Мо Хейдър
Птичарят (34)

33

Там, където „Крумс хил“ извива надолу към стария манастир на урсулинките, боклукчийският камион на Екологичната служба към Гриничкия съвет бе спрян насред улицата от бял ван без регистрация. Минути по-късно камионът продължи нагоре по хълма и спря, както обикновено, пред къщата на Хартвълд. Ванът обърна и направи широка дъга през „Блекхийт“, докато стигна до горния завой на „Крумс хил“, също така скрит от къщата, точно навреме, за да срещне камиона втори път. Шофьорът пое два пълни чувала за боклук от работниците, предаде ги внимателно на един колега отзад във вана и затръшна вратите. После се настани отново на мястото на шофьора и намести страничното огледало така, че да вижда една сива „Сиера“, която паркираше под дъба по-долу на хълма, от чиито клони се стичаха дъждовни капки. Шофьорът на вана не се обърна. С почти незабележимо движение изпъна палеца си и го задържа до огледалото.

Изчака двамата мъже в сиерата да кимнат в отговор, после включи двигателя и потегли нагоре по хълма.

 

 

Зад високите стени на своята градина, Хартвълд не видя нищо от това. Беше се подпрял на една каменна пейка и премигваше на утринното слънце с налетите си с кръв очи. До него, в леха с виолетки и маргаритки, се търкаляше празна бутилка от пастис и купчинка угарки. Беше прекарал тук цялата нощ, заслушан в гонитбата на вятъра с алармите нагоре-надолу из Гринич, абсолютно неподвижно, докато облаците се уголемяваха и разпадаха, пускайки дъжда си върху лицето му, превръщайки лабиринта от пътеки в канали на бурни поточета. Светкавиците осветяваха в синьо белия като кост шпил на църквата, а до сутринта плодните дръвчета изгубиха част от своите клони, поляните се превърнаха в блата, а прелестните перуники край западната стена лежаха изтощени, вбити в земята. Вратите на зимната градина стояха отворени до сутринта, а страници от броя на „Таймс“, който вятърът бе вдигнал от пода на дневната, се въргаляха из зимната градина и на верандата. Лицето на Кейли Хач висеше сред клоните на ливанския кедър.

Сега, когато сенките в градината избледняха и новото слънце изсуши намокрените от дъжда паяжини сред клоните на брезите, Хартвълд се размърда.

 

 

В сиерата Бетс се обърна и погледна към Логан. Някъде в алеята край къщата на Хартвълд запали автомобил. Миг по-късно вратите на гаража се отвориха и една зелена кола — красив, класически автомобил — тръгна по алеята. Оттам зави наляво по „Крумс хил“.

Устата на Бетс потрепна леко, когато посегна към таблото на колата.

 

 

Пет мили по-нататък, в управлението в Шрайвмур, телефонът на Кафъри звънна.

— Детектив инспектор Кафъри? Обажда се Джейн Еймдюр. При мен пристигнаха две черни торби за боклукчийски кофи с вашите мостри. Мога да ги сравня с мострите, постъпили от аутопсиите, и ще имам резултати по-късно днес. — Тя се изкашля. — И, ъъъ, тази сутрин при мен пристигна още нещо, от детектив сержант Есекс.

— Да — потвърди някак вяло Джак. Чувстваше се изтощен. — Това е нещо лично. От мен. Все още не разглеждаме случая. Поне официално.

— Знам, детектив сержант Есекс ме запозна с подробностите. Бих могла да изследвам материала под прикритието на операция „Уолуърт“.

— Много мило от твоя страна.

— Аз, ъъъ, чух историята.

— Има ли нещо, което можеш да ми кажеш?

— Само от разглеждането им, не кой знае какво — те са стари и доста изпочупени. Ако се окаже, че са човешки, ще тестват митохондриалното им ДНК, така че трябва да знам дали майка ти е още жива. Ало?

— Да.

— Попитах дали майка ти е още жива, или някой от нейните роднини?

— Да, жива е… мислиш ли, че са човешки?

— Ще мога да ти отговоря със сигурност по-късно днес, може би утре.

— Благодаря, д-р Еймдюр. Много благодаря.

Остави слушалката, облегна се назад и остана загледан през прозореца няколко минути. Чувстваше тъпа, отровна болка между очите си. Беше си легнал в четири сутринта. След връщането на Бетс бяха работили около час: докато Вероника увиваше чашите на майка си и ги подреждаше в кутията, Есекс работеше в дневната, като поставяше костите в торба, изключително внимателно, сякаш държеше в ръцете си емоциите на Кафъри. Към десет сутринта, точно със започването на удължения период на задържането на Близнака, всички в Шрайвмур знаеха за Юан и Пендерецки и разбираха Кафъри малко по-добре. Колежките му го гледаха с нещо ново в очите, нещо, което според него напомняше, кой знае защо, страх. Ако оставеше нещата така, щеше да се почувства напълно сломен, докато получи доклада на Еймдюр.

