Джоузеф Хелър
Параграф 22 (42)

41
Сноуден

— Режи — нареди докторът.

— Ти режи — каза един друг глас.

— Никакво рязане — обади се Йосарян с надебелял, мъчно подвижен език.

— Виж пък кой се намесва в разговора — възнегодува единият от докторите. — Навярно от друг град. Ще оперираме ли, или не?

— Той не се нуждае от операция — възрази другият. — Раната е малка. Единственото, което трябва да направим, е да спрем кръвотечението, да изчистим раната и да направим няколко шева.

— Но аз никога досега не съм имал случай да оперирам. Кое е скалпелът? Това ли е скалпелът?

— Не, другото е скалпелът? Е, хайде карай, режи, щом си рекъл. Направи разрез.

— Така ли?

— Не там, глупако.

— Никакви разрези — извика Йосарян, който през вдигащата се мъгла на безчувственост долавяше, че двамата непознати са готови да почнат да го режат.

— Пак се меси разговор от друг град — оплака се първият доктор със сприхав тон. — Ще продължава ли все да говори, докато го оперирам?

— Не можете да го оперирате, докато не го приема — каза един деловодител.

— Не можете да го приемете, докато не го разпитам — каза един тлъст, сърдит полковник с мустаци и огромно розово лице, което се наведе съвсем близо до Йосарян и което излъчваше изгаряща топлина като някакъв огромен тиган. — Къде сте роден?

Тлъстият сърдит полковник напомняше на Йосарян за тлъстия сърдит полковник, който беше разпитвал свещеника и го бе признал за виновен. Йосарян го гледаше втренчено през някакво полупрозрачно було. Във въздуха се носеше сладникавата миризма на формалдехид и спирт.

— На едно бойно поле.

— Не, не. В кой щат сте роден?

— В състояние на невинност.

— Не, не, вие не ме разбирате.

— Оставете ме аз да се заема с него — настояваше един човек с остри черти, хлътнали жлъчни очи и тънки злобни устни. — Ти да не се мислиш за голям хитрец? — запита той, обръщайки се към Йосарян.

— Той бълнува — каза един от докторите. — Оставете ни да го внесем вътре и да го лекуваме.

— Оставете го тук, щом бълнува. Може да каже нещо, с което да ни даде улики срещу себе си.

— Но раната още силно кърви, не виждате ли? Може дори да умре.

— Точно това заслужава.

— Така му се пада на това копеле, на този изменник — каза тлъстият сърдит полковник. — Хайде, Джон, да почнем да си признаваме. Искаме да се доберем до истината.

— Всички ми викат Йо-Йо.

— Искаме да ни съдействувате, Йо-Йо. Ние сме ваши приятели и трябва да имате доверие в нас. Дошли сме да ви помогнем. Няма да ви сторим зло.

— Я да бръкнем с пръсти в раната му и да му извадим вътрешностите — предложи човекът с острите черти на лицето.

Йосарян склопи очи, надявайки се да помислят, че е в безсъзнание.

— Изгуби съзнание — чу той да казва един от докторите. — Не можем ли да му дадем помощ, преди да е станало твърде късно? Наистина може да умре.

— Добре, вземете го. Дано пукне това копеле.

— Не можете да го лекувате, докато не го приема — каза деловодителят.

Йосарян лежеше със затворени очи и се преструваше на умрял, докато деловодителят го прие, като размести някакви книжа. След това бавно го закараха на носилка на колела в една задушна, тъмна стая, където усети силна топлина от прожектори над главата си и където противната миризма на формалдехид и сладникав спирт беше още по-силна. Приятната, проникваща навсякъде воня беше опияняваща. Усети също миризма на етер и чу да дрънчи стъкло. Със скрита, самодоволна веселост слушаше дрезгавото дишане на двамата доктори. Много се радваше, че те мислеха, че е в безсъзнание, и не знаеха, че ги подслушва. Всичко му изглеждаше много глупаво до момента, когато един от докторите каза:

— Е, мислиш ли, че трябва да му спасим живота? Може да ни се сърдят, ако го спасим.

— Нека го оперираме — каза другият доктор. — Да го разрежем, че веднъж завинаги да видим какво има вътре. Все се оплаква от черния си дроб. На тази рентгенова снимка обаче черният му дроб изглежда много малък.

— Това му е панкреасът, глупако. Това тук е черният дроб.

— Не, не това. Това е сърцето. Обзалагам се на пет цента, че това му е черният дроб. Ще го оперирам и ще разберем кое какво е. Трябва ли първо да си измия ръцете?

