Дончо Цончев
Жълтата къща (2)

2.

Доктор Димов затвори папката на номер 69 и се протегна. Чу как последният тролейбус потегли към града и си помисли: Трябва да имам кола. По-рано се е печелело повече. Ще купя, разбира се, рено или вартбург.

Той беше уморен и много стар човек — навършваше тридесет и четири. Женен за Албена Димова, по баща професор Дакова; деца още не, по-скоро вече не.

Пишеше една книга.

Най-голямата от разнообразните му мании — които той с насилена небрежност наричаше пред себе си „хоби“ — беше романизираната му биография. Като дете намираше живота си странен, по-късно абсурден, а сега беше се усъмнил, че всичко това не се отнася само за неговия живот. Въпреки това биографията продължаваше. Вярваше, че така, създавайки я усърдно, по-лесно ще стигне до онази стабилност и точност в характера си, след която нататък щеше да бъде истински щастлив и може би вечно спокоен. Защото не можеше да гледа на всяка от стъпките си като на една страница от биографията, от която страница или ще се срамува, или ще се гордее, и тъй като сега залагаше с поведението си материала за тези страници, чувствуваше се длъжен да внимава.

Той не разказваше по хартията за истината, а проектираше нещата такива, каквито му се харесваха — мислеше, че така трябва.

За тези години в биографията се казваше:

„Лекарят работеше нощем до един и половина, два и се прибираше пеш до другия край на града, което му даваше възможност да балира преживяното през деня и да го складира на подходящо място в паметта си.“

Бутна папката настрана и извади тетрадката, да провери фразата.

За момент задържа погледа си върху номера и сякаш за пръв път откри неговата особеност — папката се извъртя на другата страна, но цифрата 69 си остана същата.

Фразата беше точно така: „балира“. Тя се търпеше, но „складира“ вече ставаше много — замени го със „съхрани“. И то не беше кой знае какво, но поне махна „складира“. Задраска и „подходящо място“ — беше точно, но грозно. Зачете надолу — как кабинетът му бил плувнал в тютюнев дим, и за папките на болните, за мастилницата и многотомната литература — и взе от мастилницата канцеларската перодръжка и жестоко задраска всичко накръст. Никога нямаше да стане писател, никога. Писателите, изглежда, се раждат, и шофьорите, и певците; той само се лъжеше в собствената си психастения, само бягаше от потискащата го истина в онанизъм от думи и дори не можеше да ги навърже както трябва — тези думи, думи, думи — хлапета успокояваха, изтъкаваха прекрасен килим от прости шарени конци; той трябваше да стане коминочистач — не даже лекар — и да чисти комините на къщите и печките пак да забумтят. Коминочистач! Това е нещо. Печката не гори, студено е на децата, раздрусаш желязната топка отгоре, покривът е хлъзгав над деветия етаж, над двадесет и осмия, вали, но ето — кюнците запяват и децата, направил си нещо истинско и наистина си донесъл някому щастие.

Лекарите залъгват — с кофеналче.

И писателите — от страх.

И учителите — за хляб.

Стисна силно челото си и поседя така, после запали цигара и се втренчи подир дима, в нищото. Трябва да си взема отпуска. И не бива да е толкова жесток към себе си, това доникъде не води. Вече няма. Само още малко, докато изпуши цигарата. Да, знае, че никога няма да има дете. И че на Албена баща й го докара в София, не гениалността му. Не го е страх да помни как стана всичко. И няма да се развежда — ей така само ще се дразни с мисълта за развод и ще си представя другата, и „татко“; защо едно нещастие ще мъкнат двама? Но няма да се развежда! И няма да осинови — „татко, татенце бе“ — никога, макар да се е насладил на мига на създаването хиляди пъти. И Албена също, и тя дори се измъчи мълчешком колкото за сто раждания, и толкова сълзи скри зад линеещата усмивка, която го крепи, посреща, изпраща, все чака. Угаси цигарата и стана. Ще се прибере веднага с някоя от линейките. А това „родилни мъки“ е най-глупавият възможен израз. Мъки ли? Боже, накажи и моята жена с такива мъки! Угарката беше много голяма — повече от половината цигара, — оправи я с пръсти и отново я запали. Всяко дете на този свят се е появило от любов — и тези в яслите. Техните родители също са имали право на любов, както него и Албена, но нещо се е случило и не могат да си го отгледат. Защо пък да не осинови? Угаси цигарата и си тръгна. Ще си вземе отпуска. Ще купи едно рено или вартбург — че е широк и може да се спи вътре. Със собствената жена. И с осиновеното. Непременно ще си вземе отпуска и след това ще си тръгва навреме и ще изгори биографията.

