Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Кафъри (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Birdman, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Матева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мо Хейдър
Заглавие: Птичарят
Преводач: Красимира Матева
Година на превод: 2007
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска (не е указано)
Печатница: Симолини 94
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-954-761-208-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10704
История
- — Добавяне
17
Началото на осемдесетте години на XX век. ОМСУ. Обща анатомия, въртене на потоците в лабораторията.
Застанал заедно с останалите от групата от десет човека сред покритите със зелени чаршафи форми върху носилки от неръждаема стомана на колела и острата сладникава миризма на формалдехид, деветнайсетгодишният Хартвълд разбра, че става нещо, което ще промени живота му.
Беше разпределен заедно с една състудентка да се обучава върху тялото на жена на средна възраст. През следващата година трупът щеше да се съхранява нощем в специално предназначен за тази цел резервоар от неръждаема стомана, а денем да се закарва с носилката, завит със зелен памучен чаршаф, за да му правят дисекция, да го оглеждат и да го връщат в първоначален вид с треперещите си пръсти, скрити под ръкавиците.
Мъртвата беше с остри черти и малки жълти торбички вместо гърди, рядко окосмяване по срамната кост, остри като бръсначи кости на ханша, изскочили изпод подобната на хартия кожа. Тъмнорусата коса беше пригладена назад по главата.
— Дорис будна и готова ли е? — питаше бодро техническия персонал студентката, щом влезеше в лабораторията, слагайки ръкавиците си.
— Тази сутрин се успа. Гледай, дума не можеш да я накараш да каже. — Докарваха я с носилката. — Хей, Дорис, събуди се. Започва се.
Откарваха я при Хартвълд, който стоеше, треперещ и мълчалив, без да се присъединява към шегата, като се потеше при мисълта за вдъхновяващото ледено спокойствие, което го очакваше под зеления чаршаф. Понякога се разтреперваше толкова силно край разположеното по гръб тяло, че скалпелът падаше от пръстите му.
— Не си за тази работа — промърмори неговата състудентка и го сръга в ребрата при топологията на горната част на стомашно-чревния тракт и на перинеума. — Разбра ли? Не си за… о, забрави.
Беше пестил издръжката, която му изпращаха родителите, и си купи апартамент в Луишам — на партера, с квадратна градина и тухлена стена отпред. След часовете лежеше в спалнята, дръпнал пердетата, и фантазираше за трупа толкова често, че сигурно на част от главния му мозък вече се беше образувал мазол. В съзнанието му мъртвата придобиваше измерения на богиня: восъчно, неподвижно, бяло лице, спокойна и студена, мраморна муза с показващи се по устните й сини вени, с разпръснати върху възглавницата руси коси. Чакаше го сред безкрайно спокойствие и неподвижност. Привличаха го именно неподвижността и бледността; това нямаше нищо общо с пълната, вечно шаваща Лусила.
Обзет от паника, той правеше непохватни опити да се излекува чрез налагано от самия него отвращение. Писа на изследователи в Щатите, молейки ги за „Депо-провера“. След като му отказаха, опита да си бие диаморфин преди часовете по анатомия. Но от това започваше да му се гади така, че не можеше да стои на крака. И, дори още по-зле, не облекчаваше натрапчивите фантазии.
Само шест седмици по-късно, почти в края на първия семестър, непосредствено преди Коледа, нещастието наистина връхлетя.
Техническият персонал от лабораторията се беше застоял повече, отколкото трябва в съседния пъб и все още не беше върнал труповете по местата им в резервоарите. Хартвълд, който трепереше и чувстваше, че му премалява от разкриващата се пред него възможност, остана след последния час по анатомия за семестъра, коленичил в ъгъла, а очите му бяха на нивото на лъскавите пневматични клапани, използвани за вдигането и свалянето на масите за дисекция.
Беше два следобед и гранитносивата зимна светлина вече започваше да си отива. Старата отоплителна система в търбуха на сградата пукаше и се тресеше, но въздухът в лабораторията беше леденостуден и застоял. Хартвълд обви колене с ръце и започна да се клати лекичко. Телата лежаха безмълвно на немощната зимна светлина, с обелена на правилни ленти кожа по ръцете, а скоби, хемостати, ретрактори се издигаха като игли от коремната тъкан. Тя беше в средата на помещението. Виждаше от мястото си сиво-кафявия водопад на косите й.
Изведнъж голямата врата в далечния край на лабораторията се отвори.
Охраната.
Сърцето на Хартвълд спря да бие. Не трябваше да го откриват тук. Трябваше да стане и нехайно да се престори, че взема нещо. И да действа бързо. Но краката му трепереха и бяха безполезни. По скалпа му изби студена пот. Беше се озовал в капан.
И тогава се случи нещо, което промени всичко. Охраната заключи вратата от вътрешната страна и дръпна щорите.