани да ми го натриваш на носа. — Полковник Каткарт зарови юмруци дълбоко в джобовете си и се обърна настрани с отпуснати рамене. — Вместо да се заяждаш с мен, защо не измислиш какво да правим с него?

— Ще го изпратим май в Щатите — изкикоти се победоносно полковник Корн, като обърна глава от полковник Каткарт към Йосарян. — Йосарян, за вас войната свърши. Ще ви изпратим в Щатите. Вие всъщност не заслужавате това, знаете ли, и то е една от причините, поради които аз нямам нищо против да го направим. Тъй като засега няма никаква друга мярка, която можем да рискуваме да вземем срещу вас, решихме да ви върнем в Щатите. Ние нагласихме тази сделчица, за да…

— Каква сделка? — запита Йосарян с предизвикателно недоверие.

Полковник Корн отметна глава и се разсмя.

— Една крайно гнусна сделка, без никакво съмнение. Абсолютно възмутителна. Но вие бързо-бързо ще я приемете.

— Не бъдете толкова сигурен.

— Не се съмнявам ни най-малко, че ще я приемете, макар че тя вони до небето. А, тъкмо се сетих: не сте казвали никому, че отказвате да летите повече, нали?

— Не, сър — отговори бързо Йосарян.

Полковник Корн кимна одобрително.

— Много добре. Харесва ми начинът, по който лъжете. Ще отидете далеч в живота, ако някога си поставите прилична амбиция.

— Не знае ли той, че се води война? — изрева внезапно полковник Каткарт и отказвайки решително да повярва в подобна възможност, духна през цигарето си.

— Сигурен съм, че знае — отговори кисело полковник Корн, — тъй като ти само преди една минута му обърна внимание върху тази страна на въпроса. — Полковник Корн се намръщи уморено, за да прояви солидарност с Йосарян, и очите му светнаха с тъмен блясък, изразявайки хитра и дръзка насмешка. Той хвана с две ръце ръба на бюрото на полковник Каткарт, повдигна меките си, отпуснати бутове и се намести по-навътре, така че късите му крака увиснаха над пода. Токовете му леко почукваха о жълтото дъбово дърво и калнокафявите му чорапи без жартиери се смъкнаха на провиснали кръгове под глезените, които бяха изненадващо малки и бели. — Знаете ли, Йосарян — каза той замечтано и приветливо с подигравателен и същевременно искрен вид, сякаш непреднамерено разсъждаваше на глас, — аз дори малко се възхищавам от вас. Вие сте умен човек с голяма нравствена твърдост, който е заел много смела позиция. Аз съм умен човек без никаква нравственост и затова съм в идеално положение да я оценя.

— Времената са критични — заяви бойко полковник Каткарт от другия край на кабинета, без да обръща никакво внимание на полковник Корн.

— Много критични наистина — съгласи се полковник Корн, като кимна спокойно. — Тъкмо сега имаме нови началници и не бива да допуснем едно положение, което може да ни постави в лоша светлина пред генерал Шайскопф или генерал Пекъм. Нали това искате да кажете, Господин полковник?

— Няма ли у него патриотизъм?

— Няма ли да се биете за родината? — запита полковник Корн, подражавайки на резкия, фарисейски тон на полковник Каткарт. — Няма ли да пожертвувате живота си за полковник Каткарт и мен?

Йосарян се сепна от учудване и нервите му се изопнаха, когато чу заключителните думи на полковник Корн.

— Какво казахте? — възкликна той. — Какво общо имате вие и полковник Каткарт с родината? Вие не сте родината.

— Как можете да ни отделите от родината? — запита полковник Корн с иронично спокойствие.

— Точно така — извика натъртено полковник Каткарт. — Или сте с нас, или сте против нас. Няма друга възможност.

— Май че той ви хвана натясно — добави полковник Корн. — Или сте с нас, или сте против родината. Цялата работа е съвършено проста.

— О, не, господин полковник, не приемам подобно нещо.

Полковник Корн остана невъзмутим.

— Откровено казано, и аз не го приемам, но всички други ще го приемат. Това е положението.

— Вие позорите униформата — заяви полковник Каткарт, кипящ от гняв, като за първи път се обърна срещу Йосарян. — Бих желал да зная как изобщо сте станали капитан.

— Ти го произведе — напомни му сладко полковник Корн, като едва се сдържаше да не се изхили. — Не си ли спомняш?

— О, не трябваше да го произвеждам.

— Казах ти да не го произвеждаш — рече полковник Корн, но ти не искаше да ме послушаш.

