Мо Хейдър
Птичарят (7)

6

AMIP разчита в голяма степен на HOLMES^[1] — базата данни, позволяваща да се правят щателни проверки и сравнения. Оста на всеки екип бе полицаят, който подбираше, извличаше и тълкуваше фактите. Този човек в Шрайвмур беше Мерилин Криотос.

Кафъри я хареса мигновено. Закръглена и замечтана, тя по цял ден говореше с ниския си особен глас за своите деца, за техните домашни любимци, болести, дребни триумфи и ожулени колене. Символ на универсалната майка, Криотос като че ли се справяше с убийството по същия примирен начин, както и с мръсните пелени — сякаш ставаше въпрос за нещо донякъде неприятно, но поправимо, като факт от живота. Хареса му, че първият й избор за сътрудник в екипа беше Пол Есекс: като че ли приятелството им подкрепяше собствената преценка на Кафъри за двамата.

Джак се натъкна на Мерилин същата вечер, когато се върна в Шрайвмур със записките си. Тя носеше „екшън“-справки от стаята на главния следовател и той разбра незабавно, че нещо я беше развълнувало.

— Мерилин. — Кафъри се приведе към нея. — Какво има? Децата ли?

— Не — прошепна тя. — Проклетият екип „Е“. Преместват се тук и ме влудяват. Искат това, не искат онова. Последният хит е, че искат отделен офис, сякаш са нещо повече от нас. — Отметна тъмните коси от очите си. — Този случай нещо не допада на шефа им и сега той си го изкарва на нас. Би ли огледал това място, Джак — то не е достатъчно дори за един следствен екип, камо ли за нас и за тях.

Кафъри разбра какво имаше предвид тя — за да отнесе записките си за сверка, тя трябваше да си проправя път покрай непознати лица. Всички от екип „Е“ бяха с колосани ризи и вратовръзки, а по гънчиците на много от тях ставаше ясно, че ги обличат за първи път, откакто са купени. Но той пък знаеше от опит, че тази гордост от облеклото щеше да се изпари като дим след петнайсетчасовите дежурства.

— Извинявай, приятел. — Някой го хвана за ръката. Остролик мъж, по-нисък от Джак, със слънчев загар, светлосини очи и малък, тънък, никога нечупен нос. Жълтата му коса беше пригладена като лъскав щит върху главата. Беше с колосан, бутилковозелен костюм, а през рамо бе преметнал още два костюма в торби от химическо чистене. — Има ли къде да окача тези неща?

Кафъри откри Мадокс да подписва със закъснение натрупалата се върху бюрото му документация.

— „Дог енд бел“ — обяви той.

— Моля?

— „Дог енд бел“. Кръчма в Източен Гринич.

Мадокс се облегна назад на стола си и го изгледа внимателно.

— Е? — Разпери ръце. — Какво мислиш?

— Ще ми се да прегледам всичките й редовни посетители, свързани по един или друг начин с медицината.

— Това ще накара пресата да подскочи. Тя няма да се придържа повече към мораториума, ако си отворим устата на публично място. Ще предам на шефа, но няма да излезе нищо. — Поклати бавно глава. — Мисля, че той няма да се съгласи. Засега. Трябва да си намерил и други следи?

— Имена. Евентуалната самоличност на жертва номер три.

— Добре. Остави тази задача на Мерилин. Коя е най-обещаващата?

— Джони Марш. Работила в „Дог енд бел“ в деня, в който е изчезнала Кро.

— Добре, ще се заемеш с този въпрос утре. Но вземи някой със себе си, за бога. Знаеш какво става около тези жени. — На вратата се почука и Мадокс въздъхна. — Да? Какво?

— Мел Дайъмънд. Детектив инспектор Дайъмънд, сър.

— Влезте, мистър Дайъмънд. Влезте.

Жълтокосият инспектор влезе, подръпвайки ръкавите на костюма си, за да покрият маншетите.

— Добър вечер, сър. — Протегна загорялата си от слънцето ръка към Мадокс, без да обръща внимание на Кафъри, като откри за момент свръхтънкия си ръчен часовник. — Вие не ме познавате, но аз ви знам. От платноходния клуб „Мет боут“, сър.

Мадокс не отговори веднага; дребното му лице беше напълно безизразно.

— Чипстед — напомни му Дайъмънд.

— Боже мили. — Мадокс заобиколи, за да излезе иззад бюрото си, и се ръкува със своя посетител. — Разбира се, разбира се. Познах лицето. Значи… — Кръстоса ръце пред гърди и изпъна гръбнак леко назад, оглеждайки Дайъмънд от главата до петите. — Значи вие сте щастливият детектив инспектор, който се присъединява към нас. Добре дошли в Шрайвмур.

— Благодаря, сър. — Гласът му беше малко по-силен, отколкото трябваше за малкия кабинет, сякаш беше свикнал да го слушат. — След като изминахме цялото това разстояние от спокойния Елтам.

— Направо на въпроса: с хората си започвате още от утре. Отговаряте за диаметър от три мили. Добре ли е така?

— Трябва да бъде добре, нали? Шефът иска да си вършим работата, да подкрепим истинския екип.

Мадокс направи пауза.

— Да, не е много — произнесе предпазливо той. — Не е много това, което можем да направим по въпроса, мистър Дайъмънд. Сигурен съм, че сте наясно.

— Е, разбира се. Разбира се, че съм наясно. И от моя страна няма никакви проблеми. Абсолютно никакви. Ако това устройва шефа, значи устройва и мен… не е нужно да го казвам. — Дайъмънд кимна. После, сякаш за да тегли черта на темата, се усмихна, махна с ръка към снимките по стените и рече: — Хубава лодка. Ваша ли е?

— Да — отвърна колебливо Мадокс.

— „Велиънт“.

— Да, точно така — „Велиънт“.

— Хубави лодки са „Велиънт“. Според някои са малко тантурести, но аз ги харесвам. И са много бързи.

— Да, така е.

Ледът като че ли започваше да се разтапя.

— Тази година един скутер спечели надпреварата с „Фростбайт“ на „Мет“. — Дайъмънд прекара няколко пъти езика в устата си. — Не беше ли случайно…?

— Да. — Мадокс кимна скромно. — Да.

Застанал с кръстосани ръце до стената, Кафъри установи с изненада, че тази размяна на реплики го ядосва. Сякаш подкрепата и вежливостта на Мадокс бяха негово изключително право и не можеха да бъдат насочени и към някой друг детектив инспектор. Колкото и необяснимо да беше това — той не ти е баща, Джак, ти нямаш никакви права над него — той се дразнеше да гледа колко уязвим на ласкателствата е той и особено когато детектив инспектор Дайъмънд се ухили щастливо:

— Боже мили, боже мили! Почакайте само да кажа на приятелите си с кого работя.

Джак се обърна и излезе безмълвно от стаята.