Дончо Цончев
Жълтата къща (9)

9.

Снимката в паспорта беше негова (той помнеше добре образа в огледалото), значи и това БОГОМИЛ ТОДОРОВ БИЖЕВ бе негово, както — естествено — датите, цифрите, мястото на раждане и адреса. Без капка вълнение започна да ги повтаря, както вървеше, бавно, едно по едно, да ги запомни наизуст и завинаги. Тази дума „завинаги“ го тревожеше малко, той седна на един камък и като си стисна главата в ръце, нареди всичко от момента, когато двамата го поведоха го поведоха го поведоха бос по пижама горд точно така много горд или поне достатъчно непризнаващ собственото унижение, точно така и фразата в остатъка от срама си, гюмът, цигарата, ох, глупаво е това бързане, и този страх от препъвателните е глупав, ето, спокойно сега, най-напред нека запомним: къде сме родени, кога сме родени, как ни е името, след това да измислим една обикновена, най-проста история, някакво училище… Университет — също, защото онзи, който повтаряше „условията, условията, условията“ беше преподавател в университета (и начинът, по който доктор Димов и другите се отнасяха с него показваше, че той, Богомил Тодоров Бижев, е твърде образован), след това бавно, като заякне външно и вътрешно, ще… А не може ли да изживее живота си тъй — без въобще да се интересува какво е било по-рано? Затвор. Каторга. Беглец отнякъде, който не ще и да чуе думата „минало“. Хиляди случаи има. Защо все там, назад и защо този страх, когато страхът всъщност е чувство, отнасящо се само към бъдещето?

Надигна се от камъка, но се отпусна отново. Смая се от откритието: той, едничък от милиардите други човеци, имаше шансът да почне отначало, отново, начисто — все едно десетмесечно бебе, което е на двайсет и осем години. Дълго, внимателно мисли, да провери това така ли е всъщност. Така беше. Десетмесечни са му спомените. Нищо повече извън тези последни (може да се каже спокойно и „първи“) десет месеца, откогато помнеше идеално. А тялото му е двайсет и седем годишно (отново сбърка двайсет и осем с двайсет и седем, погледна отново годината на раждане в паспорта си и се ядоса, трети път бъркаше годините си) и не само тялото, а и възможността му да мисли, възприема, съобразява, реагира — всичко — беше на двайсет и осем. Та това беше абсолютно изключителен шанс, разбира се. Как не се сещат другите, нормалните хора, да кажат изведнъж, в един прекрасен ден: „Край! Късам всичките страници зад себе си. Изгарям цялата лента до днес. Нищо не е било, всичко започва сега!“

Чуваш ли, приятелю нещастен? Защо не измиеш мъката вътре, защо не си поемеш дъх начисто и да започнеш отново?

Стана от камъка и тръгна бързо — като че ли знаеше къде отива.

От един бостан открадна два пъпеша и недалеч в храстите ги изяде. Изпита нужда от нож, от торба, в която нещо да сложи — зарадва се много на всичко това. Та той си живееше.

Веднъж слезе до морето да се окъпе.

Вечерта изкара на една висока скала, над един ресторант долу до плажа — слушаше музиката, гледаше хората и си съчиняваше биографията. После се примъкна в сламената колиба на един бостан (изяде още един пъпеш и две малки динки) и най-спокойно заспа.

Когато отвори очи, един дребен човек с тютюневи мустаци го гледаше — разкрачен пред входа на колибата.

— Какво става? — попита кротко човекът.

— Здрасти — каза Богомил Тодоров Бижев и се надигна.

— Квартира ли няма?

Богомил кимна и си оправи косата, пълна със слама.

— Ами… я ела сега, да си платиш наема.

Човекът се засмя и каза, че бил бай Симо. Предложи да напълнят каручката с „каквото има“, после той щял да иде на шосето, да продава стоката, а Богомил да остане да варди бостана от такива като него. Двамата обраха зрелите пъпеши и динки, натовариха ги в каручката, върху сеното, и бай Симо отиде към шосето да ги продава.