— Брей, дявол да го вземе, ще престанеш ли да ми го натякваш! — изкрещя полковник Каткарт. Той сбръчка чело и загледа свирепо полковник Корн, присвил подозрително очи и сложил стиснати юмруци на хълбоците си. — Слушай, на чия страна си ти изобщо?

— На твоя страна, господин полковник. На чия страна бих могъл да бъда?

— Тогава престани да ме тормозиш, чуваш ли? Няма да ми седиш на врата, чуваш ли?

— На твоя страна съм, господин полковник. Просто преливам от патриотизъм.

— Тогава гледай да не забравяш това. — След миг полковник Каткарт неохотно и не съвсем успокоен закрачи из кабинета, мачкайки с ръце дългото си цигаре. Посочи с палец Йосарян. — Нека свършим с него. Знам какво бих искал да направя. Бих искал да го изведа навън и да го разстрелям. Това бих искал да направя. Това би направил с него генерал Дрийдъл.

— Но генерал Дрийдъл не е вече при нас — каза полковник Корн — и затова не можем да го изведем навън и да го застреляме.

Тъй като напрежението на полковник Каткарт бе спаднало, полковник Корн пак се отпусна и отново започна да чука леко с токове по бюрото на полковник Каткарт. Той се обърна към Йосарян.

— И така, ние ще ви изпратим в Щатите. Трябваше доста да помислим, но най-после успяхме да изработим този ужасен план да ви изпратим в Щатите, без да предизвикаме прекалено голямо недоволство сред приятелите ви, които остават тук. Не се ли чувствувате щастлив?

— Какъв план? Не ми се вярва да ми хареса.

— Знам, че няма да ви хареса — изсмя се полковник Корн и отново сключи доволно ръце над главата си. — Ще го намерите отвратителен. Той е наистина гаден план и сигурно ще оскърби съвестта ви. Но все пак вие бързо-бързо ще се съгласите да го приемете. Ще се съгласите, защото след две седмици ще ви изпратим в Щатите здрав и читав и защото нямате избор. Или това, или военен съд. Няма друго.

Йосарян изсумтя.

— Стига сте блъфирали, господин полковник. Не можете да ме изправите пред военен съд за дезертьорство в лицето на неприятеля. Това ще ви изложи и вероятно няма да ме осъдят.

— Но сега можем да ви дадем под съд за самоотлъчване, понеже сте отишли в Рим без разрешение. И тогава няма да се откачите. Ако само помислите малко, ще видите, че не ни оставяте никаква друга възможност. Не можем да позволим да се разхождате свободно и да демонстрирате неподчинението си, без да ви накажем. Всички други летци също ще откажат да летят. Не, наистина, давам ви честна дума, че ще ви предадем на военен съд, ако отхвърлите сделката ни, макар това да повдигне много въпроси и да бъде страшно позорно петно за полковник Каткарт.

При думите „позорно петно“ полковник Каткарт трепна и без видим предварителен умисъл злобно захвърли тънкото цигаре от оникс и слонова кост на писмената си маса.

— Исусе Христе! — извика той неочаквано. — Мразя това проклето цигаре! — Цигарето отскочи от масата към стената, рикошира от перваза на прозореца, търкулна се по пода и се спря почти в краката на полковник Каткарт. Той го загледа гневно намръщен. — Питам се дали имам някаква полза от него.

— То е голям плюс пред генерал Пекъм, но позорно петно пред генерал Шайскопф — уведоми го злорадо полковник Корн, като си придаде невинен израз.

— Е, на кого от двамата трябва да направя добро впечатление?

— И на двамата.

— Как мога да харесам и на двамата? Те се мразят един друг. Как изобщо ще се отлича пред генерал Шайскопф, без да получа позорно петно пред генерал Пекъм?

— Марширувай.

— Да, марширувай. Това е единственият начин да му се направи добро впечатление. Марширувай, марширувай. — Полковник Каткарт навъсено изкриви лице. — Какви генерали! Те позорят униформата. Щом такива хора стават генерали, не виждам защо и аз да не стана генерал.

— Ти ще отидеш далеч — увери го с напълно неубеден тон полковник Корн и кикотейки се, отново се обърна към Йосарян. Пренебрежителната му веселост нарасна при вида на Йосаряновия неотстъпчив израз на антагонизъм и недоверие. — Ето, тук е ядката на въпроса. Полковник Каткарт иска да стане генерал, а аз искам да стана полковник, затова трябва да ви изпратим в Щатите.

— Защо иска да стане генерал?