— Имаш ли минутка? — На прага беше застанал Мадокс. — Един човек иска да те види.

— Да. Продължавай.

— Искате ли да бъдете сами? — обърна се Мадокс към фигурата в коридора. — В такъв случай мога да се разкарам.

— Вие също можете да присъствате. — Норт, собственикът на склада за строителни материали, пристъпи в стаята. Беше с костюм, бяло поло, лъснати обувки, тежка златна верижка върху полото и се потеше обилно поради горещината. Седна на стола, който му предложи Мадокс, а погледът му се движеше неспокойно. — Чувствам се в законното си право да дойда.

Джак и Мадокс седяха, подпрели лакти на поставените едно срещу друго бюра и сплели пръстите на ръцете си. Мадокс наклони глава на една страна.

— Доколкото разбирам, искате да говорим.

— Струва ми се, че трябва да го направя. — Хвана гънката на ръба на панталона си и я разтърси леко, като наблюдаваше как се заглажда. — Това не ми дава мира през последните няколко дни, а съпругата ми… е, тя е в ужасно настроение, не ме пуска да престъпя прага, докато не направя каквото трябва и не дойда тук.

— Какво имате предвид?

— Онова момче в Гринич…

— Как разбрахте за него?

— Истината ли?

— Да. Ако желаете.

— Имам приятелче в този отдел.

Кафъри и Мадокс се спогледаха.

— Момчето е чернокожо, нали?

— Това важно ли е?

— В известен смисъл. — Норт се загледа в гънката на панталона и Кафъри долови усилията му да стои на едно място. — Може да съм казал на някой нещо… е, в смисъл — неправилно.

— Когато ви разпитваха ли?

— Не. По-късно. В пъба. — Лицето му увисна. — Мел Дайъмънд, инспектор Дайъмънд…

Мадокс въздъхна.

— Да. Какво за него?

— Той е старо приятелче. Двамата сме отколешни поддръжници на „Чарлтън“. — Норт прехапа устна. — Вижте, дъщеря ми живее в Източен Гринич, близо до склада. Има проблеми със съседите си. Нигерийци. Шум, миризми, те са невежи животни, в жилището им има плъхове, които влизат през дупките в стените, изпод дъските на пода и се качват чак до стаята на бебето. — Направи пауза. — Не че имам нещо против тях, но те карат лъскавите си коли, един господ само знае как купени, защото никой от тях не работи, а дъщеря ми се чуди как да свърже двата края и не може да си намери работа, съответстваща на квалификацията й, защото всеки пост се дава на някой чернокож.

— Накъде биете, мистър Норт?

— Излъгах.

— Излъгахте ли?

— Не можете ли да ми влезете в положението? И вие щяхте да постъпите така, ако дъщеря ви живееше там, където живее моята. Това ви го гарантирам.

— Като казвате, че сте излъгали…?

— Добре, добре. Казах на Мел Дайъмънд, че съм видял някакъв чернокож в червена спортна кола да се навърта край оградата на строежа. Мислех си, че ако успея да разтърся малко онези момчета… но вие отидохте и арестувахте друг.

— Много свидетели потвърдиха, че са видели същото.

Норт въртеше венчалната халка на дебелия си пръст.

— Е, не знам за тях, но истината е, че не съм виждал никой да седи отвън. Това е. Посрамих се здраво. Надявам се, че сте щастливи.

— Мистър Норт. — Мадокс се изправи и протегна ръка. Телефонът на бюрото му звънна. — Ценим вашата честност. А сега, ако обичате, ни извинете.

Щом Норт излезе, вдигна телефона.

Беше Бетс, обаждаше се, за да уведоми Джак, че Хартвълд е напуснал „Крумс хил“.

 

 

В кобрата миришеше на кожа и, съвсем леко, на горещ асфалт, тъй като климатикът смучеше въздух отвън. Спря на светофара, където „Тули стрийт“ се устремяваше надолу, за да се срещне с Лондонския мост. Беше слънчев син ден. Новите сгради покрай Темза изглеждаха като направени от захар на блясъка на слънцето.

Той гледаше безчувствено всичко това от херметичния си мехур. Не беше забелязал сивата „Сиера“ пет коли по-назад, нито непомръдващите зад слънчевите си очила двама мъже. Беше много слаб — трябва да бе свалил седем килограма от Коледа насам — но сега се потеше като някой дебелак, въпреки климатика, и отпред ризата му беше вече мокра.

Светофарът се смени, но колата отпред не тръгна. Хартвълд почти не забеляза това. Дългите му длани, поставени върху волана, изглеждаха така, сякаш опитваха да се свият. Той си мислеше, дори се надяваше, че тялото му се предава.