— Никаква операция — обади се Йосарян, като отвори очи и се опита да седне.

— Пак се меси разговор от друг град — присмя се възмутен единият от докторите. — Не можем ли да го накараме да си затвори устата?

— Можем да му бутнем пълна упойка. Ето етерът е тук.

— Никаква пълна упойка — намеси се пак Йосарян.

— Пак се обаждат от друг град — каза един от докторите.

— Хайде да му ударим една пълна упойка, та да го приспим. Дадоха му пълна упойка и го приспаха. Събуди се в отделна стая, жаден, задушаваше се от изпарения на етер. Полковник Корн бе до леглото му и спокойно чакаше, седнал на стол, облечен с провисналите си вълнени маслиненозелени панталони и риза в същия цвят. Ласкава, флегматична усмивка висеше на кафявото му лице с брадясали бузи и той леко разтриваше голото си теме с дланите на двете си ръце. Наведе се напред захилен, когато Йосарян се събуди, и с най-приятелски тон го увери, че сделката, която бяха сключили, си остава в сила, стига Йосарян да не умре. Йосарян понечи да повърне и полковник Корн скочи мигновено на крака при първия напън и погнусен избяга; поговорката, че всяко нещо си има и добрата страна, била вярна, помисли си Йосарян задавен и замаян и се унесе отново в полусън. Нечия ръка с остри пръсти го разтърси грубо и го събуди. Той се обърна, отвори очи и видя някакъв странен човек с жестоко лице, който изкриви устни към него и злобно начумерен се похвали:

— Наредихме твоя приятел, другарче. Наредихме твоя приятел.

Йосарян се смрази, почувствува се изнемощял и се обля в пот.

— Кой е мой приятел — запита той, когато видя, че свещеникът седи на мястото, където седеше полковник Корн.

— Може би аз съм вашият приятел — отговори свещеникът. Но Йосарян не можа да го чуе и затвори очи. Някой му подаде да си сръбне вода и си излезе на пръсти. Той поспа и когато се събуди, се чувствуваше великолепно, докато обърна глава да се усмихне на свещеника и видя, че на мястото му седи Арфи. Йосарян изстена инстинктивно и сгърчи лице от мъчително раздразнение, когато Арфи се изкикоти и го попита как се чувствува. Арфи го погледна с недоумение, щом Йосарян го попита защо не е в затвора. Йосарян затвори очи, за да го накара да си отиде. Когато отвори очи, Арфи си беше отишъл и свещеникът беше на мястото му. Йосарян се разсмя, забелязал веселото захилено лице на свещеника, и го попита защо, дявол да го вземе, е толкова щастлив.

— Радвам се заради вас — отвърна свещеникът възбудено и с искрена радост. — Чух в щаба, че сте били тежко ранен и че ще трябва да ви върнат в Щатите, ако оживеете. Полковник Корн каза, че положението ви е критично. Но току-що научих от един от докторите, че в действителност раната ви е съвсем лека и че вероятно ще можете да излезете от болницата след ден-два. Няма никаква опасност. Това съвсем не е лошо.

Йосарян изслуша новината на свещеника с огромно облекчение.

— Това е хубаво.

— Да — каза свещеникът с дяволито удоволствие и розовина обля бузите му. — Да, това е хубаво.

Йосарян се засмя, спомняйки си първия разговор, който бе имал със свещеника.

— Знаете ли, първият път, когато ви срещнах, беше в болницата. И сега пак съм в болницата. Май че напоследък ви виждам само когато съм в болницата. Къде прекарвате времето си?

Свещеникът вдигна рамене.

— Молех се доста много — призна си той. — Мъча се да стоя в палатката колкото може повече и се моля винаги, когато сержант Хуиткоум не е наблизо, иначе може да ме хване, че се моля.

— Помага ли ви това?

— Откъсва ме от грижите ми — отговори свещеникът, като отново вдигна рамене. — Все пак съм зает с нещо.

— Тогава значи е добре, нали?

— Да — съгласи се свещеникът с въодушевление, сякаш тази мисъл не му беше хрумвала дотогава. — Да, май че е добре. — Той се наведе поривисто напред с някаква неловка загриженост. — Йосарян, какво мога да направя за вас, докато сте тук? Да ви донеса нещо?

