Мо Хейдър
Птичарят (9)

8

Слънцето грееше точно над главите, като причиняваше главоболие и смаляваше сенките до плътни очертания около предметите. Кафъри държеше прозорците отворени, докато пътуваха, но Есекс толкова се оплакваше от горещината и направи такова шоу, прокарвайки пръстите под яката си и издувайки предницата на ризата си, че най-накрая Джак се предаде. Когато паркираха, и двамата заключиха саката си в багажника на ягуара и тръгнаха по „Гринич саут стрийт“ с навити ръкави.

Номер осем се оказа двуетажна къща в стил Джордж V, разположена върху магазин за вещи втора ръка.

— Харисън си спомни какво е носила Кро — рече Есекс, щом минаха през малкия вход вляво. — Прозрачни найлонови сандали с розова позлата, черни чорапогащи, минижуп и мисли, че е била с тениска. — Надвеси се над интеркома. — Прилича на моя тип жени.

— Как са го приели родителите й?

— Сякаш не дават пет пари. Няма да дойдат в Лондон, не могат да намерят пари за билет за влака. „Тя си беше чисто и просто проститутка, сержант, ако това може да бъде от някаква помощ.“ Това е представата на майката за начина, по който може да помогне на полицията.

Металната кутия на интеркома внезапно изпука и накара и двамата да подскочат.

— Кой е?

Кафъри свали слънчевите си очила и се приведе напред.

— Детектив инспектор Джак Кафъри. Търся Джони Марш.

Малко по-късно вратата се отвори и на прага й се появи слабо момиче с кестеняви коси. Изглеждаше на двайсет и седем-осем години, но дългата коса, разумните ниски кожени обувки на загорените й на слънцето крака и късата, небесносиня престилка от рипсено кадифе й придаваха колежанска свежест.

Той протегна служебната си карта.

— Джони?

— Не. — От два джоба на престилката се подаваха четки; по всичко личеше, че са прекъснали заниманията й по рисуване. Часове по рисуване в скъпо девическо училище. — Джони е горе. Мога ли да ви помогна с нещо?

— А вие сте?

Момичето се усмихна леко и подаде ръка.

— Беки. Ребека. Двете с Джони живеем заедно.

Кафъри се ръкува с нея.

— Може ли да влезем?

— Аз, тоест, ние… — Изглеждаше смутена. — Ами, не. Всъщност не. Съжалявам.

— Искаме да зададем няколко въпроса за един познат на мис Марш човек.

Ребека прибра бретона от зелените си очи и се загледа покрай тях към улицата, сякаш очакваше да дойдат с насочени към вратата снайпери.

— Малко е… малко е неудобно. — Имаше много тих глас, начетен, който караше другите да се заслушват, глас, който можеше да спре другите разговори дори с шепот. — Не може ли да поговорим тук отвън?

— Тревата не ни интересува.

— Какво?

— Подушвам я оттук.

— О!

Младата жена сведе смутено поглед.

— Не сме тук заради това. Имате думата ми.

— Хмм! — Тя прехапа долната си устна и разкри много бели зъби. — Добре, добре. — Обърна се. — По-добре влезте.

Последваха я в прохладните дълбини на къщата покрай един маунтинбайк, подпрян на парапета. Есекс се беше вторачил в полюляващата се коса и дългите загорели крака на стълбите пред себе си.

Щом влязоха в апартамента, младата жена ги поведе през малък коридор. В спалнята вдясно Джак зърна захвърлени памучни гащички, окъпани в слънчева светлина, преди Ребека да успее да затвори вратата и да ги покани в една голяма стая.

— Моето студио — обясни тя.

Светлината струеше през два големи прозореца и образуваше еднакви бели триъгълници по голия дъсчен под. По стените бяха окачени пет огромни акварела в бляскави цветове. В средата на помещението момиче с лимоновозелена блузка с гол гръб и презрамка зад врата и черни широки панталони припряно пръскаше с дезодорант наоколо и махаше с ръце, за да раздвижи въздуха, а гривните му подрънкваха. Щом ги чу, то изтърва дезодоранта, грабна от масата пакет, обвит с фолио и се обърна към тях, скрило ръце зад гърба си като виновно дете. Косите му бяха боядисани във викинговорусо, лицето му наподобяваше изрисувана порцеланова кукла с комично големи сини очи и миниатюрно носле. Кафъри веднага разбра, че е надрусана.

— Джони? — Отвори служебната си карта. — Джони Марш?