Обичайната тълпа пресичаше улицата — мъже в тъмни костюми, жени с обувки с високи токчета и светли чорапогащи, понякога притичваше човек с бяла престилка от „Гай“. Вляво от Хартвълд, небостъргачът на болницата „Гай“, покрит със сателитни чинии, като че ли го шпионираше сред множеството от автомобили. Той потрепери. Трябваше да намери място, където да паркира, и да измине пеша няколкото метра до Йоркската клиника: струваше му се по-лесно да влачи на буксир Земята през галактиката върху раменете си.

Планът му беше неопределен и отчаян. След като дни наред бе желал сърцето му да се пръсне спонтанно, за да не му се налага да взема решението, сега знаеше, че се налага да се хвърли в краката на психиатричната общност. Да го направи в Йоркската клиника, в своята алма-матер, където бе посято семето, изглеждаше както символично, така и редно. Катарзисно, ако можеше да става дума за катарзис във всичко това.

Но докато си представяше как отвързва товара и го оставя на пода на някое дискретно осветено помещение, в очите му бликнаха сълзи. Дори един професионалист не можеше да му прости това, което бе извършил. Дори професионалистът се отвращава от вонята на лайна. Беше в капан. Нямаше към кого да се обърне.

Стоеше така, стиснал волана. Светлината на светофара се смени веднъж. Два пъти. Колите не помръдваха. Хартвълд се приведе леко на една страна и от ослепителното отражение на слънцето в нечий метален бадж си даде сметка, че само два автомобила го деляха от запречилата пътя полиция.

Съвсем тихичко, съвсем дискретно, той заплака.

 

 

Дайъмънд настигна Норт извън сградата.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш тук?

Норт кръстоса длани на корема си и продължи да върви.

— Питах, какво, по дяволите, правиш тук?

— Трябваше да кажа истината.

— Какво им каза?

— Че никога не съм виждал никой край двора на склада.

— По дяволите!

— Съжалявам, приятел.

— „Съжалявам“ е крайно недостатъчно. Аз взех тази информация и я отнесох. Съставих много добър казус от онова, което ми каза ти.

Норт спря, слънцето блестеше по златото около врата му. Той погледна към Дайъмънд.

— Не, ти знаеше, че лъжа.

— Глупости.

— Разбира се, че знаеше. Беше толкова щастлив, когато казах, че съм видял наоколо да се навърта някакъв черньо.

Дайъмънд пъхна ръце в джобовете си и поклати глава.

— Моите спомени са по-различни, приятелче. Моите спомени са по-различни.

 

 

Полицай Смолбрайт от полицейския участък на „Вайн стрийт“ беше в чудесно настроение. Изглеждаше добре и беше влюбен. Беше хубав ясен ден и сержантът им беше позволил да бъдат по къси ръкави под флуоресцентното униформено облекло. Десетимата стояха на Лондонския мост с развети от топлия бриз бели ризи. „Хубаво е да си жив“ — помисли си той и се наведе, за да погледне през прозореца до шофьорското място на зелената „Кобра“.

— Добро утро, сър. — Мъртвешкото изражение на лицето на шофьора не успя да изтрие усмивката на Смолбрайт. Той почука учтиво по стъклото. — Бихте ли могли… — Стъклото заслиза надолу, а полъхът на застоял студен въздух и жълтото лице го накараха да спре. Той прехапа устна. — Съжалявам, че ви спирам, сър, но правим проверка на автомобилите. Напълно рутинно, просто оглеждаме нещата, окей?

Приел мълчанието за съгласие, той тръгна към задницата на кобрата, но хвърли смутено поглед назад. Странно, но шофьорът имаше вид на плачещ човек.

* * *

Мадокс опря чело в предното стъкло и въздъхна.

— Питам се какво съм направил, за да заслужа това. Моите топки ще отидат на дъската на касапина заради това. Не тези на Дайъмънд.

— Смяташ, че е измислил интервютата със съседите?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че би трябвало да хвърлим един поглед. Ако Близнака е гнил зад решетките цялото това време въз основа на фалшиви показания…

— Не го казвай, Джак. Просто не го казвай.

 

 

Хартвълд стоеше неподвижен като скала, докато полицаят правеше проверка на кобрата, прокарваше пръсти по бронята на колата, около задните фарове. Потенето вече бе спряло. Яркият блясък на слънчевата светлина във водата се отразяваше в стъклените сгради. На север от реката се виждаше тънка върволица от облачета, издигаща се като спирала нагоре в небето над синкавия купол на катедралата „Сейнт Пол“, сякаш дух напускаше тяло. Парата щеше да се преобразува в някой друг слой на атмосферата, да се смеси с друга пара, да кристализира, да се втечни и един ден да падне отново на земята. По-чиста. Прозрачна като диамант.

 

 

— Кой е сто и шейсет?