Тогава Богомил Тодоров Бижев, останал сам в бостанчето, пред незабравимата първа колиба от слама, видя как пъпешите и малките динки растат, без да познават своята биография, без да се питат има ли смисъл, без страх и ярост (то значи и без капка надежда) — с едничкия само стремеж да растат, да узреят и да се пръснат сами, само и само семето им да остане. Това беше удивително. Толкова просто. Спокоен, великолепен модел да съществуваш. На всичкото отгоре ти имаш крака и можеш да избягаш, когато се наведат да те откъснат. Имаш ум — можеш да излъжеш, че не си пъпеш, а тиква безвкусна. О, колко неща имаш, за да престанеш да се тревожиш.

Той закуси добре в разкошното малко бостанче, зарови корите да не събират мухи (защо знаеше тези неща, къде ги беше правил и как помнеше имената на всичките сортове, на мухите, тревите и целия свят, през който бе минал, загубвайки единствено себе си?) — след това слезе надолу към шосето да види как върви търговията на бай Симо.

На другия ден бай Симо отиде до селото, а продавачът бе Богомил Тодоров Бижев — неочаквана, невероятна позиция: цял ден разговаряш с другите и никой не ти задава въпроси! Ощипа едно дете по бузата и му даде едно пъпешче гратис. Една полугола германка го гледаше тъй, докато рови в каручката, че той изведнъж се ухили до ушите, взе два от най-големите пъпеши и ги тури до нейните.

— Цален, бите! — каза тя.

— Няма цален, бите — каза той.

Когато се беше отдалечила на трийсетина крачки, германката се обърна (всичките четири пъпеша лъщяха оттам) и му извика нещо на немски. Той разпери ръце безпомощно и след секунда с рязко усилен пулс искаше Червенушка да мине оттук, да се отбие край каручката…

Вечерта разказа на бай Симо биографията си: бедно семейство от село Русаля, преселено от балкана, от скитащите дюлгери, кара и училище, върви добре, родителите умират един след друг, почва да работи, скита и той, стига до университета и мисли да продължи, ще изкара сега лятото по морето, както дойде, да си почине след „тежък плеврит“, да го напече хубаво слънцето, пък есента ще му мисли отново. Нищо по-естествено. Към края на разказа дойде Колю на Рада, с две връзки сафрид и две шишета бяло вино. Опекоха сафрида, изпиха виното, разправяха си истории за богати бабички от Калифорния, за красиви унгарки — накрая и тримата заспаха в мекото сено пред колибата, докато кончето Роско сладко пасеше на хладината.

Още преди пъпешите и пазара им да свършат, Колю на Рада бе казал на Богомил, че ще го вземе, ако иска, с лодката. Тази нова работа се оказа проста и много приятна — влачиш чепарите; като вземе сафрид да „чука“, изтегляш, откачаш (внимаваш да не те изненада някой дракон) — ето как курортистите свикнаха да се оглеждат привечер около малкия пристан за брадясалия млад мъж и за сребърните връзки сафрид в ръцете му. Така той успя да се сдобие със съвсем нова риза и панталон, (Колю на Рада със своите ледени бутилки бяло вино) и с растящата увереност, че винаги, всякак, навсякъде може да се живее, ако човек се стреми към това.

Той се стремеше. Той трепереше от желание да живее. С всеки изминат ден възстановяваше великолепната физика, дадена му от бога, и приспиваше ужаса от неизвестността зад гърба си. Веднъж един поиска малко тор за градината си и бай Симо го изпрати в стопанството, да натовари и закара. Сам той, същата вечер остана в селцето, при близките си. Докато стоварваше с една желязна вила тора, дойде съседката и попита ще може ли малко и за нея.

— Утре — каза Богомил и, зашеметен от радост, че нещо прави, че разговаря с хора, които го търсят, запомни този миг и тази дума „утре“ завинаги.

Рано сутринта, когато бай Симо дойде в колибата и каза, че Роско е загладил косъма, Богомил го попита да закара ли тор на съседката и му даде дребните пари от кирията. Бай Симо се засмя, върна му половината от парите и каза, че това е, което се иска — да има клиенти за тор.

