Джоузеф Хелър
Параграф 22 (26)

25
Военният свещеник

От доста време военният свещеник бе започнал да се пита за много неща. Има ли Бог? Как може да бъде сигурен? Да бъде човек анабаптистки свещеник в американската войска, бе достатъчно трудно и при най-благоприятни обстоятелства; без догма беше почти непоносимо.

Свещеникът се плашеше от хора, които говореха гръмогласно. Храбри, агресивни, дейни хора като полковник Каткарт го караха да се чувствува безпомощен и самотен. Където и да отидеше между военни, навсякъде беше чужд. Войници и офицери не се държаха с него, както се държаха с други войници и офицери, и дори военните свещеници не се отнасяха към него така приятелски, както се отнасяха един към друг. В един свят, в който успехът е единствената добродетел, той се бе примирил с мисълта, че не е успял в живота. Мъчително съзнаваше, че му липсва самоувереност и savoir faire на духовно лице — качества, които помагаха на много негови събратя от други вероизповедания и секти да напредват в живота. Просто му липсваха някакви качества, необходими, за да изпъкне. Смяташе се за грозен и всеки ден копнееше да си бъде вкъщи при жена си.

Всъщност свещеникът беше почти хубав мъж, с приятно, изразително лице, бледо и крехко като пясъчник. Нямаше предубеждения по никой въпрос.

А може би той наистина е Уошингтън Ървинг, може би наистина се е подписвал като Уошингтън Ървинг на онези писма, за които не знаеше нищо. Знаеше, че случаите на загубване на паметта не са редки в аналите на медицината. Нямаше начин човек да бъде сигурен в каквото и да било: не можеше да бъде сигурен дори, че няма начин да бъде сигурен в нещо. Спомняше си много ясно — или имаше впечатление, че си спомня много ясно — усещането, че е виждал Йосарян някъде, преди онзи път, когато го видя да лежи в болницата. Спомняше си, че има същото тревожно усещане почти две седмици по-късно, когато Йосарян се яви пред палатката му да иска да бъде отчислен от бойния персонал. По онова време, разбира се, свещеникът беше вече виждал Йосарян в онова странно, необикновено болнично отделение, в което всички пациенти изглеждаха като престъпници освен нещастния пациент, обвит от главата до петите в превръзки и гипс, когото един ден намериха мъртъв с термометър в устата.

Съмнения от този род ненаситно гризяха мършавото, страдащо тяло на свещеника. Има ли една-единствена вярна религия и живот след смъртта? Колко ангели могат да се поберат на върха на една игла и с какво се е занимавал Бог през безкрайните хилядолетия преди Сътворението? Защо е било необходимо да сложи предупредителен знак на челото на Кайн, щом е нямало други хора, които да се пазят от него? Имали ли са дъщери Адам и Ева? Тези големи въпроси за същината на битието го тормозеха. И все пак те никога не му изглеждаха тъй съдбоносни, както въпросът за човешката добрина и добро държане. Чувствуваше се потиснат до изпотяване от гносеологичната дилема, която стои пред всеки скептик — не можеше да приеме решения на проблеми, които не желаеше да отхвърли като неразрешими. Мъката никога не го оставяше и надеждата никога не го напускаше.

— Били ли сте някога в положение — колебливо запита той седналия Йосарян, държащ с две ръце топлото шише с кока-кола, с което свещеникът се бе опитал да го разтуши — да чувствувате, че вече сте били в това положение някога преди, макар и да знаете, че го преживявате за първи път? — Йосарян кимна небрежно. Дишането на свещеника се ускори от радостно предчувствие и той се приготви да присъедини силата на волята си към волята на Йосарян и с едно огромно общо усилие да разкъса най-после дебелата черна завеса, която забулваше вечните тайни на битието. — Имате ли сега това усещане?

Йосарян поклати глава и обясни, че deja vu е просто едно моментно, безкрайно малко закъснение при действието на два съвместно функциониращи сетивни нервни центъра, които обикновено действуват едновременно. Свещеникът едва го чу. Бе разочарован, но не беше склонен да вярва на Йосарян, защото бе получил знак свише — тайно, загадъчно видение, което нямаше смелост да разкрие.

Не можеше да има съмнение за страхотните последици на откровението, изпратено на свещеника: то беше или прозрение от божествен произход, или халюцинация; той беше или богоизбран, или безумец. И двете възможности му вдъхваха еднакъв страх и го потискаха еднакво. Не беше нито deja vu, нито presque vu, нито jamais vu. Възможно беше да има и други vus, за които никога да не е чувал, и някое от тези други vus да обяснява съвсем сбито смайващото явление, на което той беше едновременно и свидетел, и част. Възможно беше дори нищо от това, което той мислеше, че се е случило, да не се е случило наистина и да се касае за една заблуда по-скоро на паметта, отколкото на възприятията; може би всъщност никога да не е мислил, че е видял това, което сега мислеше, че е мислил, че е видял, а настоящото му впечатление, че някога е мислил така, е само илюзия на една илюзия и сега той просто си въобразява, че някога си е въобразил, че вижда гол човек, седнал на дървото при гробището.

За свещеника вече беше очевидно, че не е особено подходящ за работата си, и той често размишляваше дали не би бил по-щастлив, ако изпълняваше някоя друга служба, например редник в пехотата или полската артилерия, или може би дори парашутист. Нямаше истински приятели. Преди да срещне Йосарян, в авиогрупата нямаше нито един човек, с когото да може да общува, без да се стеснява; дори с Йосарян не се чувствуваше много удобно, тъй като неговите чести, прибързани и неконтролирани избухвания го държаха почти постоянно нащрек — в някакво неопределено състояние на приятен трепет. Свещеникът се чувствуваше сигурен, когато беше в офицерския клуб с Йосарян и Дънбар и дори само с Нейтли и Макуот. Когато бе с тях, нямаше нужда да седи с никого другиго; тогава въпросът къде да седи беше решен и той бе защитен от нежеланата компания на всички онези офицери, които неизменно го посрещаха с прекалена сърдечност, когато идваше, и неловко чакаха да си отиде. Толкова много хора се чувствуваха неудобно пред него. Всички се държаха винаги приятелски с него, но никой никога не казваше нищо. Йосарян и Дънбар не бяха толкова напрегнати и с тях свещеникът почти никак не се чувствуваше неудобно. Те дори го защитиха онази вечер, когато полковник Каткарт отново се опита да го изхвърли от офицерския клуб: Йосарян се надигна нападателно и Нейтли изкрещя „Йосарян“, за да го възпре.

