Мо Хейдър
Птичарят (27)

26

Към седем вечерта задуха вятър и струпа ниски кафяви облаци по небето. Шофьорите свалиха сенниците на предните си стъкла, за да се предпазят от резките проблясъци на появяващото се от време на време иззад облаците слънце.

Кафъри не искаше да се прибира. Вероника щеше да е там, престорено уморена и бледа, и той се страхуваше от онова, което щеше да й каже… или направи. Нито пък му се ходеше в офиса, защото знаеше, че разговорите щяха да замрат при появата му; всички знаеха, че поддържа някакъв неудачник в разрез със здравия разум, че подкрепя Близнака, който в този момент пътуваше към полицейския участък на Гринич. Истинското му желание беше да види Ребека. Дори си намери извинение, което го успокои.

Остави Есекс в полицейския участък, насред внезапно рукналия дъжд, направи обратен завой и се върна по стъпките си по натовареното в пиковия час движение по „Трафалгар роуд“. На „Бъгсби уей“ дъждът спря така ненадейно, както бе и започнал, и вечерното слънце се появи отново, за да направи последен опит да изсуши света, проблясвайки по тинестата Темза, а край пътя легнаха дългите сенки на лющещите се билбордове. Единственото, което се движеше, бяха разнесените от вятъра найлонови торби, въртящи се край пустите пътища, и Джак бе поразен за пореден път от странната, достойна за края на света самота на този пейзаж.

Ограденият терен на строежа се бе променил драстично. Мястото все още не беше освободено, но екипът най-сетне беше привършил търсенето на отпечатъци, специалното оборудване беше прибрано, конвейерната лента и ситата стояха изоставени, бариерите, предназначени да спират представителите на пресата, се издигаха необезпокоявани, и от една от тях се вееше лениво полицейска лента.

Детектив Бетс седеше ненатрапчиво в служебната кола, паркирана в края на разклонението, и спокойно топлеше лицето си на вечерното слънце. Кафъри му кимна и се наведе, за да мине под ограждащата лента. От последното му идване по земята се бе появила тънка покривка от нова растителност, мокра от дъжда. Тръгна обратно към „Бъгсби уей“, вървейки по стъпките, които бяха направили заедно с Фиона Куин през първата нощ. Ходеше се трудно, странни дълги треви с цвят на кал се лепяха по глезените му, а когато стигна до другия край на оградения участък, сенките бяха по-дълги, а чорапите му — подгизнали, целите в полепнали по тях треви.

Застана неподвижно и вдигна лице нагоре, полузатворил очи, вдъхвайки неприятния, горчив аромат на мак, примесен с миризмите на реката. При претърсването бяха открили само една по-голяма дупка от тази страна на оградата. Дупките по обслужващия път нямаха брой. Беше възприета теорията, че Птичаря е паркирал на страничния път и е носел телата почти четвърт миля по трудния терен, после се е връщал при колата за градинарската лопата, с която според тях беше изкопал гробовете. Джак смяташе, че той е имал причина да идва тук преди убийствата или да минава пътьом край строежа. За работещия в „Сейнт Дънстан“ това можеше да бъде част от пътуването към много места: Кент или Есекс, дори части от „Блекхийт“.

В краката си видя нишка от флуоресцентната лента на координаторката на местопрестъплението Куин, откъсната при издирването на отпечатъци от пръсти. Кафъри я вдигна и я огледа замислено, като я въртеше в ръцете си. Всички намерени тук бутилки и кутии бяха поръсени с прах за открояване на отпечатъци от пръсти и се съхраняваха в торбички в стаята за доказателствения материал в Шрайвмур: „Хайнекен“, „Тенентс“, „Ред страйп“, „Рей & Невю“.

„Рей & Невю“. Близнака… наркотици. Нещо в тази връзка му се стори особено значимо. Наркотиците и следите от завързване по китките и глезените на Спасек.

Само Спасек се беше борила. Връзка, погребана някъде тук. Две чайки се спуснаха към двора, огледаха го. Мислите на Кафъри се движеха бавно, като облаци.

Четири от момичетата бяха използвали наркотици. Изключение правеше само Спасек. Тук имаше връзка. Пусна лентата и я обърна с крака си.

Нещо… лента?… за да бъде вързана Спасек. Наркотици.

И тогава внезапно разбра. Отметна глава назад и си пое дълбоко въздух, толкова изненадан от откритието, че сърцето му затуптя ускорено.

