Мо Хейдър
Птичарят (47)

46

Кафъри не успя да се отпусне и след като се върна в Шрайвмур. Ходеше из стаята с компютрите, обръщаше парчета хартия, взираше се в дъските, стоеше около момичетата зад мониторите и наблюдаваше екрана през рамото им, докато най-накрая Мерилин не се оплака, че така я напряга. Той отиде в офиса си и се обади на Джейн Еймдюр.

— Стигнахте ли донякъде с цимента?

— Дифрактограмата замина за Мериленд. Може да разберем до сутринта.

После измъкна факса със списъка на персонала на „Сейнт Дънстан“, който Блис му беше изпратил миналата седмица, прегледа го с надеждата нещо да привлече вниманието му, да присветне насреща му… и след като нищо подобно не се случи, седна, обхванал глава в дланите си, и седя така, докато навън се стъмни, офисите се изпразниха почти напълно и Мадокс надникна при него, облякъл сакото си, с дипломатическо куфарче в ръце.

— Всичко това е наистина благородно, но какво ще кажеш за мъничко реализъм, а? Знам, че размахах камшика тази сутрин, но не съм имал предвид да се убиваш.

— Да, добре, добре.

— Отивай да поспиш, чуваш ли?

— Отивам.

Обади се отново на д-р Еймдюр.

— Дайте им възможност да дишат, инспектор Кафъри. Обещавам, че утре сутрин първата ми работа ще бъде да ви се обадя. А сега затваряме магазина.

И така, Джак остана да седи в празните офиси, в притихналата сграда, като пушеше на прозореца и наблюдаваше как хората се разотиват по домовете си след дългия ден. Бледото слънце се спусна зад спретнатите къщи, на отсрещния билборд се беше появил нов постер. Толкова беше бързал да докаже вината на Кук, толкова бе уверен в инстинктите си, че откритието на собствената му грешка се отрази зле върху нервите му. Мадокс беше прав — трябваше да се прибере — но не беше в състояние да се освободи от усещането за присъствието на Птичаря: мощно и почти толкова близко, че сякаш можеше да го докосне, като голяма риба, замотала се около краката му.

На улицата работникът на „Мейдън сайнс“ развиваше и лепеше, развиваше и лепеше, преместваше съоръженията си няколко крачки по-нататък и започваше отново същия процес. Думите „Есте Лаудер“ се появиха най-отдолу на билборда, отгоре изпъкваше лъскавата шия на модела. Наблюдаваше, без да вижда, мислейки за косъма, заплетен в косите на Джаксън. Бяха предположили, че принадлежи на друга жертва — на някоя, с която Птичаря все още не беше приключил или която още не беше открита. Кафъри притисна лекичко горната част на носа си, опитвайки да мисли.

Друго обяснение?

Цветът и дължината отговаряха на космите на перуката толкова точно, че дори Кришнамурти не беше забелязал разликата. Може би косъмът не принадлежеше на друга жертва, а на човека, който Птичаря пресъздаваше. Може би този човек беше ходил в дома на Птичаря. Или се бе озовавал достатъчно близо до него, за да му даде възможност да вземе този трофей.

„Толкова се беше фокусирал върху Кук, че дори не поспря, за да помислиш върху това.“

И нещо… нещо…

Джак вдигна поглед към лъскавото лице насреща си и внезапно разбра.

„Продукт от метаболизма на марихуаната в един-единствен рус косъм. Увеличеното ниво на алуминия на спектрографа на криминалната лаборатория. Джони пръска стаята с дезодорант, миризмата му присъства винаги в апартамента.“

Не беше безпочвено. Джони не отговаряше напълно на картината: месеста и висока. Не си беше представял така Галатеята на Птичаря. Въпреки всичко, докато гасеше осветлението и търсеше ключовете си, като остави книжата пръснати по бюрото, Кафъри усети как възбудата му се събира в юмрук под слънчевия сплит.