В коридора го срещна доктор Златков, който беше дежурен.

— Маринчо — каза той и белите му мустаци подскочиха, — знаеш ли как ще ти прилича една пижама. Ако я навлечеш, никой няма да познае от коя стая излизаш.

— Трябваше да оправям картоните. Пък и днес имам нов.

— Млад или стар?

— Двайсет и седем. Студент по геология.

— А, да — каза Златков. — Загубената памет. Е?

— Не знам. — Марин Димов сви рамене и се загледа в пода. — Ще видим. Лека нощ.

„Нищо няма да видиш, момчето ми — помисли си Златков, докато го изпращаше с поглед. — Така, както си я подкарал, всяка нощ до един, до два в кабинета, доникъде няма да я докараш. Животът е много по-прост, отколкото ни изглежда.“

Линейка нямаше, тръгна пеша. Улицата беше пуста и слабо осветена. Тук-там светеха прозорци. „На други лунатици като мен.“ Ще скъса биографията, разбира се, и ще си купи един зелен опел рекорд. Ще лови риба всяка неделя, ще ходят с Албена за гъби. Един ден ще напише една особена книга. В нея всичко ще се разказва просто и леко, но ще се разбират най-сложните неща. Ще бъде една психиатрия от най-висш тип, но във вид, удобен за всеки четец. Там ще открие голямата истина на всички за всичко. След прочитането на тая книга страдащите отново ще се смеят, ще се трудят и ще се радват, смеещите ще започнат да мислят, обществото ще бъде като току-що окосена ливада, където слънцето еднакво грее всички треви, дебелите и тънките, и както ги грее, те ще израснат различно, защото са различни треви, после някой друг ще напише друга книга или направо с косата по главите, и пак ще бъде ден на равенството, докато различните треви отново израстат, и няма, няма смисъл нищо да пише, за нищо да мисли, защото така е направен животът. Този кратък миг, който и умни, и глупави усложняваме с цялата си мозъчна и нервна сила и с остатъците от физиологическия вулкан, пламнал в дядовците ни преди милион години, за да угасне един ден, когато ветровете на страха и несигурността престанат да го подклаждат.

Страшно го болеше глава, кипна срещу себе си в безсилен гняв, спря насред улицата и запали бавно нова цигара. Градът мълчеше, дишаше спокойно, някъде далеч напред миеха улицата. „Лъжовен свете, лъжовен свете, ще се справя някак и с теб!“ Пръстите му напипаха грапавата кора на дебел кестен, откъснаха парченце и го стриха на прах. Хвърли цигарата и продължи с ръце в джобовете, стъпваше само върху бордюра.

Няма вече, обещавам си, заклевам се. Животът е прост. Зад онзи прозорец будува друг такъв маниак, и той с главата в стената, и това не води до никъде, освен до моето отделение. Като господин 69, който внезапно плюл на всичко, на всички, вирнал знамето на върховния човешки егоизъм, лепнал му емблемата на ненавистта и хукнал след вечния празник на душата си, без да подозира, че никой не издържа в такава война, и когато вече тялото трябва да се радва, ако все пак по чудо успее да си осигури това — тогава тя, изхабената душичка, изведнъж отказва всичко: и парите, и славата, и кредитите на преждевременно повехналата младост — и иска да отлети нанякъде, да избяга от теб и да те остави на най-страшното от всички терзания: безумното и вътрешното. Зад прозореца е онзи незакусил студент, с мръсната яка, омотаният от големия град, чиито улици, хора, даже самите сгради и въздухът, и неписаните закони се различават от законите на неговото село, пък уж… Какъв ти уж! Нищо подобно нямаше тук, тук беше ужасно, особено в началото, но той се стремеше към познание (и самият град беше едно голямо познание), стремеше се със стръв, с голяма сила, с огромна и светла като кълбо от лава надежда, пред които негови оръжия се стъписваха овехтелите, но жилави стари закончета, защото им беше време да се стъписват. Сам той е зад прозореца пак, а не един маниак и аз не мога да се откажа от неговата победа. Омекнах, оядох се, забравих. О, не! Почакайте. Ние сме животът — тези, които минаваме през таваните, които нощем къртим корите на кестените с пръсти, ние с мръсните яки!