— Ъъъ… да. — Момичето се взря в картата. — Кои сте вие?

— Полиция.

Очите й се разшириха.

— Полиция? Беки, какво по дя…?

— Всичко е наред. Те не се интересуват от стоката.

— Така ли?

Джони беше изпълнена със съмнения, неспокойна, пристъпваше от крак на крак.

— Така — отвърна Кафъри.

Младата жена прибра косата си зад ушите и го подложи на инспекция — нерешителните й сини очи проблясваха подозрително, устата бе плътно затворена; погледът й премина по ръкавите на ризата му, по тъмната несресана коса, по стегнатия корем. И внезапно се изхили силно.

— Не, почакайте. — Закри устата си с ръка. — Сериозно ли говорите? Сигурни ли сте?

— Знаеш ли какво, Джони. — Джак прибра служебната карта в джоба на ризата си. — Защо не вземеш да се освободиш от това нещо? И да можем да продължим?

Тя премигна неразбиращо, поглеждайки подред него, Есекс и Ребека и накрая върна погледа си отново върху него. Гримът й му напомняше снимките от аутопсията — ярки морскосини сенки и устни, изрисувани като силно опънат лък на Купидон.

— Сигурен ли си, че си този, за който се представяш?

— Джони? — повтори той. — Тревата. Искаш ли да отидеш да я изхвърлиш някъде?

— Джони. — Ребека я хвана за ръката. — Ела.

Поведе я към кухнята, откъдето я чуха да й говори с тих, спокоен глас. През пролуките на вратата Кафъри успяваше да види голяма дъбова маса, репродукции на Матис по стените и фризерен шкаф в една ниша. После чуха стъпките на Джони по стълбите, затръшване на врата, звуци от слизане и отново гласовете на двете жени от кухнята — смееха се и правеха нещо край хладилника.

Джак пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда из стаята, разглеждайки скиците, пръснати върху ниска масичка. Много от тях представляваха неясни голи тела, нарисувани с въглен. Успяваше да различи ръка или отметната назад глава. На един голям акварел бе изобразена жена в полупрофил към художника, която събуваше найлонов чорап.

— Хей. — Есекс се бе вгледал в недовършена картина, подпряна на дървен статив. — Джак. Ела да хвърлиш един поглед на това.

Пред бургундскочервени завеси с пискюли стоеше жена, вдигнала ръце с подчертано безгрижие. Публиката й, състояща се от трима мъже, бе скицирана с въглен с едри щрихи на заден план.

— Така си и мислех — че ще я видите — прошепна от прага Джони. — Това съм аз.

Полицаите се обърнаха.

— Тя е стриптийзьорка.

Ребека застана до нея. В ръцете си държеше кофичка, пълна с лед и бири.

— Знаем — отговори Есекс.

— Да. — Джони издаде единия си хълбок, пъхнала ръце в джобовете. — Така си и мислех.

Ребека се приближи и застана зад тях пред статива.

— Тук ли правиш това? — попита Кафъри. — В студиото?

— Не, не. Започнах я в пъба. Сега довършвам последните щрихи.

— Май рисуваш доста момичетата? Знаеш ли много за тях?

— Те не са чудовища, знаете ли. — Тя му се усмихна, наклонила глава на една страна, сякаш я забавляваше. — Известно време и аз го правех. Това ми помогна да вляза в училището по изобразителни изкуства. „Голдсмитс“.

— Може би ще е добре да… ъъъ. — Кафъри се огледа. — Слушайте, защо не седнем всички? Да поговорим.

— Ааа. — Ребека остави кофичката с леда и избърса длани. Влажният съд бе оставил тъмна диря по дрехата от рипсено кадифе. — Това вече звучи заплашително.

— И още как — съгласи се Джони.

— Може да е така. А може и да не е.

— Е, ако разговорът ще бъде тежък, ще имам нужда от нещо за пиене — обяви Ребека и започна да вади бирите от кофичката. Постави едната от тях пред Есекс. — Ще мога ли да ви изкуся и после да продам историята на вестниците?

Есекс не се поколеба нито за миг.

— Ами да, давай.

Следващата бира подаде на Кафъри, който я пое без да каже дума, после се приближи до прозореца и седна на широкия му перваз, повдигнала голите си колене и притисна своята бутилка към тънките си глезени. Есекс стоеше до вратата за кухнята, пристъпвайки от крак на крак, играеше си с капачката на бирата и хвърляше крадешком погледи към гърдите на Джони.