 

 

Към два следобед Клитор се измириса нанякъде, като взе боите, дъската за рисуване, високомерната си особа, и остави Джони сама да довърши второто си явяване в пъба. Блис знаеше много добре как работи съзнанието на това момиче. Знаеше, че има ли възможност да пие безплатно, Джони не се отказваше лесно. Другите клиенти започнаха да се разотиват и той остана сам с нея, да я черпи с „Лийбфраумилх“.

В три и половина тя повърна на стълбището на път към дамската тоалетна, а когато я закара в апартамента си, на два пъти повърна отново в банята.

Престори се, че не е ядосан. Изчисти пораженията и я остави да поспи, свита като голямо бебе — руса и розова, само по пликчета и тениска — в свободната спалня, за да не се събуди, да не види колекцията от снимки и да направи сцена. Дори строителните работи в старото училище не успяха да я смутят.

Колко пъти беше позволявал търпеливо на Джони да прави това, питаше се Блис, докато седеше в дневната и чоплеше една пъпка на брадичката си. Колко пъти я беше оставял да го използва най-непринудено като детоксикационна база. И никога разумът не го беше подтикнал да направи нещо по този въпрос. Колко пъти беше чистил и търкал, колко пъти беше махал снимките от коридора, банята и дневната, докато тя спеше, и ги бе прибирал на сигурно в една картонена кутия и бе пръскал стаите с приятни миризми? Само за да може тя, като се събуди, да пъхне слушалките на уокмена в ушите си и да си тръгне, залитайки. Отнасяйки се към него като към нищожество.

А как само се бяха променили сега нещата. Все едно животът му беше написан отново. Все едно един ден бе вдигнал поглед и бе открил, че слънцето има различен цвят.

Стана от дивана и приготви кана с чай в кухнята, натрупа върху една чиния цяла купчина сладки „Бейкуел“. В спалнята сложи внимателно подноса на възглавницата до главата на Джони. Тя се размърда и постави длан върху лицето си.

— Събуди се. Приготвил съм ти чай.

Тя източи глава и се взря с кървясалите си очи. Когато го видя, изпъшка и отпусна отново глава върху възглавницата.

— О, не.

— Пийни чай.

— Не. Трябва да се прибирам. — Надигна се на лакти и се огледа мрачно. — Божичко, Малкълм, съжалявам, но изобщо не съм имала намерение да се озова тук.

— Хапни първо тортичка „Бейкуел“.

Езикът му беше надебелял, „т“-тата му не бяха ясни.

— Не, благодаря.

— Настоявам.

— Не, наистина.

— Настоявам!

Очите на Джони се разшириха.

— Съжалявам — измънка Блис и избърса капчиците слюнка от устните си. — Искам да хапнеш нещо. Имаш нужда от сила. Виж се. — Той се пресегна с език между зъбите и попипа корема й. — Само кожа и кости си.

Беше предвидено това да бъде нежен жест, но Джони реагира зле, като се отдръпна рязко към стената.

— Махай се!

— Но, Джони.

— Остави ме, Малкълм.

— Просто ме остави да пипна…

— Колко пъти трябва да ти кажа? Не! — Тя пролази заднишком до края на леглото и се приземи на крака, но Блис се спусна и я хвана за тениската. Тя се извъртя и го стисна за ръцете, опитвайки да го накара да я пусне, вкарвайки в употреба острите си нокти. — Пусни ме.

— Джони.

— Разкарай се, по… — Дръпна ръцете му към устата си и го ухапа, като раздра кокалчето на палеца му. — Разкарай се от мен.

— Не прави това, Джони.

Пръстите му бяха покрити със смес от слюнка и кръв. Той се приведе от кръста, насочи поглед нагоре и стисна здраво. Младата жена загуби равновесие и падна, като удари силно рамото си в перваза на пода.

Той я пусна и се изправи, като я зяпаше глуповато.