Извади ръце от джобовете и слезе от бордюра, тръгна по средата на улицата. Гърдите му събираха двойно повече въздух. Почерпи миячите по цигара и си размениха по няколко думи. Те го помислиха за пиян. След това се прибра, съблече се безшумно и легна. Не му се вечеряше. Хвана ръкава на пижамата си, да не се забръща, и го мушна между възглавницата и шията на Албена. Лицето й миришеше на ванилия, тя се преструваше на дълбоко заспала. Беше сигурен, че в кухнята, в една синя паничка от пластмаса, има розово, в къщи направено нишесте. Целуна я по бузата, представи си корицата на нишестето и заспа.

 

 

— Ти кой си? — попита го 69, като отвори очи.

— Аз съм доктор Димов. Началник съм тук. Грижа се за вас, болните.

— Аз не съм болея от нищо.

— Зная, че не си болен.

— Тогава защо ме държите тук? Сигурно ви трябват клиенти. Планът, така ли?

Докторът извади от джоба си кутия шоколадови бонбони и му предложи:

— Нервен си — нехайно каза той. — Затова трябва да полежиш. Виж как ти се е зачервила кожата, дето си бил вързан. Това е само от нерви.

Те бяха в стаята на болния, часът беше осем. Откъм трапезарията се чуваше тракането на гюмове и лъжици.

— Ти така ли си лежиш у вас, вързан? Имаш ли на прозорците железни решетки?

— Не — каза докторът, — но чакай да ти обясня. Това е само началото.

— О, значи, има още — 69 въздъхна.

— Искам да кажа, че по-нататък ще си живееш тук без връзване и даже без решетки.

— А портфейлът и часовникът?

Докторът трепна. Целта на посещението му беше постигната. Той искаше да провери още тази сутрин дали новият болен продължава да забравя всичко, каквото се случва с него, или ямата, в която са потънали всичките му спомени, е вече затворена и върху нежната корица паметта отново е започнала да трупа изживяното. Беше си приготвил хитри провокационни въпроси, но ето че от тях не стана нужда — болният сам попита за портфейла и часовника си, които му бяха взети вчера при постъпването в отделението.

— Ами и портфейла ще ти върнем, и часовника, само че когато престанеш да правиш глупости.

— Какво искаш да кажеш?

— За вчера — каза докторът. — Как можа да постъпиш така с най-добрата ни служителка, а?

— О — каза 69, което не значеше нищо. — Мога ли да отида до клозета?

— Разбира се. Нали го знаеш къде е? Вляво по коридора.

— Зная го, снощи, ме водиха. И кабинета ти видях къде е. И някои от другите болни видях. Нищо ми няма. Изобщо дайте ми портфейла и часовника и да си ходя. Нямам работа тука.

Димов почака в коридора и го покани в кабинета си.

Сега беше най-трудното: анамнезата. Данните в папката бяха подробни по всички линии, но Димов разчиташе най-много на това, което болните сами казваха за себе си. Той взе мястото си зад бюрото и покани с ръка 69 на кушетката.

— Сега тука трябва да напишем няколко формалности, но, първо, по още един бонбон. — Докторът му намигна приятелски и поднесе към него кутията. — Аз много обичам шоколадови бонбони.

— А бе аз я зная тази болница каква е, ама де да видим — каза 69, като се оглеждаше из кабинета. — Може ли да си взема два?

— И три може.

— Дигнахте ми мангизите и часовника и сега се пишете арабии. Ще си умра от смях с вас, ей, докторе!

Той искаше да каже още нещо, но превъртя бонбона в устата си, загледа се в прозореца и изразът му се промени. Някъде далеч, като в забравен сън, някой му извика нещо важно, той не го чу и се напрегна, две врабчета се боричкаха в клоните на една слива зад решетката и му пречеха да мисли спокойно.

— Какво има? — попита внимателно Димов.

— Нищо — изкрещя болният. — Върни ми портфейла и часовника не защото има кой знае какво вътре, а защото са си мои и нямаш право, ясно ли ти е? Тука аз няма да стоя!

