Мо Хейдър
Птичарят (48)

47

Внезапно, без предупреждение, лятото обърна гръб на Англия и се настани самодоволно на Иберийския полуостров. Над Лондон отново заваля дъжд. Когато се събуди със спящата до себе си Ребека, Джак помириса промяната във въздуха, усети влагата с кожата си. Полежа известно време, с ускорен пулс, с бързо връщащи се усещания, опитвайки се да реши какво го беше събудило. Нещо в апартамента? Връщането на Джони? Или просто някакъв сън? Заслуша се напрегнато в тишината, докато сърдечният му ритъм се нормализира. Ребека лежеше на една страна, преметнала дясната си ръка през ръба на леглото, свила лявата така, че да докосва рамото й, сякаш позираше за класическа скулптура. Лицето й беше обърнато на другата страна. Той се надигна на лакът, за да я погледне. Лежеше абсолютно неподвижно. Неподвижно и…

„Божичко, Джак, не прави това.“

За малко не се разсмя. За момент помисли, че е мъртва. Но малкият й гръден кош се движеше нагоре-надолу, а когато доближи лице до гърдите й чу успокояващото, почти недоловимо свистене на въздуха в белите й дробове, пърхането на сърцето й като птица.

Умираща птица.

Седна рязко, стана от леглото, отиде в кухнята и завря лице под кранчето на мивката. Не искаше да мисли за Птичаря, за това, което беше направил. Не и когато Ребека спеше до него.

Изправи се, със стичаща се от главата вода, картината в съзнанието му избледняваше. Джони не се беше прибрала. Снощи, преди да отведе Ребека до леглото, беше сложил веригата на входната врата. Тя трябваше да го събуди, за да влезе в апартамента. Кафъри включи чайника, наля си чаша вода и я изпи бързо, загледан в снимките на полицата над фризера.

На някои от тях се виждаше Ребека: облечена в изцапана с боя престилка, с четка в ръка; или с гуреливи очи върху намачканата възглавница, протегнала длан към обектива в знак на протест; трета беше направена на покрит с дребни камъчета плаж и там Ребека беше по шорти, с изплезен език, гледаща накриво изпод голяма за нея, увиснала шапка.

Кафъри остави чашата на ръба и взе снимка на Джони. На нея му се стори по-хубава, отколкото си я спомняше, вероятно защото не се беше снимала надрусана. Погледът й, насочен към обектива, беше ясен, в едната си ръка държеше цигара, устата й беше отворена, докато изричаше нещо, протегнала пръст към фотоапарата, сякаш опитваше да обясни нещо важно, да подчертае нещо. Косата й беше отрязана на черта и стигаше до раменете, нисък бретон покриваше челото й.

Джак занесе снимката до масата и седна, подпрял лакти от двете й страни. Джони го гледаше, опитвайки да обясни онова нещо. Той прокара пръст по бретона.

Белезите по главите на жертвите образуваха съвършени кръгове, като се започне отзад и се свърши отпред. Светлорусите коси на Кейли Хач и Сюзан Листър бяха с бретон. Кафъри прокара длан по своето чело. Белезите на жертвите бяха под ръба, от който започваше косата, върху челото. Това не беше естественото място за една перука. Беше прекалено ниско…

Освен ако…

Освен ако е била с бретон. Като Джони.

Той скочи на крака, сърцето му удряше като чук.

„Не Джони сега, а Джони тогава… преди да се подстриже по новия начин. Преди, боже мили, разбира се, преди да си беше сложила имплантите. Той иска предишната Джони.“

 

 

— Беки? — Целуна я по шията. — Беки. Събуди се.

Ребека се размърда и се събуди.

Джак. Беше мислила за него: снощи, в коридора и после, в леглото… за нещата, които бе правил с нея. Сънено протегна ръка изпод чаршафа си, търсейки опипом ерекцията му. Щом осъзна, че е с панталони и си закопчава ризата, младата жена отвори очи.

— Тръгваш ли?

— Налага се.

— Какво има?

— Джони не се прибра. Знаеш ли къде е отишла?

— Не се прибра ли? — Ребека се завъртя в леглото, разтърка очи. — О, не знам… прави го понякога.