Двамата се гледаха един-друг, изгубили ума и дума, шокирани, че се бе стигнало до насилие. Джони лежеше по гръб, тениската се бе вдигнала и бе разкрила корема й, формата на окосмената й част се очертаваше ясно под светлорозовите пликчета. Приличаше на кукла, изумена, че е била счупена така лесно. За момент като че ли не можеше да си поеме въздух.

Блис пристъпи напред, протегна ръка към нея.

— Джони.

— Разкарай се… от… мен. Разкарай се… по дяволите!

— Но аз те обичам.

— Глупости.

Тя постави длан върху удареното си рамо и трепна.

— Просто прекарай рождения ми ден с мен. Утре. Това е всичко, за което те моля. Дължиш ми го, задето си тръгна така.

— Не съм си тръгвала от теб. Ние не сме имали нищо, шибан лунатик такъв. Не си ми бил гадже.

Блис я гледаше все така ококорен.

— Аз бях влюбен в теб.

— Влюбен ли? Ние за малко не правихме секс една нощ, за малко, преди години и години, и то само защото бях прекалено пияна, за да се възпротивя. Ако бях по-трезва, нямаше да се доближа до теб.

— Не говори така.

— Наис’на си жалък.

— Аз се отказах от всичко заради теб. — Стоеше отпуснал глава, ръцете му висяха безсилно край тялото. — Отказах се от мечтата си да бъда лекар.

— О, мо-о-оля те. Ти никога нямаше да станеш лекар. — Започна да се изправя, правейки гримаси заради болката. — Погледни истината в очите, Малкълм, ти си шибан държавен служител и винаги ще бъдеш такъв.

— Недей — изскимтя той. — Не ме оставяй. Моля те!

Но Джони го остави да стои там и да трепери, докато тя се изправи мъчително на крака и закуцука из стаята, обу си ботушите, закопча им ципа, намъкна се във велурената пола.

— Това място също е отвратително. — Извади от чантата си аерозолна опаковка и напръска въздуха. — Смърди… тук смърди от гадно по-гадно.

Малкълм се отпусна с ридание до стената, свит като топка в ъгъла, скрил глава в ръцете си, а тялото му се тресеше.

— Моля те, не ме оставяй.

— Хайде де. — Този път гласът й прозвуча по-меко. Чу я как се приближи и застана до него, видя крака й върху пода. — Не бъди бебе.

— Не ме оставяй! — Блис погали скрития под кожения ботуш крак. — Не си отивай.

— Трябва да вървя. Виж, успокой се, а? Можем да бъдем приятели.

— Не.

— Малкълм. Хайде де. Вече си тръгвам, а, Малкълм?

Но този път той беше по-бърз.

С едно движение сграбчи крака й и го вдигна високо, над главата си. Джони опита да се хване за нещо, дланите й се хлъзнаха по гладките стени. Тя се стовари на пода, размахвайки ръце. Блис се завъртя бързо на колене и заби лакът в корема й. Вторият удар я улучи странично по лицето и от носа й шурна струйка кръв. Джони изгуби съзнание.

 

 

Кафъри постоя пред къщата на Сюзан Листър. Завесите бяха дръпнати, а на портата беше залепена бележка, увита в найлон; мастилото беше размазано там, където влагата бе успяла да проникне вътре.

Представители на пресата,

Брат ми и неговата съпруга преживяват много труден период. Моля ви, уважавайте желанието на нашето семейство да остане насаме и не утежнявайте още повече този период за нас, като ни преследвате с въпросите си. Казахме всичко, което искаме да кажем.

Благодаря ви.

Т. Листър

Джак прибра ключовете на колата в джоба си, сви покрай ъгъла и застана на прага на магазина за стоки втора употреба, с една ръка върху рамката на вратата, с другата — върху звънеца.

— Да? — прозвуча гласът й по интеркома. — Кой е?

— Детектив инспектор Кафъри. Чудя се дали разполагаш с няколко минути. — Изчака за момент. Тъй като не получи отговор, се приведе по-близо. — Казах, че е Джак Кафъри…

— Да, чух. Изчакай там. Слизам след минутка.