Извършителят е трябвало да завърже Спасек, защото само тя не е стояла мирно. Тя не е използвала наркотици, нямало е как да я уговори да се съгласи да й забие иглата във врата. Мишената не упояваше момичетата, за да ги държи мирни, нито ги заплашваше. Истината беше далеч по-проста, далеч по-трагична.

Жертвите го правеха доброволно. Привеждаха напред глава, може би дори повдигаха косите си, за да улеснят достъпа му до уязвимия възел от кости, сухожилия и течност, където се намира денонощно действащият нервен превключвателен център на тялото. Мозъчният ствол. Беше ги убедил, че искат точно това, бърз начин да се почувстват „супер“ — най-бързият достъп до кръвния поток — а те го желаеха достатъчно отчаяно, за да го опитат. Той притежаваше доста зачатъчни медицински познания, увереност, нужния професионален жаргон. Тази възможност беше напълно реална, особено ако момичетата, с разядена от многогодишната употреба на хероин воля, вече познаваха своя убиец и му вярваха.

— Ей. Ти!

Кафъри се обърна. Идващият към него мъж беше висок, с гръден кош като бъчва, облечен в костюм на тънко райе. Сакото му беше разкопчано и откриваше притиснатата му от тиранти тъмносиня риза и синя вратовръзка. Оредяващата му коса беше зализана с гел назад, почти по същия начин като на Дайъмънд. По врата и китките му проблясваше злато.

— Бил трябваше да те спре. Писна ми от такива като теб, как не се уморихте да пъплите тук.

Джак показа картата си и мъжът спря няколко крачки пред него.

— Не, приятел. Съжалявам. Нещо толкова мъничко не е достатъчно. Подай го насам. Ненужна журналистическа карта, нали?

Кафъри се наведе напред и му показа по-отблизо картата си.

— Окей?

Мъжът потърка нос и напъха отривисто и двете си ръце в джобовете на панталоните.

— Да, да. Не можеш да ме виниш. Вчера пъплиха тук цял ден.

— Вие сте Норт. Собственикът.

— Аз съм.

— Не са ни запознавали, но аз ви видях първата нощ, когато бяхме тук. — Прибра картата в джоба си. — Дойдох да огледам.

— Мислиш, че той ще се върне тук, за да слухти, така ли? Казват, че кучето се връщало при повърнатото си. — Залюля се назад на пети и вдигна очи към небето. — Е? Кога мога да се надявам да освободите земята ми в такъв случай?

— Веднага щом обвиним някого.

— Днес следобед бях при вашия старши. Чух, че отвели някого в полицейското. Вярно ли е?

— Не мога да обсъждам това.

— Черно момче бил, а?

— Кой ви го каза?

Норт запристъпва от крак на крак и потърка нос.

— Тази сутрин чух, че има нареждане целият район да бъде изкупен от правителството. — Задрънка монетите в джоба си и вдигна поглед към небето, където се събираха нови облаци. — Не вали, а направо се лее като порой. — Направи малка пауза и додаде: — Може би е редно да поискам обезщетение от вас. А?

— Не мога да ви спра да опитате — отвърна Кафъри. — А сега бихте ли ме извинили.

— Да, да.

Той проследи неподвижно с поглед Джак, който пое обратно към улицата по криволичещата пътека между бариерите. И помръдна едва след като полицаят изчезна. Отпусна глава и приклекна, като закри лицето си с длани.

В това време заваля отново.

След като направи каквото трябва с тялото на Пийс, той продължи да кара. Оставаше му да свърши само едно: да продължи.

„По-добре не поглеждай надолу, Тоби.“

Прекара целия ден зад кормилото, сякаш можеше да разпръсне вкуса, като пътува непрекъснато, в слънце и буря, през капещите раззеленени редици от къщи в Камдън, зелените пространства на Хампстед, влажните червени улици на Хайд Парк, докато двигателят на кобрата загря и прегракна и слънцето се спусна зад Уестминстър.

Още щом се здрачи, Хартвълд се озова на Лондонския мост. И дъхът му секна. Лондон се разстилаше пред него, от диамантената точка на „Канъри уорф“, на запад пред милиони отразяващи се в Темза светлинки, до сградата на парламента.

Спря кобрата, бръкна в джоба си и извади кутийката с кокаин. Загреба малко с нокътя си и го поднесе към лявата си ноздра. Вдясно от него, зад Гайс Тауър, където беше започнало всичко, луната бе увиснала ниско на небето. Хартвълд се облегна назад на седалката и се загледа в нея.

Водата под моста се разделяше покрай крепящите го колони, за да се съедини отново от другата им страна.

Той потърка слепоочия и включи припряно двигателя на кобрата.

По-добре беше да не гледа надолу.