— Добре, ще ти ги върнем.

— Дай ги — 69 стана от кушетката, изплю бонбона на пода и протегна ръка.

— Не сега — каза Димов. — Първо трябва да станеш послушен и добър. Тук има ред, аз отговарям за този ред и…

— Но аз съм послушен и добър! — Лицето на 69 се опъна в убедителна гримаса.

— Това се иска. Човек, който е послушен и добър, напредва в живота.

— Слушай, докторе, стига празни приказки. Разбери, че мога да пречукам някого за девет кинта! Не ме познавате вие.

— Толкова ли бяха в портфейла ти? — Димов се загледа в една точка пред себе си.

— Санким не знаеш. Ето че пак ме заболя главата с теб. Добре, халал да са ти парите, но поне ми кажи едно, щом се пишеш приятел. Мисля, че като го науча, няма да ме боли, не знам защо. Такива глупости си мисля понякога.

— Какво е това нещо? Обещавам да ти го кажа веднага.

— Как се казваш ти?

— Това ли е?

— Да.

— Нали ти казах и напред. Доктор Димов. Марин Иванов Димов.

— Ами оная с пъпешите?

— Коя?

— С големите цици, дето се прави на светица.

— Тинка. Леля Тинка. Тя душата си е готова да раздаде заради вас, а ти направи голяма глупост с нея. Голяма глупост!

— Добре. Ами аз?

— Какво ти?

— Как се казвам аз?

— Е, това вече ти сам ще кажеш. — Димов се облегна назад и затвори папката. — Всеки сам казва за себе си.

— Представи си, че не знам.

— Ами нищо. Защо толкова ти е дотрябвало име за тук?

— Ти си луд! — извика 69 и се засмя като мъртвец.

— Още не съм — каза Димов. — Не съвсем.

— Добре де, а какво ще имам, щом нямам име?

— Номер. Едно номерче.

Болният погледна врабчетата в прозореца, те все тъй се боричкаха и от тях не чуваше онзи, далечния глас, който му казваше важното. Грабна една дебела книга от бюрото и хвърли по тях, книгата се удари в решетката и падна на пода. Докторът не реагира. 69 седна на кушетката и позна в пода Йона Димова, точно така се казваше тя, беше сигурен, дори видя пръчката в ръката й. Тя крещеше: „Четиринадесети номер! Нито тринадесети, нито петнадесети. Че-ти-ри-на-де-се-ти! Ако и утре го забравиш, мисли му!“ Едно синьо агънце се затири към него, скокна с вдървена крачка, искаше да го целуне, но беше много далеч, заплака с гласа на врабчетата и хвръкна към сливата.

— Какво толкова ви сторих бе, човек, че сте решили да ме ликвидирате! — изхока той и скри лице в ръцете си.

Докторът скочи и го хвана подръка.

— Полека — каза 69, — ще се убодеш. И ми кажи поне това номерче и не ме връзвайте повече, ако сте хора.

— Няма да те връзваме, обещавам ти — каза Димов. — А номерът ти е шестдесет и девет.

След това той го заведе в стаята му и го тури да легне.

— Ето, така е по-добре — каза 69 и се загледа в тавана. — Кога ще ми върнете името обратно?

— Зависи само от теб.

— Тъй ли? — Той се облакъти на възглавницата. — Че дай ми го веднага!

— Веднага няма да може.

— Нали каза, че зависело от мен?

— Да — каза докторът, — от това, което правиш, от поведението ти.

— Аз си искам името, това правя.

— Гледа се изобщо, нали разбираш…

— Не, нищо не разбирам. Първо каза, че зависело от мен, сега пък от това, което правя, погледнато изобщо. Изобщо кое е по-важно за човека: това, което прави, или това, което си е?

— За тебе е по-важно това, което правиш, а не това, което си. Спи сега, после ще те събудя да закусиш.

— А при тебе как е, докторе?

— Всъщност при всички ни е така. Хайде, почини си, че да закусиш. Ако можеш, дремни един час, после ще говорим пак.

Докторът махна с ръка като на близък приятел и излезе от стаята. Докато заключваше вратата отвън и се стараеше да го направи безшумно, чу гласа на новия пациент: „Значи, 69. Голям номер сте ми нагласили ей, докторе. Ама може и аз да си имам нещо за вас…“