Йосарян весело го подразни:

— Нещо като играчки, бонбони и дъвка? Свещеникът пак се изчерви и се ухили засрамено. После стана много почтителен:

— Например книги или нещо друго. Ще ми се да мога да направя нещо, за да ви доставя удоволствие. Знаете ли, Йосарян, ние всички много се гордеем с вас.

— Гордеете ли се?

— Да, разбира се. Загдето сте рискували живота си, за да спрете този нацистки убиец. Много благородна постъпка.

— Какъв нацистки убиец?

— Онзи, който бил пратен тук да убие полковник Каткарт и полковник Корн. И вие сте ги спасили. Можел е да ви прободе с ножа и да ви убие на място, както сте се борили с него на балкона. Какъв късмет, че сте оцелели!

Йосарян се изкиска с горчива насмешка, когато разбра за какво говори свещеникът.

— Нямаше никакъв нацистки убиец.

— Сигурно е имало. Полковник Корн каза, че е имало.

— Това беше приятелката на Нейтли. Но тя искаше мен да убие, а не полковник Каткарт и полковник Корн. Тя все се опитва да ме убие, откакто й съобщих, че Нейтли е мъртъв.

— Но как може такова нещо? — възмущаваше се свещеникът, побледнял и объркан от негодувание. — И полковник Каткарт, и полковник Корн го видели как избягал. В официалното съобщение се казва, че сте спрели нацистки убиец, който искал да ги убие.

— Не вярвайте на официалното съобщение — отвърна сухо Йосарян. — Това е част от сделката.

— Каква сделка?

— Сделката, която направих с полковник Каткарт и полковник Корн. Ще ме изпратят в Щатите като голям герой, ако ги хваля пред всички и никога пред никого не ги критикувам, загдето карат останалите летци да извършват повече бойни полети.

Ужасен, свещеникът се приповдигна от стола си. Кипеше от бойко негодувание.

— Но това е ужасно! Това е позорна, възмутителна сделка, нали?

— Отвратителна е — отговори Йосарян, втренчил тъпо поглед в тавана и леко опрял тила си на възглавницата. — Мисля, че на това определение се спряхме.

— Тогава как можахте да се съгласите на такава сделка?

— Или сделката, или военен съд, господин свещеник.

— О! — възкликна свещеникът с израз на дълбоко разкаяние, като закри уста с опакото на дланта си. Той неловко се отпусна на стола си. — Не трябваше да казвам нищо.

— Ще ме затворят в някоя килия с един куп престъпници.

— Разбира се. Тогава трябва да постъпите както намирате за правилно.

Свещеникът кимна сякаш на себе си, като че ли туря край на разговора, и потъна в смутено мълчание.

— Не се тревожете — каза Йосарян с печален смях, след като мина малко време. — Няма да изпълня сделката.

— Трябва да я изпълните — настояваше свещеникът, като се наведе загрижено напред. — Наистина трябва да я изпълните. Аз нямах право да ви влияя. Всъщност нямах право да кажа каквото и да било.

— Вие не сте ми повлияли. — Йосарян се извъртя на една страна и с подигравателна тържественост поклати глава. — Боже Господи! Можете ли да си представите какъв грях е това? Да спася живота на полковник Каткарт! Не искам да имам такова престъпление в атестацията си.

Свещеникът предпазливо се върна на въпроса.

— А какво ще направите тогава? Не можете да се оставите да ви турят в затвора.

— Ще продължа да летя. Или наистина ще дезертирам и ще се оставя да ме хванат. Вероятно ще ме хванат.

— И ще ви турят в затвора. А вие не искате да отидете в затвора.

— Тогава май че ще продължа да летя, докато свърши войната. Все някои от нас ще оживеят.

— Но може да ви убият.

— Тогава няма пък да летя повече.

— А какво ще правите?

— Не знам.

— Ще се съгласите ли да ви върнат в Щатите?

— Не знам. Горещо ли е вън? Тук е много топло.

— Много е студено вън — каза свещеникът.

— Знаете ли — спомни си Йосарян, — много странно нещо се случи; пък може и да съм го сънувал. Мисля, че един непознат човек влезе тук преди малко и ми каза, че е наредил моя приятел. Питам се дали не съм си въобразил такова нещо?

— Смятам, че не сте си въобразили — уведоми го свещеникът. — Вие започнахте да ми говорите за него, когато дойдох първия път.

— Тогава значи той наистина е казал такова нещо. „Наредихме твоя приятел, другарче, каза той, наредихме твоя приятел.“ Имаше злобно лице, каквото никога не съм виждал. Питам се кой е този мой приятел.