Джак прибра бретона от челото й и я целуна по бузата. Косата й миришеше на бебешки шампоан.

— Ребека, позволи ми да те питам нещо за нея… Важно е.

— Хмм?

— Прав ли съм, че Джони има импланти?

Доловила особения му тон, тя вдигна поглед.

— Да. И?

— Това. — Показа й снимката. — Кога е правена?

— Ами, не знам, преди три години. Защо…?

— А имплантите?

— Боже! — Младата жена премигна срещу снимката. — Не съм сигурна, непосредствено след като се запознахме, така че може би има шест години.

— Добре. Слушай. — Изправи се, прокара длан по ризата си. Опитваше се да заглади гънките от снощи. — Имам нужда от рисунката. Онази на статива.

— Защо?

— Ще я върна.

— Вземи я. Писнало ми е да я гледам. — Тя се завъртя и се надигна на лакти, като го гледаше със сериозно изражение. — Джак, нали не мислиш…?

— Не, аз… — Замълча. — Ребека, не ме гледай така. — Сложи вратовръзката, приглади я с пръсти, като я притисна към гърдите си. — Няма причина за тревоги. — Обхвана раменете й и я целуна по топлата глава. — Честно. Просто кажи на Джони да ми се обади като се прибере. А ти… ти внимавай, окей? Говоря сериозно. Ако трябва да излезеш, първо ми звънни. Нека знам какво си намислила.

 

 

След това Ребека седна на кухненската маса, като навиваше сънено кичури коса около пръстите си, загледана във фасовете от ръчно свитите цигари на Джак в пепелника, в очакване кафеварката да приготви двете чаши еспресо. Дъждът се лееше на мръсни вадички по прозореца. Гърлото й беше напрегнато и я болеше.

„Това няма да е първият път, когато не се прибира. Нищо необичайно, абсолютно нищо необичайно. Просто е изгубила контрол след като си тръгнах от пъба и се е отклонила в село Адреналиново или в някое мръсно скривалище за наркомани в Камдън. Или е прекарала нощта при някой и не след дълго ще се върне с подвита опашка.

Но защо тогава Джак проявява такъв внезапен интерес?“

— Боже.

Изправи се, ядосана на бурното си въображение, и отиде в ателието, търсейки нещо, което да й подобри настроението. По улицата долу се движеха чадъри с ярки цветове: розови, виолетови и жълти. По покрива тупкаха дъждовни капки с тропически размери. Ребека закрепи нова хартия към статива и направи пауза.

„Той взе рисунката — мисли, че е загазила…“

Остави щипките за прикрепване към статива и, като остави хартията незакрепена, отиде към телефона в дневната.

 

 

Блис стоеше на прага на банята и гледаше към Джони. Главата й бе отпусната на една страна, бледите, покрити със слуз импланти бяха оставили кървави петна върху гръдния й кош. Беше изгубила съзнание, докато я ши, и той остави имплантите на корема й, за да ги види, като дойде на себе си. Той самият спа в друга стая, твърдо решен да изчака до рождения си ден. Но мисис Фробишър го беше събудила рано, дори преди строителните работи да започнат, тракайки из горния етаж като стара дървена кукла.

Тя го нервираше — все се оплакваше, все слухтеше и не го изпускаше от погледа си. Много по-безопасно и удобно беше да организира партито в къщата на майка си, но не можеше да рискува да измине цялото това разстояние с кола. Не и с Джони, както беше окървавена и нестабилна.

Захвана се да надува балони.

 

 

Острото като нож усещане на Кафъри, че трябва да се действа бързо, се беше върнало. Еймдюр също го забеляза, когато го посрещна в рецепцията и пое от ръката му сгънатата цигарена хартия.

— Добре ли сте?

— Супер съм.

— Какво ми давате? Трябва да попълня формуляра за приетите неща.

— Можете ли да го сравните с косъма от последната мъртва жертва?

— Вероятно. Но формулярът трябва да се попълни непременно и Шрайвмур да бъде информиран за предаването на космите.

— Оттук отивам направо там. Колко ще ви отнеме това?

— Половин ден. По-малко, ако сте любезен.

— Някакви новини за цимента?