Беше й необходимо доста време, докато се появи.

Той започна да губи търпение и вече се готвеше да звънне пак, когато чу стъпки по стълбището и после — превъртането на ключа в ключалката. Тя беше боса, с къса рокля с цвят на лале.

— Може ли да вляза? — Тя не отговори. — Ребека?

— Да — въздъхна младата жена. — Идвай тогава. — Отстъпи назад в коридора, за да му даде възможност да влезе, затвори вратата, заключи я и посочи към стълбището. — Имам малко „Фиту“, току-що го взех. Надявам се, че няма да откажеш да го опиташ.

Вътре в апартамента беше хладно. Жалузите бяха наполовина затворени, една муха обикаляше лениво около четките за рисуване, сложени в стъклен буркан.

— Сядай… ще го донеса. Извинявай, че е толкова разхвърляно.

Запъти се към кухнята. Джак се повъртя из ателието, оглеждаше купчините рисунки и скици, пръснати из стаята. Недовършената рисунка на Джони стоеше все така върху статива. Косата й беше невероятно руса, почти като на албинос.

— Джони няма ли я? — извика той.

— Още е в пъба.

— В колко според теб ще се прибере?

Усещаше застоялата миризма от дезодоранта й.

— Кого дойдохте да видите, инспекторе? Мен или Джони?

— Теб, разбира се.

От кухнята долетя подигравателният смях на Ребека.

— Да бе, наистина.

— Да, наистина — промърмори под носа си Джак и се върна в коридора.

Банята се намираше отсреща, до нея беше стълбището към стаята на Джони. Вратата към кухнята вдясно беше затворена и от другата й страна се чуваше как Ребека мие чаши. Влезе в банята, заключи вратата след себе си.

Тук беше топло. Цветовете бяха издържани в горещите тропически тонове на ваканционна брошура — пурпурни хавлии и стени в аквамарин. Черни чорапогащници киснеха в един леген във ваната, а по рогозката пред нея се виждаха отпечатъци от стъпала с бял талк. Пусна кранчето за водата докрай, отвори аптечката и веднага намери каквото търсеше. Бързо извади от джоба си хартията за свиване на цигари, отдели едно листче и обгърна с него зъбите на една четка за коса с червена дръжка. Когато я дръпна, в нея видя четири-пет сребристи косъма. Върна хартията в малкия картонен пакет, спря водата и се върна в ателието.

Ребека му подаде една чаша, без да каже нищо. Обърна се, вдигна сноп рисунки от пода и ги постави на масата.

— Ребека?

— Да?

Не се обърна към него.

— Получи ли съобщението ми? Чу ли какво казах на телефонния секретар?

Младата жена не отговори веднага. Престори се, че вниманието й е погълнато от разделянето на рисунките на по-малки купчини. И изведнъж остави рисунките. Раменете й увиснаха и тя се подпря на масата.

— Да — прошепна тя, като поклати глава. — Да, съжалявам. Всички вестници пишат за това. Те казват… изказват предположението, че онази жена от „Малпенс стрийт“ — Махна неопределено с ръка във въздуха, опитвайки се да изясни мисълта си. — Господи, ама как само обичат сензациите.

— Аз говорех съвсем сериозно. Трябва да внимаваш.

Тя направи пауза. Обърна се бавно към него. Скръсти ръце, подпря се заднишком на масата и го погледна, извила глава на една страна.

— Той е мъртъв, нали? Тоби? Не е било грешка?

— Не.

— Тогава защо? — Говореше тихо. — И кой? С кого би трябвало да бъда внимателна?

— Щях да ти кажа, ако знаех. — Въздъхна, като видя изражението й. — Честно, Ребека, щях да ти кажа. Никой от нас не знае със сигурност какво става.