— Приятно ми е да се считам за ваш приятел, Йосарян — каза свещеникът със смирена искреност. — Те наистина са ме наредили. Взеха ми номера, поставиха ме под наблюдение — направиха както си искаха. Така ми казаха на разпита.

— Не, мисля, че нямаха предвид вас — реши Йосарян. — Смятам, че трябва да е някой като Нейтли или Дънбар. Знаете ли, някой, който е убит във войната, като Клевинджър, Ор, Добз, Кид Сампсън или Макуот. — Йосарян ахна сепнато и разтърси глава. — Едва сега си давам сметка — възкликна той. — Те са наредили всичките ми приятели! Единствено сме останали аз и Джоу Гладника. — Той изтръпна, когато видя, че лицето на свещеника побледня. — Какво има, господин свещеник?

— Джоу Гладника беше убит.

— Господи, не! При полет ли?

— Умрял, както спял и сънувал. Намерили една котка на лицето му.

— Горкото момче — каза Йосарян и се разплака, като извиваше глава към рамото си, за да скрие сълзите си.

Свещеникът си отиде, без да се сбогува. Йосарян хапна малко и заспа. Посред нощ една ръка му разтърси рамото и го събуди. Отвори очи и видя човек със слабо, зло лице, облечен в болничен халат и пижама, който го гледаше със злорада усмивка и му се подиграваше:

— Наредихме твоя приятел, другарче. Наредихме твоя приятел.

Йосарян се изплаши.

— За какво говориш, дявол да те вземе? — попита той, чувствувайки, че го обхваща паника.

— Ще разбереш, другарче, ще разбереш.

Йосарян бързо протегна ръка да хване мъчителя си за гърлото, но непознатият се изплъзна без усилие и със злобен смях изчезна в коридора. Йосарян лежеше разтреперан, с тупащ пулс, плувнал в ледена пот. Питаше се кой е този негов приятел. В болницата беше тъмно и съвсем тихо. Нямаше часовник да види колко е часът. Беше напълно буден и знаеше, че е пленник на една от онези безсънни нощи, които за прикованите на легло траят цяла вечност, преди да се стопят в зората. Някакъв пулсиращ студ пълзеше нагоре по краката му. Беше му студено и той си спомни за Сноуден, който не му беше приятел, а обикновен познат. Бе тежко ранен и замръзваше в локвата от остра, жълта слънчева светлина, която падаше на лицето му през страничното прозорче, когато Йосарян изпълзя над бомбовместилището, за да стигне до него в задната кабина на самолета, след като Добз му бе викнал умолително по микрофона да помогне на стрелеца: „Моля, помогни на стрелеца.“ Стомахът му се обърна, когато очите му зърнаха зловещата гледка; бе погнусен до крайност и преди да влезе, изплашено спря за няколко секунди, свит на топка и опрял ръце и колене на пода в тесния проход над бомбовместилището, точно до запечатаната кутия от велпапе, в която се намираха превързочните материали. Сноуден лежеше по гръб на пода с изпънати крака, тежко натоварен със защитния си костюм, шлема, парашута и спасителната риза. Близо до него на пода лежеше в несвяст дребничкият заден стрелец. Раната, която Йосарян видя, беше от външната страна на бедрото на Сноуден и изглеждаше широка и дълбока като футболна топка. Не можеше да се разбере къде свършват нишките на пропития му с кръв комбинезон и къде започва разкъсаната плът.

Нямаше морфин в самолетната аптечка, нямаше никакво средство срещу болките на Сноуден освен вцепеняващото сътресение, причинено от зеещата рана. Дванадесетте ампули морфин бяха откраднати от кутията и заменени с ясно написана бележка, която гласеше: „Каквото е добро за предприятия «М и М», е добро за цялата страна. Майлоу Майндърбайндър“. Йосарян изпсува Майлоу и поднесе две таблетки аспирин към пепеливите устни, които не можеха да ги поемат. Но най-напред той направи бързешком превръзка на бедрото на Сноуден и я пристегна с турникет, защото не му идваше наум нищо друго в първите напрегнати моменти, когато сетивата му бяха разстроени от вълнение, когато знаеше, че трябва да действува веднага и с вещина, а се боеше, че може да изгуби самообладание. Сноуден го гледаше втренчено и мълчеше. Не се виждаше да блика кръв от някоя артерия и Йосарян се преструваше, че е напълно погълнат от затягането на превръзката, защото това беше нещо, което той знаеше как се прави. Работеше с престорено умение и привидно спокойствие, усещайки върху себе си помътнелия поглед на Сноуден. Успя да се овладее, преди да затегне докрай турникета и веднага го отпусна, за да избегне опасност от гангрена. Сега умът му се проясни и той си спомни как трябва да действува. Започна да рови в аптечката за първа помощ и да търси ножици.