— Защо ли? По същата причина, поради която аз искам да стана полковник. Какво друго да правим. Всички ни учат да се стремим да се издигнем по-високо. Генералът стои по-горе от полковника, а полковникът — по-горе от подполковника. Затова и двамата се стремим нагоре. И знаете ли, Йосарян, вие имате късмет, че се стремим към повишение. Вие безпогрешно сте избрали момента и аз предполагам, че сте взели предвид този фактор в сметките си.

— Не съм правил никакви сметки — възрази Йосарян.

— Да, наистина ми харесва начинът, по който лъжете — отвърна полковник Корн. — Няма ли да се чувствувате горд, ако вашият началник бъде произведен генерал? Няма ли да ви е драго, че сте служили в група, в която средният брой на полети на глава е по-висок, отколкото във всяка друга авиогрупа? Не желаете ли да спечелите похвали за групата и да получите повече дъбови листа за вашия боен орден? Къде е вашият ’sprit de corps? Не искате ли да допринесете още към тези големи постижения, като участвувате в повече бойни полети? Сега имате последна възможност да отговорите „да“.

— Не.

— В такъв случай, значи сте ни притиснали до стената… — каза полковник Корн без злоба.

— Той би трябвало да се срамува.

— … и ще трябва да ви изпратим в Щатите. Само направете няколко неща заради нас и…

— Какви неща? — прекъсна го враждебно Йосарян, изпълнен с лоши предчувствия.

— О, дребни, незначителни неща. Всъщност ние ви предлагаме много изгодна сделка. Ще издадем заповед за завръщането ви в Щатите — наистина ще издадем — и срещу това всичко, което трябва да направите, е…

— Какво? Какво трябва да направя?

Полковник Корн се изсмя грубо.

— Да ни харесвате.

Йосарян премига.

— Да ви харесвам ли?

— Да ни харесвате.

— Да ви харесвам?

— Точно така — каза полковник Корн, кимайки. Беше безмерно доволен от простодушната изненада и смайване на Йосарян. — Харесвайте ни. Присъединете се към нас. Станете наш приятел. Говорете добре за нас тук и когато се върнете в Щатите. Станете наш човек. Е, не искам много, нали?

— Просто искате да ви харесвам? Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Това е всичко?

— Просто открийте в сърцето си обич към нас.

На Йосарян му идеше да се изсмее самоуверено, когато със слисване осъзна, че полковник Корн говори сериозно.

— Няма да бъде лесно — каза той подигравателно.

— О, много по-лесно ще бъде, отколкото си мислите — присмя му се в отговор полковник Корн, без да се раздразни от Йосаряновата стрела. — Ще се изненадате, когато видите колко лесно ще ви бъде да ни харесвате, щом веднъж почнете. — Полковник Корн издърпа колана на смъкнатите си широки панталони. Дълбоките черни улеи, които отделяха четвъртитата му брадичка от бузите, отново се извиха в подигравателна и укоризнена веселост. — Виждате ли, Йосарян, ние ще ви дадем финансова независимост. Ще ви произведем майор и дори ще ви наградим с още един орден. Капитан Флум вече работи върху пламенни съобщения за печата, описващи храбростта, която сте проявили над Ферара, дълбоката ви и трайна вярност към вашата част и ненадминатата ви преданост към дълга. Впрочем тези фрази са действително цитати. Ще ви възвеличаем и ще ви пратим в родината като герой, повикан от Пентагона за повдигане на бойния дух и други пропагандни цели. Ще живеете като милионер. Всички ще гледат на вас като на знаменитост, ще правят паради във ваша чест и вие ще държите речи да насърчавате хората да купуват военни облигации. Море от лукс ви чака, щом веднъж станете наш приятел. Не е ли чудесно?

Йосарян си даде сметка, че слуша замайващите обяснения и подробности с напрегнато внимание.

— Май че не искам да държа речи.

— Тогава няма да настояваме на речите. Най-важното е какво ще говорите на хората тук. — Полковник Корн се наведе напред със сериозен вид. Вече не се усмихваше. — Не желаем никой от хората в групата да знае, че ви връщаме в Щатите, защото отказвате да летите повече. И също така не желаем генерал Пекъм и генерал Шайскопф да дочуят за някакви търкания между нас. Ето защо ще станем такива добри приятели.

— Какво ще кажа на хората, които ме попитат защо съм отказал да летя?

— Кажете им, че сте били уведомен предварително за завръщането ви в Щатите и че не сте искали да рискувате живота си с още един-два полета. Просто дребно недоразумение между приятели, това било цялата работа.

— А те ще повярват ли?