При звука на името Йосарян полковник Каткарт побледня като платно и за почуда на всички ужасен отстъпи в паническо бягство, при което се блъсна в генерал Дрийдъл, който раздразнено го оттласна с лакът и веднага му заповяда да нареди на свещеника да почне всяка вечер да идва в офицерския клуб.

На военния свещеник му бе почти толкова трудно да следи за положението си в офицерския клуб, колкото и да си спомня в кой от десетте стола на авиогрупата трябваше според разписанието да се храни следния път. Щеше да му бъде все едно дали ще ходи вече в офицерския клуб, щом веднъж са го изхвърлили оттам, ако не беше удоволствието, което му даваха новите му другари. Не посетеше ли вечер офицерския клуб, нямаше къде другаде да отиде. Прекарваше времето си на масата на Йосарян и Дънбар, усмихваше се плахо и сдържано, рядко говореше, освен ако го запитаха за нещо, сложил пред себе си чаша гъсто, сладко вино, макар почти да не вкусваше от него, непохватно въртеше в ръка мъничката лула от царевичен кочан, с която позираше срамежливо, като от време на време я натъпкваше с тютюн и я запалваше. Обичаше да слуша Нейтли, чиито сълзливи, сладникаво-горчиви жалби отразяваха голяма част от неговите собствени романтични мъки и винаги успяваха да възкресят у него приливите на копнеж към жена му и децата му. Свещеникът насърчаваше Нейтли, като кимаше в знак на съгласие и разбиране, и се забавляваше с неговата откровеност и незрелост. Нейтли не се хвалеше прекалено нескромно, че неговото момиче е проститутка, и осведомеността на свещеника се дължеше главно на капитан Блак, който никога не се дотътряше до тяхната маса, без да намигне грубо на свещеника и без да подметне на Нейтли по някоя нелепа, оскърбителна подигравка за момичето. Свещеникът не одобряваше поведението на капитан Блак и му беше трудно да не му желае зло.

Никой, дори и Нейтли, като че ли не си даваше наистина сметка, че военният свещеник Робърт Оливър Шипман не е само духовник, а и човешко същество, че и той може да има очарователна, страстна и хубавичка жена, която обича лудо, и три малки синеоки деца със странни, забравени лица, които един ден ще почнат малко по малко да гледат на него като на чудак и може би никога няма да му простят неудобствата, които неговото призвание ще им създава в обществото. Защо никой не може да разбере, че той не е чудак, а нормален, самотен възрастен човек, който се мъчи да води нормален, самотен живот на възрастен човек? Ако го убодат, няма ли да потече кръв? И ако го гъделичкат, няма ли да се смее? Като че ли никога не им е минавало през ума, че и той като тях има очи, ръце, органи, размери, сетива и нежни чувства, че и той като тях може да бъде наранен от същите оръжия, че същите ветрове го стоплят и разхлаждат, че яде същата храна, макар че, трябваше да признае, я яде всеки път в различен стол. Единственият човек, който, изглежда, разбираше, че у него има чувства, бе ефрейтор Хуиткоум и той току-що бе успял да ги нарани, като, без да пита свещеника, бе отишъл направо при полковник Каткарт и му бе предложил да почнат да изпращат съболезнователни писма-клишета на семействата на военнослужещи, убити или ранени в сражение.

Жената на свещеника бе единственото нещо на света, в което той можеше да бъде сигурен, и тя би запълнила живота му, ако го оставеха да живее с нея й децата. Жената на свещеника беше нисичка, сдържана, приятна женичка малко над тридесетте, много мургава и твърде привлекателна, тясна в кръста, със спокойни умни очи, с малки блестящи остри зъби и детско лице, живо и дребничко. Той постоянно забравяше как изглеждаха децата му и винаги когато погледнеше снимките им, му се струваше, че вижда лицата им за първи път. Свещеникът обичаше жена си и децата си с такава неукротима сила, че често му идеше да се хвърли на земята и да плаче като сакат парий. Безжалостно го измъчваха болнави фантазии, грозни, мрачни предзнаменования за болести и злополуки. Размишленията му бяха заразени със страхове от ужасни болести като тумора на Юинг и левкемия; по два-три пъти всяка седмица виждаше момченцето си, още пеленаче, да умира, защото не бе научил жена си да спира артериално кръвотечение; гледаше парализиран в разплакано мълчание как всички членове на семейството му умират един след друг, убити от електрически ток при допир с поставения на долния перваз на пода контакт само защото той не бе обяснил на жена си, че човешкото тяло е добър проводник на електричеството; и четиримата изгаряха в пламъци почти всяка нощ, защото бойлерът избухваше и подпалваше двуетажната дървена къща; виждаше в страхотни, жестоки, отвратителни подробности как някакъв пиян, малоумен автомобилист смазва стройното крехко тяло на бедната му скъпа жена в тухлената стена на една търговска сграда и го превръща в лепкава каша; наблюдаваше как един благ господин на средна възраст със снежно-бяла коса отвежда настрани от зловещата гледка неговата изпаднала в истерия петгодишна дъщеря и я откарва с колата си в една изоставена пясъчна кариера, където неколкократно я изнасилва и най-после я убива, а двете му по-малки деца умират постепенно от глад, след като тъща му, която ги пазела, е паднала мъртва от сърдечен удар, когато са й съобщили по телефона за нещастието с дъщеря й. Съпругата на свещеника беше сладка, ласкава, внимателна жена и той копнееше да докосне топлата плът на нежната й ръка и да погали гладката й черна коса, да чуе задушевния й утешителен глас. Тя беше по-силна личност от него. Всяка седмица, понякога два пъти в седмицата, той й пишеше кратки, спокойни писма. Искаше му се да й пише любовни писма по цял ден и без задръжки да изпълни безкрайни страници с отчаяни изповеди за смиреното си обожание и за мъката си и да й даде точни указания как се прави изкуствено дишане. Искаше му се да излее пред нея потоци на самосъжаление, цялата си непоносима самота и отчаяние, да я предупреди никога да не оставя боровата киселина и аспирина на място, където могат да ги достигнат децата, и да не пресича улицата при червена светлина. Но не искаше да я тревожи. Жената на свещеника беше интуитивна, нежна, състрадателна и отзивчива. Почти неизбежно неговите мечти за нея завършваха с изричен любовен акт.