— О, боже! — Младата жена потрепери. — Толкова съм уморена. Така ми е писнало да се страхувам непрекъснато. Гади ми се, че трябва да живея в парник, защото не мога да отворя прозореца. — Обърна се отново към масата и пак се залови да сортира картините. — От галериите ми звънят непрекъснато. Нещата ми се продават… буквално се разлитат от стените. Искат още и още, а сега дори „Тайм аут“ иска да вземе интервю. „Тайм аут“, за бога. И ти знаеш защо, нали? — Не го погледна и той разбра, че тя не чака отговор. — Заради безценното качество на творбите ми? Защото аз съм следващата Сара Лукас? Защото съм добавила нова дума към лексикона на артистичната интерпретация? — Поклати глава. — Не. Нито едно от тези неща. Те се интересуват единствено заради него. Вампири… повечето от тях са истински вампири. И да не мислиш, че аз ще постъпя етично? В никакъв случай. В никакъв случай. Аз не съм по-добра от останалите. Напълно възнамерявам да се възползвам от възможността. Би трябвало да съм щастлива, че тази история все още не е приключила.

Докато тя споделяше собствените си тревоги, напрежението на Джак започна да отзвучава. Другите врати в Лондон вече бяха затворени за него — щеше да отиде в криминалната лаборатория още с отварянето й утре сутрин, но засега нямаше какво друго да прави. Беше момент да сложи точка на днешния си ден. Отпи от виното и остави Ребека да говори.

 

 

Блис се беше възстановил от борбата. Прекара вечерта в очакване Джони да дойде на себе си, като на два пъти отиде в банята, за да се облекчи, като еякулира в един презерватив. Поздрави се за предпазливостта си — искаше да изчака, докато приготви както трябва Джони.

В десет вечерта влезе в спалнята, за да се залови за работа. Мушна ръце под задника й и като се отпусна на колене, за да не си натоварва кръста, я вдигна на леглото. Тя се отпусна безжизнено и сега той забеляза, че бе направил нещо неприятно на лявото й око. Дори въпреки подутината можеше да види, че нещо не е наред. Обхвана с длани лицето й от двете страни и се приведе съвсем близко, за да погледне. Беше се подуло неестествено, а ирисът сочеше надолу. Опипа окото експериментално. По-късно щеше да направи справка по въпроса в някоя от своите книги. Засега наплюнчи пръста си и нежно почисти засъхналата кръв отстрани по носа й.

После свали циповете на ботушите й и ги постави внимателно в ъгъла. Издърпа велурената пола и сряза тениската, и големите, подути гърди се отпуснаха встрани.

Стисна експериментално едното налято зърно. Беше се чудил какви щяха да бъдат на пипане тези нови, неестествени неща. Изненада се, защото бяха съвсем топли: грапави и пружиниращи при допир. Стисна дясното зърно между палеца и показалеца и повдигна цялата гърда, разтегна я доколкото позволяваше, цели петнайсет сантиметра над ребрата, изумен от топлата податливост на плътта и силикона.

— Хммм.

Приведе се и огледа леко издадения, лъскав белег, където я бяха срязали, за да поставят силикона. Добре. Нямаше да се налага да реже много.

 

 

— И така… — Ребека бе приключила със сортирането на рисунките. Вече беше по-спокойна. Попипа под хартията и боите и откри ръба на някаква рамка, постави я върху една от скиците и премигна, опитвайки да прецени ефекта от това съчетание. — Вероника, нали?

Кафъри вдигна поглед.

— Моля?

— Вероника. С теб ли живее?

— О, боже! — Поклати глава и се облегна на страничната част на касата на вратата. — Да, да. Вероятно тя така си мислеше.

— Какво не беше както трябва?

— Истината ли?

— Истината.

— Аз. — Джак се усмихна. — Аз не съм както трябва. Аз съм истински провал като човек.

— Хммм. — Ребека го съзерцава известно време мълчаливо. — Не личи.

— Не се разбира при гледане, не е видимо за невъоръжено око, така да се каже. Но е тук.

— Какво?