— Така. — Джак се изкашля и застана в средата на стаята. — На работа.

Представи им набързо фактите — изчистени, без украса: петте жени, намиращи се в моргата само на няколко улици оттук, и връзката им с пъба. Когато приключи, Джони поклати невярващо глава. Вече не се хилеше глуповато. От веселието й не бе останала и следа.

— О, боже! Ама че гадория.

Ребека стоеше неподвижно, загледана в него с ужас в светлите си котешки очи.

— Имате ли нужда от малко време?

— Не, не. — Сви се още по-плътно на топка, обгърна гръдния си кош с ръце, все така подпряла брадичка на коленете си. — Не, продължавайте.

 

 

Кафъри и Есекс търпеливо изчакаха шокът на двете жени да премине. Те говориха почти час, в началото с недоверие.

— Повторете пак — Шелин, Мишел и Петра ли?

След това станаха по-конструктивни, въртяха сухите факти в ръцете си, превърнаха се в детективи.

„Дог енд бел“ бързо се очерта като пробен камък за местната общност от наркомани и проститутки. Както изглежда, всичко, ставащо в Източен Гринич, имаше връзка с разнебитения малък пъб на „Трафалгар роуд“. Именно там Ребека и Джони се бяха запознали с Петра Спасек, Шелин Кро и Мишел Уилкокс. Струваше им се също така, че познават и жертва номер четири.

— Силно изрусена коса, почти до бяло, нали? — Джони хвана кичур от собствената си коса. Сега вече беше трезва, с ясна мисъл. — Като моята. И татуировка на Бъгс Бъни, ето тук?

— Точно така.

— Това е Кейли.

— Кейли ли?

— Да, Кейли Хач. Тя е, нали се сещате… — Имитира правене на инжекция от вътрешната страна на лакътя. — Използва ги сериозно.

— Адрес?

— Не знам. Живее с майка си, струва ми се. Западен Лондон.

Кафъри записа името. Вече седеше до стената на малка дървена пейка край статива. След като донесе още бири от кухнята, Ребека придърпа един стол и седна на по-малко от две крачки от него — приведена напред, скръстила свободно слабите си ръце върху коленете. Невинна. Но Джак установи, че близостта й го изнервя.

Той погледна към Джони.

— Още нещо.

— Да?

— Миналата седмица си работила с Шелин Кро.

— Аха. Работих.

— Опитай да си спомниш — тя тръгна ли си с някой през този ден? Дойде ли някой да я вземе?

— Ммм…

Джони облиза устни и се загледа в мандариновия лак на ноктите на краката си, които се подаваха от сандалите с коркови подметки.

— Ехо?

— Да, мисля. — Младата жена вдигна поглед. — Бекс?

Ребека сви рамене, но Кафъри улови беглия поглед, който бе хвърлила към нея Джони. Той изчезна за по-малко от секунда, като спукан сапунен мехур, и на него не му оставаше друго, освен да се пита дали това не беше плод на въображението му.

— Не — каза Ребека. — Не си тръгна с никого.

— Ти беше ли там?

— Рисувах.

И посочи скиците върху масичката.

— Добре. Искам…

Спря. Напълно неподготвен, забеляза настръхналата кожа на краката на Ребека. Това внезапно, близко, микроскопично усещане за кожата й го смути и младата жена долови промяната. Сведе очи натам, накъдето гледаше той, разбра и вдигна очи към лицето му.

— Да? — произнесе бавно тя. — Какво друго искате от нас? Какво още можем да направим?

Джак оправи вратовръзката си — тя е свидетелка, за бога.

— Имам нужда от някой, който да идентифицира Петра Спасек.

— Не мога да го направя — обяви простичко Джони. — Ще повърна.

— Ребека? — Волята му се разпростря до нея. — Ти ще го направиш ли?

След малко тя затвори уста и кимна безмълвно.

— Благодаря. — Кафъри изгълта остатъка от бирата си. — И сте напълно сигурни, че не сте видели Шелин Кро да излиза от пъба с някого?

— Да. Щяхме да ви кажем, ако я бяхме видели.

 

 

Върнаха се при колата. Есекс изглеждаше изстискан.

— Добре ли си?

— Да — изграчи той, като се държеше за гърдите и се усмихваше. — Ще го преживея. Ще го преживея. Мислиш ли, че са обратни?

— Това би ти допаднало, нали?

— Не, питам те сериозно. Как смяташ?