Свещеникът се чувствуваше като измамник най-вече когато извършваше опела и никак не би го учудило, ако научеше, че привидението на дървото е проява на неодобрението на Всевишния към гордостта и богохулството, присъщи на неговата професия. Да си дава привидно важност, да се преструва на печален, да си придава лицемерно вид, че притежава свръхестествено познание за отвъдния живот пред такова страшно и тайнствено събитие като смъртта, му изглеждаше най-голямо престъпление. Отлично си спомняше — или беше почти убеден, че си спомня — сцената на гробищата. Още можеше да види майор Майор и майор Данби, застанали като пречупени каменни стълбове от двете му страни, точния брой редници и почти точно местата, където стояха четиримата неподвижни мъже с лопати, противния ковчег, голямата, рохкава, тържествена могила от червено кафява пръст и масивното, тихо, бездънно, приглушено небе, тъй странно синьо и празно, че бе почти отровно. Той щеше да си ги спомня вечно, защото бяха неделима част от най-необикновеното събитие, което му се бе случвало, едно може би изумително, може би патологично явление — гол човек на дърво. Как можеше да си го обясни? Не беше нещо вече виждано или никога невиждано и, разбира се, нещо почти виждано; нито deja vu, нито jamais vu, нито presque vu не бяха достатъчно еластични, за да го включат в себе си. Тогава да не е било дух? Душата на мъртвеца? Ангел от небето или творение на ада? Или цялата фантастична случка е била плод на болно въображение, на собственото му въображение, плод на разстройващ се разум, на разлагащ се мозък? Възможността действително да е имало гол човек на дървото — всъщност двама, тъй като след малко втори човек с кафяви мустаци и облечен от главата до петите в зловещи тъмни дрехи се бе покачил на дървото и се бе навел на клона като в някакъв обред, за да предложи на първия човек да пие нещо от една кафява чаша — никога не бе минавала през ума на свещеника.

Свещеникът беше искрено и крайно услужлив човек, който никога не можеше да помогне никому, нито дори на Йосарян, когато реши най-после да хване бика за рогата и тайно да посети майор Майор, за да научи дали, както Йосарян му бе казал, полковник Каткарт наистина принуждава летците от групата си да извършват повече бойни полети от всички други летци. Това беше смела, поривиста стъпка, която свещеникът реши да направи след разправията с ефрейтор Хуиткоум и след като преглътна с хладка вода от манерката си безрадостната закуска от сирене „Млечен път“ и бисквити „Бейби Рут“. Отиде при майор Майор пеша, за да не го види ефрейтор Хуиткоум. Безшумно се промъкваше към гората, докато остави зад гърба си двете палатки на поляната, и после се спусна в изоставения железопътен изкоп, където не се хлъзгаше толкова. Бързаше покрай вкаменените дървени траверси и бунтовният му гняв растеше. Тази сутрин той беше унижен и сплашен, едно след друго, от полковник Каткарт, полковник Корн и ефрейтор Хуиткоум. Непременно трябваше да направи нещо, за да се изяви в някакво отношение! Слабите му гърди се разпъхтяха, той едва си поемаше дъх. Без да тича, бързаше колкото можеше от страх, че ако забави хода си, решителността му може да се изпари. Скоро видя една фигура в униформа, която идеше насреща му между ръждясалите релси. Веднага се изкатери по склона на изкопа, сви се в гъстия листак на няколко ниски дървета, за да се прикрие, и забърза в първоначалната си посока по една тясна, обрасла с мъх пътечка, която откри, че се вие дълбоко в сенчестата гора. Там се ходеше по-трудно, но той се втурна напред със същата безразсъдна и изтощителна решителност, като често се хлъзгаше, препъваше и убождаше непокритите си ръце на упоритите клони, препречващи пътя му, докато най-после храстите и високите папрати от двете страни на пътеката се разтвориха и свещеникът се насочи към един тъмнозелен военен фургон, поставен на сгуриени блокчета, който ясно се виждаше през разредяващия се подлес. Продължи покрай палатката, пред която блестяща перленосива котка се приличаше на слънце, покрай още един фургон върху сгуриени блокчета и след това изскочи на поляната на Йосаряновата ескадрила. На устните му се бе образувала солена роса. Той не се спря, закрачи направо през поляната и влезе в палатката на дежурните, където бе посрещнат от един мършав, прегърбен щабен сержант с изпъкнали скули и дълга светлоруса коса, който любезно му съобщи, че може веднага да влезе, тъй като майор Майор е излязъл.

Свещеникът му благодари, като кимна отсечено, и тръгна сам през пътеката между писалищните маси и пишещите машини към преградената с платнище задна част. Промъкна се през триъгълния отвор и се озова в един празен кабинет. Платнището се затвори зад него. Той дишаше тежко и се потеше изобилно. Кабинетът беше все така празен. Стори му се, че чу тихо шушукане. Минаха десет минути. Огледа се строго и недоволно наоколо, стисна непоколебимо челюсти и внезапно се обля в пот, като си спомни точните думи на сержанта: може да влезе, тъй като майор Майор е излязъл. Войниците си правеха шега с него! Свещеникът се отдръпна в ужас от платнището и очите му се наляха с горчиви сълзи. Умолително скимтене се изплъзна от устните му. Майор Майор беше някъде другаде и войниците в другото отделение на палатката го бяха взели за прицел на безчовечната си шега. Почти можеше да ги види как чакат от другата страна на палатката, нетърпеливи, струпани накуп като глутница, ненаситни, ликуващи, всеядни хищни зверове, готови да се нахвърлят животински върху му с варварска веселост и подигравки, щом се появи. Ругаеше се за своята доверчивост и изпаднал в паника, пожела да има нещо като маска или черни очила, или фалшиви мустаци, за да се дегизира, или дълбок, убедителен глас като на полковник Каткарт и широки мускулести рамене и бицепси, които да му позволят да излезе безстрашно навън и да победи злобните си преследвачи с надменна властност и самоувереност, които да ги накарат да се свият разкаяни и малодушно да се измъкнат навън. Липсваше му смелост да излезе насреща им. Единственият друг път беше през прозореца. Пътят беше чист и свещеникът скочи през прозореца на кабинета на майор Майор, хукна напред, бързо зави зад ъгъла на палатката и скочи да се скрие в железопътния изкоп.