— Една мания. Обсебване.

— Ааа. Някаква жена. — Обърна се отново към картината. — Тогава не мога да виня Вероника.

— Не. Не е жена.

— В такъв случай трябва да е Юан.

— Да… аз… — Шокира го фактът, че чува някой друг да изрича името на Юан. — Запомнила си името му.

— Да не мислеше, че няма да го запомня?

— Така помислих.

— Е, аз пък го запомних. — Ребека остави рамката и започна да подрежда рисунките на малки купчини, които след това слагаше в края на масата. — И съжалявам, че ще те разочаровам, но личното ми мнение е, че това са глупости.

— Моля?

— Напълно глупаво извинение да не живееш твоя живот, нали? Миналото. Искам да кажа, не знам какво точно се е случило, но знам следното: сега, след като вече си напълно пораснал възрастен човек, би трябвало да оставиш станалото там, където му е мястото — в миналото… и да продължиш напред. — Остави последната купчина рисунки и се обърна към него. — Не четеш ли американски поети? „Нека мъртвото Минало погребе своите мъртъвци“ и други от този род.

Кафъри я гледаше, ръката с чашата бе увиснала във въздуха малко пред устата му. Не отговори.

— О, по дяволите! — въздъхна младата жена, видяла изражението му. — Толкова съм груба към теб, нали? — Разтвори длани и огледа стаята, сякаш собственото й поведение бе загадка, сякаш обяснението трябваше да е окачено на някоя от стените. — Това е като непреодолим импулс. Така например не мислиш ли, че беше доста грубо и невъзпитано от моя страна да не отговоря на телефонното ти обаждане? И да ти затворя телефона. Не смяташ ли, че това беше ненужна грубост от моя страна?

— Да — отвърна той. — Наистина беше груба. — Свали чашата и се замисли за миг над това. После попита: — Заслужавах ли го?

Изражението й омекна.

— Да. — Ребека се усмихна. — Да, заслужаваше го.

Джак кимна и въздъхна.

— Така си и мислех.

 

 

Блис започна да се дразни, защото не успя да повдигне ханша на Джони, за да й свали пликчетата, и отново се поддаде на гнева, като я блъсна грубо на една страна и я задържа така с цялата си сила. После напъха чифт от собствените си слипове между зъбите й, залепи отгоре скоч и седна на леглото, за да я огледа.

Жената от Гринич беше лежала завързана тук почти двайсет и четири часа. Когато бе дошъл да смени скоча и парцала, омекнали от слюнката в устата й, тя го помоли да й позволи да използва тоалетната. Той отказа и тя се разплака.

— Моля ви, пуснете ме да отида! Моля ви!

Но той бе поклатил глава, бе сменил това, с което бе запушил устата й, и я бе наблюдавал студено, докато, обляна в сълзи, тя се бе изпишкала. Той я би за това, но все пак почисти. В урината имаше кръв. Това вероятно означаваше, че бъбреците й се бореха с инфекцията.

— Така. — Погледна часовника си. — Сега е десет и трийсет, Джони. Ще дойда в единайсет, за да те подготвя. Дотогава просто се отпусни.

 

 

Десет и четирийсет и пет. Прозорците на ателието бяха отворени, уличните лампи светеха със същия червен цвят като залеза. Минаващите коли заливаха за момент улиците с музика. Нощта и виното бяха смекчили Ребека; беше пуснала косите си, а кожата й блестеше на слабата светлина. Седеше с лице към него, без да говори. Разговорът им бе замрял доста отдавна — нямаше какво повече да си кажат освен онова, което мислеха в действителност.

В крайна сметка тишината наруши Джак.

— Трябва да вървя — обяви той, но не помръдна.

Младата жена отпи от виното си, но не каза нищо.

— Става късно, а утре сутрин започвам рано. — Остави изречението да увисне във въздуха, очаквайки отговора й. — Така че трябва да вървя.

— Да — обади се най-сетне тя, като остави чашата си. — Да, разбира се.