— А. — Тя се усмихна. — Ето един човек, който още не се е виждал с екипа си тази сутрин. Резултатите са получени. И са съобщени по телефона на Мерилин Криотос. — Но той вече бе излязъл, бързаше надолу по стълбите, като междувременно търсеше ключовете на колата в джоба си. — В такъв случай аз ще попълня вместо вас формуляра на лабораторията — промърмори под носа си д-р Еймдюр и се върна към асансьора.

 

 

Беше все още рано, но Бети звънеше вече в „Дог енд бел“. Някъде от задния двор се чуваше лаят на вълчака.

— Тръгна с онзи от болницата. Онзи, дето все въздиша по нея. Който седи в залата и пие халби бира.

— Малкълм ли имаш предвид?

— Точно така.

„Слава богу!“

— През обедната почивка вчера той похарчи цели четирийсет лири. Купи й един господ знае колко „Блу нън“, след което тя премина на скоч. Мисля, че към три часа вече не си знаеше името. Защо си причинява това, Пинки? Прекрасно момиче като нея? Няма никаква логика.

„Виждаш ли — каза си Ребека, след като остави телефона. — Проклета параноичка. Просто Джони си е Джони.“

Горе, сред кърпичките и семената от марихуана, пръснати под завивката на Джони, намери сребристочерния органайзер „Кокай“ — страниците бяха изпомачкани и надраскани, изрисувани със сърчица и усмихнати личица в меки, сладоледени цветове. Джони отбелязваше приятелите си с първите им имена. На буква „М“, до името „Малкълм“, беше надраскала едно от малките си захаросанорозови личица. То се прозяваше и от устата му излизаше поредица от черни Z.

Телефонът на Блис даваше заето. Този на Джак също — отговори й телефонният секретар. Ребека остави безмълвно слушалката и седна в ателието, загледана в адреса и телефонния номер на Малкълм, като си повтаряше, че това може да почака, да остави цялата тази работа, като изнамираше всевъзможни доводи в рамките на познатия до болка стар стереотип, докато усети, че не може да стои неподвижно нито секунда повече.

Скочи и отиде в спалнята си.

— Така — рече си тя, докато слагаше шорти, тениска, кафяви обувки. — Ти си такъв тип, нали така? Никога не оставяй нещата на самотек, какво ще кажеш?

 

 

Вече в ягуара, Кафъри бе набрал номера на Шрайвмур на нокията и слушаше звъна на телефона. Чакаше на светофара, зад запотеното от дъжда стъкло, притиснал телефона до ухото си, гледайки разсеяно към рисунката, оставена на съседната седалка.

На заден план се виждаше Джони на сцената, вдигнала ръце, леко привела глава, зад нея бяха сценичните завеси и прозорците на пъба. А в центъра на преден план, с леко разтворени устни, в профил към гледащия, бе нарисувано лице, което накара кръвта на Кафъри да замръзне във вените му.

Взе хартията и я завъртя към прозореца. Лицето — тези развалени зъби, странно раздалечени, като на дете, което сменя млечните с постоянните зъби — всичко това му беше до болка познато.

„Аз те познавам, познавам те. Познавам гласа, който излиза от устата ти, стискал съм ръката ти…“

— Ало? Криотос на телефона.

Джак пусна рисунката и изправи гръбнак.

— Да, Мерилин, здравей, Мерилин.

— Джак… Боже мой, Мадокс получи епилептичен припадък заради теб. Пропусна утринната среща, пръч такъв.

— Знам, знам. Извини му се от мое име. И, Мерилин? Тази сутрин да са се обадили от САЩ?

— Аз съм твоята вълшебна кръстница, Джак, не го забравяй. Работих по въпроса, докато ти пребиваваше все още в страната на сънищата.

— И?

— Не се продава на юг и само един строител в Лондон го използва — „Корнър-Макълсън“. Говорих с жизнерадостната им секретарка. Те имат един строеж в Белмарш, един в Канинг таун и един в Луишам.

— Луишам? — Кафъри погледна към светофара. — Добре. Къде в Луишам?

— На границата на Гринич — „Бразил стрийт“. До „Блекхийт хил“. Стара училищна сграда. Преобразуват я в галерии.

Светлините на светофара се смениха. Джак провери положението за левия завой, завъртя се и изпревари предната кола. Шофьорът й легна върху клаксона.