Той побягна прегънат на две, с лице, нарочно изкривено в безгрижна, приветлива усмивка за в случай, че някой неочаквано го срещне. В момента, когато видя, че някой идва насреща му, той излезе от изкопа, навлезе в гората и с пламнали от срам бузи се затича като обезумял през непроходимия гъсталак, сякаш че някой го гони. Чу гръмки, диви, подигравателни смехове, които ечаха наоколо му, и смътно зърна някакви зли, пиянски лица, които се хилеха някъде далеч в храстите и в листака на дърветата над главата му. Спазми на пареща болка прободоха дробовете му и го накараха да тръгне ходом с несигурна, накуцваща походка. Ту се втурваше напред, ту се олюляваше, докато най-после силите му се изчерпаха и залитайки, той рухна до една чепата ябълка, като блъсна силно главата си в дънера, както се хващаше с две ръце за дървото, за да не падне на земята. В ушите си чуваше резкия, стенещ писък на собственото си дишане. Минутите течаха като часове, докато най-после си даде сметка, че той самият е източникът на бурния рев, който го смазваше. Болките в гърдите се уталожиха. Скоро почувствува, че има достатъчно сили да се изправи. Наостри хитро уши. Гората беше тиха. Не се чуваше никакъв демоничен смях, никой не го гонеше. Но беше тъй уморен, тъжен и изцапан, че не можеше да изпита облекчение. Оправи раздърпаните си дрехи с изтръпнали, разтреперани пръсти и измина остатъка от пътя до поляната в строго самообладание. Свещеникът често размишляваше върху опасността от сърдечен удар.

Джипът на ефрейтор Хуиткоум беше все още паркиран на поляната. Безшумно, стъпвайки на пръсти, свещеникът заобиколи палатката на Хуиткоум — не искаше да мине пред входа й, за да не би ефрейторът да го види и оскърби. С дълбока въздишка на задоволство той се вмъкна бързо в палатката си и завари ефрейтор Хуиткоум, излегнат на леглото му със свити колена. Изцапаните със засъхнала кал обуща на ефрейтор Хуиткоум бяха върху одеялото на свещеника, ядеше един от сладкишите на свещеника, прелиствайки с насмешлив израз на лицето една от библиите на свещеника.

— Къде бяхте? — запита той грубо и равнодушно, без да вдигне очи.

Свещеникът се изчерви и уклончиво погледна настрани.

— Отидох да се разходя из гората.

— Добре — сряза го ефрейтор Хуиткоум. — Не ми доверявайте тайните си. Но само почакайте да видите какво ще стане с моя боен дух. — Той лакомо отхапа от сладкиша на свещеника и продължи с пълна уста: — Имахте посещение, докато ви нямаше. Майор Майор.

Свещеникът се завъртя от изненада и извика:

— Майор Майор ли? Майор Майор е идвал тук!

— Нали за него говорим.

— Къде отиде?

— Скочи долу в железопътния изкоп и побягна като подплашен заек. — Ефрейтор Хуиткоум се изкикоти. — Какъв щурак!

— Каза ли какво иска?

— Каза, че се нуждае от вашата помощ по един много важен въпрос.

Свещеникът се слиса.

— Майор Майор ли каза това?

— Не го каза — поправи го ефрейтор Хуиткоум със сразяваща точност. — Пише го в писмото, което остави на масата ви в запечатан плик.

Свещеникът хвърли един поглед към бриджьорската маса, която му служеше за писалище, и видя само ненавистния, оранжево-червен, крушовиден домат, който бе получил същата сутрин от полковник Каткарт и който още си лежеше, където го бе оставил, като неразрушим ален символ на собствената му некадърност.

— Къде е писмото?

— Хвърлих го веднага след като го отворих и прочетох. — Ефрейтор Хуиткоум затвори с плясък Библията и скочи на крака. — Какво има? Не вярвате ли на думите ми? — Той излезе навън. Веднага влезе обратно вътре и почти се сблъска със свещеника, който бе изтичал след него, запътен към канцеларията на майор Майор. — Не умеете да прехвърляте на подчинените си част от вашите задължения — съобщи му навъсено ефрейтор Хуиткоум. — Това е още една от слабостите ви.

Свещеникът кимна разкаяно и побърза да мине край него, без да може да си наложи да пожертвува и един миг, за да се извини. Чувствуваше върху си изкусната ръка на съдбата, която повелително го ръководеше. Сега си даде сметка, че в този ден майор Майор вече два пъти бе дотичал насреща му в изкопа; и два пъти в този ден той глупашки бе избягнал предопределената среща, като хукна из гората. Кипеше от самообвинения, докато крачеше по разнебитените, поставени на неравни разстояния траверси. Песъчинки и дребни камъчета от чакъла бяха влезли в обущата и чорапите му и болезнено триеха пръстите на краката му. Бледото му изтерзано лице бе несъзнателно изкривено в гримаса на мъчително безпокойство. Ранният августовски следобед ставаше все по-горещ и по-влажен. Имаше повече от една миля от неговата палатка до ескадрилата на Йосарян. Лятната му жълтокафява риза бе вече пропита от пот, когато пристигна и се втурна задъхан в дежурната палатка, където бе спрян решително от същия коварен, любезен щабен сержант, който го помоли с приятен глас да почака навън, тъй като майор Майор е вътре, и му обясни, че няма да го пусне в кабинета, докато майор Майор не излезе. Смаян, свещеникът го погледна с недоумение. Устните му побеляха и се разтрепераха. Гърлото му го болеше от жажда. Какво става с хората? Няма ли и без това достатъчно трагедии по света? Сержантът протегна ръка и задържа свещеника.