Заслизаха по стълбите, водеше Ребека. Тъй като беше две стъпала по-високо, той виждаше малките вдлъбнатини в кожата на раменете й, където презрамките на роклята бяха оставили отпечатъци. На входната врата тя спря, застанала на изкуствено голямо разстояние от него, и постави ръка върху резето, но не го дръпна.

— Е… — Ребека се взираше в някакво копче на ризата, за да не срещне погледа му. — Благодаря за съвета.

Отново замълчаха. Очите й бяха все така фиксирани върху копчето и Кафъри вдигна инстинктивно ръка, постави разперените си пръсти върху гърдите. При това движение устата й се отвори. Тя закри лице и се обърна.

— Ребека?

— Боже, съжалявам.

Гласът й звучеше приглушено.

— Ребека? — Джак постави леко ръце на раменете й, върху презрамките, усещайки оставените от тях вдлъбнатини върху горещата кожа под пръстите си. — Защо не се качим обратно горе?

— Да. — Тя кимна, без да го погледне. — Така мисля.

— Хайде тогава.

Опита да я обърне, но тя издаде някакъв тих звук и хвана дясната му ръка, придърпа я към устата си, целуна я, прокара лекичко зъби по всичките му пръсти един след друг. Джак стоеше неподвижно, загледан в тила й, с лудо биещо сърце. Ребека потри пръста му по устните си, вдигна брадичка, придърпа ръката му надолу по шията си, по роклята и внезапно, неочаквано го пришпори непреодолимо желание…

— О, боже…

Завъртя я с лице към себе си, обхвана я отзад за бедрата и я повдигна, нагоре и назад, като я подпря на студения радиатор. Вдигна роклята нагоре по бедрата й, тя си пое рязко въздух, приведе се сляпо напред, опитвайки да го целуне, зъбите й се блъснаха в неговите, ръцете й трескаво се опитваха да му помогнат при свалянето на бельото, без да се усмихва, напълно концентрирана.

Отзивчива.

Босите й стъпала затърсиха инстинктивно някаква опора, намериха маунтинбайка, подпрян до радиатора, и тя притисна едното от тях в колелото, за да си осигури известен баланс. В това време Джак стъпи здраво на земята и свали ципа на панталона си. Леката светлина от лампите на тавана се движеше по лицето на Ребека, докато той се движеше в нея. Очите й бяха затворени, беше прехапала устни — не го спираше, а повдигаше хълбоци в неговия ритъм. Велосипедът се олюля напред, педалите се врязаха в прасците му, потече кръв, но той не забеляза. Фокусът му се стесняваше, ускорен и напрегнат, докато всеки атом енергия и гняв, и желание бе изолиран в този акт и той забрави как бе започнал.

— Не — обади се внезапно тя, като го погледна в лицето. — Не… недей да свършваш в мен.

— Господи! — Дръпна се рязко, отстъпи назад, изгубил контрол. Гледа я известно време невярващо, после закри лице с длан и се отпусна на долното стъпало, клатейки глава. Дишаше тежко. — О, боже! Съжалявам, съжалявам.

Ребека се отблъсна от радиатора и се намести на стъпалото до него, гърдите й се движеха нагоре-надолу, потните коси бяха полепнали по лицето й. Роклята бе все още вдигната до кръста й, прилепнала към кожата, оголила тъмното петънце на пъпа.

— Съжалявам. Не трябваше да го правя.

— Не… това е… — Младата жена избърса уста и погледна встрани, лицето и шията й бяха пламнали. — Наистина… аз… всичко е наред. Можех да те спра.

— Трябваше да използвам нещо. Никога не съм правил това преди. Обикновено не…

Внезапно тя закри очи, поклати глава и започна да се смее.

— Какво? — Сега той видя, че кракът му кърви — дълга тънка следа стигаше до навитите около глезените му крачоли на панталоните. — Какво е толкова смешно?