— Студено ми е — каза тихо Сноуден. — Студено ми е.

— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян захилено. — Ще ти мине.

— Студено ми е — повтаряше Сноуден със слаб, детски глас. — Студено ми е.

— Хайде, хайде — каза Йосарян, защото не знаеше какво друго да каже. — Хайде, хайде.

— Студено ми е — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!

— Хайде, хайде. Хайде, хайде.

Йосарян се изплаши и заработи по-бързо. Най-после намери ножиците и внимателно започна да реже комбинезона много по-нагоре от раната, точно над слабините. Разряза дебелия габардин в права линия около бедрото. Дребничкият заден стрелец дойде, на себе си, докато Йосарян режеше с ножиците, погледна го и отново припадна. Сноуден извъртя глава на другата страна, за да вижда Йосарян по-отблизо. Мъждива, спадаща светлинка блещукаше в безсилните му, равнодушни очи. Йосарян озадачен се мъчеше да не го гледа. Започна да реже надолу по вътрешния шев на крачола. От зеещата рана — не е ли това дългата лигава кост, която навлиза дълбоко в кървавата алена струя зад треперещите, тревожни и странни мускулни влакна — капещата кръв се събираше в няколко вадички, подобно на вода от топящ се по стрехите сняг, но червена и лепкава, и капките се сгъстяваха, като падаха на пода. Йосарян продължи да реже крачола до долу и оголи откъснатия крак, който падна на пода с плясък. Над него се показа краят на сивокафявите долни гащи, които бързо попиваха петната кръв, сякаш бяха жадни. Йосарян се смая, когато видя колко восъчноблед и мъртвешки изглеждаше голият крак на Сноуден, колко отвратителни, колко безжизнени и езотерични бяха пухкавите, тънки, къдрави руси косъмчета на странния му бял прасец и на глезена му. Раната, видя той сега, далеч не бе толкова голяма като футболна топка, а дълга и широка колкото ръката му и твърде разкъсана и дълбока, за да може да се види ясно в нея. Вътре кървящите мускули трептяха като живо кълцано месо. Дълга въздишка на облекчение бавно се откъсна от устата на Йосарян, когато видя, че Сноуден е вън от опасност. Кръвта в раната вече се съсирваше, сега просто трябваше да бъде превързан и да лежи спокойно, докато се приземи самолетът. Той извади няколко пакета сулфаниламид от аптечката. Сноуден потрепна, когато Йосарян го натисна леко, за да го извърти малко на една страна.

— Заболя ли те?

— Студено ми е — изхленчи Сноуден. — Студено ми е!

— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде.

— Студено ми е! Студено ми е!

— Хайде, хайде. Хайде, хайде.

— Започва да ме боли — извика внезапно Сноуден с жален, настойчив глас.

Йосарян разрови трескаво аптечката, търсейки наново морфин, и намери само бележката на Майлоу и шишенце аспирин. Изпсува Майлоу и подаде две таблетки на Сноуден. Нямаше вода да му даде. Сноуден се отказа от аспирина, като почти недоволно поклати глава. Лицето му беше бледо, с пепелива отсянка. Йосарян свали шлема на Сноуден и отпусна главата му на пода.

— Студено ми е! — стенеше Сноуден с полузатворени очи. — Студено ми е!

Ъглите на устата му започнаха да посиняват. Йосарян се вкамени. Питаше се дали да дръпне шнура на Сноуденовия парашут и да покрие Сноуден с найлоновата материя. В самолета беше много топло. Неочаквано Сноуден вдигна очи, на лицето му се появи бледа усмивка, изразяваща желание за съдействие, и той извъртя малко хълбока си, за да може Йосарян да поръси раната му със сулфаниламид. Йосарян заработи, наново изпълнен с увереност и оптимизъм. Самолетът се друсна силно в една въздушна яма и Йосарян се сепна, спомняйки си, че бе оставил парашута си в носа на самолета. Но нищо не можеше да се направи. Започна да изсипва пликче след пликче от белия кристален прах в кървавата овална рана, докато не остана нито едно червено място; след това неспокойно пое дълбоко дъх, стисна зъби и вдъхвайки си смелост, хвана с гола ръка провисналите парцали от разкъсана, съхнеща плът и ги прибра вътре в раната. Бързо покри цялата рана с широк памучен компрес от марля и отдръпна рязко ръката си. Усмихна се нервно, когато изпитанието му завърши. В действителност допирът с мъртвата плът съвсем не беше толкова противен, колкото бе предполагал, и той намери повод да пипне раната още няколко пъти с пръсти, за да се убеди в собствената си смелост.