— Разбира се, че ще повярват, щом видят какви големи приятели сме станали и прочетат съобщенията в печата и ласкавите неща, които казвате за мен и полковник Каткарт. Не се тревожете за хората тук. Доста лесно ще ги дисциплинираме и овладеем, когато вие си отидете. Само докато сте тук, могат да създават неприятности. Нали знаете, една добра ябълка може да развали останалите — заключи полковник Корн със съзнателна ирония. — Пък и — това би било наистина чудесно — те дори могат да почерпят вдъхновение от вас, за да извършват още много полети.

— Ами ако аз ви изоблича, когато се върна в Щатите?

— След като сте приели от нас медал и повишение и след цялата шумна реклама? Никой няма да ви повярва, армията няма да ви позволи, пък и защо, дявол да го вземе, ще искате да правите подобно нещо? Вие ще бъдете един от нас, не забравяйте. Ще имате привилегии, ще водите богат, луксозен живот, който ще ви възнагради за всичко. Ще се покажете глупак, ако го захвърлите само заради някакъв си нравствен принцип, а вие не сте глупак. Стана ли сделката?

— Не знам.

— Или сделката, или военен съд.

— Много мръсен номер ще изиграя на хората от ескадрилата, нали?

— Отвратителен — съгласи се любезно полковник Корн и търпеливо зачака, наблюдавайки Йосарян с искрица скрита наслада в очите.

— Какво пък, дявол да го вземе! — възкликна Йосарян. — Ако не искат да летят повече, нека се опънат, нека направят нещо, както аз направих. Право ли е?

— Разбира се — каза полковник Корн.

— Няма никаква причина да рискувам живота си за тях, нали?

— Разбира се, че няма.

Йосарян взе решение с бърза усмивка.

— Стана сделката — обяви той с ликуващ глас.

— Чудесно — каза полковник Корн с малко по-малка сърдечност, отколкото Йосарян очакваше, плъзна се от писмената маса на полковник Каткарт и застана на пода. Издърпа панталона и долните си гащи от чатала си и протегна на Йосарян меката си отпусната ръка. — Добре дошли на кораба.

— Благодаря, господин полковник, аз…

— Наричай ме Блаки, Джон. Вече сме приятели.

— Разбира се, Блаки. Приятелите ми викат Йо-Йо. Блаки, аз…

— Приятелите му викат Йо-Йо — изчурулика полковник Корн, обръщайки се към полковник Каткарт. — Защо не поздравиш Йо-Йо с разумната му постъпка?

— Това е наистина разумна постъпка, Йо-Йо — каза полковник Каткарт, друсайки ръката на Йосарян с тромаво усърдие.

— Благодаря, господин полковник, аз…

— Казвай му Чък — рече полковник Корн.

— Разбира се, казвай ми Чък — одобри полковник Каткарт със сърдечен и неловък смях. Сега сме приятели.

— Разбира се, Чък.

— Напускат сцената усмихнати — каза полковник Корн, сложил ръце на раменете им, и тримата тръгнаха към вратата.

— Намини някоя вечер да вечеряш с нас, Йо-Йо — покани го гостоприемно полковник Каткарт. — Какво ще кажеш за тази вечер в стола на групата?

— Много ще ми бъде приятно, сър.

— Чък — поправи го укоризнено полковник Корн.

— Извинявай, Блаки. Чък. Не мога още да свикна.

— Нищо, приятелю.

— Разбира се, приятелю.

— Благодаря, приятелю.

— Няма защо, приятелю.

Йосарян махна нежно с ръка за сбогом на новите си приятели и тръгна бавно по балконския коридор. Едва не се разпя, щом остана сам. Заминаваше си свободен: всичко излезе сполучливо, бунтът му се увенча с успех, беше вече в безопасност и нямаше нищо, от което да се срамува пред никого. Упъти се към стълбището със самодоволен и развеселен вид. Един редник в зелени работни дрехи му отдаде чест. Йосарян, щастлив, отвърна на поздрава му и с любопитство се втренчи в него. Лицето му изглеждаше удивително познато. Щом Йосарян отвърна на поздрава му, редникът в зелени работни дрехи внезапно се превърна в курвата на Нейтли и хвърляйки се кръвожадно към него, заби един кухненски нож с кокалена дръжка в ребрата му под вдигнатия му лакът. Йосарян се строполи на земята с писък и виждайки, че момичето вдига ножа да го удари повторно, затвори очи, обхванат от непреодолим ужас. Беше вече в безсъзнание, когато полковник Корн и полковник Каткарт изхвръкнаха от кабинета, подгониха курвата и така му спасиха живота.