Тор имаше цяла планина край стопанството — заредиха се дни на постоянна и сигурна работа. Бай Симо все по-често прекарваше нощите в селцето, при своите близки, Богомил с всеки час ставаше нещо. Към това „нещо“, разбира се, се прибавяше и по някой лев, което пък сгряваше неясната мечта за работа и квартира през зимата.

А зимата край морето не бързаше, чепарите бяха сменени с таляни и още преди клиентите за тор да свършат, Богомил Тодоров Бижев леко и естествено се оказа член на рибарската бригада, която водеше Колю на Рада. Което пък значеше: легло в бараката, далеч по-сигурни левове от ведомостта в управлението в Созопол и несравнимо спокойствие през октомври. И най-важно: петнайсетина човека, които естествено произнасяха „Боге“ — по петдесет и по сто пъти на ден.

Господи, така можеше да се живее безкрайно…

Колкото до страшната яма Отзад, тя някак започна да хваща корица — той вярваше, че тази корица ще се втвърди, един прекрасен ден ще го издържи да мине върху нея и да я забрави, сама състояща се от Забрава.

Рибите — хилядите различни в таляна — нима знаеха откъде идват, какво са били? Нима те знаеха (та и човеците) какво ще бъде след час? Нима миналото, а и бъдещето, са по-важни от мига, който е? Влезеш ли в мрежата, рибо, бъдеще няма. Няма ли бъдеще, хапко, за какво ти е миналото?

Той имаше бъдеще. Искаше да има и това беше вече половината от условието да има. Работеше като луд, от това кожата му заякваше (защото от мига, когато двамата го поведоха там, бос, по пижама, сред слънцето и тревата, от този миг той възприемаше всичко като човек одран, без кожа, като човек, който вижда света през ужасното око на микроскопа, привързан завинаги към главата му), заякваше кожата сред рибарите, в тежката, гладката, песенна работа на рибарите — над тези тонове смърт и отчаяно мяткане в мрежата, които в началото потен сънуваше. Купи си обувки, имаше, винаги за цигари, за вино с момчетата — псуваше с тях и се смееше с тях, всички го обичаха, никого, нито веднъж не излъга и не обиди.

Господи, животът — това се оказаха другите.

Кой беше казал, че адът — това са другите? Да, така беше. Имаше нещо такова — там, в Забравата зад гърба му. Но тук — при евтиното вино, бараката, мокрите крачоли и обичната смърт в мрежата, измервана с тонове, това не беше така! Не беше — и рибите го знаеха, защото далеч по-малко се мяткаха една до друга, отколкото попаднали на сухото сами. (Дали и пъпешите не го знаела, защото те пък растяха добре в миризмата на околните пъпеши?)

Така бяха поели нещата през есента край морето, тъй щяха да продължат много, ако един прекрасен ден (най-сладкото есенно слънце, най-незабравимият цвят на морето) не бяха пристигнали бързо прочулите се Владикови.

Но те пристигнаха, настаниха се в разкошния хотел „Лира“ — на сто и петдесет крачки от бараките на рибарите, в северния край на Слънчев бряг, в „неокултуреното“ — и всеки следобед с голям интерес чакаха изтеглянето на мрежите: самият Владиков, шейсетгодишен мълчалив човек от дипломатическата кариера; Владикова, не особено по-млада, от него, кротка и приятна; дъщеря им Соня, на годините на Богомил Тодоров Бижев; синът им Жани, по-млад, с оранжев форд-ескорт, в който имаше скъпи ракети за тенис.

Жани пръв откри, мълчаливо и безпогрешно, че Боге някак не е от тези брадати и боси мъже, които теглят мрежата, а само е между тях. Самият Боге установи това още от първия поглед и от начина, по който бяха казани едната шепа най-обикновени думи.

Владикова-старша пък първа откри, че Соня рязко промени меланхоличното си държане, макар все така да събираше настрана мънички камъчета и охлювчета по пясъка.