— Мерилин? Там ли си?

— Както винаги.

— Предай на Мадокс от мое име, че закъснявам. Нали ще го направиш? На около половин час път съм. И, Мерилин? Извини се, окей?

 

 

Днес Гринич й напомняше Париж с опънатите тенти на сини линии. Колите пръскаха краката на пешеходците, магазинерите гледаха през витрините с осветени от странната, зелена, тропическа светлина лица. Тя въртеше бързо педалите, сякаш тревогата, която не й даваше мира, можеше да бъде изхвърлена от тялото й заедно с потта.

Движението в Луишам беше натоварено. Намери лесно „Бразил стрийт“. Строителните работници, прислонени под скелето на старото училище, започнаха да й махат и да подсвиркват подире й, както караше колело под дъжда по тениска и шорти. Подпря велосипеда си под навеса на номер 34А, до пежото на Блис. Натисна звънеца, а дъждът барабанеше по пластмасовия покрив.

— Да? — Блис премигна нервно, когато отвори входната врата и я завари на прага си. — Да? Какво искаш?

— Джони. — Тя избърса дъждовните капки от лицето си и погледна покрай него навътре в апартамента. Самотен зелен балон се носеше като призрак в коридора. — Тук ли е? Искам да говоря с Дж…

— Да, чух те. К-какво те кара да мислиш, че е тук? А?

— Не знам. Понякога се озовава тук, след като пийне.

— Хммм…

— Виж… — Ребека разтърси изнервено глава. — Малкълм, важно е. Знаеш ли къде е отишла?

— Слушай, Пинки. — Езикът се движеше под дебелите му устни така, сякаш дъвчеше нещо. Загърна се плътно с жилетката, за да прикрие издутия си корем. — Знаеш много добре, че Джони няма време за мен.

— Добре. — Младата жена вдигна длани и се обърна. Самосъжалението му я дразнеше. — Добре, извинявай. Ако я видиш, кажи й да ми се обади. Важно е.

Беше се приближила до велосипеда, когато усети, че Блис продължава да я наблюдава от прага на дома си.

Ребека вдигна поглед.

— Да?

— Аз… — Погледна загрижено навън към улицата. — Не съм казал, че не е тук. Не съм казал това.

Младата жена се намръщи.

— Моля?

— Не разбра правилно какво ти казах. — Блис отстъпи от вратата и я покани с жест да влезе. — Все още спи. Влез и ще й кажа, че си тук.

Ребека бавно подпря велосипеда отново на стената.

„Боже мой, Малкълм, ама наистина си цар на особняците. Наистина.“

И тръгна обратно към вратата, клатейки глава.

 

 

„Бразил стрийт“ беше добре озеленена застроена улица, от двете страни на която се издигаха капещи сливови дървета. Залепените две по две викториански къщи стояха гордо зад окичените с храсти предни градини и алеите в тях. Повечето имаха проспериращ вид, бяха с добавени гаражи, скрити под бръшлян и орлови нокти, с паркирани отпред автомобили втора ръка, но от висока класа. Кафъри остави ягуара в горната част на улицата и, като метна сакото си върху главата, за да се прикрие от дъжда, последва сложната диаграма от следи от гуми към портите на „Корнър-Макълсън“.

Две жълти бетонобъркачки стояха като лъвове пазители от двете страни на алеята, а зад тях се виждаше булдозер без човек в кабинката. Дъждът оставяше следи по залепналата по корпуса му кал. Мястото се простираше на около стотина метра, до ъгъла на червено тухлено училище, откъдето продължаваше почти една трета миля покрай градините.

Джак обви пръсти около преградата и се загледа в работниците, които, свити под скелето, пушеха и пиеха кафе от термоси, в очакване дъждът да спре. Пулсът му се ускори само при мисълта, че се намира тук, близо до, може би даже докосвайки скритото жизненоважно „електрозахранване“, водещо до Птичаря. С доказателството от научната криминална лаборатория нямаше да бъде трудно да получи заповед за отваряне файловете на персонала на компанията, Мерилин щеше да направи нужните справки и сравнения, щеше да види какво ще даде HOLMES, но в този момент, докато стоеше тук под дъжда, Кафъри беше толкова близко до него, колкото не се беше приближавал никой досега: нос до нос.

