Мо Хейдър
Птичарят (3)

2

Щом слънцето изгря и разпръсна речната мъгла, всички, които видяха тялото на дневна светлина, вече бяха сигурни, че не става въпрос за лудория на студенти по медицина. Дежурният патолог на Министерството на вътрешните работи Харша Кришнамурти пристигна и изчезна за един час в бялата палатка. Докараха и инструктираха екипа за вземане на пръстови отпечатъци и до обяд тялото беше освободено от бетона.

Кафъри откри Мадокс на предната седалка на сиерата на екип „Б“.

— Добре ли си?

— Не можем да направим нищо повече, приятел. Ще оставим Кришнамурти да поеме в свои ръце нещата оттук нататък.

— Прибери се вкъщи, дремни два-три часа.

— Ти също.

— Не. Аз оставам.

— Не, Джак. Ти също се прибери. Ако много искаш да се поупражняваш в безсъние, ще имаш чудесната възможност да го направиш през следващите няколко дни. Вярвай ми.

Кафъри вдигна отбранително ръка.

— Окей, окей. Както кажете. Сър.

— Както кажа.

— Но няма да спя.

— Чудесно. Чудесно. Прибирай се вкъщи. — Махна към очукания стар ягуар на Кафъри. — Прибери се вкъщи и се направи, че спиш.

Образът на жълтото тяло в палатката се движеше в синхрон с Кафъри и не го изостави дори след като се прибра вкъщи. На белезникавата дневна светлина тя му се стори по-реална, отколкото през нощта. Ноктите й, изпогризани и боядисани в небесносиньо, бяха впити в подутите й длани.

Той си взе душ и се обръсна. Лицето, което видя в огледалото, бе хванало лек тен от прекараното на слънце близо до реката утро. Около очите си съзря нови слънчеви бръчици. Знаеше, че няма да заспи.

Форсираното повишение на свежи попълнения за AMIP — по-млади, по-неуморни, в по-добра форма — бе причинило недоволството на по-нисшите чинове, затова разбираше мрачното, дребнаво задоволство, което ги обземаше, когато осемседмичният резервен график се завъртя отново до екип „Б“, съвпадайки точно и неприятно с първото му дежурство.

Седем дни, двайсет и четири часов резерв, безсънни нощи и хоп!, право в престъплението, така че да не може да си поеме дъх. Нямаше да бъде в най-добрата си форма.

А случаят изглеждаше доста заплетен.

Не само заради мястото и липсата на свидетели; на утринната светлина бяха видели черните възпалени следи от игла.

И престъпникът бе направил с гърдите на жертвата нещо, за което Кафъри не желаеше да се сеща тук, в облицованата си с бели плочки баня. Попи с хавлия влагата от косата си и разтърси глава, за да изкара водата от ушите си. „Престани да мислиш за това, веднага. Престани. Не му позволявай да се впие в мозъка ти.“ Мадокс беше прав — нуждаеше се от почивка.

 

 

Беше в кухнята и тъкмо си наливаше „Гленморанджи“, когато на вратата се позвъни.

— Аз съм — провикна се Вероника през отвора на пощенската кутия. — Щях да се обадя, ама си забравих мобилния телефон вкъщи.

Отвори вратата. Тя беше в кремав ленен костюм и слънчеви очила на „Армани“, вдигнати на темето и задържани в косите. Около глезените й висяха чанти с марките на бутиците в Челси. Ръждивочервеният й „Опел Тигра“ с подвижен покрив беше паркиран от другата страна на градинската порта, огряна от късното следобедно слънце. Кафъри видя, че Вероника държеше ключа за входната му врата, сякаш бе имала намерение да си отключи.

— Здравей, секси.

Тя се наклони към него за целувка.

Той я целуна и усети аромата на червило и ментолов спрей за освежаване на дъха.

— Ммм! — Тя го хвана за китката и се отдръпна леко назад, за да огледа слънчевия му загар от тази сутрин, джинсите, босите му стъпала. Полюляващата се между пръстите му бутилка уиски. — Релаксираше ли?

— Бях в градината.

— За да гледаш Пендерецки?

— Мислиш, че не мога да изляза в градината, без да гледам Пендерецки ли?

— Разбира се, че не можеш. — Вероника се засмя, после зърна лицето му. — О, Джак, хайде де. Шегувам се. Заповядай. — Избра сред торбите една с надпис „Уейтроуз“ и му я подаде. — Пазарувах — скариди, пресен копър, пресен кориандър и, о, най-хубавия мускат. И това… — Измъкна някаква тъмнозелена кутия. — От нас с татко. — Повдигна дългия си крак като екзотична птица и подпря кутията на коляното си, за да я отвори. Върху щампована фина хартия бе сгънато кафяво кожено яке. — Една от линиите, които внасяме.

— Имам кожено яке.