— Извинете, сър — каза той състрадателно с нисък, учтив и тъжен глас. — Но такава е заповедта на майор Майор. Той не желае да види никого.

— Но мен иска да ме види — молеше се свещеникът. — Сам идвал в палатката ми, докато съм бил тук.

— Майор Майор е идвал при вас? — запита сержантът.

— Да, идвал. Моля ви се, влезте и го попитайте.

— Ами не мога да вляза, сър. Той и мен не иска да види. Може би най-добре е да оставите бележка.

— Не искам да оставя бележка. Никога ли не прави изключение?

— Само в крайни случаи. Последния път, когато излезе от палатката, беше, за да присъствува на погребението на един войник. Последния път, когато прие човек в кабинета си, беше насила. Един командир на бомбардировач на име Йосарян го принуди…

— Йосарян ли? — Лицето на свещеника светна при това ново съвпадение. Ново чудо ли се готви? — Но тъкмо за него искам да му говоря. Приказваха ли за броя на бойните полети, които Йосарян трябва да извърши?

— Да, сър, точно за това приказваха. Капитан Йосарян беше изкарал петдесет и един полета и молеше майор Майор да го причисли към земния персонал, така че да не трябва да извършва още четири полета. По това време полковник Каткарт искаше само петдесет и пет полета.

— И какво каза майор Майор?

— Майор Майор му каза, че не може нищо да направи.

Лицето на свещеника посърна.

— Така ли каза майор Майор?

— Да, сър. Собствено той посъветва Йосарян да се обърне към вас за помощ. Наистина ли не искате да оставите бележка, сър? Ето, тук има молив и хартия.

Свещеникът поклати глава и хапейки с безнадежден вид сухата си подута долна устна, излезе навън. Беше още рано следобед, а толкова много се бе случило. В гората въздухът беше по-хладен. Гърлото му беше изсъхнало и го болеше. Вървеше бавно и тъкмо се питаше печално какво ново нещастие може да го сполети, лудият отшелник в гората изскочи внезапно пред него иззад един черничев храст. Свещеникът изкрещя колкото му глас държи.

Високият, подобен на мъртвец непознат отстъпи изплашен от крясъка на свещеника и изпищя:

— Не ме удряй!

— Кой сте вие? — извика свещеникът.

— Моля ти се, не ме удряй! — му извика в отговор непознатият.

— Аз съм военният свещеник.

— Тогава защо искаш да ме удариш?

— Не искам да ви удрям! — кресна настойчиво свещеникът, все по-ясно показвайки раздразнението си, макар че продължаваше да стои като вкопан на мястото си. — Кажете ми само кой сте и какво искате от мен.

— Искам само да разбера дали вождът Бял Полуовес е вече умрял от пневмония — му извика непознатият. — Само това искам. Аз живея тук. Казвам се Флум. Аз съм от ескадрилата, но живея тук, в гората. Можеш да питаш всекиго.

Докато свещеникът разглеждаше вторачено странната свиваща се фигура, самообладанието му постепенно започна да се възвръща. Чифт капитански нашивки, наядени от ръжда, висяха на оръфаната яка на ризата му. В долния край на едната му ноздра имаше космата, черна като катран брадавица. Тежките му рошави мустаци имаха цвят на тополова кора.

— Защо трябва да живеете в гората, щом сте от ескадрилата? — запита с любопитство свещеникът.

— Трябва да живея в гората — отвърна кисело капитанът, сякаш свещеникът бе длъжен да знае причината. Той се изправи бавно, като все още внимателно дебнеше свещеника, макар че бе цяла глава по-висок от него. — Не сте ли чували, всички говорят за мен. Вождът Бял Полуовес се закле, че ще ми пререже гърлото някоя нощ, когато съм дълбоко заспал, и аз не смея да спя в лагера, докато той е жив.

Свещеникът слушаше с недоверие невероятното обяснение.

— Не мога да повярвам — възрази той. — Това би било предумишлено убийство. Защо не докладвахте случая на майор Майор?

— Докладвах случая на майор Майор — каза тъжно капитанът — и майор Майор каза, че ще ми пререже гърлото, ако още веднъж му заговоря за това. — Лудият боязливо наблюдаваше свещеника. — И вие ли искате да ми прережете гърлото?

— О, не, не, не! — увери го свещеникът. — Разбира се, че не. Наистина ли живеете в гората?

Капитанът кимна и свещеникът загледа втренчено с някаква смесица от състрадание и уважение порестата му кожа, бледосива от умора и недохранване. Капитанът беше просто един скелет в измачкани дрехи, които висяха върху му като безреден куп чували. Стръкчета суха трева се бяха полепили по него целия; явно имаше нужда от подстригване. Около очите му имаше големи, тъмни кръгове. Свещеникът беше трогнат почти до сълзи от вида на изтерзания, одрипавял капитан, при мисълта за многото сурови несгоди, които нещастникът трябваше да понася всеки ден, се почувствува изпълнен с почтителност и съчувствие. С глас, сподавен от смирение, той каза:

— Кой ви пере?

Капитанът присви устни с делови вид.

— Давам си долните дрехи на перачка в една селска къща, там долу, по пътя. Държа си багажа в моя фургон и се промъквам вътре един-два пъти на ден, за да си взема носна кърпичка или да си сменя бельото.

— А какво ще правите, когато дойде зимата?

— О, надявам се, че по това време вече ще съм се върнал в лагера — отговори капитанът с някаква мъченическа увереност. — Вождът Бял Полуовес постоянно обещава на всички, че ще умре от пневмония, и аз смятам, че просто ще трябва да потърпя, докато времето стане по-студено и влажно. — Той загледа изпитателно свещеника със смаян вид. — Не знаехте ли всичко това? Не сте ли чували нашите хора да говорят за мен?

— Струва ми се, че не съм чувал някой да ви споменава.

— Ах, не мога да разбера това. — Капитанът беше засегнат, но успя да продължи с привиден оптимизъм: — Е, септември е почти настъпил и теглото няма да трае още много дълго. Ако някой от нашите ви попита за мен, кажете им, че отново ще почна да въртя предишните съобщения за печата веднага щом вождът Бял Полуовес умре от пневмония. Ще им кажете ли това? Кажете им, че ще се върна в лагера, щом дойде зимата и вождът Бял Полуовес умре от пневмония. Окей?