После започна да намотава бинт върху марлята. Когато прекара бинта за втори път около бедрото, забеляза на вътрешната страна малка дупка, през която бе минало парчето снаряд — кръгла, сбръчкана рана, голяма колкото двадесет и пет центова монета, със сини краища и черна вътре, където кръвта бе образувала кора. Йосарян поръси и тази рана със сулфаниламид и продължи да навива бинта около крака на Сноуден, докато компресът бе здраво закрепен върху раната. Тогава клъцна бинта с ножицата, разцепи края му и го завърза на хубав, спретнат възел. Знаеше, че превръзката е добре направена и както бе коленичил, гордо се отпусна да седне на петите си, бършейки потта от челото си, и се усмихна на Сноуден с непринудена любезност.

— Студено ми е! — изстена Сноуден. — Студено ми е!

— Ще ти мине, момче — увери го Йосарян, като ободрително потупа ръката му. — Овладяхме положението. Сноуден поклати слабо глава.

— Студено ми е — повтаряше той и очите му гледаха сляпо, без блясък, сякаш бяха от камък. — Студено ми е!

— Хайде, хайде — каза Йосарян с трепет, потиснат от растящи съмнения. — Хайде, хайде. След малко ще се приземим и доктор Данийка ще се погрижи за тебе.

Но Сноуден продължаваше да клати глава и най-после с леко движение на брадичката посочи към мишницата си. Йосарян се наведе да надникне и видя странно оцветено петно, от което капеше кръв през комбинезона, точно над ръкава на защитния костюм на Сноуден. Йосарян усети как сърцето му замря и после затупа тъй бурно, че просто му пречеше да диша. Сноуден беше ранен през защитния костюм! Йосарян дръпна ципа на костюма, разтвори го и сам се чу как изпищя безумно, когато вътрешностите на Сноуден се изхлузиха на пода в мокър куп, от който продължаваше да се отцежда кръв. Над осемсантиметров къс от снаряд го беше ударил точно под мишницата и повличайки със себе си всичките пъстри вътрешности на Сноуден, ги бе изхвърлил навън през огромната дупка, която бе отворил в ребрата, излизайки от другата страна на тялото му. Йосарян изпищя още веднъж и притисна с ръце очите си. Зъбите му тракаха от ужас. Наложи се да погледне отново. Изобилие, Божа благодат, наистина — помисли си той с горчивина, като гледаше купа пред себе си. — Чер дроб, бял дроб, бъбреци, ребра, стомах и късчета от варените домати, които Сноуден бе ял на обед. Йосарян, който изпитваше отвращение към варени домати, се извърна зашеметен настрана и стиснал с ръце пламналото си гърло, почна да повръща. Задният стрелец се свести, докато Йосарян повръщаше, видя го и отново припадна. Когато престана да повръща, Йосарян едва се държеше на крака от умора, болка и отчаяние. Извърна се вяло към Сноуден: дишането му бе станало по-тихо и по-учестено, лицето — по-бледо. Чудеше се какво, дявол да го вземе, да направи, за да го спаси.

— Студено ми е! — скимтеше Сноуден. — Студено ми е!

— Хайде, хайде — мънкаше машинално Йосарян и гласът му бе толкова тих, че не можеше да се чуе. — Хайде, хайде.

На Йосарян му бе също студено; трепереше и не можеше да си наложи да не трепери. Усещаше как цялата му кожа настръхва, докато гледа втренчено зловещата тайна, която Сноуден бе изсипал по целия сплескан под. Лесно бе да се разбере какво говореха разкъсаните му вътрешности. Човек е материя, това беше тайната на Сноуден. Хвърли го през прозореца и той ще падне. Запали го, ще гори. Зарови го, ще изгние както всеки друг вид смет. Това беше тайната. Зрелостта е всичко.

— Студено ми е — каза Сноуден. — Студено ми е!

— Хайде, хайде — каза Йосарян. — Хайде, хайде. Дръпна шнура на Сноуденовия парашут и покри тялото му с бялата найлонова материя.

— Студено ми е.

— Хайде, хайде.