— О! — Усмивката й помръкна. — О! Няма причина за тревога. — Затвори кутията. И двамата помълчаха за момент. — Мога да го върна.

— Не. — Джак се засрами начаса. — Недей.

— Наистина. Мога да го заменя.

— Не, честно. Ето, дай ми го.

„Това — помисли си той, като затвори с коляно входната врата и последва Вероника навътре в къщата — е нейният модел.“ Тя правеше променящо живота предложение, той го отхвърляше, тя издаваше напред долната си устна, свиваше храбро рамене, и той се чувстваше незабавно виновен, падаше по гръб и капитулираше. Заради миналото й. „Просто, но ефективно, Вероника.“ През шестте кратки месеца, откакто се познаваха, поовехтелият му удобен дом бе превърнат в нещо непознато, натъпкано с ухаещи растения и спестяващи усилията джунджурии, гардеробът му заплашваше да се пръсне от дрехи, които Джак никога нямаше да облече: дизайнерски костюми, ръчно шити якета, копринени вратовръзки, спортни панталони от молескин — все проява на внимание от занимаващата се с внос компания на баща й, намираща се на „Мортимър стрийт“.

И сега, докато Вероника се разпореждаше в кухнята му като у дома си — прозорците бяха широко отворени, миксерът „Гудзини“ бръмчеше, в яркозелен тиган цвъртеше фъстъчено масло — Джак изнесе уискито на терасата.

Градината. Ето тук, мислеше си той, докато отваряше гленморанджито, тук се намираше абсолютното доказателство, че връзката им не беше стабилна. Засадена дълго преди родителите му да купят къщата, тя беше цялата в хибискус, ръселова лупина и чепат стар повет. За него беше удоволствие да я оставя всяко лято да расте на воля, докато почти закрие прозорците му със зеленина. Но Вероника искаше да подкастря и да тори, да отглежда лимонова трева и каперси в боядисани сандъчета по первазите на прозорците, да прави планове за градината, да се разхожда по посипани с чакъл пътеки покрай лаврови дървета. Но в крайна сметка, щом приключеше с реформите, както на къщата, така и на него самия, искаше той да продаде и да напусне малкия тухлен викториански дом в Южен Лондон, в който бе роден, с разделени от вертикални колони прозорци, гъсто обраснала градина, недалеч от която се носеше дрънченето на влаковете. Вероника искаше да се откаже от символичната си работа в семейния бизнес, да се отдели от родителите си и да започне да му изгражда дом.

Но той не можеше. Историята му беше прекалено дълбоко свързана с този четвърт акър глинеста почва, за да може да я изтръгне току-така от сърцето си. А след шестмесечното познанство с Вероника беше сигурен в едно: не я обичаше.

Сега наблюдаваше през прозореца как тя търка картофите, как разтопява маслото. В края на миналата година станаха четири години откакто работеше в криминалния отдел и се чувстваше като в застояла вода, отегчен, в очакване на следващото, което ще се случи. Докато, по време на излязлото от контрол парти на криминалния отдел в чест на Хелоуин, забеляза, че накъдето и да се обърнеше, едно момиче с минижуп и сандали със златни каишки не го изпуска от погледа си с многозначителна усмивка на лицето.

Вероника предизвика в Джак нещо като обсебване на хормонална основа, продължило два месеца. Тя не му отстъпваше по сексуално желание. Събуждаше го всяка сутрин в шест часа за секс, а през уикенда се разхождаше из къщата само с обувки с високи токове и ярко като шербет червило на устните.

Изпълни го с нова енергия и други области в живота му също започнаха да се променят. През април беше преместен в AMIP. Отделът, който се занимаваше с убийствата.

Но през пролетта, точно когато желанието му към нея започна да спада, намеренията на Вероника станаха сериозни и тя започна кампания, чиято цел беше да го завърже за себе си. Една нощ го накара да седне насреща й и със сериозен тон му разказа за голямата несправедливост в живота й, извършена дълго преди да се запознаят: борбата с рака бе отнела две от юношеските й години.

Номерът свърши работа. Озовал се внезапно пред тази ситуация, той вече не знаеше как да сложи край на връзката си с нея.

„Каква арогантност, Джак — осъзна той. — Сякаш като не я оставиш, би могъл да компенсираш нещо. Колко арогантен можеш да бъдеш само.“

В това време в кухнята тя заби острата си асиметрична брадичка в гръдния кош и, прехапала език, започна да къса клонка мента на парченца. Джак си наля уиски и го изгълта на един дъх.

Щеше да го направи днес. Може би по време на вечерята…

 

 

Час по-късно вечерята беше готова. Вероника запали всички светлини в къщата и няколко лимоненожълти свещи във вътрешния двор.