Свещеникът запамети тържествено пророческите думи, обаян от тъмния им смисъл.

— Сигурно се храните с ягоди, треви и корени? — запита той.

— Не, разбира се, не — отвърна капитанът с изненада. — Промъквам се в стола през задната врата и ям в кухнята. Майлоу ми дава сандвичи и мляко.

— А какво правите, когато вали?

Капитанът отговори откровено:

— Измокрям се.

— А къде спите?

Капитанът бързо приклекна, сви се и започна да отстъпва назад.

— И ти ли? — извика той безумно.

— О, не! — извика свещеникът. — Кълна ви се.

— И ти искаш да ми прережеш гърлото! — настояваше капитанът.

— Давам ви честна дума — молеше се свещеникът, но вече беше късно. Грозният, рошав призрак бе изчезнал, изпарявайки се тъй майсторски в цъфтящата, изпъстрена с петна, разпокъсана и разкривена смесица от листа, светлини и сенки, че свещеникът почна да се съмнява дали другият въобще е бил там. Толкова много невъзможни събития се случваха, че той вече не беше сигурен кои от тях бяха нереални и кои наистина се бяха случили. Искаше колкото е възможно по-скоро да научи нещо за лудия в гората, да провери дали действително е имало някакъв капитан Флум, но първата му работа, спомни си той неохотно, беше да успокои ефрейтор Хуиткоум, загдето бе пропуснал да му прехвърли достатъчно от своите задължения. Тътреше се унило по криволичещата пътека през гората, измъчван от жажда и чувства, тъй изтощен, че едва можеше да продължи пътя си. Изпитваше угризения на съвестта, щом помислеше за ефрейтор Хуиткоум. Молеше се ефрейтор Хуиткоум да е вече излязъл, та когато стигне до поляната, да може да се разсъблече спокойно, да си измие хубаво ръцете, гърдите и раменете, да пийне вода и освежен да си полегне, а може би дори да поспи няколко минути. Очакваха го обаче нова изненада и ново разочарование, тъй като, когато се завърна, ефрейтор Хуиткоум, който беше вече сержант Хуиткоум, седеше със свалена риза на стола на свещеника и си пришиваше новите сержантски нашивки на ръкава, използувайки иглата и конеца на свещеника. Ефрейтор Хуиткоум беше повишен от полковник Каткарт, който искаше веднага да види свещеника по въпроса за писмата.

— О, не — изпъшка свещеникът, като се отпусна сломен на леглото си. Топлата му манерка беше празна и той бе твърде смутен, за да си спомни за антисептичния найлонов мех с вода, който висеше на сянка между двете палатки. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам, че някой сериозно ще повярва, че съм подправил подписа на Уошингтън Ървинг.

— Не за тези писма — поправи го ефрейтор Хуиткоум, който явно се наслаждаваше на огорчението на свещеника. — Иска да ви види по въпроса за писмата до семействата на убитите и ранените.

— За онези писма ли? — запита свещеникът изненадано.

— Точно така — тържествуваше ефрейтор Хуиткоум. — Здравата ще ви наругае, загдето не ми позволихте да ги изпратя. Трябваше да го видите как се залови за идеята, щом му припомних, че писмата могат да носят неговия подпис. Затова ме произведе. Съвсем сигурен е, че благодарение на тях името му ще влезе в „Сатърди Ийвнинг Поуст“.

Смущението на свещеника се усили.

— Но как е узнал той, че ние сме обсъждали тази идея?

— Аз отидох в кабинета му и му казах.

— Какво сте направили? — запита пискливо свещеникът и скочи на крака, обзет от необичайна за него ярост. — Искате да кажете, че сте ме заобиколили и сте се обърнали направо към полковника без мое разрешение?

Ефрейтор Хуиткоум се захили безсрамно с презрително самодоволство.

— Точно така, господин свещеник — отговори той. — И вие нямате интерес да се опитвате да правите въпрос от това. — Изсмя се спокойно с израз на злобно пренебрежение. — На полковник Каткарт няма да му хареса, ако научи, че ми отмъщавате, загдето съм му предложил идеята си. Знаете ли, господин свещеник — продължи презрително ефрейтор Хуиткоум, като скъса шумно със зъби черния конец и си закопча ризата, — този тъпак действително смята, че това е една от — най-великите идеи, които е чувал.

— Може дори да пишат за мен в „Сатърди Ийвнинг Поуст“ — похвали се усмихнато полковник Каткарт, като се разхождаше важно и весело напред-назад в кабинета си, мъмрейки свещеника. — Вече имате един способен човек в лицето на ефрейтор Хуиткоум, отче. Надявам се, че имате достатъчно ум да разберете това.

— Сержант Хуиткоум — поправи го свещеникът, преди да успее да сдържи езика си.

Полковник Каткарт го изгледа свирепо.

— Казах сержант Хуиткоум — възрази той. — Веднъж поне се опитайте да слушате, вместо вечно да правите забележки. Нали не желаете да останете капитан цял живот?

— Моля?

— Ами аз, естествено, не мога да си представя как ще станете нещо повече, ако продължавате все така. Ефрейтор Хуиткоум смята, че вие и подобните ви не сте имали нито една нова мисъл от хиляда деветстотин четиридесет и четири години, и аз съм склонен да се съглася с него. Будно момче е този ефрейтор Хуиткоум. Е, скоро всичко това ще се промени. — Полковник Каткарт седна на бюрото си с решителен вид и отвори широко, спретнато място върху подложката за писане. Когато свърши, почука с пръст върху празното място.

— Утре почваме — каза той. — Искам вие и ефрейтор Хуиткоум да ми напишете съболезнователни писма до близките на всеки убит, ранен или пленен от авиогрупата. Искам писмата да бъдат искрени. Искам да са изпълнени с много лични подробности, за да няма никакво съмнение, че искам да кажа точно това, което казвате. Ясно ли е?

Свещеникът поривисто пристъпи напред, за да възрази.

— Но това е невъзможно, сър! — избъбри неволно той. — Ние не познаваме всички хора така добре.

