Мо Хейдър
Птичарят (11)

10

Кафъри си тръгна от събранието, без да размени и дума с Мадокс. Смяната на вятъра не му харесваше. Не мислеше, че убиецът е чернокож. Дори само откритията на Кришнамурти го караха да смята, че следите на Птичаря щяха да бъдат уловени някъде между пъба на „Трафалгар роуд“ и някоя местна болница. Не беше лекар, вероятно не беше и някой неумел представител на помощния персонал, но все пак бе свързан с медицинската професия. Може би администратор или лаборант. Дори медицинска сестра.

Паркира пред магазина за стоки втора ръка и се готвеше да излезе, когато някаква врата се затръшна и към колата се забърза Ребека. Беше с къса памучна рокля, а дългата й коса с цвят на канела падаше по права линия до кръста. Младата жена се намести на задната седалка и парфюмът й изпълни внезапно очукания стар „Ягуар“.

Джак се изви назад.

— Това, което ще направиш, не те ли притеснява?

— И защо да ме притеснява?

— Не знам — отвърна искрено той и включи двигателя. — Не знам.

Изминаха късото разстояние до моргата в мълчание; Кафъри я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Тя гледаше през прозореца със спокойно отпуснати рамене, поставила едната си ръка в скута, докато сенките на уличните лампи и сградите пробягваха по лицето й. Сътрудничеството на Ребека беше необяснима за него крехка странност и не беше сигурен, че знае как да го запази.

— Имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос? — попита Кафъри, докато прекосяваха мемориалната градина, водеща към приемната.

— За това, с което се занимава Джони ли? И с което се занимавах и аз самата? — Тя не се обърна към него. Държеше главата си изправена със странна тържественост, характерна за Първа дама. — Или ще ме питаш как приключих с това?

— Не. — Той потупа джобовете си, за да намери тютюна. — Щях да те питам защо живееш заедно с Джони.

— Не трябва ли?

— Вие сте много различни като хора.

— Имаш предвид, защото тя е от по-ниска класа ли?

— Не. Аз… — Не довърши мисълта си. Може би все пак точно това имаше предвид. — Тя изглежда много по-млада от теб.

— Влюбени сме. Не е ли очевидно?

Джак се усмихна и поклати глава.

— Не мисля така.

— Но искаше да го чуеш, нали? Това е първото, което искат да разберат повечето мъже: дали двете се чукаме?

— Да — кимна той. — Аз съм човек и това беше първото, за което се запитах. Но мисля за нещо друго. Ти имаш твоето рисуване, имаш цел. Джони просто…

— Се носи по течението?

— Да.

— И защото взема наркотици?

— Не мисля, че ти го правиш.

— Правя го, ако пожелая. — Ребека се усмихна за секунда. — Аз съм човек на изкуството, мистър Кафъри. От мен се очаква да бъда разпусната. А Джони скоро ще намери своята цел. На мен ми беше нужно доста време, докато го направя.

— И ти ще стоиш и ще чакаш?

Тя се замисли над думите му, наклонила глава на една страна.

— Ами, да — промълви бавно, като се облегна назад. — Задължена съм й, така ми се струва… — Замълча, обмисляйки как да се изрази по-ясно. — Звучи глупаво, като се замислиш, глупава причина да бъдеш с някого, но Джони… — Срещна погледа му и прекъсна изречението си с усмивка. — Не. Прекалено улеснявам нещата за теб.

— О, хайде де.

— Казах ти вече — прекалено улеснявам нещата за теб. — Спря пред приемната и се обърна към него. — Така или иначе сега ти трябва да ми кажеш нещо.

— Питай тогава.

— Ще успея ли да забравя някога това, което ще видя днес?

— При различните хора е различно.

— Как беше при теб?

— Искаш ли да знаеш наистина?

— Затова те попитах.

Джак се вгледа през опушеното стъкло на вратата към приемната.

— Мисля, че да свършиш тук, разпознат, е една степен по-добре, отколкото да изчезнеш безследно завинаги. Можеше и никога да не бъдат намерени.

Ребека го изгледа продължително, изпънала устни в мека, права линия, докато той не беше в състояние да издържа повече изучаващия й поглед.

— Достатъчно — обяви Кафъри и отвори вратата пред нея. — Влизаме ли?

Пурпурната завеса в кабината за оглед на телата помръдваше, доказателство за присъствието на някой от служителите на моргата край трупа на Спасек. Ребека стоеше с леко извърната настрани глава, допряла пръсти в стъклото.

— Мирише като в болница — промълви тя. — А тя ще мирише ли?

— Няма да се доближаваш толкова.

— Добре — отвърна напрегнато. — Готова съм.

Електрическите завеси се разтвориха бавно. Очите и устата на Петра Спасек бяха затворени. Шевовете, където Кришнамурти беше отделил скалпа от черепа й и след това го беше зашил отново, бяха прикрити от пурпурен сатен. Тялото беше подготвено за този оглед — под клепачите бяха поставени малки памучни тампони, за да заместят липсващите очни ябълки. Но Кафъри осъзна прекалено късно колко насинено и обезобразено беше лицето на Спасек. В ужаса при откриването на останките от цялата касапница беше забравил колко се е разложило тялото през месеците, през които бе престояло на строежа. Като го видя сега, се смути.

— Ребека, виж, може би идеята не е добра…

Но тя вече се беше обърнала. Очите й се спряха върху лицето на Петра за по-малко от пет секунди. После от гърлото й се отрони неопределен тих звук и тя се обърна отново.

— Добре ли си?

— Да.

Каза го на стената.

— Не трябваше да те водя тук. Тя е неузнаваема.

— Напротив.

— Мислиш, че е тя?