Владиков беше истински дипломат — никой и с нищо не можеше да открие какво всъщност си мисли, говорейки винаги равно, еднакво към всички, приятно.

Соня гледаше Богомил Тодоров Бижев — това беше всичко.

Владикови купуваха прясна риба всеки следобед, сам Колю на Рада им я избираше, още докато сребърните тела кипяха в мрежата.

— Елате на чорба — каза той, — в събота вечерта.

Владикови приеха с радост поканата, освен тях имаше още двама курортисти, приятели на Колю на Рада, и един германец с жена си, който говореше малко български и въобще не се отделяше от рибарите.

Тази събота вечер се превърна в чудесен, мил, освободен от всякакви условности и напрежения празник — голямата група на гостите и рибарите се разположи в края на рядката горичка край бараките, около огъня. Тенджерата бе всъщност казанче, миризмите на избраните строго подправки се носеха из въздуха и поне пет от двайсетте души говореха едновременно. Те продължиха да говорят всички и когато паничките и лъжиците вече потракваха в ръцете им, искреното желание да похвалят чорбата бе неудържимо. На любезните въпроси за рецептата и майсторлъка Колю на Рада отговори:

— Пет неща трябват за рибената чорба: горещо, люто, кисело, чер пипер, пащърнак.

— А риба? — попита Владиков. — Не трябва ли и риба за рибената чорба?

— Може — каза Колю на Рада. — Може да се сложи и риба, стига да има.

На другия ден, когато Богомил бе изпратен от бригадира да докара каручката на бай Симо и Соня Владикова тръгна по брега след него, той си помисли, че към чувството на любовта у човека, за което трябват нежност, себеотрицание и мъка, може да се прибави и човек, стига да има.

Той спря в началото на пътеката, която водеше към шосето. И Соня спря — на трийсетина крачки от него. Когато след малко тръгна отново, обърна се и видя, че тръгва и тя.

На шосето седна в тревата и просто й махна с ръка. Тя дойде и седна до него.

— Идваш ли с мен?

С безизразно лице тя каза:

— Ако искаш.

— Махни на някоя кола.

— Далече ли е?

— Не много.

— Аз мога да взема нашата кола.

— На брат ти ли?

— Тя не е на брат ми. Тя е наша. На баща ми.

— Няма смисъл. Все някак ще стигнем. Има и автобус. На връщане аз ще те докарам с моята кола.

— Каква марка?

Той се засмя.

— Ще видиш.

Соня беше хубава, това се виждаше отдалеч — след пет минути двамата с Богомил седяха в едно рено, зад младо и шумно семейство. Лъгаха много и убедително, с красиви за ухото импровизации. В една от тях се оказа, че са годеници — при думата Богомил свободно преметна ръка през рамото на Соня, а тя още по-естествено се сгуши на рамото му и го целуна.

— Браво на вас — каза веселата глава на семейството в реното. — Така като ви гледам, вие сте родени един за друг.

Сега Богомил целуна Соня и тя се усмихна — за пръв път, откакто бяха се видели.

Слязоха край бостана на бай Симо, хванати за ръцете, махаха дълго на отминаващото рено и останаха така на шосето — хванати за ръка.

Така и продължиха до колибата, в която нямаше никой, освен мекото сено на земята.

— Няма го — каза Богомил.

— Кого?

— Бай Симо. Трябва да отидем до селото.

— Веднага ли?

Той сви рамене и се усмихна.

Тя послуша ударите на сърцето си — немееща в страха от собственото си хрумване. То приличаше на летенето върху водните ски: не искаш да спреш, а знаеш, че всеки миг падаш. Приличаше на съня: долавяш звуците на утрото около теб, разбираш, че това вече е свършило, но не искаш да отвориш очи. Приличаше на много хубав филм: всичко е прекрасно, но… съвсем няма да свърши така. Каза:

— Аз съм с годеника си. Каквото каже той.

Богомил се засмя с глас. Чу се, че произнася:

— Сигурно е много хубаво. Ама много.

— Кое?

— Да имаш някой, който да ти казва какво да правиш. Да не се мъчиш сам.

— Ти мъчиш ли се?