Кафъри викаше над главите на операторите и полицаите, струпани в стаята. Беше по риза, поставил едната си ръка на бюрото, загледан в монитора. Осветеният курсор в горния край на екрана подчертаваше съобщението.

Забранен достъп до порт 160.

Някой друг в стаята беше отворил файла и това го правеше недостъпен.

— Попитах кой е сто и шейсет?

Над купчините сини служебни листи и жълтеникавобежови справки към него се насочиха десетина чифта немигащи очи. Само един човек, който се намираше в ъгъла на помещението, не вдигна поглед. Главата на Дайъмънд блестеше, наклонена към монитора, на който бе залепена синя лента с номер 160.

Кафъри и Мадокс прекосиха стаята.

— Какво, по дяволите, правиш?

Дайъмънд вдигна кротките си сини очи.

— Просто вкарвах някои данни.

— Това е работа на Мерилин.

— Ууупс! — отвърна простичко той и побутна встрани клавиатурата. — Съжалявам. Надявам се, че не съм объркал нещо.

— Не мисля да посвещавам деня на темата за извъртането и фалшифицирането — заяви Мадокс.

— Разбира се, сър.

Но по-късно, когато направи справка с HOLMES, Криотос установи, че адресите на къщите, където бяха провеждани интервюта, бяха изтрити или изобщо никога не бяха вкарвани.

— Инспектор Дайъмънд?

Мадокс го завари с крака, качени върху бюрото в стаята за съхранение на веществените доказателства.

— Сър?

— Само една дума.

Стоящият в коридора Кафъри видя как Мадокс отвори вратата към един от офисите за екип „Е“ и като постави длан върху гърба на детектив инспектор Дайъмънд внимателно го побутна вътре и затвори вратата след себе си с меко щракане.

 

 

Когато се върна, полицай Смолбрайт остана шокиран от промяната в изражението на шофьора. Все едно по него бе преминала някаква длан и бе заличила всичките му бръчки, като пясък, по който са били загладени всички следи. Беше умиротворено. Очите бяха вперени в някаква точка от другата страна на реката.

— Знаете ли, че единият ви стоп е счупен, сър?

— Така ли?

Хартвълд отвори вратата на колата и излезе навън, като разгъна дългото си, мъртвешко тяло на слънцето. Застана неподвижно, със затворени очи, обърнал лице към небето, сякаш никога досега не бе чувствал слънчевата милувка по кожата си. Костюмът висеше по него, а ръцете му се поклащаха в ръкавите като езици на древни камбани.

— Сър?

— Да.

— Става въпрос само за един смазан стоп. Нищо сериозно. Единият от стоповете ви е счупен.

— Разбира се. И моля ви, включете в сметката мъртвите момичета.

— Сър?

— Кажете им какво съм направил, ако обичате.

Смолбрайт погледна нервно сержанта, който се бе навел към прозореца до шофьорското място на една „Мазда“. Обърна се отново към Хартвълд.

— Искате ли да говорите за нещо, сър?

— Не, много мило от ваша страна, но мисля да тръгвам.

Смолбрайт никога не беше виждал нещо подобно на това, което се случи после.

— Реката никога не е изглеждала по-добре, никога не е била по-синя или по-бляскава — разказваше по-късно той на хората. — Но човекът приличаше на труп, на мъртвец, сиво-жълт, като развалено мляко.

И там, сред човешкото множество, докато Хартвълд определяше координатите на мястото на своята смърт, пет автомобила по-нататък, двама мъже, не много по-млади от него самия, усетиха едновременно това, което бе известно само на него. Бетс почувства, че ситуацията е спешна.

„Давай, давай, давай!“

Двамата излетяха от колата, градските работници отстъпиха припряно, за да им направят път, изпълнени със страхопочитание пред двамата мъже с костюми и слънчеви очила, които тичаха с напрегнато изражение, а вратовръзките им се развяваха след тях. Изминаха стотината метра до моста за по-малко от двайсет секунди, но, макар да се движеше по-бавно, Хартвълд беше доста пред тях. Дори да беше усетил присъствието им, той го отбеляза единствено с леко накланяне на главата, сякаш беше чул нещо от неопределен, моментен интерес. Прескочи ниския парапет на моста почти без да забави крачка и, сякаш следващата стъпка по нищо не се различаваше от останалите, просто стъпи във въздуха.

Полицай Смолбрайт извика. Двамата мъже заобиколиха първите коли от колоната и се хвърлиха към парапета. Смолбрайт хукна към тях и ги настигна след секунди. Тримата се загледаха надолу, задъхани, и видяха как, петнайсет метра по-ниско, спокойното лице на Тоби Хартвълд изплува на повърхността като корема на жълта риба. Той се изви, раздвижи ръцете си два пъти, отсечено, като марионетка, и изчезна от погледите им под зелената вода.