— Да. Искам да кажа — може би. Не знам. Дай ми малко време.

— Имаш време колкото поискаш.

Ребека си пое дълбоко въздух и изправи рамене.

— Добре — промълви тя. Прибра косите си на топка и ги притисна към тила, а с другата ръка прикри устата си. Бавно се обърна отново към тялото. Този път погледът й се задържа повече върху лицето; очевидно полагаше усилия да не го отмести. — Какви са тези следи по челото й?

— Не знаем.

Младата жена пусна косите си и се обърна към него. Макар да се стараеше да придаде на това непринуденост, Кафъри усети, че целта на движението бе да й попречи да зърне отново Спасек.

— Мисля, че е тя.

Говореше шепнешком, хвърляйки погледи встрани, сякаш се страхуваше, че Спасек може да я чуе.

— Мислиш ли?

— Не. Сигурна съм, че е тя.

— Лицето й е изгубило в голяма степен чертите си.

Ребека затвори очи и поклати глава.

— Тя без това беше слаба. Костите й се виждаха и тогава. — Отвори бавно очи и го погледна. Едва сега Джак си даде сметка, че тя трепери. — Може ли вече да тръгваме?

— Хайде. — Постави длан върху ръката й, усетил внезапната студенина на кожата й. — Ще попълним документацията в приемната.

Донесе й вода в картонена чаша.

— Благодаря.

— Искам да подпишеш тук.

Седна до нея и отвори дипломатическото си куфарче, за да извади формулярите. Ребека постави студената си длан върху китката му и посочи към самсонайта.

— Какво е това?

Погледът й бе привлечен от направените след смъртта на Спасек снимки, прибрани в найлонов плик. Кафъри затвори куфарчето.

— Съжалявам, че ги видя.

— Когато са я донесли ли са ги направили? Така ли е изглеждала?

— Не трябваше да позволявам да ги виждаш.

— О, боже! — Младата жена смачка картонената чаша. — Не са по-ужасни от кошмарите, които имам, откакто идвахте двамата.

— Стараем се да бъдем максимално кратки.

— Ако това е извинение, приемам го.

Джак постави куфарчето върху коленете си и разположи формулярите върху него.

— Ето. — Отвори със зъби капачето на една химикалка и започна да нанася отметки по тях. — Имам нужда от подписа ти тук и тук. Те показват, че си видяла тялото и…

Не довърши мисълта си. Някой се беше изкашлял изкуствено. Недвусмислено предупреждение „млъкни за момент“.

И двамата вдигнаха поглед.

Детектив сержант Есекс бе застанал на входа на приемната, полуотворил вратата, за да даде път на две жени, облечени почти еднакво с джинси и кожени якета. Те влязоха безропотно и заеха местата, които той им посочи безмълвно.

— Само ще проверя дали всичко е готово. — Есекс докосна ръката на по-възрастната жена. — Кажете на сестра си, ако имате нужда от нещо. Окей?

Тя кимна безжизнено и притисна кърпичка към устата си. Лицето й беше безизразно. Джинсите прилепваха плътно по краката й, а по глезените й се виждаха корички там, където кожата бе претъркана от каишките на сандалите.

Ребека се взираше глуповато в двете жени, разбрала, без да знае откъде, че бяха роднини на друга жертва. Кафъри мълчеше. Той знаеше повече. Беше запознат с подробностите. Знаеше, че това са майката и лелята на Кейли Хач.

Лелята, която гледаше покрай саксията с палма към заляната от слънце мемориална градина, се размърда на мястото си, въздъхна и прегърна сестра си. Меката кожа изскърца.

— Може и да не е тя. Това трябва да си казваш, Дор.

— Но, както казваш сама, „може“, нали? О, боже! — Жената обърна безжизнения си поглед към прозореца. — Човек би помислил, че ще му разрешат да пуши тук, а?

Стъклената врата се отвори и един от членовете на екип „Е“ влезе в прохладната приемна с полуусмивка на лицето. Последва го смеещият се детектив инспектор Дайъмънд, който си свали слънчевите очила. Погледна към Ребека и смехът му бе заменен от лека, хитра усмивка. Двамата прекосиха рецепцията и се запътиха към кабинета на съдебния лекар. Щом завиха зад ъгъла, смеховете им отекнаха отново.

— А какво ще кажеш за този, а? — рече Дайъмънд. — Слушаш ли?

— Да.

— Добре. Каква е разликата между лука и проститутката?

— Казвай. Каква?

— Хайде де, проститутката и лука.

— Кажи де. Предавам се.

— Добре. — Направи пауза и по скърцането на кожените обувки по балатума Кафъри разбра, че Дайъмънд бе спрял да върви и се бе обърнал към своя колега. — Можеш да накълцаш проститутката, без да се разплачеш.

Четиримата в приемната не отделяха погледите си от пода. Джак скочи и се устреми към ъгъла.

— Хей.

Дайъмънд обърна леко изненадания си поглед към него.

— Какво има?

— Не можеш ли да се държиш малко по-благоприлично, по дяволите? — изсъска той. — Знаеш къде се намираш.

— Съжалявам, приятел. — Дайъмънд вдигна ръка. — Няма да се повтори.

Обърна се и двамата продължиха към кабинета на съдебния лекар, като се подхилваха тихичко и се побутваха с рамене, сякаш намесата на Кафъри беше направила шегата дори още по-пикантна. Но бяха успели да наранят чакащите. Лицето на майката на Кейли отново бе плувнало в сълзи.

— О, Дорийн, о, Дор! — Лелята завря лице в яката на сестра си. — Не плачи, Дорийн.

— Ами ако там все пак е моето момиченце, дъщеричката ми? Ами ако е тя?