— Това ли имаше предвид? Провал като човек? — Разтвори пръсти и надникна през тях към него, все така усмихната. — Това ли вбеси Вероника?

— О, господи! — измърмори Кафъри. — Казах ти, че никога не се е случвало преди. Сериозно.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да. Мога да го докажа.

— Какво? Веднага ли?

— Веднага.

— Не, сериозно… веднага? Искам да кажа, сигурен ли си, можеш ли наистина?

— Да. — Огледа се за нещо, с което да избърше обувките си, крака си, пода. — Да, мога. Това е един от моите парти номера.

— Боже! — Ребека въздъхна, пусна ръце, откри лицето си и се усмихна. — Това може да е любов.

* * *

В единайсет часа беше готов.

В спалнята Джони лежеше съвсем неподвижно. Той мислеше, че е още в безсъзнание, докато се приближи и видя, че здравото й окото наблюдава, оглежда дрехите му, маската, шапката. Реагира едва след като той извади скалпела, дръпна се рязко, изви гръб, замята глава наляво-надясно, от гърлото й започнаха да излизат приглушени звуци.

— Успокой се. — Постави меката си успокояваща длан върху рамото й и я натисна към матрака. — Спокойно.

Младата жена изви глава назад и изръмжа насреща му иззад слиповете в устата си.

— Кучка — рече тихо той и я възседна. — Млъквай, кучко. Бях добър с теб, но ти ме предизвикваш. — Блъсна я надолу в леглото и тя замря под ръцете му, като го наблюдаваше внимателно със здравото си око. — Добре. — Премести тежестта на тялото назад върху петите и избърса потта от лицето си. — Сега ме чуй. Няма да те убивам. — Приведе се и без да обръща внимание на тръпката, която премина през тялото й, постави нежно лице върху шията на Джони. — Искам само да бъде така, както беше през онази нощ. Разбираш ли ме?

По самотната сълза, която капна от нейната буза на челото му, си даде сметка, че бе приела това. Тя престана да се съпротивлява. Но за да бъде напълно сигурен, той привърза допълнително торса й към леглото, като кръстоса лентата върху хълбоците й. От опита си с жената от Гринич знаеше, че дори когато е в безсъзнание, човешкото тяло реагира бурно на болката.

Взе молив с кръвоспиращо вещество.

— Това няма да отнеме много време.

Изплезил език между зъбите, изрисува особено грижливо линия непосредствено над стария белег, където щеше да бъде новият разрез. Джони поемаше отчаяно и забързано плитки глътки въздух през носа си, когато той се изплю върху скалпела и го избърса в туниката си.

— Не трябва да се реже много тук отдолу, Джони. — Той направи гримаса и меката плът покри острието като сирене, опъна се, после поддаде и се разцепи като тежък плод. Приглушен вой като на умряло излезе изпод превръзката на устата й. Тазът на Джони се заблъска френетично в матрака. Кръвта, опръскала луничавия й корем, бе съвсем малко. Блис се приведе, за да огледа раната. Покрай кървавата жълта мазнина видя имплантите, които проблясваха насреща му насред обвивката си от плът. — Късметлийка — прошепна той и потупа Джони по коляното. — Сложени са над мускула. Потрай само миг…

Прехапа устна и бавно пъхна пръсти в дупката, плъзна ги вътре в нея, в гърдата.

Единственото здраво око на Джони се разшири, когато показалецът му обхвана силиконовата торбичка. Главата й се мяташе наляво-надясно.

— Спокойно сега. Не се извивай. — Палецът и показалецът му стиснаха торбичката. Уверено я дръпна. — Спокойно. Спокойно.

Стъпалата на Джони се забиха в леглото, мускулите на бедрата й се опънаха като кожата на малък барабан, докато имплантът се плъзна навън заедно с малко течност.

Блис го постави нежно на корема й.

— Свършихме. Лесно беше, нали? — Избърса ръце в дрехите си. — Да видим сега. Оправихме едната, остава другата.