— Кога?

— Когато решаваш сам.

— Хайде да отидем до селцето да си свърша работата, по пътя ще ти кажа.

На излизане от колибата Соня се обърна и почти цяла минута гледа сеното върху земята, в полусянката-полумрак.

— Какво?

— Нищо. Понякога зная, че има неща, които ще помня през целия си живот. Без някакво особено основание, макар. Сега това сено.

— Какво… сеното?

— Остана завинаги в мен.

— И с мене се случва така. Случвало се е.

— Ти какъв си?

Тя спря и сложи ръката си на гърдите му — сестра, майка, съпруга от двайсет години насам, болногледачка.

— Болен.

— От какво?

— Не знам кой съм. Нямам памет. Помня само от една година насам. Десет месеца бях в психиатрията и два месеца сега съм тук.

— Как те пуснаха?

— Избягах. Това е дълго. Няма значение. Само ти знаеш, от всички.

— Как стана това?

— Кое?

— Загубата на паметта.

— Пребиха ме. И това е дълго. Не мога изведнъж всичко да ти разкажа.

— Тогава аз.

— Какво ти?

— Да кажа за себе си.

Тя го хвана подръка — вървяха много странно през камъните и пясъка към селцето, тъй, подръка.

— Излиза, че ти не знаеш всъщност кой си, нали така?

— Точно това е, Соня.

— И аз не знам коя съм. Аз не съм на Владикови. Не са ме родили те. Осиновили са ме. После се ражда Жани. Той е техен. Те не знаят, че зная това.

— Кои?

— Владикови. Баща ми и майка ми, които не са ми баща и майка. Те ще умрат, ако разберат, че зная. Аз нито мога да им кажа, нито да разбера коя съм.

— Не помниш ли истинските си майка и баща?

— Била съм на десет месеца.

Той спря и я прегърна. Каза едно „сестро“, което заприлича на вопъл — за да го скрие заедно с бликналата влага в очите си, целуна я силно и продължително.

— Чакай — каза тя, когато можа. — Това също не е съвършено изключено.

— Кое?

— „Сестро“.

Той дълго я зяпа. Накрая каза:

— Глупости!

— Не искаш ли?

— Глупости, глупости!

— И аз не искам. И наистина това са глупости, виж само колко сме различни. Ти откъде си?

— В паспорта ми пише село Русаля. Северна България, гледах го на картата.

— В мене има, тоест в тайната за мене, има македонски истории. На юг от Благоевград, Сандански, Петрич. В това съм сигурна напълно.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа: не бой се, не съм ти сестра.

Бяха в края на селцето — Роско пасеше на поляната. Богомил влезе в къщата на бай Симо да го потърси. Там нямаше никой, съседката каза, че отишъл до града с автобуса.

— Колю на Рада ме прати за каруцата — каза Богомил.

— Впрягай и я вземай, той знае — каза съседката. — Чакаше те вчера да дойдеш.

Богомил впрегна Роско в каручката, двамата със Соня седнаха на дъската и тръгнаха.

— Нито един мерцедес на света — смееше се тя, — нито един боинг не бих предпочела!

— Не говори така, защото…

— Защото какво? Ще ме заведеш в колибата ли? На сеното?

— Като едно нищо. Дий!…

— Ще ме уплашиш.

Той стегна дизгините и Роско спря. Погледна Соня продължително в очите, каза на кончето „хайде“ и придърпа единия каиш така, че посоката сега беше бостанчето. Извика още веднъж „хайде!“ — та изплющя и камшикът.

Когато спряха край колибата и той отвърза Роско да пасе каквото е останало из бостана, Соня каза:

— Цялата съм изпотрошена.

Богомил Тодоров Бижев я хвана над лакътя, вкара я в колибата и каза глухо:

— Още не си.

Тя си дръпна ръката, направи няколко крачки назад и когато опря с гръб дъното на колибата, хвана полите на роклята си.

Обърната рокля. Цвете. Лъжовен нектар, неизбежен. Закон божи. Роби, роби на онова, което не знаем и заради което, от което сме тук…