— Имат отделни спални. — Вгледа се в лицето на своя колега, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Те не бяха истински, да знаеш.

Есекс спря, сложил ръка на вратата на автомобила.

— За какво говориш?

— Джони. Силикон. Не бяха истински.

Есекс подпря лакти на покрива на колата и го погледна.

— И откъде си станал такъв експерт?

Джак се усмихна.

— Опит? Три десетилетия смяна на формите в „Само за мъже“? Просто го виждам. Не е ли така и с теб?

— Не. — Есекс го съзерцаваше с отворена уста. — Не, аз не видях нищо такова. — Влезе обидено в колата и закопча предпазния колан. Бяха пътували известно време, когато се обърна отново към Кафъри. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

Есекс въздъхна уморено и погледна през прозореца.

— Накъде е тръгнал този свят?

 

 

Беше все още светло, когато Джак се прибра вкъщи и завари Вероника, отпусната на удобен стол във вътрешния двор, навъсена и мълчалива, да наблюдава удължаването на сенките в градината. На раменете си беше наметнала мохерна жилетка с прасковен цвят, а до стола й стоеше полупразна бутилка бяло френско вино.

— Добър вечер — приветства я неангажиращо той.

Искаше да я пита какво прави отново в дома му, но скованата й стойка показваше, че има намерение да използва всеки повод, за да го въвлече в спор. Джак я отмина и отиде в края на градината, постави длани върху телената ограда и се загледа в далечината.

От другата страна на железопътната линия към розовото небе се издигаше тънка струйка дим. Джак притисна лице към мрежата. Пендерецки.

Понякога вечер го наблюдаваше в неговия двор как се движи напред-назад, как пуши и се чеше разсеяно като подготвяща се за сън стара горила. Дворът се състоеше почти само от парче сива земя между къщата и железопътната линия, осеяна със стари двигатели, един хладилник и ръждясала ос от ремарке. Областта от онази страна на железопътната линия някога бе използвана за правене на тухли и градинарите от редицата къщи, строени през петдесетте години на XX век, виждаха доста зор, докато обработят градинките си.

Тази почва се копаеше много трудно. Кафъри не смяташе, че Юан е погребан тук.

Пендерецки бе с гръб към Джак, с обичайната си долна фланела в тютюневокафяв цвят. Едната му ръка беше върху търмъка, а до него очуканата малка пещ храчеше дим във въздуха. Преди седемнайсет години той бе открил навика на Кафъри да събира разни неща от боклука му, като вземаше всичко, което би могло да му даде някаква информация за Юан. И това се беше превърнало в ритуал: той изгаряше боклука си в задната градина, така че да се вижда и най-вече — така че Кафъри да разбере за това.

Докато Джак наблюдаваше, Пендерецки се изкашля, изплю голяма храчка на земята и застина абсолютно неподвижно с едната ръка върху капака на малката пещ, отговаряйки с острата си чувствителност на присъствието на младия мъж. Познатата хитра поза, женственият ханш, сивата коса, пригладена върху яркорозовия скалп… Кафъри усещаше как познатият стар гняв плъзва в него, сякаш Пендерецки можеше да го събужда и развива през стотината метра вечерен въздух, които ги деляха.

Пендерецки се обърна бавно с лице към него, и се усмихна.

Кръвта нахлу в лицето на Джак. Той се отдръпна рязко от оградата, ядосан, че са го хванали, и закрачи решително нататък из градината.

Вероника го гледаше неотклонно от вътрешния двор.

— Какво? — спря се той. — Какво гледаш?

В отговор тя издиша шумно въздуха през носа си и притвори очи.

— Какво има?

Младата жена въздъхна тежко.

Кафъри разтвори ръце.

— Какво?

И тогава си спомни. Изследванията.

— Божичко! — Поклати глава, сразен. — Научи ли?

— Да.

— И?

— Страхувам се, че се е върнала. Болестта на Ходжкин се е върнала.

Кафъри стоеше неподвижно и я гледаше. Значи това било.

— Д-р Кавендиш се обади. Трябва да започна отново химиотерапия. — Вероника се загърна по-плътно с жилетката. — Но, слушай, няма да правим трагедия от това. Окей?

Джак отпусна глава и се загледа с невиждащ поглед в бетона.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. — Тя протегна ръка и го потупа по дланта. — Вината не е твоя.

— Анулираме партито — обяви той.

— Не! Не, няма да позволя никой да ме съжалява. Няма да анулираме партито.