Изкушението, както винаги, беше да вземе нещата в свои ръце, да действа незабавно, а не да чака и да прави всичко според правилника. Отдели се от оградата, запъти се право към ягуара с намокрени чорапи и риза, отключи вратата му, влезе вътре, пъхна ключа в таблото и тогава ненадейно, с бързо движение, отвори отново вратата и изскочи на улицата.

Приближи се директно до зеленото „Поло“, паркирано зад ягуара, и се вглежда известно време в предното му стъкло. След това се обърна и заоглежда другите коли в съседство, като се взираше напрегнато във всяка една подред: „Волво“, „Корса“, стар „Ленд ровър“.

Всички бяха стояли тук паркирани много по-дълго от неколкоминутния престой на ягуара. Върху всяка от тях дъждът бе изрисувал сложна мозайка. Прах от цимент. Той се носеше наоколо във въздуха от строежа и се запечатваше като рисунка от дъжда.

Кафъри прокара пръст по ръба на вратата на полото, огледа го, умът му препускаше бясно, после се обърна и тръгна обратно по „Бразил стрийт“.

 

 

Вътре беше мръсно, стените лепнеха. Все едно бе включил отоплението през този влажен, ранен летен ден. Блис стоеше на прага, отпуснал странно длани, блокирайки достъпа й към задната част на апартамента.

— Не… не тук. Там, в кухнята.

И отвори вратата натам.

— Всичко е наред. Искам само да говоря с Джони. — Ребека понечи да мине покрай него. — Няма да оставам.

Но той отново разпери ръце.

— Да, да, само че тук. Влез тук.

Младата жена въздъхна. Божичко. Поклати глава и влезе. В кухнята беше горещо, миришеше на вкиснато мляко. Кондензът по стъклото бе образувал локвички върху перваза, в който плуваха няколко умрели мухи. Около малката маса бяха струпани три стола, отгоре й се валяха мръсни чинии, чаша чай, купи, и всичко беше покрито със ситна прах, напомняща пепел. Други мухи жужаха около тавана.

Блис взе един от столовете и започна да се суети с него, пъхна пръст в пробитата пластмаса.

— За нищо не става това — счупен стол. Не мога да те оставя да седиш на него. — Остави го и затършува из едно от чекмеджетата. — Ето я. — Обърна се, хванал ролка дебел кафяв скоч, като драскаше по нея с мръсните си нокти, опитвайки да открие началото й. — Вечно имам проблем с тях. — Подаде й ролката. — Ще опиташ ли… може би ти ще се справиш? Заради ноктите, нали се сещаш.

Ребека изпусна нетърпелива въздишка.

— Дай ми я. — Грабна я от него, отдели края й с дългите си нокти, обели два-три сантиметра и му я върна. — А сега — Джони.

— Добре! Добре! — Бързо притисна лентата върху пукнатината на стола, пъхна ролката в джоба на панталона си и бутна стола към нея. — Отивам. Отивам! — Вдигнал ръце в знак, че се предава, Блис побърза да излезе от стаята. Ребека видя как малката му глава минава край матираното стъкло на прозорчето над мивката и се готвеше да го последва в коридора, когато странното му лице с дебели устни се появи отново зад прозорчето и той задраска по него, като я стресна. — Имаш ли… ъъъ… имаш ли нещо против? — Отвори стъклото няколко сантиметра, пъхна глава в отвора и кимна към касата. Имаш ли нещо против? Направих й чаша чай. Ей там е. Забравих да я взема.

— Тя будна ли е?

— Да, да. Но ще иска чай. Чая, ако обичаш.

Ребека завъртя очи към тавана. „Просто ми спести това, Малкълм, за бога.“ И му подаде чашата.

Той я грабна от ръката й.

— Благодаря ти. И онези бисквити. Извинявай, само онези бисквити, ако нямаш нищо против. — Избърса длан в главата си. — Джони не е лесна госпожичка.

— За бога, Малкълм. — Ребека му подаде пакета с бисквити. — Би ли я събудил просто?

— Разбира се, разбира се — отвърна учтиво той, сграбчи я за китката и я изви силно.