— Салата от едър боб с ерука, скариди в мед и соев сос, последвани от сладолед от клементини^[1]. Все пак съм перфектната жена, а? — Разтърси коса и показа за миг зъбите си, за които полагаше скъпоструващи грижи. — Реших първо да опитам върху теб, за да видя дали да го правя за партито.

— Партито.

Беше забравил. Решиха да го организират, когато мислеха, че десет дни след седмичното дежурство е подходящ, спокоен момент за парти.

— За щастие аз не съм забравила, нали? — Тя мина покрай него, носейки елегантна купа, пълна с пресни картофки. Френските прозорци на дневната бяха отворени към градината. — Тази вечер ще се храним тук, няма смисъл да се отваря трапезарията. — Тя спря и огледа смачканата му тениска, тъмната му своенравна коса. — Какво ще кажеш да се облечеш по-официално за вечеря?

— Шегуваш се.

— Ами, аз… — Тя разгъна салфетка върху коленете си. — Аз мисля, че ще бъде мило.

— Не. — Джак седна. — Костюмът ми трябва. Имам случай.

„Хайде, Вероника, попитай ме за случая, прояви интерес към нещо друго, освен гардероба и покривките ми за маса.“

Но тя започна да сипва картофи в чинията му.

— Имаш повече от един костюм, нали? Татко ти изпрати онзи сив костюм.

— Другите са на химическо чистене.

— О, Джак, трябваше да кажеш. Можех да ги взема на идване.

— Вероника…

— Добре. — Тя вдигна ръка. — Съжалявам. Няма да говоря повече за това… — Не довърши мисълта си. Телефонът звънеше. — Кой ли може да е? — Забоде един картоф. — Сякаш не знам. — Кафъри остави чашата и бутна назад стола си. — Боже! — въздъхна раздразнено младата жена и пусна вилицата си в чинията. — Те имат шесто чувство, наистина имат. Не можеш ли да го оставиш просто да си звъни?

— Не. — Вдигна телефона в коридора. — Ало?

— Не ми казвай. Беше заспал.

— Казах ти, че няма да спя.

— Съжалявам, че трябва да ти причиня това, приятел.

— Какво става?

— Върнах се тук. Чорбаджията се съгласи да донесем нужното оборудване. Един от претърсващите терена екипи откри нещо.

— Оборудване ли каза?

— СПР.

— СПР ли? Това…

Кафъри не довърши мисълта си. Вероника мина покрай него и заизкачва целеустремено стълбите, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Младият мъж стоеше в тесния коридор, вперил поглед подире й, подпрян с една ръка на стената.

— Там ли си, Джак?

— Да, извинявай. Какво казваше? СПР сондиращ почвата нещо си ли означаваше?

— Сондиращ почвата радар.

— Аха. И искаш да кажеш… — Кафъри издълба в стената резчица с тъмния нокът на палеца си. — Казваш, че сте научили още нещо?

— Научихме — отвърна сериозно Мадокс. — Още четири неща.

— По дяволите! — Кафъри започна да масажира врата си. — Значи работата загрубя още повече, а?

— Започнаха да възстановяват.

— Окей. Къде ще бъдеш?

— На строежа. Можем да ги следваме до „Девъншир драйв“.

— Моргата? Гринич?

— Аха. Кришнамурти вече се зае с първия. Съгласи се да работи цяла нощ за нас.

— Добре. Ще се видим там след трийсет минути.

 

 

Вероника беше на горния етаж, зад затворената врата на спалнята. Кафъри се облече в стаята на Юан, хвърли поглед през прозореца, за да провери дали няма някаква активност от другата страна на жп линията в дома на Пендерецки — нищо — и, докато си слагаше вратовръзката, надникна в спалнята.

— Добре. Ще разговаряме. Като се върна…

Спря насред думите си. Тя стоеше в леглото, завита до брадичката с одеялото, стиснала шишенце с хапчета.

— Какво е това?

Вероника го погледна. Подути, зачервени очи.

— „Ибупрофен“. Защо?

— Какво правиш?

— Нищо.

— Какво правиш, Вероника?

— Гърлото ми се обади отново.

Джак спря, стиснал вратовръзката в протегнатата си лява ръка.

— Гърлото ти се е обадило ли!

— Точно така казах.

— Откога?

— Не знам.

— Е, или се е обадило, или не.

Тя измърмори нещо под носа си, отвори шишенцето, изтърси две таблетки в дланта си и вдигна поглед към него.

— На някое приятно местенце ли отиваш?

— Защо не ми каза, че гърлото ти се е обадило? Не е ли редно да си направиш тест?

— Не се тревожи за това. Имаш да мислиш за по-важни неща.

— Вероника…

— Какво има пък сега?

Той помълча малко.

— Нищо.

Приключи със завързването на вратовръзката и се обърна към вратата.

— Нали няма да се тревожиш за мен? — подвикна след него младата жена. — Няма да стоя до късно.