— Какво значение има това? — запита полковник Каткарт и после се усмихна приятелски. — Ефрейтор Хуиткоум ми донесе този проект за стандартно писмо, който предвижда почти всички случаи. Слушайте: „Уважаема госпожо, уважаеми господине, уважаема госпожице или уважаеми господине и госпожо. Думите не могат да изразят дълбоката лична скръб, която изпитах, когато вашият съпруг, син, баща или брат беше убит, ранен или изчезна на полесражението.“ И тъй нататък. Струва ми се, че уводната фраза изразява чувствата ми съвършено точно. Слушайте, може би ще бъде по-добре да оставите ефрейтор Хуиткоум да се погрижи за цялата работа, ако смятате, че няма да можете да се справите. Внезапно полковник Каткарт измъкна цигарето си и го изви с двете си ръце като някакъв скъпоценен камшик с дръжка от слонова кост и оникс. — Това е едно от слабите ви места, господин свещеник. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че вие не умеете да прехвърляте на вашите подчинени част от задълженията си. Каза, че у вас няма и инициатива. Няма да възразите, нали?

— Не, сър.

Свещеникът поклати глава. Чувствуваше се некадърен и достоен за презрение, защото не умееше да прехвърля на подчинените си част от своите задължения, нямаше никаква инициатива и защото наистина го изкушаваше желанието да възрази на полковника. В главата му бе хаос. Навън стреляха по глинени панички и всеки гърмеж дразнеше нервите му. Не можеше да свикне с трясъка на изстрелите, обграден бе от бурета с доматчета и почти бе убеден, че някога в далечното минало пак е стоял в кабинета на полковник Каткарт при подобен случай и е бил обграден от същите тези бурета със същите домати. Отново deja vu. Обстановката му беше тъй позната и все пак изглеждаше тъй далечна. Усещаше, че дрехите му са мръсни и измачкани, и изпитваше смъртен страх да не би да мирише.

— Вие вземате нещата прекалено сериозно, господин свещеник — каза му полковник Каткарт с груба откровеност и с обективността на възрастен. — Това е още един от недостатъците ви. С вашето окумено лице вие разваляте настроението на всички. Веднъж поне да ви видя да се засмеете. Хайде, господин свещеник, изсмейте се сега здравата, от сърце, и ще ви дам цяло буре доматчета. — Той почака една-две секунди, като го наблюдаваше, и после се изкикоти победоносно. — Виждате ли, господин свещеник, че съм прав. Не можете да се изсмеете от сърце, нали?

— Не мога, сър — призна, си кротко свещеникът, преглъщайки с видимо усилие. — Не тъкмо сега. Много съм жаден.

— Тогава пийнете нещо. Полковник Корн има винаги уиски в кабинета си. Трябва да се отбиете някоя вечер при нас в офицерския клуб да се позабавлявате. Направете усилие да се отпуснете малко, поне от време на време. Надявам се, че не се смятате за нещо повече, понеже имате независима професия в цивилния живот.

— О, не, сър — увери го смутено свещеникът. — Всъщност аз ходих в офицерския клуб през последните вечери.

— Вие сте просто капитан, нали знаете — продължи полковник Каткарт, без да обърне внимание на забележката на свещеника. — Можете да имате независима професия, но все пак сте само капитан.

— Да, сър. Зная.

— Отлично тогава. Но все едно беше дали преди малко щяхте да се изсмеете, или не, нямаше да ви дам домати в никой случай. Ефрейтор Хуиткоум ми каза, че сте взели един домат, когато бяхте тук тази сутрин, а?

— Тази сутрин ли? Но, сър! Вие сам ми го дадохте.

Полковник Каткарт вдигна глава с подозрителен израз на лицето.

— Аз не казах, че съм ви го дал, нали? Просто казах, че го взехте. Не разбирам защо съвестта ви е гузна, щом не сте го откраднали наистина. Дадох ли ви го?

— Да, сър. Кълна се, че ми го дадохте.

— Тогава ще трябва да вярвам на думата ви. Макар че не мога да си представя защо съм искал да ви дам домат. Полковник Каткарт премести авторитетно едно кръгло стъклено преспапие от десния край на бюрото си в левия и взе подострения молив. — Окей, отче, свободен сте, ако сте свършили, че сега имам много важна работа. Съобщете ми, когато ефрейтор Хуиткоум разпрати десетина от тия писма, и аз ще вляза във връзка с редакцията на „Сатърди Ийвнинг Поуст“. — Внезапно вдъхновение озари лицето му. — Хей! Ами аз мога да предложа групата отново да бомбардира Авиньон! Това ще ускори работата.

— Авиньон ли? — Сърцето на свещеника спря за миг и цялата му кожа настръхна.

— Точно така — обясни жизнерадостно полковникът. — Колкото по-скоро имаме загуби, толкова по-скоро ще напредне работата ни. Ще ми се да попадна в коледния брой, ако може. Предполагам, че тогава списанието има по-голям тираж.

И за ужас на свещеника полковникът вдигна телефона, за да предложи групата да бомбардира Авиньон, и още същата вечер се опита пак да го изхвърли от офицерския клуб, но в следващия момент Йосарян се, изправи, пиян, събори стола си и понечи да стовари отмъстителен юмрук, което накара Нейтли да извика името му и полковник Каткарт да пребледнее и благоразумно да отстъпи назад, като се блъсна право в генерал Дрийдъл, който с отвращение го тласна от настъпения си крак и му заповяда веднага да вкара свещеника обратно в офицерския клуб. Всичко това бе много тревожно за полковник Каткарт: първо страшното име Йосарян, което се разнесе като вещаещ гибел камбанен звън, после настъпаният крак на генерал Дрийдъл и освен това полковник Каткарт откри още един недостатък у свещеника, именно че беше невъзможно да се предвиди как ще реагира генерал Дрийдъл всеки път, когато го види. Полковник Каткарт никога нямаше да забрави първата вечер, когато генерал Дрийдъл бе забелязал свещеника в офицерския клуб, вдигайки зачервеното си, изпотено, пияно лице, той бе вперил през жълтия облак тютюнев дим тежкия си поглед в свещеника, който се беше притаил сам на една маса близо до стената.

— Брей, дявол да го вземе! — бе възкликнал генерал Дрийдъл, вдигайки рунтавите си сиви, заплашителни вежди, когато го позна: — Свещеник ли е този, когото виждам там? Хубава работа, щом свещениците почнат да се навъртат в такова заведение, пълно с мръсни пияници и комарджии.

Полковник Каткарт присви устни с крайно морален вид и се надигна от стола си.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — съгласи се той живо, с тон на подчертано неодобрение. — Просто не мога да разбера какво става с духовенството напоследък.

— Стават по-добри, ето какво става със свещениците — изръмжа настойчиво генерал Дрийдъл.

Полковник Каткарт преглътна със затруднение и бързо се окопити.

— Да, сър. Стават по-добри. Тъкмо това имах предвид, сър.

— Точно в такова заведение трябва да идва един свещеник, да общува с хората, които пият и играят на комар, та да може да ги разбере и да спечели доверието им. Как иначе, дявол да го вземе, може да ги накара да вярват в Бога?

— Тъкмо това имах предвид, сър, когато му заповядах да идва тук — каза предпазливо полковник Каткарт и обгърна свойски с ръка рамото на свещеника, отвеждайки го в един ъгъл, за да му заповяда със строг шепот да почне да се явява по служба всяка вечер в офицерския клуб, да общува с офицерите, докато пият и играят на комар, и така да може да ги разбере и да спечели доверието им.

Свещеникът се съгласи и започна да се явява служебно всяка вечер в офицерския клуб и да общува с офицерите, които гледаха да го избягват, до онази вечер, когато избухна яростният бой на масата за пинг-понг: вождът Бял Полуовес се нахвърли на полковник Мудъс и стовари юмрука си право в носа му, така че полковник Мудъс падна на задника си и генерал Дрийдъл неочаквано се разсмя гръмогласно, но скоро забеляза, че свещеникът стои наблизо и в изтерзано учудване го зяпа глуповато. Генерал Дрийдъл замръзна, когато го видя. За миг погледна свирепо свещеника с накипяла ярост, обърна се и с развалено настроение, клатушкайки се като моряк, закрачи с късите си криви крака към бара. Полковник Каткарт го последва с лек галоп, като неспокойно се озърташе, очаквайки напразно знак за помощ от полковник Корн.

— Хубава работа — ръмжеше генерал Дрийдъл на бара, стиснал празната си чаша в жилестата си ръка. — Хубава работа наистина, свещеник да седи в заведение като това с купчина мръсни пияници и комарджии.

Полковник Каткарт въздъхна облекчен.

— Да, сър — възкликна той гордо, — хубава работа, разбира се.

— Тогава защо, дявол да го вземе, не направите нещо?

— Какво казахте, сър? — запита полковник Каткарт и започна да мига.

— Смятате ли, че заслужавате похвала, загдето вашият свещеник се върти тук всяка вечер? Всеки път когато дойда, и той е тук.

— Прав сте, абсолютно сте прав — отзова се полковник Каткарт. — Съвсем не е за похвала. И аз ей сега ще взема мерки.

— Нали вие му бяхте наредили да идва тук?

— Не, сър. Полковник Корн му нареди. Смятам и него да накажа строго.

— Ако не беше свещеник — измърмори генерал Дрийдъл, — щях да заповядам да го изкарат навън и да го разстрелят.

— Той не е свещеник, сър — осведоми го услужливо полковник Каткарт.

— Не е ли? Тогава защо, дявол да го вземе, носи кръст на яката си, щом не е свещеник?

— Не носи кръст на яката си, сър. Носи сребърен лист. Той е подполковник.

— Вашият свещеник е подполковник? — запита смаян генерал Дрийдъл.

— О, не, сър. Моят свещеник е само капитан.

— Тогава защо, по дяволите, носи сребърен лист на яката си, щом е само капитан?

— Не носи сребърен лист на яката си, сър. Кръст носи.

— Махай се оттук, кучи сине — кресна генерал Дрийдъл. — Или ще заповядам да те изкарат навън и да те застрелят.

— Слушам, сър.

Полковник Каткарт бързо-бързо избяга от генерал Дрийдъл и изпъди свещеника от офицерския клуб, и то точно по същия начин, по който го изгони почти два месеца по-късно, когато свещеникът се опита да убеди полковник Каткарт да отмени заповедта си, с която броят на бойните полети се увеличаваше на шестдесет, но претърпя страшен провал в тези свои усилия и бе готов да се отдаде напълно на отчаяние, но бе възпиран от спомена за жена си, която му липсваше и която той обичаше тъй затрогващо и с такава чувствена и възторжена страст, както и от упованието, което цял живот бе имал, в мъдростта и справедливостта на един безсмъртен, всемогъщ, всеведущ, човечен, всеобщ, антропоморфен, английски говорещ, англосаксонски и проамерикански Бог, упование, което бе започнало да се разколебава. Толкова много неща поставяха вярата му на изпитание. Разбира се, съществуваше Библията, но Библията беше книга, а и „Студеният дом“, „Островът на съкровищата“, „Етан Фроум“ и „Последният мохикан“ бяха също книги. Наистина ли изглеждаше вероятно, както той веднъж дочу Дънбар да казва, че отговорите на загадките на сътворението са били дадени от хора тъй невежи, че не са разбирали дори механиката на дъжда? Нима всемогъщият Бог със своята безкрайна мъдрост се е страхувал преди шест хиляди години, че хората ще успеят да изградят кула до небето? Къде, дявол да го вземе, е небето? Горе ли? Или долу? Нямаше горе и долу в една крайна, но разширяваща се вселена, в която дори огромното, пламтящо, ослепително, величествено слънце е в състояние на постепенен упадък, който най-после ще унищожи и Земята. Нямаше чудеса, нямаше отговор на молитвите, нещастията еднакво жестоко смазваха и добродетелните, и порочните и свещеникът, който имаше съвест и характер, щеше да отстъпи пред разума и да отхвърли вярата в Бога на дедите си, щеше да се откаже от призванието си и от службата си и да опита щастието си като редник в пехотата или полската артилерия или дори може би като ефрейтор в парашутните войски, ако не бяха последователните мистични явления като голия човек на дървото при погребението на бедния сержант преди няколко седмици и загадъчното, натрапчиво, насърчително обещание на пророк Флум в гората днес следобед: „Кажи им, че ще се върна, преди да настъпи зимата.“